Обезщетение за бавно правосъдие по дело за „възродителния процес“

Текстът на акта

Ключови фрази

- 20 -

РЕШЕНИЕ
№ 50280
гр. София, 11.09.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 07.12.2022 (седми декември две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4210 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 012/09.08.2021 година, подадена от Х. И. Д., против част от решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил частично първоинстанционното решение № 4578/28.07.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, трети състав, постановено по гр. д. № 576/2019 година при което като краен резултат Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Х. И. Д. сумата от 15 000.00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото му за разглеждане и приключване в разумен срок на следствено дело № 1/1997 година, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 15.01.2019 година до окончателното заплащане, като за разликата над уважения размер от 15 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 100 000.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен.

С подадената от Х. И. Д. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и основателността й, като в съдебно заседание оспорва същата като неоснователна и иска решението на Софийския апелативен съд да бъде потвърдено в обжалваната му от Х. И. Д. част.

Х. И. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.07.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 14 012/09.08.2021 година, като 08.08.2021 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима.

С постановеното по делото определение № 634/04.08.2022 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок и за това кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право

ЕСПЧ е постоянно действащ орган, който не е част от съдебните системи на участващите в ЕКЗПЧОС държани. Същият е създаден въз основа на чл. 19 от ЕКЗПЧОС като целта на създаването му е да осигури спазването на задълженията, поети от договарящите се страни по конвенцията и протоколите към нея. Съгласно чл. 41 от ЕКЗПЧОС ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна. От това следва, че присъждането на обезщетение не е задължителна последица от решението на ЕСПЧ, с което се констатира нарушение на установено от ЕКЗПЧОС и Протоколите към право. Такова се присъжда ако националното право на потърпевшата страна не предвижда възможност за обезщетение или не позволява пълно такова. Освен при наличието на тази предпоставка обезщетението се присъжда само ако е необходимо за пълното поправяне на вредите от нарушаване на правото. Самата Конвенция не съдържа подробни правила за определяне на вредите и размерът на обезщетението, които да могат да бъдат инкорпорирани в националните правни системи на държавите-членки и които да позволяват определянето на обезщетението въз основа на характера на засегнатото право. Такива общи критерии не са установени и в практиката на ЕСПЧ. В случаите по чл. 41 от ЕКЗПЧОС не е уредено като право на увредената страна, а е въпрос, който се разрешава от съда по негова преценка. Обезщетението се определя от съда, като размерът му се определя по справедливост с оглед на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. В дадени случаи ЕСПЧ може да приеме, че такова обезщетение не се дължи, а самото установяване на нарушението е достатъчно за да компенсира пострадалото лице.

В други случаи е възможно въобще да не се присъди обезщетение или да бъде присъдено по-ниско такова от действителните вреди. При определянето на размера на обезщетението съдът обичайно взема предвид стандарта на живот и икономическите условия в съответната държава, поради което присъдените обезщетения за аналогични нарушения, но допуснати в различни страни може да се различават. В ЕСПЧ съществува отдел, който консултира съставите във връзка с подходящия размер на присъдените суми по сходни дела и приема серия от подробни таблици с метод за изчисляване на неимуществените вреди във връзка с всяка разпоредба на ЕКЗПЧОС. Целта е не само да се осигури последователност на присъдените суми между отделните състави на съда, но и между отделните нарушени разпоредби на ЕКЗПЧОС. Тези таблици обаче не са задължителни за отделните състави на ЕСПЧ, като определянето на размера на обезщетението е от изключителната компетентност на съдебния състав.

Същевременно чл. 13 от ЕКЗПЧОС предвижда, че всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. Такова вътрешно правно средство за защита по отношение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС представлява приетата със ЗИЗОДОВ, обнародван в ДВ бр. 98/11.12.2012 година. Преди приемането му са постановени решение от 10.05.2011 година на ЕСПЧ, Четвърто отделение, по делото Димитров и Х. срещу България (жалби № 48 059/2006 и № 2708/2009) и решение от 10.05.2011 година на ЕСПЧ, Четвърто отделение, по делото Ф. срещу България (жалба № 37 346/2005), в които е коментирано кога вътрешно правно средство за защита на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС би било ефективно. В § 130 от второто решение е посочено, че процесуалните правила, определящи разглеждането на такова искане трябва да съответстват на принципа на справедливостта, залегнали в чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС; правилата за разходите не трябва да поставят прекалено голямо бреме за страните по делото, когато искането им е оправдано; искането за обезщетение трябва да бъде разгледано в разумен срок. В тази връзка може да се обърне внимание за подлагане на проверката на тези искания на специални правила, които се различават от тези, които уреждат обикновените искания за обезщетение, за да се избегне риска, че ако бъде разгледано в съответствие с общите правила на гражданското съдопроизводство, средството за защита може да не е достатъчно бързо; размерът на компенсацията не трябва да бъде неразумен в сравнение със сумите, присъдени от ЕСПЧ по подобни дела. Във връзка с този критерий, трябва да се отбележи, че националните власти или съдилища са в по-добра позиция от ЕСПЧ при определянето на съществуването и количеството на имуществените вреди. Във връзка с неимуществените вреди, съществува силна, но оборима презумпция, че прекомерната продължителност на производството ще доведе до такива вреди. Въпреки че в някои случаи продължителността на производството може да доведе до минимални неимуществени вреди или изобщо да не предизвика неимуществени вреди, националните органи или съдилища, занимаващи се с този въпрос ще трябва да обосноват решението си да присъдят по-ниска или никаква компенсация, като представят достатъчни причини, в съответствие с критериите, установени в съдебната практика на ЕСПЧ. В този контекст трябва допълнително да се отбележи, че презумпцията, че прекомерната продължителност на процедурата, ще причини неимуществени вреди се отнася както за физически лица, така и за юридически лица. Освен това компенсацията трябва да се изплати незабавно и като цяло не по-късно от шест месеца, считано от датата, на която решението, което я постановява е влязло в сила. С аналогично съдържание е и § 125 от първото решение. От това следва, че за да бъде ефикасно вътрешноправното средство за защита трябва да позволява при преценката дали е налице нарушение на защитавано от ЕКЗПЧОС право да прецени обстоятелствата за това въведени в практиката на ЕСПЧ, както и други такива, които биха били от значение с оглед на конкретния случай.

Подлежащите на преценка допълнителни основания могат да бъдат въведени както със законова разпоредба, така и по преценка на националния съд, като във всички случаи те не трябва да изключват или ограничават приложението на установените от ЕСПЧ обстоятелства. Такова е положението и при преценката на обстоятелствата, от които зависи дали да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди и за определяне на неговия размер. Що се отнася до размера на обезщетението за неимуществени вреди то той по скоро трябва да бъде преценяван с оглед на националното право, като се взема предвид икономическата обстановка и стандарта на живот в съответната страна. Изискването е обезщетението да не е от такъв размер, че да прави защитата на нарушеното право неефективна. ЕСПЧ е обявявал за такива присъдени от националните съдилища обезщетения, които са били в размер на 5 %, 10 % и 20-25 % от присъжданото от ЕСПЧ по аналогични случаи.

Съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ ЕКЗПЧОС е част от вътрешното право и има предимство пред нормите от вътрешното право, които и противоречат. Гарантирането на установените в Конвенцията права и свободи е предоставена на националните органи на договарящите държави, които разполагат със известна свобода, как да направят това, като изискването на чл. 13 от Конвенцията е предоставените от държавите вътрешноправни средства за защита да са ефикасни, т. е. ясни, достъпни и да могат реално да осигурят защитата на правата, Неосигуряването на това изискване води до нарушение на посочения текст на Конвенцията. Както се посочи по отношение на нарушението на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС такова вътрешноправно средство за защита е чл. 2б от ЗОДОВ. В чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. При определяне на размера на обезщетението съдът ще трябва да се съобрази с установените от националното си право правила за това, ако такива са изрично уредени в закона, като в конкретния случай това е направено с чл. 52 от ЗЗД.

Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението в конкретния случай, включително и тези установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и с конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. При това така определения размер на обезщетението може да бъде по-нисък от присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави. Това важи и за случаите когато се присъжда по-ниско обезщетение от това, присъждано за България, но в този случай размерът на обезщетението не трябва да е толкова минимален, че на практика да е налице липса на обезщетение или пък такъв, че да го прави неефективно, съгласно практиката на ЕСПЧ. Във всички случаи националният съд е длъжен да изложи мотиви към решението си, в които да даде убедителен отговор на това, защо присъжда обезщетение в приетия от него размер. Във връзка с размера на обезщетението за неимуществени вреди в § 19 от 13.06.2013 година на ЕСПЧ, Четвърто отделение, по делото А. А. Б. и други срещу България (жалба № 63 187/2010) по повод на предвидения в чл. 60а, ал. 3 от ЗСВ максимален размер на обезщетението за нарушение на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС от 10 000.00 лева е посочено: „Що се отнася до цитирания по-горе максимален размер на обезщетението, може да има ситуации, в които тази сума ще е по-ниска от сумите, присъждани като обезщетение от Съда. Посочената сума в размер до 5112.92 € изглежда достатъчна в светлината на решенията на Съда срещу България, касаещи продължителността на съдебното производство, за да компенсира адекватно неимуществените вреди, възникнали в по-голямата част от делата, свързани с прекомерна продължителност на производството в България. Освен това, ако се въведе ефективно съдебно средство за защита, без забавяне, както е предвидено от българските власти, съвкупността от нововъведените средства по принцип би била достатъчна, за да се осигури адекватно равнище на обезщетение във всички ситуации, тъй като законопроектът относно въвеждането на съдебно средство за защита не предвижда максимален размер на обезщетението“ .

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение на Софийския апелативен съд е частично неправилно по следните съображения:

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Според чл. 2б, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 година) Държавата отговаряла, чрез съответния орган за вредите, причинени на граждани в резултат на нарушаване правото им на разглеждане и разрешаване на делата в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. В случая Х. И. Д., излагал твърдения, че бил пострадал от престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, въдворяване в концлагер на остров Белене и принудително изселване, извършени по време на т. нар. „въз родителен процес“, за който било образувано следствено дело № 1/1991 година, преобразувано в ДП № II 048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София, което и към момента било висящо на досъдебна фаза и нямало възможност да се конституира като частен обвинител и граждански ищец, което било допустимо в съдебната фаза. Поддържал, че в резултат на продължилото повече от двадесет и седем години наказателно производство бил претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години нямало изгледи за приключване на делото; страх, че обвиняеми те щели останат ненаказани; излъгани очаквания за възмездие за погазените му права и достойнство; загуба на доверие в институциите и усещане за липса на справедливост; безпомощност, раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно емоционално напрежение, стрес, депресия, безсъние.

Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ представлявала специална вътрешноправна защита на признатото от чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС право като ангажирала отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Материално-правно легитимирано да предяви иска било лицето, което имало статут на жертва по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС-носител на права, признати от националното право, които били засегнати от неоправданото забавяне и изходът на производството имал решаващо значение за тези права. В случая, част от вредните обществено опасни последици на престъплението, по което било повдигнато обвинение в процесното ДП № II-48/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София (първоначално образувано като следствено дело № 1/1991 година) по чл. 387, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК, били именно засягането на основни права на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсвал спор, че Д. бил сред тези лица, които били засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че била засегната неимуществената сфера на Д., чрез описаните действия, му придавала качеството на пострадал от престъплението и обосновавало правото му да се ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС), обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението, Д. бил придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който бил и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване. Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 година) давала ясно указание по въпроса за фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът бил длъжен да вземе предвид.

Тези критерии били дефинирани в закона по начин, вече установен в практиката на ЕСПЧ, като били: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имали значение за правилната преценка за разумност на периода. Влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ на 15.12.2012 година не определяло допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждането му законът действал. В този смисъл възражението на Прокуратурата на Република България за недопустимост на иска било неоснователно. Освен това, за периода на търпените неимуществени вреди преди 15.12.2012 година., Д. можел да се позове директно на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Процесното следствено дело било образувано на 30.01.1991 година и към момента-повече от тридесет години било на фазата на досъдебното производство. Действително фактите, обосноваващи обвиненията (видно от представените копия от обвинителни актове), били много бройни-посочени били множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. нар. „възродителен процес“, повдигнатите обвинения били първоначално срещу три лица и били за извършването на отделни деяния, което предполагало и извършване на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в чужбина. Въпреки това, въззивният съдебен състав намирал, че тази фактическа сложност на следственото дело, не можела да оправдае продължилото повече от тридесет години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което смятал, че било налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, което било в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Не се установявали причини от обективно естество, които да налагали изключително дългата продължителност на делото. Неоснователно било възражението на Прокуратурата на Република България, че от общата продължителност на наказателното производство следвало да бъде приспаднат периодът, през който делото било в съдебна фаза. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок било основен принцип в наказателното производство, като безспорно задължението било на съда, но възможността да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове. Всички факти относно движението на процесното следствено дело и на действията на Прокуратурата на Република България, които били безспорни в настоящото производство, водели до категоричния извод, че последната не била изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, че не била създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не била извършила своевременно необходимата оперативно-издирвателна работа по установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които били и очевидци на инкриминираните деяния, както и не била предприела в предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването.

Наказателно дело с обща продължителност над тридесет години, каквато и да била фактическата и правната му сложност, каквито и обяснения да имало за забавянето му, не можело да е било „проведено с дължимата грижа“. Тази продължителност надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не можела да бъде оправдана с характера и сложността на знаково за държавата дело, като причина за преви шаване на разумния срок. Двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни актове съдебни наказателни производства било поради едни и същи, допуснати от страна на Прокуратурата на Република България, нарушения-неясно изложение на обстоятелствата или липса на такова относно състава на престъплението по чл. 387 от НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на пострадалите от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните им права. Затова причина за това забавяне на производството било неизпълнение на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и от субективна страна на престъплението, така че да бил годен за предаване на обвиняемото лице на съд. Поради това съставът на Софийския апелативен съд намира, че в случая досъдебното производство било надхвърлило многократно разумния срок, а Прокуратурата на Република България не била направила необходимото, за да обезпечи своевременното извършване на необходимите процесуално-следствени действия. Именно по този начин, от неизпълнение на задълженията на Прокуратурата на Република България, било нарушено правото на Д., като пострадал от престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок. По този начин той бил лишен от възможността да се ползва от представените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това право било поддържането на обвинението, наред с Държавата, с цел получаване на справедливост, в случай на наказване на виновните. За пълнота, следвало да се посочи, че според практиката на ЕСПЧ спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок била с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които било инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Съществен критерий за определяне разумната продължителност на делото бил и „значението на делото за лицето“, което според практиката на ЕСПЧ не се преценявал единствено, с оглед крайния резултат от производството, а често бил свързан с предмета на делото. В хипотезата на неразумно продължило наказателно производство отговорността на Държавата произтичала от това, че производството било инициирано от държавното обвинение, което разполагало с достатъчен ресурс (процесуални средства, и компетентни лица) да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани било толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими били накърнените от престъплението права или критерият значение на делото за пострадалия, залогът за него бил е ключов за спора. Интересът на пострадалия, залогът за него, обикновено бил свързан с предмета на делото.

В случая Д. бил жертва на т. нар. „възродителен процес“, представляващ опит на управляващите Република България в периода от 1984 година до 1989 година да наложат насилствена асимилация на мюсюлманското население в страната, чрез системни репресии срещу тези социални групи и етноси (политическите причини за този процес не можели да бъдат обсъждани в съдебното решение). Нямало спор, че такива мерки били предприети и спрямо Д., в резултат на което са били засегнати основни негови човешки права. Деянията, довели да накърняване на тези основни права, били извършени от конкретни физически лица, висши държавни служители, които са ги били извършили именно в това си качество и използвайки целия държавен ресурс, като предприетата по отношение на Д. репресия била единствено заради етническия му произход и била с цел насилствена промяна на етнокултурната му идентичност, от една страна, така и с цел подчиняването на останалите лица в общността. Безспорно образуваното наказателно производство по сл. дело № 1/1991 година за пострадалия от репресиите Д., било надежда за въздаване на справедливост, за налагане на заслужено наказание на виновните, за постигане на удовлетворение и репариране, макар и частично на преживените от него унижения и страдания. Тази надежда продължавала повече от тридесет години и очевидно отдавна била загубена, ведно с вярата за възмездие, чрез върховенството на закона, каквото и до момента Д. не бил получил. В случая по делото били ангажирани гласни доказателства, от които се установявали конкретни негативни психо-емоционално преживявания на Д., именно вследствие на неразумната продължителност на процесното следствено дело. От една страна той бил пострадал от деяния с висока обществена опасност, при което били накърнени негови основни права и свободи и преживяванията му през периода от 1984 година до 1989 година, свързани с преименуване, задържане, принудително заселване, напускане на страната, били преживявания с висок стресогенен потенциал. От гласните доказателства се установявало категорично настъпването на неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование на Д., чувство на излъганост в очакванията си да получи морално възмездяване на преживените репресии спрямо него, той бил отчаян и изнервен от протакането на делото, изгубил надеждата, че до като е жив ще получи удовлетворение, въпреки проявения интерес от развитие на делото и подаването на молби за ускоряването на движението му. От заключението на съдебно-психичната експертиза се установявало наличие на посттравматично стресово разстройство, свързано с преживяното от Д. по време на т. нар. „възродителен процес“, като прекалено голямата продължителност на досъдебното производство по този процес му пречела да преработи травматичните следи от случилото се като непрекъснато актуализирал преживяването си като жертва и усещането за безсилие от безнаказаността на преките извършители и без изгледи за справедлив процес.

Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок, вземал предвид вида на конкретното ДП, качеството на Д. по него-пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост, загубата на вяра в институциите, напредналата възраст на ищеца-към 1991 година бил на 44 години, а към днешна дата вече бил на 74 години, което засилвало чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица. Поради това, въззивният съд намирал, че справедливият размер на обезщетение бил 15 000.00 лева, в който размер следвало да бъде уважена исковата претенция и отхвърлена за разликата до уважения от състава на Софийски градски съд размер от 70 000.00 лева. За да намали значително присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, въззивният съдебен състав съобразявал обстоятелството, че в случая наказателната принуда не била пряко насочена против личността на Д., тъй като същият имал качеството на едно от многото пострадали лица, т. е. продължителността и изхода на следственото дело касаела само моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица. Иначе, българското общество и държава многократно по различни поводи били осъждали начина, по който се осъществил т. нар. „Възродителен процес“ и предприетата срещу съгражданите си репресия. В потвърждение на проявената от обществото съпричастност и реакция за случилото се били фактите за получена от Д. официално реабилитация от Комисия на НС, както и за декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 година, с която категорично се осъждала асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в Република България, включително и т. нар. „Възродителен процес“. Това били актове на морална подкрепа и някаква форма на покаяние, които трябвало да се отчетат и да имат значение за пострадалите в контекста на обсъжданата морална удовлетвореност. В обема на болките и страданията следвало да се включат само доказаните такива по повод неразумно дълго продължилия период на досъдебното производство, свързан с очакване и надежда виновните да получат заслуженото. Установените болки и страдания, причинени от упражнената спрямо Д. репресия, които безспорно били с много висок интензитет, не били предмет на настоящото обезщетение. Именно поради високия интензитет на тези болки и страдания, въззивният съд присъждал по-висок размер от обичайните в съдебната практика при забавено правораздаване и търсене на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, който не надхвърлял 10 000.00 лева, така например сума от 10 000.00 лева била присъдена за продължило деветнадесет години наказателно производство за разкриване виновните за смъртта на единствения син на ищеца в производството, конституиран като пострадал. Затова, и при толкова съществено значение за пострадалия на изхода на наказателното производство, каквото било разкриването на виновниците за смъртта на единствения му син, практиката на върховната инстанция била в посочения размер.

Освен това, по време на репресиите Д. бил част от голяма група с идентична съдба, като повечето от потърпевшите имали качеството на пострадали в същото наказателно производство. Като такива заедно били пускали жалби и молби по делото, организирали се били в сдружение т. е. изживяванията били споделени, което обичайно помагало в процеса на преработване на душевните болки и разстройства. Отделен бил въпросът, дали в случай на приключване на делото с акт на съда по същество, резултатът изцяло щял да удовлетвори очакванията на Д., което да тушира безпокойството и депресивните му състояния. Недопустимо било с определянето на необичайно високо за съдебната ни практика обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, каквото било присъденото от състава на първоинстанционния съд, да се компенсира ниския размер на нормативно определените размери на обезщетенията по ЗПГРРЛ от 1991 година, по който Д. безспорно бил право имащ по повод незаконното му задържане в поделения на МВР и други места-по чл. 1, т. 2; за въдворяване в лагер и други подобни места-по чл. 1, т. 3; за интерниране, изселване и заселване по административен ред-по чл. 1, т. 4 и за насилствената смяна на имената му-по чл. 1, т. 4 от същия закон. По така тези съображения и като съобразявал социално-икономическите условия на живот в страната за целия процесен период, въззивният съд намирал, че сумата от 15 000.00 лева в случая била справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение.

С касационната си жалба вх. № 14 012/09.08.2021 година Х. И. Д. е обжалвал решението на Софийския апелативен съд в частта, му с която предявения от него иск е отхвърлен. Същевременно въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване по подадената от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 13 482/30.07.2021 година срещу решението в частта му, с която предявения срещу нея иск е уважен. От това следва, че решението на Софийския апелативен съд в частта му, с която предявеният от Х. И. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск е уважен до сумата от 15 000.00 лева обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва за забава върху сумите, считано от датата на предявяването на исковете 15.01.2019 година до окончателното плащане е извън предмета на касационното производство, така както същият е определен съгласно чл. 284, чл. 288 и чл. 293 от ГПК. Освен това Д. няма правен интерес да обжалва решението в тази му част, тъй като с нея предявеният иск е уважен. Предвид на това, а и тъй като разпоредбите на ГПК не забраняват частичното обжалване на решенията, в тази си част решението е влязло в сила по смисъла на чл. 296, т. 2, пр. 1 от ГПК и поради това съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 от ГПК е задължително за страните в настоящето производство и за съда, като съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК спорът в тази му част не може да бъде пререшаван. Още повече, че задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е делимо такова и затова решението, за разлика от това за неделимите задължения, може да влезе в сила само за част от него. С оглед на това със сила на присъдено нещо е установено основанието, въз основа на което Прокуратурата на Република България дължи на Х. И. Д. обезщетение за неимуществени вреди претърпени от нарушаване на правото му за разглеждане и приключване в разумен срок на следствено дело № 1/1997 година, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 15.01.2019 година до окончателното заплащане. Спорен е само въпросът за размера на дължимото се обезщетение за претърпените от Х. И. Д. неимуществени вреди и касационният съд следва да се произнесе само по него. Освен това преразглеждането на решението, в частта му за основанието на задължението на Прокуратурата на Република България и за размера на същото до 15 000.00 лева за неимуществените вреди създава възможност за евентуално влошаване на положението на Х. И. Д., без тази част на решението да е допусната касационно обжалване по жалба на другата страна, което е в противоречие с разпоредбата на 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК.

Освен това при частичното обжалване на решението само по отношение на размера на дължимото се обезщетение положението е сходно с това при предявен преди това частичен иск и предявена впоследствие претенция за остатъка до пълния размер на задължението. Решението по частичния иск се ползва със сила на присъдено нещо за спорното материално право, така както същото е въведено с основанието и петитума на иска, предмет на производството. С решението си съдът подвежда установените по делото факти под приложимата правна норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на присъдено нещо, поради което диспозитивът представлява източник на силата на присъдено нещо. Когато е уважен частичен иск със сила на присъдено нещо се ползва диспозитива на същото за заявеното основание и размер. Основанието на иска не е самата правна норма, а фактите въз основа на които се предявява субективното право. Затова предмет на силата на присъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право и въз основа на които същото се претендира Установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на присъдено нещо, доколкото индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума на иска, поради което същите не могат да бъдат предмет на повторна преценка в следващо съдебно производство, образувано на същото основание. Именно затова, ако е отхвърлен частичния иск не може да се предявява нов такъв за разликата над първоначално предявения частичен размер до пълния такъв. Това е още една предпоставка да бъде прието, че със сила на присъдено нещо е установено обстоятелството, че Прокуратурата на Република България дължи на Х. И. Д. обезщетение за всички неимуществени вреди, които са претърпени от него и които са пряка и непосредствена последица от посоченото по-горе нарушение, доколкото в касационното производство спорен е само част от размера на претендираното обезщетение, а не самите обстоятелства по възникване на задължението на Прокуратурата.

Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че за да намали размера на определеното от първоинстанционният съд обезщетение за претърпените от Х. И. Д. неимуществени вреди от 70 000.00 лева на 15 000.00 лева вземал предвид вида на конкретното ДП, качеството на Д. по него-пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост, загубата на вяра в институциите, напредналата възраст на ищеца-към 1991 година бил на 44 години, а към днешна дата вече бил на 74 години, което засилвало чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица. Поради това, въззивният съд намирал, че справедливият размер на обезщетение бил 15 000.00 лева, в който размер следвало да бъде уважена исковата претенция и отхвърлена за разликата до уважения от състава на Софийски градски съд размер от 70 000.00 лева. За да намали значително присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, въззивният съдебен състав съобразявал обстоятелството, че в случая наказателната принуда не била пряко насочена против личността на Д., тъй като същият имал качеството на едно от многото пострадали лица, т. е. продължителността и изхода на следственото дело касаела само моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица. Иначе, българското общество и държава многократно по различни поводи били осъждали начина, по който се осъществил т. нар. „Възродителен процес“ и предприетата срещу съгражданите си репресия. В потвърждение на проявената от обществото съпричастност и реакция за случилото се били фактите за получена от Д. официално реабилитация от Комисия на НС, както и за декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 година, с която категорично се осъждала асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в Република България, включително и т. нар. „Възродителен процес“. Това били актове на морална подкрепа и някаква форма на покаяние, които трябвало да се отчетат и да имат значение за пострадалите в контекста на обсъжданата морална удовлетвореност. В обема на болките и страданията следвало да се включат само доказаните такива по повод неразумно дълго продължилия период на досъдебното производство, свързан с очакване и надежда виновните да получат заслуженото. Установените болки и страдания, причинени от упражнената спрямо Д. репресия, които безспорно били с много висок интензитет, не били предмет на настоящото обезщетение. Именно поради високия интензитет на тези болки и страдания, въззивният съд присъждал по-висок размер от обичайните в съдебната практика при забавено правораздаване и търсене на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, който не надхвърлял 10 000.00 лева. Освен това, по време на репресиите Д. бил част от голяма група с идентична съдба, като повечето от потърпевшите имали качеството на пострадали в същото наказателно производство. Като такива заедно били пускали жалби и молби по делото, организирали се били в сдружение т. е. изживяванията били споделени, което обичайно помагало в процеса на преработване на душевните болки и разстройства. Отделен бил въпросът, дали в случай на приключване на делото с акт на съда по същество, резултатът изцяло щял да удовлетвори очакванията на Д., което да тушира безпокойството и депресивните му състояния. Недопустимо било с определянето на необичайно високо за съдебната ни практика обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, каквото било присъденото от състава на първоинстанционния съд, да се компенсира ниския размер на нормативно определените размери на обезщетенията по ЗПГРРЛ от 1991 година, по който Д. безспорно бил право имащ по повод незаконното му задържане в поделения на МВР и други места-по чл. 1, т. 2; за въдворяване в лагер и други подобни места-по чл. 1, т. 3; за интерниране, изселване и заселване по административен ред-по чл. 1, т. 4 и за насилствената смяна на имената му-по чл. 1, т. 4 от същия закон.

В практиката си ЕСПЧ приема, че е налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде обезщетен. В конкретния случай обаче са налице обстоятелства установяващи наличието на допълнителни вреди, извън обичайните такива, водещи до определянето на по-висок размер на обезщетението. Едно от тези обстоятелства е установената по делото продължителност на досъдебното производство, която значително надхвърля не само законоустановените, но и разумните срокове за приключването му. Както е посочил съставът на Софийския апелативен съд в настоящето производство не може да се присъжда обезщетение за упражнената спрямо Д. по време на т. нар. „възродителния процес“ репресия, която безспорно била с много висок интензитет, не била предмет на настоящото производството по настоящето дело. Именно този висок интензитет на упражнената по отношение на Х. И. Д. репресия, определя и по-високите очаквания, които той е имал с оглед своевременното приключване на досъдебното производство, което също се отразява на размера на обезщетението за неприключването на последното в разумен срок. При това е без значения дали това евентуалното съдебно производство е щяло да приключи с окончателен съдебен акт и по такъв начин, че очакванията на Д. да бъдат удовлетворени. Това по своето естество не е от установените критерии, с оглед на които се преценява дали производството е продължило в разумен срок, съответно какъв е размерът на обезщетение за претърпените от това неимуществени вреди. В конкретния случай забавянето на досъдебното производство е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството е изтекла през 2000 година, поради което очаквания от Д. резултат вече е невъзможен, като една, от основните причини, ако не и единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство.

Последното обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер на по-висок от обичайните такива. Обстоятелството, че Х. И. Д. е бил част от голяма група от пострадали лица, само по себе си не е основание за определяне на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, от тези които са действително установени по делото. Присъждането на по-висок размер на обезщетението за претърпените от Х. И. Д. неимуществени вреди се определя и от начина, по който забавянето на производството се е отразило върху ищеца. Разпитаната по делото свидетелка З. Х. Ю., която е дъщеря на Х. И. Д., свидетелства, че през 1991 година, след падането на режима на Т. Ж., баща й имал очаквания, че ще се заведе дело срещу лицата, които са им причинили всичко това, идвал е в България от Турция. През 1996 година сто човека, между които и той, написали жалба до Прокуратурата на Република България чрез Генералното консулство на Република България в [населено място] и са чакали отговор. До 2000 година отговор не е имало. През 2001 година баща й за първи път е бил разпитан като свидетел и е бил обнадежден, че най-накрая ще започне процесът, но до 2012 година това не се случило. Според свидетелката, целият живот на баща й минал в очакване, идвал в [населено място], подавал молби, чакал и се надявал до получи отговор от държавата, но това не се случило. Свидетелят С. Х. И. сочи, че е живял в [населено място] и [населено място] през годините, а сега живее в [населено място]. Често се виждал с Х. И. Д. в Турция. Всички много се радвали, когато се сменил режимът в България и чули, че ще съдят виновните начело с Т. Ж.. Свидетелят бил е разпитван по това дело в [населено място]. Подавали различни молби, катона 04.03.1994 година 94 човека общо подали молба до Главната прокуратура на Република България, като очаквали делото за „възродителния процес“ да се започне и да се приключи. Когато се срещали с Д. и с други приятели, централната тема за разговори била, че в България не се разглеждат делата и това дело много се протака от 1991 година до 2019 година. Д. бил много чувствителен човек и много се притеснявал, ходил на психолози, на психиатър, защото не можел да издържа това протакане на делото, вдигал бил кръвното, разболял се от диабет. Ходили са до Прокуратурата на Република България, до Народното събрание, уведомили били Европейския парламент, подавали били сигнали за ускоряване на делото-през 2004 година, 2007 година 2018 година, но и досега нямало резултат, никой не бил уведомяван за хода на делото. Дори учредили Сдружение, наречено БАХАТ, за да търсят справедливост и да защитят правата си. Х. И. Д. бил член на УС на сдружението, и в момента бил негов член. Според свидетеля, Д. бил загубил надежда делото да приключи. Съгласно заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебнопсихиатрична експертиза с вещо лице Б. П. К. възприеманата от Х. И. Д. като прекалено голяма продължителност на следственото дело и досъдебното производство по този процес му пречи да преработи травматичните следи от случилото се като непрекъснато актуализира преживяването му за жертва и усещането за безсилие от безнаказаността на преките извършители. Посттравматичното стресово разстройство, което се наблюдава при Д. е страдание, което засяга всички страни на живота на страдащия-чувствително намалява способностите му за адаптация към нови социални условия, нарушава качеството на живот, отразява се върху успешността както на професионалните, така и на личните отношения. Той преживява изключително болезнено факта, , че тези, които са пряко отговорни за случилото се с него, няма да бъдат наказани и няма изгледи за справедлив процес, който да удовлетвори пострадалите и да им върне чувството за справедливост. С оглед на така установеното, според настоящият съдебен състав, дължимото се обезщетение за конкретно установеното нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок е размер на 30 000.00 лева, като в останалата част заявената претенция е неоснователна.

Изложеното налага обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която предявеният от Х. И. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 15 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 15 000.00 лева и действително дължащото се такова от 30 000.00 лева) като се постанови друго, с което искът в тази им част бъде отхвърлен.

В останалата му обжалвана част решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде трябва да бъде потвърдено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година в частта му, с която предявеният от Х. И. Д. с постоянен адрес [населено място], [община], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес]0, Адвокатско дружество „Е. Ф.“, чрез адвокат Е. Ф. против ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 15 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 15 000.00 лева и действително дължащото се такова от 50 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото му за разглеждане и приключване в разумен срок на следствено дело № 1/1997 година, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 15.01.2019 година до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, да заплати на Х. И. Д. с постоянен адрес [населено място], [община], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес], Адвокатско дружество „Е. Ф.“, чрез адвокат Е. Ф. сумата от още 15 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 15 000.00 лева и действително дължащото се такова от 50 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото му за разглеждане и приключване в разумен срок на следствено дело № 1/1997 година, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 15.01.2019 година до окончателното плащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година в останалата му обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.