Отмяна на условна присъда за катастрофа с четири жертви поради процесуални пропуски

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * явна несправедливост на наказанието * смекчаващи вината обстоятелства * правомощия на касационната инстанция * индивидуализация на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 478
Гр.София, 08.10.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември, 2024 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ИВАН СТОЙЧЕВ

При участието на секретаря ИВАНОВА

В присъствието на прокурора КОЛЕВ

Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.683/24 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда, постановена на 23.10.23 г. от ОС-Перник по Н.Д.325/23 г., подсъдимият К. П. Т. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3,б.Б вр.ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1 НК. Във връзка с чл.58 А,ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено с петгодишен изпитателен срок; както и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест години. Приспаднато е времето, през което подсъдимият е бил лишен от правоуправление на МПС с постановление на прокурор.

По протест на държавен обвинител и жалби на всичките частни обвинители чрез техните повереници е образувано В.Н.Д.93/24 г.по описа на АС-София /САС/, НО, 9 състав. С решение №176/23.05.24 г.цитираната присъда е потвърдена.

Срещу съдебния акт на САС е постъпил прокурорски протест, в който е развито касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Иска се отмяна на решението в частта, в която е потвърдена присъдата по размера на наложеното наказание и отмерения срок за условно осъждане и връщане на делото на апелативната инстанция за ново разглеждане.

Постъпила е жалба от частната обвинителка К. К. чрез повереник. В нея е развито касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наказанието лишаване от свобода и постановяване на ефективното му изтърпяване.

Идентично е положението и с жалба, изготвена от повереник на частните обвинители К. П., В. П.,С. Г., М. А., П. и С. А. /чрез законния им представител Д. П./ и С. А..

В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата поддържа протеста. Настоява за отмяна на решението изцяло и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС.

Повереникът на присъстващите в съдебно заседание жалбоподатели-частни обвинители К. П., В. П., М. А. и С. А., както и на отсъстващите, но редовно призовани- С. Г., П. и С. А. чрез законния им представител Д. П., поддържа тяхната жалба и моли да бъде уважена. Със същата молба в лична защита към съда се обръща В. П..

Частната обвинителка К. К., редовно призована, не се явява. Не се явява и нейният повереник,но в постъпила по делото молба се заявява поддръжка на депозираната жалба.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбите с отразените в тях аргументи и искания, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:

1/ Най-напред ВКС желае да вземе отношение по искането на представителя на прокуратурата, отразено в протеста /макар и коригирано от представителя на ВП в съдебно заседание пред този съд/, атакуваното решение на въззивната инстанция да бъде отменено само в частта по потвърждаване на първостепенната присъда относно размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и отлагане изтърпяване на същото при прилагане нормата на условното осъждане, като се върне делото за ново разглеждане от САС. Без да се затъва в сериозни теоретични разсъждения, трябва да се посочи, че по правило не може да бъде разделян въпросът за ангажираната наказателна отговорност със съответната наказателноправна квалификация от този по индивидуализиране на дължимото наказание чрез неговото прецизно определяне. То е единна дейност на органа по правораздаване,когато се отнася за единна деятелност на подсъдимото лице. Затова и няма как да бъде оставен в сила съдебен акт досежно приложението на материалното право, а отмяната да касае само частта по наложеното наказание, в която част делото да бъде върнато за ново разглеждане.

Съвсем отделен е въпросът, че произнасянето на върховната съдебна инстанция по наказателни дела винаги е свързано с конкретно релевирани касационни основания и тяхното обосноваване. Оттам се активират и съответните й правомощия, с известни изключения. Обстоятелството обаче, че се иска произнасяне само по наказанието и именно заради споменатите правомощия на органа по правото това да следва да бъде сторено от долустепенен съд, не означава, че е допустимо санкцията да бъде отделена от престъплението, за което се налага. Възможността присъдата или решението да бъдат отменени отчасти по силата чл.354,ал.1,т.5 НПК не се тълкува и никога не се е тълкувала по искания от представителя на държавното обвинение в изготвения протест начин.

2/Все в контекста на казаното впрочем, трябва да се засегне вторият видим като наличен проблем по производството. И касационният протест, и касационните жалби на частните обвинители съдържат в себе си оплаквания само и единствено за явна несправедливост на наложеното наказание, предвид отмерената дълготрайност на лишаването от свобода и отлагане на изтърпяването му съгласно чл.66,ал.1 НК. В тази връзка се релевира основанието по чл.348, ал.1,т.3 НПК и се иска да се отмени атакуваният съдебен акт и делото да се върне за ново разглеждане, за да бъде увеличено наложеното наказание-правомощие на ВКС, разписано в нормата на чл.354,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.5 НПК.

Същевременно обаче, разпоредбата на чл.355,ал.1 НПК не предвижда в себе си задължителност на указание на касационната инстанция относно това какво наказание да бъде наложено,каква да е неговата дълготрайност и т.н. С други думи, дори и по същество ВКС да прецени, че е основателно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание в посока на утежняване положението на подсъдимото лице, то отмяната на съответния атакуван съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане би било удар в празно пространство, при положение,че липсва задължителност на указанията в тази връзка. Преценката тук се явява суверенна за решаващата инстанция по фактите.

Съвсем друг е въпросът, ако в светлината на недоволство по размера на наложеното наказание държавното и/или частно обвинение обосноват в съответни ангажиращи ВКС документи наличието на съществено процесуално нарушение или такова на материалния закон /например дали да се приложи разпоредбата на чл.54 или 55 НК при индивидуализиране на наказанието/, което от своя страна е довело да определяне на явно несправедливо наказание. Тогава вече, след констатиране на подобни неблагополучия, указанията по приложение на процесуалния и материалния закон биха били задължителни за съблюдаване от следващия поред разглеждащ делото долустепенен съд- чл.355,ал.1,т.2 и 3 НПК. Което би рефлектирало и върху наложимото наказание.

3/ Непонятна остава за тази инстанция претенцията на представителя на държавното обвинение, очертана в неговия протест, че „изграденото убеждение на съда, намерило отражение в постановения съдебен акт, се базира на погрешна оценка на фактите и доказателствата по делото, което е довело до постановяване на присъда с която е било наложено явно несправедливо наказание……“ Не става ясно, при този изказ, кои факти са сгрешени и кои доказателства са невярно преценени- касаещите престъпната деятелност или относимите единствено към индивидуализацията на наказанието. Ако е първото, е недопустимо,защото производството е протекло в процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК и фактите и доказателствата в тези случаи са изцяло зависими от прокурора. Ако е второто, то да бе изразено словно неамбивалентно, а да не се налага съдът да гадае в каква насока следва да интерпретира волята на атакуващата страна.

ПО СЪЩЕСТВОТО НА ВЪЗРАЖЕНИЯТА:

След тези принципни постановки ВКС ще подходи към внимателно обсъждане на оплакванията по касационните протест и жалби на частните обвинители, анализирайки изложените аргументи, подчинени на посоченото касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, но и преценявайки съдържателната част на същите в светлината на всички касационни поводи, предвидени в нормата на чл.348,ал.1 НПК, независимо дали искащата страна се е позовала на тях или не. За яснота на изложението и недопускане на повтаряне съдът най-напред ще пристъпи към общо обсъждане на еднаквите аргументи на атакуващите страни, а впоследствие-към различните за всяка страна, разбира се, в контекста на преценката по дължимата съдба на настоящото производство.

1/ И така, на първо място се твърди, че при индивидуализацията на наказанието съдилищата, и в частност САС, са подценили личностните данни за подсъдимия, относими към неговото поведение като водач на МПС. Вярно е,че преценката за такива обстоятелства, когато е мотивирана, трудно може да бъде предмет на упрек от съда по правото, какъвто е ВКС, но също така е вярно, че той на собствено основание е легитимиран да обсъди съответния третиран факт и да го съотнесе към останалите такива, оценявани при налагане на наказанието.

В светлината на казаното върховната съдебна инстанция по наказателни дела се съгласява с твърдяното от атакуващите решението страни за незаконосъобразно отмерена тежест на преценката на конкретните нарушения, видни от справката-картон на водача, приложена на л.94 от т.1 на ДП. Т. е получил СУМПС на 16.04.21 г.и в рамките на една година до актуалното деяние е санкциониран шест пъти за нарушения,допуснати в хода на участието му в пътното движение като шофьор. Сама по себе си бройката на нарушенията не е толкова важна, извън обстоятелството,че всеки млад водач би следвало да бъде трижди по-осторожен при съблюдаване правилата на пътното законодателство. Ключово значение в случая този съд отдава на обстоятелството, че две от нарушенията, при това осъществени в рамките на един месец /ноември 2021 г./, са свързани с управление на МПС с превишена скорост.

Казаното не е случайно. То следва да бъде съобразено с изключително високата скорост, с която подсъдимият е управлявал водения от него автомобил в процесния казус. При максималнодопустима такава от 90 км/ч.в извънградски условия скоростта на движение на Т. е отмерена на 161 км/ч., сиреч, значително по-висока от разрешената. При това трябва да се отбележи,че съдебната практика по дълготрайното приложение на пътното законодателство е извела заключението, че поначало водачите на МПС следва да екслоатират максималнодопустимата скорост на движение само при благоприятни условия на пътната обстановка. Обсъжданият факт, преценен при съотнасяне към гореказаното за справката за подсъдимия като пътен водач, би следвало да получи измерение, което по никакъв начин не е изследвано от контролирания съд. А такова оплакване срещу присъдата на ОС-Перник е било отправено във въззивните протест и жалби.

И тук иде ред за обсъждане на третия обмислим аргумент на атакуващите страни. Процесното ПТП се е случило на 02.04.22 г.около 22.30 ч. Иначе казано, в тъмната част на денонощието. Пътят, по който са управлявали двата катастрофирали автомобила, е бил неосветен. Тези фактори,макар и словно прекалено семпло отразени, са били заявени пред въззивния съд в сезиращите апелативната инстанция документи, но не са намерили никакво споменаване и разчитане в контекста на останалите отегчаващи обстоятелства.

Възражения по въпроса се отправят и пред ВКС, който намира,че в тази част решението на САС страда от съществен порок, защото, наред с гореказаното, не е отговорено на решаваща за атакуващите страни аргументация, реферираща в съществена степен към обмисляне на правилата за индивидуализиране на дължимото на конкретния подсъдим наказание. А това, ведно с извода за липса на дължими мотиви в обсъждания смисъл, доколкото се изисква даване отговор на всички решаващи възражения по въззивните протест и жалби, означава, че е допуснато съществено процесуално нарушение, охарактеризирано като такова, визирано в разпоредбата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Изисква се следователно на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.5 НПК отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативната инстанция. Казаното е независимо от обстоятелството дали съответната претендираща страна е възвела цифрово този касационен повод, защото, както вече бе заявено, ВКС третира аргументацията й в съдържателен план, подвеждайки я под вярното касационно основание.

На четвърто място, този съд не може да се солидаризира със становището, прогласено в ревизирания съдебен акт, че е недопустимо да бъде отчетена като отегчаващо обстоятелство причинената смърт на четири лица, при положение, че законодателят вече е взел предвид това обстоятелство при прилагане на квалифициращия състав на чл.343,ал.3,б.Б НК. Действително, обсъжданата новела разписва утежнена наказателна отговорност при причиняване на телесна повреда или смърт на повече от едно лице и това е съставомерен обективен признак. Същевременно обаче съдебната практика е въвела твърдо постановката, че няма пречка в рамките на съответната квалификация спецификата на настъпилия краен престъпен резултат да бъде преценявана в рамките на несъставомерните елементи, очертавани при индивидуализиране на конкретното наказание на конкретен подсъдим. В този смисъл обстоятелството,че са починали четири лица би следвало да намери своето място сред ценимите отегчаващи обстоятелства.

На пето място, ВКС обръща внимание, че мотивировката на САС поражда и размишления, които не са въведени от атакуващите страни в такъв смисъл, защото решението в тази част ги устройва като краен резултат, но са твърде важни за възприемане на фактор, допустимо или не обмислим в случаи като процесния. Иде реч за отчитане на младата възраст на потърпевшите като отегчаващо обстоятелство, с поставен акцент върху причинената смърт на малолетно дете. Казаното се приема за безусловно в решението, но по мнение на този съд е доста дискутируемо. И то не като обективен факт, защото не може да има спор по възрастта на починалите лица и вместването им в класификация на млади хора. Спорът касае принципния проблем доколко възрастта на потърпевшия при вменяване и осъждане за извършване на непредпазливо престъпление следва да бъде отчитана като утежняващ отговорността фактор-с уточнението, че същата не се оценява като несъставомерен елемент в рамките на съставомерните последици, каквато е бройката на починалите лица.

Дългогодишна е практиката на съдилищата в третираната насока да се позовават на постановките на решение №445/26.04.1979 г.,постановено от 3 н.о.на ВС на РБ по Н.Д.311/79 г. Съгласно него „при непредпазливите деяния данните за личността на пострадалия и неговите качества:лошото му здравословно състояние, ВЪЗРАСТТА МУ, служебното му и обществено положение, характеристичните данни за него и др., не се обхващат от съзнанието на дееца, поради което и не могат да се преценят като отегчаващи или смекчаващи вината обстоятелства.“ Внимателният прочит на решението, доколкото се отнася не за задължителен тълкувателен акт, а за решение по конкретен казус с неговата фактическа специфика, установява, че независимо от направения общ извод за непредпазливите деяния, в процесния случай е ставало дума за вменена небрежност като вид на непредпазливата форма на вината. В такава насока в съвременен вариант могат да бъдат посочени решение №97/31.10.19 г.,постановено по К.Н.Д. 280/19 г.по описа на 1 н.о.на ВКС; решение №341/11.06.24 г.,постановено по К.Н.Д. 61/24 г.по описа на 1 н.о.на ВКС.

Не такъв е подходът, заявен в решение №79/10.04.17 г., постановено по К.Н.Д. 110/17 г.по описа на 2 н.о.на ВКС; решение №279/17.01.19 г.,постановено по К.Н.Д. 973/18 г.по описа на 1 н.о. на ВКС; решение №60252/11.04.22 г.,постановено по К.Н.Д.849/21 г. Видно от съдържателната част на същите, при обсъждане на дължимото наказание и/или начина на изтърпяването му, съответните съдебни състави на висшата инстанция по наказателни дела са зачели като дължим несъставомерен елемент младата възраст на пострадалото лице /все се отнася за непредпазливи деяния/, намирайки за основателни доводите на долустепенните съдилища в този аспект.

Трети подход е реализиран в решение №74/03.04.19 г.,постановено по К.Н.Д.155/19 г.по описа на 2 н.о.на ВКС. В същото е било съобразено, наред с размислите за невъзможност младата възраст на потърпевшия да бъде отчитана при непредпазливи деяния /и конкретно при небрежност, защото при нея липсват интелектуален и волеви момент/, че възрастта на починалите лица е била отнапред позната на дееца и следва да бъде акцент в обсъждането /казаното очевидно е в контекста на въздигнатите пред ВКС възражения/, поради което „представлява прекрасен пример за това как всеки фактор, оценим на плоскостта на дължимите предпоставки, служещи при определяне на наказанието, трябва да бъде съобразен с конкретиката на съответното производство.“

Видно от казаното, няма яснота защо ревизираният понастоящем съдебен състав е възприел второто становище, при това разнолико произнасяне на ВКС. Този съд няма да предубеди следващия въззивен такъв, който ще разглежда делото, каквато необходимост бе заявена по-горе, в неговите бъдещи разсъждения, но изисква тезата да бъде разумно мотивно поднесена. Това е така, тъй като всяка от страните в производството трябва да е наясно на основа какви предпоставки е взето съответното решение, с което се съгласява или желае да атакува.

Иначе няма спор за мъката на частните обвинители в настоящото производство по изгубените близки. Но житейският подход в такива случаи може да се различава от компетентния наказателно-процесуален такъв. И именно силата и процедурната вярност на думите по мотивировката на съответния съдебен акт с достъпен и ясен изказ, каквито са задачите на всеки съд /и дял на магистратурата впрочем/, обуславят убедителността на заетите позиции, а оттам- и вярата на процесните страни и на обществото като цяло в законосъобразно прилаганото правосъдие. Още повече, при правената от държавното и частното обвинение и техните представители от една страна и от друга- дееца и неговата защита съпоставка на младата възраст на пострадалите /без значение дали трябва да се отчита на фона на актуално повдигнатото обвинение за непредпазливо извършено престъпление по транспорта според прокуратурата, с уточнение на небрежност от съда/ спрямо несъмнено правилно отчетеното смекчаващо обстоятелство- младата възраст на самия подсъдим.

Оттук насетне, предвид изложеното, ВКС ще бъде кратък.

2/По протеста:

В него е отправено оплакване, че в мотивите си САС е приел наличие на „многобройни“ смекчаващи обстоятелства и същите имат превес над отегчаващите такива, като всъщност трябва да е обратно и само утежняващи фактори да бъдат взети предвид при индивидуализиране на отговорността. Като оставим настрана това, че позоваването на многобройност реферира към приложение на разпоредбата на чл.55 НК, което не е сторено, съдържанието на изложението навежда на извод, че държавният обвинител има предвид преобладаващо присъствие на облекчаващи отговорността на дееца фактори. Такива действително има и те правилно са оценени от долустепенния съд. Как се отнасят към факторите, които утежняват отговорността, е въпрос, чийто отговор ще се дири от следващия разглеждащ делото състав на САС.

Казаното се отнася и досежно начина на изтърпяване на наказанието. Трябва да се заяви по принцип, че претенциите за надделяване на необходимостта от прилагане на генералната превенция не бива да бъдат извеждани на преден план за сметка на първенстващото място, което е предвидил законът за личната такава. Този съд желае само да припомни дълготрайно прилаганата съдебна практика, съгласно която съображенията за генералната превенция нямат доминиращо значение при определяне на вида и размера на наказанието. За да въздейства положително върху подсъдимия и обществото, е нужно да се изследва нуждата наказанието да съответства стриктно на извършеното престъпление, респективно на установените по производството степени на обществена опасност на конкретното деяние и деец. В този ред на мисли, ведно с останалите относими обстоятелства, следва внимателно да се преценят пътното поведение на водача на автомобила, в който са загинали четири човека, включително и той, както и последиците в здравословен план за самия подсъдим, причинени от процесното ПТП.

3/По жалбата на частната обвинителка К. К.:

По нея трябва да се даде отговор на два въпроса в допълнение към казаното по-горе.

Първо, и пред тази инстанция е отправено възражение, че лишаването от свобода, определимо на подсъдимия, трябва да бъде съобразено с различимата тенденция на законодателя да увеличава наказанията, предвидени за престъпления по транспорта, с оглед все по-високата им степен на опасност. САС е дал категоричен и верен отпор на експлоатиране на такъв подход при индивидуализиране на наказанието, най-малко предвид разпоредбата на чл.2 НК. Този съд се солидаризира с казаното и заради заетата от него позиция по съдбата на настоящото производство, не желае да отделя повече мотивно внимание.

Второ, отправено е възражение в насока на това, че предходните инстанции са отдали голямо значение /при определяне на размера на наказанието и начина на неговото изтърпяване/ на съпричиняване на престъпния резултат от страна на С. С., водача на автомобила, в който са загинали четирима човека. А дори и да се приемело инцидентно неправомерно поведение на същия, то подсъдимият е този, на когото преимуществено се дължи настъпилото ПТП и той в по-голяма степен е създал условия и е станал причина за фаталния инцидент.

С уговорката, че съпричиняването в наказателноправен план се нарича принос за настъпване на противоправния резултат, е необходимо да се подчертае дебело, че С. С. при управлението на автомобил Хюндай е заел неправомерно платното за движение на колата на подсъдимия. Няма спор,че от техническа гледна точка точно неговата проява стои в изключителна степен в основата на произшествието, защото то е настъпило в лентата за движение на дееца. А този факт не може да не бъде доминантно отчитан от съдилищата в обсъждания аспект при индивидуализиране на наказанието.

4/По жалбата на частните обвинители К. и В. П., С. Г., М. А., П. и С. А. чрез законния им представител Д. П., и С. А.:

Според повереника на тези страни изложението на въззивния съд не отдавало специално внимание на обстоятелството,че е починало седемгодишно дете, поради което не бил променен дължимо балансът между отегчаващи и смекчаващи обстоятелства. Прегледът на мотивировката на САС установява обсъжданата вече млада възраст на пострадалото дете, намерила място сред отегчаващите фактори. Отделен е въпросът доколко това е повлияло върху преценката на баланса и този съд,предвид крайното му становище, не намира за нужно да обмисля въпроса. Още повече, заради указанията, дадени по-горе в настоящото решение на следващия съдебен състав, който ще разглежда делото отново, дали е допустимо младата възраст и изобщо характеристиките на потърпевшите лица при осъждане на подсъдим за небрежно осъществено престъпно деяние, да бъдат обсъждани на плоскостта на отегчаващи и/или смекчаващи обстоятелства.

По-нататък, отправен е довод,че „в своята цялост атакуваният акт търси едно оневиняване на образа на дееца, като прехвърля отговорността и вината за настъпване на инцидента на починалия водач……и съдът също отчита факта на разкаяние у дееца.“ С това тези страни изразяват несъгласие, на първо място защото според тях подсъдимият носи главната отговорност за настъпилото ПТП, а на второ- защото лицата,които съжаляват за стореното, не се стремят да избягват наказателна отговорност, каквото поведение се вменява на Т.. Оттук се прави извод за липса на безпристрастна убеденост при приложение на института на условното осъждане от САС, каквото и да значи това.

Изложеното на л.52, гръб, втори абзац от касационното производство в третираната жалба, е категорично несподелимо. Още на стр.5 и 6 от първо-инстанционното дело /обстоятелствената част на обвинителния акт/ държавният обвинител е посочил изключителния принос на водача на л.а.Хюндай С. С. и такъв е възприет и от решаващите инстанции. Ако би ставало дума за оневиняване на дееца, каквото не се наблюдава, то настоящото наказателно производство би имало друга съдба поради смърт на извършителя.

Няма никакви данни подсъдимият да се е стремил към вмененото му по обсъжданата жалба избягване на наказателна отговорност и в проекция- реализираното съжаление да е неискрено. Напротив, първоинстанционното производство е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК, което е най-щадящото такова както за страните, така и за данъкоплатеца. Затова се предвижда и бонификация с оглед определяне на дължимото наказание при осъждане. Т. е признал инкриминираната в обстоятелствената част на обвинителния акт фактология, която несъмнено е престъпна. Ето защо възраженията по коментираната жалба се явяват не само неоснователни, но и дълбоко неверно поднесени. Позоваването на мотивите по конкретно производство, решено от върховната съдебна инстанция по наказателни дела, относно обществената укоримост и справедливата наказателна репресия, не търпи различно обмисляне на третираните обстоятелства от настоящия състав.

На последно място, този съд не може да се въздържи да не спомене довод по жалбата на частните обвинители, изготвена от техен повереник, т.е.юрист-адвокат. Изисква се „касационният съд да вземе предвид факта, че при така съществуващото неефективно функциониране на съдебната система /липсата на достатъчен брой ефективни присъди/, в обществото се създават трайни впечатления за безнаказаност на виновните дейци, за преодоляване на границите и рамките на закона, на това, че каквото и да свършим-дори и да убием непредумишлено четирима души- сред които дете, ще избегнем реалното пролежаване в пенитенциарно заведение, защото презумпцията е,че при първото провинение наказанието винаги „ще ни се размине.““

Тъй като соченият довод не е от характер да намери релевантно обсъждане в актуалното решение, като се има предвид предимно житейската му основа, а и без да се вглежда в нюансите на изказа /например, какво означава непредумишлено спрямо предумишленото и умишленото, каквото може да е само убийството, и непредпазливо причиняване на смърт при обвинение за извършено транспортно престъпление/, ВКС ще заяви, че съдът е този, който индивидуализира наказанието в рамките на предвидените в санкционната част на наказателноправната норма размери /такива са относително определените наказания/ и когато е допустимо, разсъждава по начина на изтърпяване на определеното вече лишаване от свобода. В тези случаи той се съобразява със заложените правила за определяне на съответното наказание, отнасяйки го към конкретиката по съответното производство. С оглед това няма абсолютно идентични казуси. И винаги, независимо от възприемането на казаното от страна на обществото, прилагане на института на условното осъждане не води до безнаказаност на дееца.

Последното изложено е по принцип и ни най-малко не предубеждава следващия разглеждащ делото съдебен състав какъв размер на лишаването от свобода следва да наложи в настоящото производство и какъв да е начинът на изтърпяването му, предвид указанията за надлежно мотивиране на становището. Размислите на ВКС са породени от това,че ефективността на съдебната система далеч не се измерва, както се твърди в процесната жалба, с броя на ефективно наложените наказания лишаване от свобода /това не е въпрос, който трябва да дири отговор в настоящото решение/. Още по-малко пък с такъв аргумент е необходимо да се съобразява съдебната преценка при индивидуализиране на наказанието на конкретен подсъдим.

Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.5 вр.чл.348,ал.1,т.2 НПК Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение №176/23.05.24 г.,постановено от АС-София, НО, 9 състав, по В.Н.Д.93/24 г.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/