Определяне на обезщетение за вреди от прекратено наказателно производство

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50077

гр. София, 16.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова като разгледа докладваното от съдията Николай Иванов гражданско дело № 937 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. С. В., чрез пълномощник адв. Л. К. А. от АК- Монтана, срещу решение № 10542/22.10.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 6218/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е отменено частично решение № 60/23.10.2019 г., постановено по гр.д. № 78/2019 г. на Окръжен съд - Монтана и в отменената част е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от същата страна против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2 ал.1 т.3 предл. второ от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство по ДП № 275/2014г. по описа на РУП-Лом, пр.пр. № 771/2014 г. на РП-Лом и ДП № 128/2014 г. по описа на ГД“НП“ -МВР, пр.пр. № 189/2014 г. на СпП, за разликата над сумата от 2000 лв. до присъдената сума от 8000 лв. и е потвърдено същото решение в частта му, с която искът на В. е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50000 лв.

С определение № 50862/23.11.2022 г. касационно обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ как прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за задължението на съда по иска да извърши преценка на всички относими факти и обстоятелства, включително обществено-икономическия стандарт на живот в страната, които имат значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.

По повдигнатите въпроси:

Справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва, наред с тяхната общовалидна значимост за всеки човек, и конкретните факти, свързани със стойността, която засегнатите от непозволеното увреждане блага имат за увреденото лице. Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед посоченото в ППВС № 4/23.12.1986 г. и практиката на Върховния касационен съд, напр. решение № 79/17.07.2018 г. по гр.дело № 2034/2017 г . на IV г.о. на ВКС, решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о., решение №149/02.05.2011 г. по гр.д. №574/2010 г. на ВКС, III г.о. и др., съдът съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, а също така и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин последното се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, ако да – в каква степен и от какъв вид, конкретните му преживявания. Съдебното минало и наличието други предишни осъждания също следва да бъдат отчетени. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение. Следва да се прецени цялостното отражение на предприетото срещу лицето наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта се определя глобално за всички претърпени неимуществени вреди. При определяне размера на обезщетението, съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и начина, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Размерът на присъденото обезщетение също така не може да служи като източник за неоснователно обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

Касаторът Г. С. В. излага доводи за неправилност на атакуваното решение поради противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД и необоснованост.

Насрещната страна Прокуратурата на Република България не е депозирал отговор на касационната жалба. В открито съдебно заседание, чрез своя представител изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел, че с Постановление от 20.05.2014 г. на СпП е образувано ДП № 128/2014 г. по описа на ГД“НП“ -МВР, по което Г. В. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.321 ал.3 пр.2 т.2 вр. с ал. 2 от НК. С постановление от 27.05.2014г. на СпП са обединени материалите по ДП № 275/2014 г. по описа на РУП-Лом, пр.пр. № 771/2014 г. на РП-Лом и ДП № 128/2014г. по описа на ГД“НП“ -МВР, пр.пр. № 189/2014 г. на СпП, като обединените производство са продължили под № 189/2014 г. По тези производства В. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.170 ал.2 вр. с ал.1 вр. 20 ал.4 от НК и по чл. 325 ал.2 вр. ал.1 вр. с чл.20 ал.4 от НК. Производството спрямо ищеца било прекратено с Постановление за частично прекратяване на досъдебно производство от 31.08.2016 г. на РП - Лом, влязло в сила на 16.09.2016 г. и с Определение на СпНС от 16.03.2016 г. по НЧД № 456/2016г., влязло в сила на 13.04.2016г., с което е потвърдено Постановление на СПП от 08 02 2016 г. Посочено е, че за периода 17.05.2014 г.-01.07.2014 г. ищецът е бил задържан под стража, след което му е била наложена мярка за неотклонение „домашен арест“. Последната била отменена на 18.03.2015 г.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди – спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпления, по което наказателното производство е било прекратено. При определяне размера на обезщетението съдът е посочил, че наказателното производство е продължило две години, но намира този срок за приемлив, предвид сложността и обема на водените две досъдебни производство, обединени в хода им в едно досъдебно производство. Прието е, че наказателното производство, е довело до негативни последици за психиката и емоционалността на ищеца, които съставляват претърпени вреди по смисъла на ЗОДОВ, но тези вреди не са били тежки и с непреодолим характер. Прието е за недоказано по делото, че ищецът е преживял депресивно състояние или че е изпаднал в необратимо стресово състояние, тъй като двете състояния съставлявали душевни болести, и наличието им следвало да бъде доказано със съответните доказателствени средства- писмени доказателства, експертизи и пр. Посочено е, че наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била краткотрайна, а мярката за неотклонение „домашен арест“ е сред най- леките мерки, и че същите не са повлияли значително върху възможността на ищеца да упражнява обичайната си трудова дейност, предвид събраните гласни доказателства /показанията на св. П./. Въззивният съд е приел, че неоснователно воденото наказателно производство безспорно е причинило на ищеца негативни изживявания – стрес, притеснения. Същия станал затворен, необщителен, появили се семейни проблеми. Според съда, недоказан останал факта, че доброто име В. е било дискредитирано сред определени кръгове на обществото- близки, роднини, приятели. Посочено е, че срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, приключили с осъдителни присъди, които несъмнено също са повлияли негативно на неговия психологически статус. По тези съображения, въззивният съд е приел, че сумата от 2000 лв. представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 от ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди.

При дадения отговор на поставените въпроси, настоящият съдебен състав намира постановеният въззивен акт за неправилен в частта досежно приложението на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и по-специално досежно същността на посочения принцип, изискващ в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички установени като реално претърпени вреди. Обсъждайки този критерий през призмата на конкретния казус следва да се отчетат следните фактори, имащи отношение към определяне справедливия размер на обезщетението: воденото наказателното преследване е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, а периода на наказателна репресия е 2 години и 4 месеца. Спрямо ищеца е наложена мярка за процесуална принуда, като 1 месец и 1 ден мярката е била „задържане под стража”, след което 3 месеца и 17 дни – „домашен арест“. С това са ограничени личните права на ищеца за период от време, като той е бил откъснат от семейството си за един месец, през който период не е могъл да се работи и да се грижи за детето си Д., което е отглеждал сам. Безспорно е било налице засягане на свободата му на придвижване за период от пет месеца. Следва да се съобрази интензитета на търпените от ищеца негативни изживявания- напрегнатост, тревожност и страх от осъждане, притеснения от невъзможността да вижда детето си С. /с оглед отказа на майката да контактува с него по време на наказателните производства/ и невъзможността да се грижи за детето Д..

От друга страна, следва да се отбележи, че ищецът е бил осъжда два пъти за извършени престъпления от общ характер, които без съмнение също са повлияли негативно на психологическия му статус /присъдата при последното му осъждане е влязла в сила няколко месеца преди задържането по процесните обвинения/. Следва да се съобрази срока, в който е приключило наказателното производство и че наказателното преследване е приключило още в неговата досъдебна фаза. Липсват установени неимуществени вреди във връзка с обвинението за времето след прекратяване на наказателното производство. Не са събрани доказателства, че наказателното преследване е повлияло на трудовата дейност на ищеца. Не са установени трайни и съществени последици за психическото и физическото му здраве. Ищецът не е заемал публична длъжност, няма данни за силна социална ангажираност, по случая няма данни да е имало разгласа в медиите, с което авторитета и доброто му име не са накърнени пред широк кръг лица.

Предвид степента на засягане на моралните ценности и неимуществени права, Върховният касационен съд намира, че за да бъде удовлетворен общественият критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено- икономически условия на живот към датата на деликта /2016 г./, предвид всички релевантни обстоятелства по делото, както и с оглед създадения от съдебната практика ориентир по аналогични казуси, настоящият състав приема, че обезщетение в размер на 4000 лв. би било справедливо и достатъчно да обезщети неимуществените вреди, причинени на ищеца. Въззивният съд по делото не е отчел, че наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ /със съответните присъщи й неудобства и ограничения на свободата/ макар и да не е продължила прекалено дълго е най-тежката, и че след изменението й в „домашен арест“ свободата на придвижване на ищеца е била ограничена за период от още почти четири месеца, както и че осъждането на ищеца за други престъпления, безспорно е от значение, но не може да е водещо обстоятелство при определяне размера на справедливото обезщетение. Това налага отмяна на решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за сумата от 2000 лв., представляващи разликата над присъдените 2000 лв. и приетия от настоящия състав размер на обезщетението от 4000 лв. и постановяване на друго, с което се присъди допълнително обезщетение в размер на 2000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 16.09.2016 г. до окончателното изплащане.

Предвид изхода на спора, решението на въззивната инстанция следва да се отмени в частта за разноските. Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, при частично уважаване на иска съдът осъжда ответника да заплати на ищеца възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. В случая, дължимото на адв. Л. А. възнаграждение за трите инстанции, изчислено съобразно правилото по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ /в приложимата й редакция – ДВ бр.68/2020 г./ и разпоредбата на чл.10, ал.3, изр.2-ро ЗОДОВ възлиза общо на сумата 487,20 лв. /162,40 лв. х3/.

На основание чл.10, ал.3, изр.1-во ЗОДОВ ответникът по касация дължи и следва да бъде осъден да заплати на касатора разноските за държавни такси в общ размер на 65 лв., от които съответно: 25 лв. - пред първа инстанция; 5 лв. - пред въззивната инстанция и от 35 лв.- пред касационната инстанция.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 10542/22.10.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 6218/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, ЗОДОВ на Г. С. В. против на Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 2000 лв. до размера от 4000 лв., както и в частта му за разноските, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Г. С. В., с ЕГН [ЕГН], от [населено място] махала, обл. Монтана, [улица] на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ допълнително сумата от 2000лв. /разликата над присъдените от първата инстанция 2000 лв. до 4000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на воденото срещу него наказателно производство по ДП № 275/2014г. по описа на РУП-Лом, пр.пр. № 771/2014 г. на РП-Лом и ДП № 128/2014 г. по описа на ГД“НП“ -МВР, пр.пр. № 189/2014 г. на СпП, ведно със законната лихва от 16.09.2016 г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10542/22.10.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 6218/2019 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата му обжалвана част, с която е отхвърлен иска за обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ над размера от 4000 лв. до предявения размер от 50000 лв.

ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати на Г. С. В., разноски по делото в общ размер на сумата 65 лв.

ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат Л. К. А. от АК – Монтана, ЛН [ЕГН], разноски за адвокатско възнаграждение за трите инстанции, съобразно уважената част от иска, общо в размер на 487,20 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.