Отговорност на Прокуратурата за вреди от лошо проведено разследване

Текстът на акта

Ключови фрази

14

Р Е Ш Е Н И Е

№ 41

[населено място], 22.07. 2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти февруари, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1961 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата А. И. К. - П. срещу решение № 216 от 11. 03. 2021г. по в. гр. дело № 2529/2020г. на Софийски апелативен съд /САС/, Гражданско отделение, 12 състав. С въззивното решение е отменено решение № 139 от 24. 04. 2020г. по гр. дело № 676/2019г. на Софийски окръжен съд, в осъдителната му част, с която ответникът Прокуратурата на Република България /РБ/ е осъден да заплати на ищцата К. – П., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, в резултат от постановления от 08. 10. 2014г. и 13. 10. 2014г. по ДП № 305/2014г. по описа на РУ МВР – И., пр. пр. № 1606/2014г., ведно със законната лихва от 26. 09. 2016г. до окончателното изплащане, и вместо него е постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 5 000 лв., ведно със законната лихва от 26. 09. 2016г. е отхвърлен като неоснователен, като е реализирана и отговорността на ищцата за съдебно-деловодни разноски пред въззивната инстанция. В останалата му част, с която искът с правно основание чл. 49 ЗЗД за разликата над сумата 5 000 лв. до предявения размер от 30 00 лв. е отхвърлен като неоснователен и претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата, за периода: 26. 09. 2014г. – 25. 09. 2016г., е отхвърлена като погасена по давност, първоинстанционното решение е потвърдено.

Касаторката – ищца поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 7 Конституцията на РБ/, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 269 ГПК в контекста на задължителните разрешения, дадени в т. 1 ТР № 1/09. 12. 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/ и поради необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че в нейна доказателствена тежест е установяването на „твърдяното противоправно и виновно действие или бездействие“ на следователи и прокурори, при положение, че в съдебните книжа по съдебното производство пред двете инстанции, е удостоверено кои конкретни норми са нарушили органите на прокуратурата – чл. 111, чл. 196 и чл. 197 НПК. Поддържа, че във въззивната жалба на ответника липсват ясни и конкретни доводи в какво се състои неправилността на първоинстанционното решение, а въззивният съд се е произнесъл по ненаведени оплаквания в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09. 12. 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че е неправилен и необоснован извода в атакуваното решение, че ищцата е следвало да докаже, че наказателното производство е щяло да приключи с осъдителна присъда, при положение че предмет на предявения иск по чл. 49 ЗЗД е обезщетяването на вреди от противоправни действия и бездействия на ответника във връзка с разследването на процесното ПТП, изразяващи се в непроведено разследване или лошо проведено разследване, при което е останал неустановен релевантният факт как и при какви обстоятелства е осъществено процесното ПТП. Поддържа, че ролята на прокуратурата е да гарантира защита правата на гражданите – в качеството им на подсъдими и пострадали от престъпления. Когато не изпълнява дадените й от закона правомощия по разследване на престъпленията, тя нарушава тези права, като е без значение какъв е резултатът по един такъв наказателен процес – дали е постановена оправдателна или осъдителна присъда, защото по този начин не гарантира реализирането на прогласения принцип в правото – установяването на истината. Когато има пропуски в събирането на доказателства от органите на разследването в досъдебното производство, които не могат да бъдат поправени в съдебното следствие, какъвто е конкретният случай, резултатът е невъзможност да бъде установена обективната истина. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски.

Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на РБ подава отговор на същата, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че претендираните неимуществени вреди не са в причинно – следствена връзка с поведението на прокурори по процесното наказателно производство. Твърди, че за първи път в касационната си жалба ищцата навежда твърдения, че процесните неимуществени вреди са причинени от противоправно поведение на органи на ответника – непроведено или лошо проведено разследване в процесното досъдебно производство, лишило ищцата от право на справедлив процес, в който да бъде разкрита истината. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.

С определение № 60771 от 11. 11. 2021г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос за допустимите граници на въззивната проверка на правилността на първоинстанционното решение с оглед характеристиките на въззивното обжалване по действащия ГПК като ограничено такова, и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност досежно изведения от въззивния съд извод за изискуема от нормата на чл. 49 ЗЗД като елемент от фактическия състав на процесния деликт причинна връзка между твърдяното противоправно поведение на органи на прокуратурата и постановената оправдателна присъда спрямо другия участник в процесното ПТП и отхвърления граждански иск срещу застрахователя на последния.

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване има задължителни разрешения в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по приложението на разпоредбата на чл. 269 ГПК, които следва да намерят приложение и по настоящото дело.

По съществото на касационната жалба:

Предявеният иск е с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 6, § 1 Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на справедлив процес поради противоправно поведение на органи на прокуратурата по ДП № 305/2014г. по описа на РУ МВР – И. и пр. пр. № 1606/2014г. на РП-И.. Последното се изразява според ищцата в бездействия на наблюдаващия досъдебното производство прокурор по събиране на необходими и относими към доказване на механизма и авторството на престъплението /ПТП/ доказателства, съставляващи нарушение на чл. 13, чл. 111, чл. 125 и чл. 203 НПК, довели до неразкриване на обективната истина и като резултат до оправдателна присъда за причинилия ПТП водач на МПС Б. М. и до отхвърляне на гражданския иск на ищцата /водач на другото МПС - участник в ПТП/ срещу застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ на Б. М. с влязло в сила решение № 219/2017г. по гр.д. № 3493/2016г. на САС.

Ищцата поддържа в исковата молба, че на 26. 09. 2014г., на автомагистрала „Тракия“, общ. И., в района на 46 км., управлявайки служебен л.а. „Опел Астра“ на БНТ, в посока П. – София, е ударена вляво от джип марка „И.“, модел КХ, управляван от Б. Д. М., като по случая е образувано ДП № 305/2014г. по описа на РУ МВР – И. и пр. пр. № 1606/2014г. пред РП – И. срещу Б. М. за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“ вр. с чл. 342, ал. 1 НК за причиняване на средни телесни повреди на три лица, едно от които ищцата, средната телесна повреда на която е с трайно затруднение на дъвченето и говоренето за срок по -голям от 30 дни и се изразява в счупване на ставния израстък на долната челюст в ляво, като деецът е избягал от местопрестъплението. С влязло в сила съдебно решение Б. М. е оправдан с мотиви, че не е установено авторството на деянието и механизма на ПТП – разследващите органи на РП – И. не са взели отпечатъци от двете МПС, поради което приетите в досъдебното производство автотехническа експертиза и в съдебното производство тройна автотехническа експертиза извеждат хипотези на причиняване на ПТП, а не ясни и категорични изводи за механизма на ПТП, а албумът с цветни снимки към протокола за оглед на местопроизшествието не е веществено доказателство /на снимка 8 от същия ясно личат тъмно – сини следи върху предна броня на МПС „И.“ и охлузвания на предна дясна джанта/. На 09. 10. 2014г., преди приключване на наказателното производство, наблюдаващият прокурор от РП – И. връща двете МПС, участвали в ПТП, на собствениците им, преди извършването на всички необходими следствени действия по събиране на доказателства за ПТП. Допуснатата от съда тройна автотехническа експертиза констатира, че няма доказателства за осъществен контакт между двете МПС, а първоинстанционният и въззивният наказателен съд приемат, че единствено спорно е дали е бил налице удар между МПС, а поради пропуските на прокуратурата /пропуски в протокола за оглед на местопроизшествието: липсват данни за място на настъпване на ПТП, за наклона на пътя, радиуса на завоя и характеристиките на пътя; намерените следи върху МПС „И.“ от тъмносиня боя изобщо не са изследвани за установяване дали е налице идентичност с боята на л.а. „Опел Астра“/ експертите по автотехническата експертиза не са могли да бъдат категорични в заключенията си. Поради горепосочените пропуски на разследващите органи под ръководството на районната прокуратура в [населено място], съставляващи нарушения на чл. 13, чл. 111, чл. 125, чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1, чл. 196, чл. 197 и чл. 203 НПК, наказателното производство не е обезпечено с доказателствата, необходими за разкриване на обективната истина, като тези пропуски не е било възможно да бъдат преодолени с други доказателствени средства, като например със свидетелски показания. В резултат на тях Б. М. е оправдан от съда с влязло в сила решение по внад № 114/2016г. на СОС и е отхвърлен гражданският иск на ищцата срещу застрахователя му по застраховка „гражданска отговорност“ с влязло в сила решение по гр. д. № 3493/2016г. на САС. Ищцата излага съображения, че поради горепосочените действия и бездействия на органите на прокуратурата, довели до неразкриване на обективната истина по наказателното производство и по гражданското такова по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в психическо натоварване, напразни очаквания за справедлив процес, нравствени, емоционални, психически терзания за изхода на процеса, накърнена чест и достойнство, отчаяност и безнадежност след оправдателната присъда и отхвърления иск срещу застрахователя на водача на МПС „И.“.

Ответникът – Прокуратурата на РБ оспорва иска изцяло. Твърди, че претендираните неимуществени вреди не са в причинно – следствена връзка с действия или бездействия на органи на прокуратурата. Посочва, че поведението на ищцата в наказателния процес е било изключително пасивно – не се е конституирала като частен обвинител, не е подкрепила обвинението и напълно се е дезинтересирала. Навежда, че не е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване, поради което за ищцата има възможност да установи извършването на престъплението и неговото авторство. Затова искът по чл. 49 ЗЗД е предявен преди да е изчерпана възможността за разкриване на твърдяното престъпление и не е възможно формиране на извод за нарушено право на справедлив наказателен процес. Предявява възражение за изтекла погасителна давност спрямо акцесорната претенция за законна лихва. Моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен, а евентуално – да бъде присъдено по – ниско от претендираното обезщетение, в съответствие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Въззивният съд е квалифицирал предявения иск по чл. 49 ЗЗД и е прииел, че по него ищцата носи тежестта да установи при главно доказване виновното и противоправно поведение /действие или бездействие/ на ответника, което да е в причинна връзка с претендираните неимуществени вреди. Посочил е, че редът, по който се извършва наказателното производство, за да се осигури разкриване на престъпленията, е определен в НПК, където са регламентирани и правомощията и задълженията на органите на предварителното производство, респ. тяхната компетентност. В тежест на ищцата според САС е установяването по несъмнен начин не само на твърдяното противоправно и виновно действие или бездействие на следователи и прокурори, но и наличието на пряка причинна връзка между него и постановената оправдателна присъда спрямо обвиняемото лице и отхвърления граждански иск срещу застрахователя на виновния водач. В процесния случай, въззивният съд е счел, че ищцата не е ангажирала доказателства, които да потвърдят фактическите й твърдения. Подчертал е, че дори да се приеме, че гражданският съд е обвързан от мотивите на наказателния съд, според който не може да се установи еднозначно механизма на ПТП поради опорочена процедура на разследването: непълнота на огледния протокол, в който няма данни за място на настъпване на ПТП, за наклона на пътя, радиуса на завоя и за конкретните пътни условия, както и липсата на предприети действия по изследване на следите от боя по двете превозни средства, които са участвали в инцидента, то не е установено, че при спазване на всички изисквания на процесуалния закон би се стигнало до осъждане на водача М.. Същото касае според апелативния съд и отхвърлянето на обезщетителната претенция срещу застрахователя, доколкото оправдаването на застрахования водач не е пречка да се уважи прекия иск срещу застрахователя, защото едно деяние може да не е престъпление, но да съдържа всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане /всъщност този иск е отхвърлен от друг състав на САС в отделен процес именно поради обвързващата сила на присъдата, защото е прието, че касае фактическия състав на престъплението/. По гореизложените решаващи съображения, въззивният съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 49 ЗЗД изцяло, като неоснователен.

САС е нарушил принципа на диспозитивното начало, несъобразявайки наведените в исковата молба обстоятелства като юридически факти, пораждащи твърдяното субективно право. Както беше посочено по – горе, ищцата в исковата молба е навела противоправно поведение на органи на ответника по процесното наказателно производство в досъдебната му фаза, довело до необезпечаването му с необходимите доказателства за разкриване на обективната истина, изразяващо се в действия и бездействия, нарушаващи наказателно-процесуалния закон /чл. 13, чл. 111, чл. 125, чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1, чл. 196, чл. 197 и чл. 203 НПК/, от които е претърпяла неимуществени вреди. Посочването на начина, по който се е развило и приключило наказателното производство в досъдебната и съдебната му фази, е само илюстрация на накърненото субективно право на ищцата на справедлив процес, прокламирано в чл. 6 КЗПЧОС, което е единственият предмет на конкретния правен спор. Същото се отнася и до позоваването на гр. д. № 3493/2016г. на САС и влязлото в сила решение по него по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя на Б. М. по застраховка „гражданска отговорност“. Крайният резултат, обективиран във влезлите в сила съдебни решения по горепосочените наказателно и гражданско производства не е посочен от ищцата като закономерно следствие от релевираната причина – противоправното поведение на разследващите органи в процесното досъдебно производство, последното въведено като елемент от правопораждащия спорното право фактически състав на деликта по чл. 49 ЗЗД. Приемайки противното, въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон, довело при формиране на правните изводи във въззивното решение и до нарушение на материалния закон – чл. 49 ЗЗД и до необоснованост. Самият ответник в отговора на исковата молба, съобразно очертания от ищцата спорен предмет на делото, е възприел претендираното обезщетение като такова за нарушено право на справедлив наказателен процес и е изградил способите си на защита срещу иска именно в контекста на това субективно право. Затова е неоснователно оплакването му в отговора на касационната жалба, че доводът на ищцата, че процесните неимуществени вреди са причинени от непроведено или лошо проведено разследване в процесното досъдебно производство, накърнило правото на ищцата на справедлив процес, е въведен за първи път с касационната жалба и поради това е преклудиран. В контекста на гореизложеното САС е излязъл извън границите на въззивната проверка на правилността на първоинстанционното решение, очертана от въззивните жалби на страните, в нарушение на чл. 269 ГПК.

Въззивният съд е допуснал релевираното нарушение на материалния закон, приемайки за неосъществен фактическия състав на субективното право по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Неправилен е изводът за изискуема от нормата на чл. 49 ЗЗД като елемент от фактическия състав на процесния деликт причинна връзка между твърдяното противоправно поведение на органи на прокуратурата и постановената оправдателна присъда спрямо другия участник в процесното ПТП и отхвърления граждански иск срещу застрахователя на последния. Както беше посочено по - горе предмет на предявения иск е обезщетяването на неимуществени вреди от нарушено право на справедлив наказателен процес по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС в контекста на обезпечаването му с относими доказателства за установяване на главния доказателствен факт досежно механизма на извършване и авторството на деянието с цел установяване на обективната истина по делото. Без значение за вредите от накърнено право на справедлив съдебен процес при определяне на граждански права е крайния изход на този процес, щом от съответното противоправно поведение, свързано с несъбиране на нужните доказателства, не е обезпечено приложението на принципа за разкриване на обективната истина. Причинно – следствената връзка следва да е установена между противоправното поведение на органите на прокуратурата при разследването на престъплението, жертва на което е ищцата, и претърпените вреди от ищцата от нарушеното й основно човешко право на справедлив процес.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира за осъществени всички елементи от фактическия състав на правото по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

От приетите по делото доказателства се установява, че на 26. 09. 2014г. , около 12. 16 часа, на автомагистрала "Тракия", общ. И., в района на 46 км., ищцата управлявайки лек автомобил „Опел Астра“, с ДК [рег.номер на МПС] , служебен автомобил на БНТ, в посока П. - София, е претърпяла ПТП, пряка и непосредствена последица от което е настъпилата за нея средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на ставния израстък на долната челюст в ляво. По образуваното ДП № 305/2014г. по описа на РУ МВР – И. и пр. пр. № 1606/2014г. пред РП – И. са приобщени като веществени доказателства автомобилите "И.", модел "КХ", с рег. [рег.номер на МПС] , и "Опел Астра", с ДК [рег.номер на МПС] , които веществени доказателства съгласно чл. 111, ал. 1 НПК се пазят до завършването на наказателното производство, като според чл. 111, ал. 2 НПК, с разрешение на прокурора, могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди да завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина и не са предмет на административно нарушение. Въпреки това с постановления на районен прокурор от РП - И. от 08. 10. 2014г. и от 13. 10. 2014г., само около две седмици след ПТП и преди приключване на наказателния процес, тези веществени доказателства са върнати на правоимащите с мотиви, че са извършени необходимите процесуално - следствени действия и връщането им не би затруднило разкриването на обективната истина. С влязло в сила решение по н.а.х.д. № 543/2015г. на РС-Ихтиман, потвърдено от въззивната инстанация, Б. М. като водач на товарен автомобил марка "И.", модел "КХ" с рег. [рег.номер на МПС] , е признат за невиновен за причиняването на горепосоченото ПТП и на средната телесна повреда на ищцата и на други две лица – пътници в управлявания от последната автомобил. От мотивите на решенията по н.а.х.д. № 543/2015г. на РС-Ихтиман и по в.н.а.д. № 114/2016г. на Софийски окръжен съд, както и от материалите по приложеното процесно наказателно производство, се установява, че връщането на процесните автомобили е затруднило разкриването на обективната истина по наказателното дело. С определение от 26. 10. 2015г. по н.а.х.д. № 543/2015г. на РС-Ихтиман е допусната повторна съдебно-автотехническа експертиза, по която вещото лице е имало задача да отговори на поставените в хода на досъдебното производство въпроси, както и на допълнителни такива. В депозираната на 18. 11. 2015г. автотехническа експертиза, е посочено, че не може да бъде извършен оглед на процесните автомобили, тъй като те са върнати на собствениците им и най-вероятно не са във вида и състоянието като непосредствено след ПТП. В мотивите на решението на РС-Ихтиман е посочено, че намерените следи върху автомобила "И." от тъмносиня боя въобще не са изследвани, за да бъде установена евентуална идентичност с боята на лекия автомобил "Опел Астра". Тези следи не биха могли и да бъдат изследвани, след като автомобилът е бил върнат на собственика. Идентични мотиви са изложени и от състава на Софийски окръжен съд, който е посочил, че за правилното решаване на делото най-съществено е обстоятелството, дали между процесните автомобили е бил реализиран удар. Констатирал е, че в огледния протокол липсват надлежни данни за евентуалното място на настъпване на произшествието, за наклона на пътя, радиуса на завоя, конкретните характеристики на пътното платно, включително интензивността на дъжда и наличието на водни пространства /локви/, както и че намерените следи върху автомобил "И." от тъмносиня боя изобщо не са изследвани, за да бъде установена идентичност с боята на лекия автомобил "Опел Астра". В тройната съдебно-автотехническа експертиза, върху чието заключение съдът е изградил фактическите си изводи, вещите лица са посочили, че са възможни различни варианти на механизъм на настъпване на ПТП, тъй като липсват данни за траекторията на движение на автомобилите, характеристични данни за положението на деформациите на автомобилите - отстояния от терена, форма, големина и дълбочина на деформациите, наличие или отсъствие на следи от приплъзване по твърд предмет с друг цвят, разположението на следите от издраскване. Второинстанционният наказателен съд е заключил, че липсата на категоричност в заключението на тройната автотехническа експертиза не може да бъде преодоляна чрез други доказателствени средства, каквито в случая са единствено показания на свидетели, поради пропуските в съставянето на огледния протокол на местопроизшествието.

Установено е от горепосочените доказателства противоправно поведение на разследващите органи по процесното досъдебно производство, които действат под ръководството и контрола на прокурора /чл. 196 НПК/, който не е изпълнил правомощията си да обезпечи извършване на необходимите следствени действия за разкриване на обективната истина /чл. 13 НПК/. Отговорността на Прокуратурата на РБ произтича от ръководната функция на прокурора в досъдебното производство, който решава всички възникнали въпроси в рамките на това производство, включително и относно доказателствата /чл. 196 и чл. 197 НПК/. П. поведение на органите на досъдебното производство се изразяват в нарушения на чл. 13, чл. 111 и чл. 203 НПК, реализирани при невъзлагането на експертно заключение за изследване на вероятната идентичност на следите върху товарния автомобил "И." от тъмносиня боя с боята на лек автомобил "Опел Астра", управляван от ищцата, която идентичност би доказала наличието на удар между двете МПС, както и при връщането на иззетите като веществени доказателства два горепосочени автомобила преди приключване на наказателното производство, още в началния му етап на фаза досъдебно производство и преди приключване на работата на възложените в наказателното производство автотехнически експертизи за установяване механизма на процесното ПТП и авторството на инкриминираното деяние. Налице са и пропуски в огледния протокол за местопроизшествието, в който липсват отразени данни за място на настъпване на ПТП, за наклона на пътя, радиуса на завоя и за конкретните пътни условия.

Установена е и изискуемата от нормата на чл. 49 ЗЗД причинно – следствена връзка между горепосоченото противоправно поведение на органи на ответника и претендираните от ищцата неимуществени вреди – претърпяните психоемоционални болки и страдания от нарушеното й субективно право на справедлив наказателен процес. Настоящият съдебен състав споделя дадените разрешения в решения № 6 от 11. 02. 2022г. по гр. д. № 1555/2021г. на ВКС, ІV г.о.; № 60265 от 20. 12. 2021г. по гр. д. № 1701/2021г. на ВКС, IV г.о.; № 72 от 01. 06. 2022г. по гр. д. № 4037/2021г. на ВКС, III г.о. и № 140 от 29. 06. 2022г. по гр. д. № 3356/2021г. на ВКС, III г.о., досежно субекта на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и досежно проявните му форми в контекста на „определяне на неговите граждански права и задължения“. Според тези разрешения при преценката дали едно наказателно производство поражда спор за граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, легалният термин "при определяне на неговите граждански права и задължения" следва да обхване всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, тоест и лицето, пострадало от престъплението. Чл. 6, § 1 КЗПЧОС може да се приложи и при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право” /в този см.: § 65 от делото П. срещу Франция, § 66 от делото Морейра де Азеведо срещу Португалия и § 29 от делото Хелмърс срещу Швеция на Европейски съд по правата на човека/. Решаващо за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство има значение за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението, независимо дали тя е имала друго процесуално качество като например „частен обвинител“ . Съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС всяко лице "при определянето на неговите граждански права и задължения" има право на „справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок от независим и безпристрастен съд“ и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. Като пострадала в досъдебното производство, конституирана в това процесуално качество съгласно чл. 75 НПК, доказателсто за което е активното й участие в това производство – лично и чрез упълномощен адвокат /Св. С./, завършило с предявяване на разследването на основание чл. 227 НПК с протокол от 30. 06. 2015г. на разследващ полицай Г. М. при ОДМВР – София, за ищцата е възникнало оправдано очакване за справедливо правосъдие в наказателния процес и за справедливо такова в гражданско производство по иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Обезпечаването на съдебния процес с необходимите за разкриването на обективната истина доказателства се включва в съдържанието на субективното право на справедлив процес, защитимо в чл. 6 КЗПЧОС /в този см. решенията по делото Ангелкович срещу Сърбия и по делото Камидов срещу Русия/. Поради това установеното в настоящото производство противоправно поведение на органите на ответника, изразяващо се в нарушения на наказателнопроцесуални норми, довели до невъзможност да бъдат установени авторството на престъплението и механизма на извършването му, несъмнено причинява нарушаване на правото на справедлив наказателен процес. Доколкото съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд, осъдителна или оправдателна, е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, гражданският съд разгледал иска на ищцата по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя на водача на товарния автомобил „И.“ - Б. М., е бил длъжен да зачете процесната оправдателна присъда досежно наведения деликт /същото ПТП, за което е било повдигнато обвинение в престъпление срещу М. в процесното наказателно производство/ – застрахователно събитие по застраховка „гражданска отговорност“. При това положение отхвърлянето на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е било предопределено от оправдателната присъда, т.е. правото на ищцата на справедлив процес е било нарушено и по това гражданско производство, като причинната връзка с горепосоченото противоправно поведение на органите на прокуратурата и тук е налице. В този контекст възражението на ответника, че поради неизтеклата абсолютна давност за за наказателно преследване, ищцата има възможност да установи извършването на престъплението и неговото авторство, при която хипотеза искът по чл. 49 ЗЗД е предявен преди да е изчерпана възможността за разкриване на твърдяното престъпление и не е възможно формиране на извод за нарушено право на справедлив наказателен процес, е неоснователно. Съборазно гореизложеното за субекта на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС при определяне на неговите граждански права и задължения, неоснователен е и доводът на Прокуратурата на РБ, че ищцата не може да се позовава на нарушено право на справедлив наказателен процес, тъй като не е имала процесуалното качество „частен обвинител“.

Настъпването на процесните неимуществени вреди е установено от приетите по делото писмени и гласни доказателства. Ищцата в качеството си на пострадала при процесното ПТП е участвала активно в процесното наказателно производство, особено в досъдебната му фаза – лично и чрез упълномощен адвокат, като е оказвала изисканото от нея съдействие от разследващите органи; разпитвана е като свидетел; подавала е молби с доказателства, изискани й в процеса на доказване на престъплението; изследвана е с оглед получените от ПТП травматични увреждания от съдебен експерт – медик по назначена в досъдебното производство медицинска експертиза; предявено й е разследването на основание чл. 227, ал. 2 НПК, следователно направеното от ответника възражение в тази връзка е неоснователно. От показанията на разпитаните свидетели по делото /Б. В. П. – съпруг на ищцата и Д. Г. К. – лекар - невролог, лекувал ищцата/ се установява, че ищцата живо се е интересувала от разследването /контактувала с разследващите органи по тяхна инициатива; явявала се, когато била призовавана и търсела всякаква информация в рамките на закона/ и е била сигурна, че справедливостта ще възтържествува. Буквално в секундата преди инцидента, тя е видяла другата кола, която причинила ПТП - марка "И.". След като е разбрала, че наказателното производство е приключило с оправдателна присъда за лицето, причинило ПТП, ищцата е изпаднала в шок; не е можела да повярва, че това е възможно; не е можела няколко дни да спи. Била е в сложна позиция спрямо другите двама нейни колеги, които са пътували в управлявания от нея автомобил по време на инцидента, тъй като се е чувствала морално отговорна за тях; изпитвала е огромна болка, защото й е отказана справедливост в контекста и на претърпените физически и психически увреждания от ПТП; изпитвала е вина и отговорност спрямо другите двама пътници, които били получили травми за цял живот. След оправдателната присъда всяка асоциация с автомобили и разследване й е тежала в психологически аспект изключително много; получавала е главоболие, безсъние; често е плачела и е спирала телевизора. Пред свидетеля – невролог, ищцата е споделяла, че тече разследване във връзка със случая и че очаква справедливост от това разследване, тъй като се предполага, че причинителят на това ПТП не е тя; споделяла е, че очаква обективност и справедливост. Свидетелят К. заявява като специалист, че при ПТП като процесното, остават трайни хронични увреждания по повод двигателния апарат - гръбначния стълб, в частност шийния отдел на гръбначния стълб.

Размерът на обезщетението за неимуществените вреди при деликт се определя от съда по справедливост след преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства /ППВС № 4/1968г./, които в случая са вида и механизма на извършване на увреждането; продължитеността и интензивността на болките и страданията от неизпълненото оправдано очакване за справедлив наказателен процес; сериозното накърняване на чувството за справедливост у пострадалото лице от ПТП, което като гражданин на една правова държава се оказва в положение да е претърпяло значителни телесни увреждания и да не може да бъде удовлетворено с дължимото от държавата поведение по разкриване на причинителя на тези увреждания, съответно търсенето на наказателна отговорност от него; невъзможността поради неразкриване на обективната истина в наказателния процес ищцата да реализира гражданските си права на парично обезщетение срещу деликвента и застрахователя му по застраховка „гражданска отговорност“ с оглед задължителността на оправдателната присъда за гражданския съд по сисъла на чл. 300 ГПК, създаваща усещане за безизходица и правен произвол, при които жертвата на престъпление няма никакви права, а е поставена в позиция самата тя да се „чувства виновна“ за случилото се; младата възраст на ищата, която към момента на ПТП е 33 г., в която възпитаният модел за справедливост в обществената действителност в контекста на правовата държава би могъл да породи значителни неблагоприятни последици за бъдещото развитие на личността, когато бъде тотално разрушен, както се е случило по процесното правоотношение, и преживените от ищцата силни шок, стрес, отчаяние и негативни емоции, довели до невъзможност да спи, до социофобии и плачливост поради нереализираното й право на справедлив наказателен процес. Въз основа на горепосочените обстоятелства, настоящият съдебен състав приема за справедлив размер на претендираното обезщетение сумата 10 000 лв.. Предявеният иск следва да бъде уважен за тази главница, ведно със законната лихва от 26. 09. 2016г. до окончателното изплащане, при съобразяване с основателността на своевременно направеното от ответника възражение за погасителна давност на вземането за лихва за период от три години преди подаване на исковата молба - 26. 09. 2019г..

Съобразно гореизложеното обжалваното въззивно решение е частично неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон /чл. 49 ЗЗД/ и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в частта му, в която предявеният иск е отхвърлен за сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва от 26. 09. 2016г. до окончателното изплащане и е реализирана отговорността на страните за съдебно – деловодни разноски, и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и вместо него - постановено ново решение по съществото на спора. В останалата обжалвана част, с която искът с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС е отхвърлен като неоснователен за разликата над 10 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв., въззивното решение е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 1 726. 67 лв. – съдебно – деловодни разноски пред първата, въззивната и касационната инстанции, съставляващи държавна такса по исковата молба, по въззивната и касационна жалби, и хонорар за един адвокат, пропорционално на уважената от настоящата инстанция част от иска. Сторените от ищцата съдебно – деловодни разноски пред трите инстанции са както следва: пред първата инстанция – 1 200 лв. /държавна такса по иска/ и 1 500 лв. /хонорар за един адвокат/; за втората инстанция – 500 лв. /държавна такса по въззивната жалба/ и 600 лв. /хонорар за един адвокат/ и за касационната инстанция – 630 лв. /държавна такса по касационната жалба/ и 750 лв. /хонорар за един адвокат/. На основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 399 лв ., съставляваща юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанации, пропорционално на отхвърлената част от иска, изчислено съгласно чл. 25, ал. 1 Наредбата за правната помощ, в размер по на 200 лв. за всяка инстанция.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 216 от 11. 03. 2021г. по в. гр. дело № 2529/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 26. 09. 2016г. до окончателното изплащане, и в частта му, с която е реализирана отговорността на страните за съдебно – деловодни разноски за първа и втора инстанции, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на А. И. К. – ПЕТРОВА, ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, сумата 10 000 лв. /десет хиляди лева/, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на справедлив съдебен процес, ведно със законната лихва, считано от 26. 09. 2016г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 1 327. 67 лв. /хиляда триста двадесет и седем лева и шестдесет и седем стотинки/ – съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции, по компенсация .

ОСТАВЯ В СИЛА горепосоченото въззивно решение № 216 от 11. 03. 2021г. по в. гр. дело № 2529/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав, в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.