Необходимост от изясняване на исковата молба при твърдения за договорка

Текстът на акта

Ключови фрази

3
Р Е Ш Е Н И Е
№ 60220
гр. София, 26.11.2021 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: Симеон Чаначев

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

при участието на секретаря Албена Рибарска, като изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 548/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Й. Г., представлявана от адв. Н. С. и адв. С. П., срещу въззивно решение № 282/27.07.2020 г., поправено с решение № 260166/29.12.2020 г., по в. гр. д. № 325/2020 г. на Русенски окръжен съд за осъждане на И. Й. Г. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на Б. М. С. сумата от 9000 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.07.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1170 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 12.04.2018 г. до 23.07.2019 г., и в тежест на ответницата са присъдени разноски. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилна преценка на доказателствения материал по делото и за превратно тълкуване на фактите от страна на въззивния съд. Оспорва се изводът, че ответницата е получила процесната сума без основание, предвид обстоятелството, че ищецът ясно е изразил волята си цената по сключения от него договор за покупко-продажба на недвижим имот да бъде преведена от купувача по сметка на ответницата, поради което следва да се приеме, че е налице правно основание за получаване на сумата.

В срока за отговор насрещната страна Б. М. С., представляван от адв. Ю. К., излага страновище за правилност на въззивното решение.

С определение № 435/27.05.2021 г. касационното обжалване е допуснато на основание вероятна недопустимост на въззивното решение.

В исковата молба са изложени твърдения, че през 2017 г. ищецът е продал свой недвижим имот, като в договора за покупко-продажба било предвидено цената в размер на 15330 лв. да бъде платена по банковата сметка на ответницата, с която през лятото на 2017 г. заживял при условията на фактическо съжителство. Ищецът сочи, че причина за тази уговорка било обстоятелството, че банковите му сметки били запорирани към онзи момент. Твърди, че се договорил с Г. сумата да бъде на негово разположение и, когато му се наложи, той да може да ползва средства в необходимия му размер. Първоначално ответницата изпълнявала договорката, но на 03.07.2017 г., когато ищецът поискал от нея да изтегли и да му предаде сума в размер на 3000 лв., тя отказала. Твърди се още, че фактическото съжителство между страните било прекратено на 26.03.2018 г., към която дата заедно били похарчили сумата от 6330 лв. До ответницата била отправена нотариална покана за заплащане на сумата от 9000 лв., редовно връчена на 12.04.2018 г. Искането на ищеца към съда е ответницата да бъде осъдена да му заплати сумата от 9000 лв., получена от нея без правно основание, ведно с лихва за забава от датата на връчване на поканата за връщането ѝ в размер на 1170 лв., както и законната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното плащане.

В срока за отговор ответницата е възразила, че сумата от 15330 лв. е била изтеглена и предадена на ищеца още през времето, когато са били във фактическо съжителство, и е била използвана за издръжка, погасяване на задължения на ищеца към кредитни и държавни институции, заплащане на адвокатско възнаграждение, сключване на застрахователни договори, извършване на ремонт на жилището и плащане на почивки в страната. Сумата била теглена на части по искане на ищеца, като след тегленето на отделните суми същите незабавно са му били предавани.

В обжалваното решение въззивният съд приема, че с оглед на фактически твърдения и заявения петитум, предявеният иск следва да бъде квалифициран по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

ВКС приема, че въззивното решение е процесуално недопустимо, като постановено по нередовна искова молба. Съгласно устновената съдебна пркатика /решение № 29-2012-IVГО; решение № 30-2018-IIIГО/ обстоятелствената част на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да съдържа твърдения за това какво е дадено и да се заяви, че даденото е без основание. Когато обаче в обстоятелствената част се сочи някакво основание или причина за даването, то още в исковата молба ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват. В случая от исковата молба не става ясно дали предявеният иск е на договорно или извъндоговорно основание, тъй като в нея се съдържат твърдения, че между страните е съществувала договорка преведената по сметка на ответницата сума да бъде предоставена на ищеца при негово поискване, тоест че между страните има договорни отношения, макар и същите да не са обективирани в писмена форма. В същото време ищецът иска присъждане на процесната сума като дадена без основание, без да излага съображения защо счита, че „договорката“ му с ответницата не съставлява годно правно основание.

При тези данни, ВКС намира, че въззивният съд е постановил недопустимо решение по нередовна искова молба, тъй като същата не отговаря на установените в чл. 127, ал. 1 ГПК изисквания - да се посочат обстоятелствата, на които се основава иска, и съобразно тях да се формулира искане. Непълнотата на обстоятелствената част на исковата молба е налагала въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, да осъществи правомощията по чл. 129, ал. 1 ГПК, за да се обезпечи редовност на сезирането и осигури възможност за квалификация на иска. Редовното сезиране, за което съдът във всяка фаза на процеса е задължен да упражнява служебно контрол, обезпечава процесуалните възможности страните да се защитят чрез формиране на доводи и предявяване на доказателствени искания по насрещните твърдения. Въззивният съд е бил длъжен да извърши самостоятелна проверка на редовността на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим акт по същество. Предвид това, исковата молба е следвало да бъде оставена без движение на основание чл. 129, ал. 2 ГПК с указания към ищеца за уточняване на фактическите твърдения, на които основава иска си, и за формулиране на съответен на тях петитум /в този смисъл са разясненията в т. 5 от ТР № 1-2013- ОСГТК/. Тъй като порокът на исковата молба не е измежду онези пороци, които могат да бъдат отстранени пред касационната инстанция, въззивното решение следва да бъде обезсилено и делото върнато на въззивния съд за извършване на необходимите в тази връзка съдопроизводствени действия.

По разноските за касационната инстанция ще се произнесе въззивният съд в съответствие с чл. 294, ал. 2 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 282/27.07.2020 г., поправено с решение № 260166/29.12.2020 г., по в. гр. д. № 325/2020 г. на Русенски окръжен съд.

ВРЪЩА делото на окръжния съд за изпълнение на дадените указания.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: