Законосъобразност на условното осъждане при причинена смърт и телесни повреди на пътя

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * условно осъждане

1

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 218

Гр.София, 09.04.2024г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА
ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретар ИЛ.РАНГЕЛОВА

и в присъствието на прокурора Б.ДЖАМБАЗОВ

изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 158/2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по повод постъпил протест на прокурор при Апелативна прокуратура- гр. Велико Търново срещу решение № 139 от 30.11.2023г. постановено по ВНОХД №261/2023г. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново с релевирани касационни основания по чл.348, ал.1,т.1,2,3 НПК. Акцент се поставя на явната несправедливост на наказанието, която се открива в приложението на института на условното осъждане. Иска се от касационната инстанция да отмени решението и върне делото за ново разглеждане, при което да се преодолее посочения порок.

Постъпила е касационна жалба и от частните обвинители П. Ц. и Н. Ц., чрез повереника им адв.Н., с подобни оплаквания и искания, съсредоточени върху несправедливото приложение на чл.66 НК, водещо до отлагане изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“.

В съдебно заседание пред касационната инстанция, представителят на Върховна прокуратура поддържа протеста, като редом с това излага и доводи в подкрепа на оплакванията на касационната жалба на частните обвинители. Счита, че при определяне начина на изтърпяване на наказанието, са игнорирани задачите на генералната превенция, омаловажена е обществената опасност на деянието и са преекспонирани положителните данни за личността на подсъдимия.

Повереникът на частните обвинители и жалбоподатели – адв.Н. заявява, че поддържа касационната жалба. Подчертава, че въззивната инстанция е надценила личностните качества на подсъдимия и неправилно ги е оценила като особено значими. Редом с това, са останали пренебрегнати тежките последици от престъплението.

Защитниците на подсъдимия – адв.И. и адв.Д., оспорват касационния протест и жалба на частните обвинители. Подчертават, че следва точно да се определят границите на касационната проверка, с оглед на оплакванията, направени пред въззивния съд от частните обвинители. Считат, че в мотивите си относно приложението на чл.66 НК апелативната инстанция законосъобразно е отчела фактите, очертаващи ниската обществена опасност на подсъдимия, като е извела на преден план задачите на специалната превения, без да игнорира тези на генералната. Поради това не намират основание да се ревизира решението на въззивния съд и настояват за оставяне на същото в сила.

Подсъдимият В. Д. поддържа доводите на защитниците си.

Реализира правото си на последна дума, като изразява съжаление за случилото се и отправя молба за отлагане изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ по реда на чл.66 НК.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационния протест и жалба на частните обвинители, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 7 от 23.02.2023г. постановена по НОХД № 6/2023, окръжен съд-гр.Ловеч, е признал подс.В. Д. Д. за виновен в това, че на 01.09.2021г. на път 1-4 км.69 + 000, в района на с. М., общ.Л., при управление на МПС л.а. „О.“, модел „М.“ с немска регистрация, нарушил правила за движение – чл. 25 ЗДвП, вр. чл.76 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. Ц. и средни телесни повреди на П. Ц., Х. Ц. и Н. Ц., поради което на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „б“ и б. „в“ вр. чл. 342, ал.1 К., вр. чл. 58а, ал.1 НК му е определено наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода, което да се изтърпи на основание чл. 57, ал.1, т. ЗИНЗС при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 343г НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от четири години. Присъдил е в тежест на подсъдимия направени по делото разноски.

В резултат на депозирани жалби от подсъдимия и частните обвинители е инициирана въззивна проверка на присъдата. С решение № 139 от 30.11.2023г. постановено по ВНОХД №261/2023г. по описа на Апелативен съд-гр. Велико Търново присъдата е изменена единствено по отношение ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, като на основание чл.66 НК изпълнението му е отложено за срок от пет години като е отменено и произнасянето на първия съд по отношение на първоначалния режим определен по реда на чл.57 ЗИНЗС. В останалата част присъдата е потвърдена.

Касационният протест и жалбата на частните обвинители са неоснователни. С оглед на идентичността на наведените в тях доводи, ще бъдат разгледани заедно.

В двата сезиращи настоящата инстанция документа се твърди, че при постановяване на въззивното решение са допуснати нарушени на материалния закон, но всъщност изложените доводи са свързани с касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК и крайната цел е атакуване единствено на решението на апелативния съд в частта, с която е приложен института на условно осъждане.

В тази връзка следва да се отбележи, че касационната инстанция не дължи отговор на формално направеното възражения по чл.348, ал.1,т.1 НПК имайки предвид липсата, на каквито и да са аргументи в негова подкрепа. В допълнение може да се отбележи, че предвид размера на наложеното наказание и данните за съденото минало на подсъдимия, решението на апелативната инстанция не е в противоречие с материалния закон.

По повод възраженията на касаторите за допуснати от втората инстанция съществени процесуални нарушения, то същите могат да се анализират от настоящата инстанция единствено в светлината на спазване изискванията на чл.14 НПК, доколкото се отнасят до начина на формиране вътрешното убеждение на съда, при спазване изискванията за обективност и правдиво интерпретиране на доказателствата. Исканията обаче касационният съд да преразгледа изводите на контролираната инстанцията по повод оценка на определени обстоятелства, е в границите на преценка за обоснованост, а тя не е в кръга на касационните основания.

Отстоявайки тезата, че въззивният съд е вложил грешно съдържание в данните относно трудовата заетост на подсъдимия, прокурорът твърди, че това обстоятелство е интерпретирано невярно, респективно неправилно е включено в кръга на смекчаващите отговорността. В настоящия случай не следва да се забравя, че производството е протекло по реда на чл.371,т.2 НПК и подсъдимият е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, така както ги е посочил прокурорът. Твърдения за това, че подсъдимият полага труд и работи в Р.Германия са изложени от представителя на държавното обвинение и са признати от подсъдимия. Оплакванията в касационния протест точно в обратната насока, а именно – отричане от прокурора на този факт и отправяне критика към съда за невярната му интерпретация , е не само неоснователно, но и некоректно.

Все в светлината на посоченото вече възражение, се визира и грешния подход на съда и невярна оценка, дадена на поведението на подсъдимия след деянието, като се настоява, че то неправилно не е прието за отегчаващо обстоятелство. Касационната инстанция не може да сподели посоченото оплакване. Активните действия по оказване помощ на пострадалия от причинителя на пътен инцидент, се премира в хипотезата на чл.343а НК. Неоказването на помощ, предполага реализиране на съставите на чл.343 НК и не може да се тълкува като обстоятелство разкриващо извършителя в негативна светлина и да се обсъжда като отегчаващо отговорността обстоятелство.

Не се споделят и възраженията на представителя на държавното обвинение, че в нарушение на процесуалните правила, поведението на подсъдимия е интерпретирано от въззивния съд като положителен факт, в подкрепа на тезата за ниската му обществена опасност. Разсъжденията на прокурора, че признаването на авторството на деянието е „чисто субективен поведенчески избор- преследващ изцяло и единствено смекчаване на дължимото наказание“ може и да има своето основание в принципен план , доколкото обективира мнението му за мотивите на подсъдимия и персоналната оценката, която им се дава. Но тя не следва да отрича правото на подсъдимия да организира защитата си, в което се включва и избора на процесуално поведение, в своя полза.

Всъщност основният въпрос, който поставят на обсъждане касаторите е дали въззивният съд е направил нужния задълбочен, пълен и правдив анализ на факторите, които са относими към начина на изтърпяване на определеното наказание „лишаване от свобода“ и това е също въпрос относим към касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК, касаещ изчерпателността на мотивите към контролирания акт.

Апелативната инстанция е изпълнила задълженията си и пространно е изложил своето становище за наложеното на подс.Д. наказание и в частност, за липсата на необходимост той да бъде изолиран от обществото, в което живее.

Наказателният кодекс е ясен, а съдебната практика е постоянна в отстояването на виждането, че за приложението на института на условното осъждане се поставя акцент на възможността подсъдимият да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, като съдът е длъжен да направи тази преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието. В настоящия случай, въпросната преценка е направена в светлината на всичките събрани данни за подсъдимия- чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова ангажираност, критично отношение към стореното, включително възрастта му / към датата на деянието той е бил на 62 години/, определянето му като дисциплиниран водач на МПС. Така законосъобразно на преден план апелативния съд е извел специалната превенция, за да мотивира изводите си, че не се налага ефективното изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“.

Останалите възражения на касаторите, свързани със справедливостта на наказанието в светлината на адекватно отчетени смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, биха имали смисъл, ако се атакува размера на определеното наказание. Срещу тази част от дейността на въззивната инстанция те нямат претенции, доколкото не оспорват определеното по реда на чл.58а НК наказание – две години и осем месеца лишаване от свобода, а и жалбата на частното обвинение пред въззивния съд е била съсредоточена върху размера на наказанието „лишаване от право да се управлява МПС“.

По така изложените съображения, настоящата инстанция счита, че касационният протест и жалба на частните обвинители, са неоснователни. Не се констатират нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила, нито явна несправедливост на наказанието, поради което решението на въззивния съд следва да се остави в сила.

Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 139 от 30.11.2023г. постановено по ВНОХД №261/2023г. по описа на Апелативен съд- гр Велико Търново.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: