Осъждане за насилствени хомосексуални действия, довели до самоубийство на непълнолетен

Текстът на акта

Ключови фрази

Хомосексуални действия, осъществени чрез принуда или използване положение на зависимост * особено тежък случай * нова присъда във въззивното производство * производни доказателства * свидетелски показания на полицейски служител * комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза * косвени доказателства * първични доказателства * Европейски съд по правата на човека

Р Е Ш Е Н И Е
№ 340
гр.София, 08 юли 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА
при секретар Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Б. Д.
изслуша докладваното от съдията Деница Вълкова
касационно наказателно дело № 368/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. С. Г., чрез защитника адвокат Е. Й. от САК, против нова въззивна присъда № 219 от 19.12.2024 г., постановена от Софийски градски съд (СГС) по ВНОХД № 20231100605628/2023 г.
В жалбата и писменото допълнение към нея се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - 3 от НПК. Основно се оспорва извода на СГС, че подсъдимият А. Г. е автор на престъплението, предмет на обвинението по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК за развратни хомосексуални действия, осъществени чрез сила. Твърди се, че съдът е бил предубеден, а в присъдата липсват мотиви поради пренебрегнати множество доказателства. Изтъкват се процесуални нарушения в оценъчната доказателствена дейност на СГС и се счита, че осъдителната присъда почива на предположения. Претендира се нарушение на материалния закон поради недоказаност на елементи от обективната страна на деянието, предмет на обвинението по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК и липса на специфичната цел, изисквана от закона за полово удовлетворение на дееца, като в тази връзка се акцентира върху хетеросексуалната ориентация на подсъдимия и невъзможността да получи такова удовлетворение от действията, описани в обвинителния акт. Оспорва се и квалифициращото обстоятелство по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК - „особено тежък случай“ с довода, че причината за самоубийството на пострадалия, с което то е обосновано, не е установена. Явната несправедливост на наложеното наказание се заявява в сравнителен план с налаганите наказания за умишлено убийство и се твърди, че като отегчаващи отговорността обстоятелства са отчетени недоказани факти. Моли се ВКС да отмени обжалвания съдебен акт и да оправдае подсъдимия или да върне делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият А. Г. и защитникът поддържат касационната жалба и писменото допълнение към нея, като сочат допълнителни съображения в тяхна подкрепа.
В последната си дума подсъдимият А. Г. моли за отмяна на обжалваната присъда.
Представителят на Върховна касационна прокуратура счита касационната жалба за неоснователна. Излага съображения, че мотивите на присъдата са подробни, съдържат изключително добре аргументирани заключения, а фактическата обстановка е установена прецизно на база събраните доказателства. Прокурорът се противопоставя на довода на защитата, че установената хетеросексуална ориентация на подсъдимия опровергава обвинението, като сочи, че в живота има много примери, от които, включително и с упражняване на насилие, би могло да се търси и да се достигне до удовлетворяване на полово желание независимо от сексуалната ориентация на дееца. Като намира обвинението за доказано по несъмнен начин, а наложеното наказание на подсъдимия А. Г. за справедливо, прокурорът от ВКП предлага ВКС да остави в сила въззивната присъда в обжалваната част.
Частните обвинители М. Е. П. и О. П. С. и повереникът им адвокат Н. А. в съдебното заседание пред ВКС изразяват становище за неоснователност на касационната жалба, като считат, че фактическата обстановка по делото е детайлно изяснена и обективната истина е разкрита, а възраженията на защитата, в това число защитният довод, че престъпление по чл.157 от НК не може да бъде извършено от хетеросексуално лице, намират са неоснователни, като излагат съображения за категорично установен сексуален тормоз, който подсъдимият е реализирал по отношение на пострадалото непълнолетно момче С. с груби, цинични и непрекъснати действия, с една единствена цел - да пречупи неговата воля, да създаде тежко напрежение в него и съответно да го доведе до такова състояние, че да сложи край на живота си. Въпреки липсата на пряк очевидец на престъплението, извършено от подсъдимия, наличието на много косвени доказателства сочат на единствено верния извод, какъвто е направил въззивният съд, че подсъдимият е извършил престъплението по чл.157, ал.7 НК, за което е предаден на съд. На заявеното от подсъдимия касационно основание за явна несправедливост на наложеното наказание, частните обвинители и повереникът им противопоставят довод, че въззивният съд е обсъдил смекчаващите отговорността обстоятелства, каквито са младата възраст и чистото съдебно минало на дееца, поради което молят ВКС да остави в сила обжалваната присъда.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата и писменото допълнение към нея, изложените от страните съображения в съдебно заседание и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното:
С присъда № 347 от 26.06.2023 г., постановена по НОХД № 20221110202129 по описа за 2022 г. на Софийския районен съд, подсъдимият А. С. Г., [дата на раждане] , е признат за виновен в това, че на 30.05.2021 г., около 20:30 часа - 21:00 часа, в гр. София, [жк], в близост до бл. 8, отнел чужда движима вещ – мобилен телефон марка „Xiaomi“, на стойност 237,99 лева от владението на А. О. С., с намерението противозаконно да я присвои, като употребил за това сила – издърпал мобилния телефон от ръцете на С., поради което и на основание чл.198, ал.1 и чл.54 от НК му е наложено наказание пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като е постановено съответното приспадане по чл.59, ал.1 от НК относно времето, в което подсъдимият е бил задържан.
Със същата присъда подсъдимият А. Г. е признат за невинен и оправдан по обвинението за извършени на същата дата престъпление по чл.157, ал.7 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 НК, както и за престъпление по чл. 127, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 НК, двете против личността на непълнолетния А. С..
СРС е признал подсъдимия Н. Г. М., [дата на раждане] , за невиновен и го е оправдал изцяло по обвинението за престъпленията, за които е бил предаден на съд, а именно по чл. 157, ал. 7, вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК и по чл. 127, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, също против личността на А. С..
С присъдата съдът се е произнесъл за деловодните разноски и се е разпоредил с веществените доказателства.
Присъдата е била оспорена пред въззивната инстанция от подсъдимия А. Г. (с искане да бъде изцяло оправдан), от частните обвинители и прокурора (с искане за отмяна на оправдателните части от присъдата по отношение на двамата подсъдими и увеличаване на наложеното на подсъдимия Г. наказание за извършения грабеж).
Във връзка с постъпилите въззивни жалби и въззивен протест, в СГС е било образувано ВНОХД № 20231100605628 по описа за 2023 г., по което е постановена нова въззивна присъда № 219 от 19.12.2024 г., предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, с която частично е отменена първоинстанционната присъда – само относно оправдаването на подсъдимия А. С. Г. по обвинението по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК и вместо нея същият е признат за виновен в това, че на 30.05.2021 г., около 21:50 часа, в гр. София,[жк], бл. 8, вх. Б, ет. 9, ап. 132, извършил действия на полово удовлетворение с лице от същия пол - А. О. С. - поставил празна бутилка от бира в ануса му и извършвал движения с нея, като е използвал сила – нанесъл удари спрямо С. и случаят е особено тежък - деянието е извършено след упражняване на продължителен публичен психически тормоз, съпроводен с обиди и удари, спрямо непълнолетно лице, чрез използване на предмет, което мотивирало С. да сложи край на живота си, поради което и на основание чл.157, ал.7, вр. ал.1 и чл. 54 от НК му е наложено наказание десет години лишаване от свобода.
С въззивната присъда подсъдимият А. Г. е оправдан по обвинението да е действал в съучастие с подсъдимия Н. М. и че е използвал празна бутилка от бира с надпис „T.“.
На основание чл. 23, ал.1 от НК на подсъдимия А. Г. е определено едно общо най –тежко наказание – десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и е постановено на основание чл.59, ал.1 от НК да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил задържан, като СГС е възложил в тежест на този подсъдим направените по делото разноски пред въззивната инстанция.
Първоинстанционната присъда в останалата й част е потвърдена.
Върховният касационен съд приема, че касационната жалбата е подадена в законния срок, от процесуално легитимирана страна и е насочена срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл.346, т.2 от НПК, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
На първо място следва да се уточни, че предмет на касационната проверка е въззивната присъда само в частта, с която подсъдимият Г. е признат за виновен и наказан за престъпление по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК, тъй като в останалите части – относно потвърденото от СГС осъждане на подсъдимия Г. за грабеж, в оправдателните части, включително потвърденото пълно оправдаване на подсъдимия Н. М. за престъпленията, за които е бил предаден на съд, въззивната присъда е влязла в сила и не подлежи на контрол по реда на настоящото производство (вж. ТР №5/2018 г. по н.д. № 5/2017г., ОСНК на ВКС).
За да стигне до извода, че касационната жалба е неоснователна, ВКС разгледа приоритетно доводите за „съмнение за незаконност на състава на съда“ и липса на мотиви с оглед законовите последици от евентуалната им основателност, а именно отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от съответния стадий.
Обсъдени в светлината на материалите по делото и конкретно извършените процесуални действия от СГС при разглеждане на делото, тези оплаквания са несъстоятелни. Назначаването на „две нови“ експертизи в хода на въззивното производство, дори когато заключенията им потвърждават това на съдебно-сексологичната експертиза, прието от първоинстанционния съд, че подсъдимият Г. е от хетеросексуален тип, както се сочи в касационната жалба, не може да повлече незаконност на контролирания въззивен съдебен състав, постановил обжалвания съдебен акт, защото това процесуално действие е в рамките на неговите правомощия (чл.327 от НПК). С използване на въпросния способ на доказване СГС не само не е нарушил процесуалните правила, а е изпълнил изискванията в чл.13 и чл.14 от НПК за разкриване на обективната истина и вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Отделно от това, назначаването на експертизи по никакъв начин не злепоставя справедливостта на съдебния процес по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ и не може да бъде определено като тенденциозна доказателствена активност, тъй като съгласно отразеното в протокола от съдебното заседание на 11.10.2024 г. подсъдимият Г. и упълномощеният от него защитник са присъствали лично при прочитането на заключенията и разпитите на вещите лица от СГС и не са били лишени от възможността да участват непосредствено в съдебните следствени действия и да задават въпроси на вещите лица (вж. по-подробни аргументи за неоснователността на обсъжданото възражение в решения на ЕСПЧ по делата Murtazaliyeva v. R. и Stanford v. the U. K.).
Дори да беше вярно, а то не е, че съдът не е проявил необходимата доказателствена активност за изясняване на други релевантни по делото въпроси и че е правораздавал по предположения в нарушение на чл.13 и чл.303 от НПК, както се сочи в писменото допълнение към касационната жалба, възражението на защитата срещу законността на въззивния съдебен състав също не може да бъде споделено. Като се остави настрана, че жалбоподателят не конкретизира кои доказателствени искания са били неоснователно отклонени от въззивния съд, то и да го беше направил, съгласно утвърдената съдебна практика неуважаването на доказателствени искания не води непременно до извод за предубеденост на съдебния състав и нарушаване процесуалните права на подсъдимия, тъй като съдът не е длъжен да ги възприеме положително, ако събраните доказателствени материали допринасят за правилното решаване на делото, какъвто е случаят (Решение № 145 от 8.07.2019 г. по н. д. № 534/2019 г., II н. о., ВКС).
В заключение, доколкото претенцията за незаконност на съдебния състав, постановил обжалваната присъда, е аргументирана с несъстоятелни възражения срещу доказателствената и аналитична дейност на съда и не се сочат подкрепящи я данни, относими към установения в практиката на ЕСПЧ субективен тест, основан на личното убеждение на съдията в даден случай, а също към обективния тест, който установява дали съдебният състав е предложил гаранции, достатъчни да изключат всяко законно съмнение в това отношение от гледна точка на външния наблюдател (вж. по-подробно Решения на Съда в С. по делата Salov v. Ukraine - 06.12.2005 ; Kleyn and others v. T. N. – 06.05.2003; Ц. - Г. срещу България – 15.09.2015г.; Piersack v. B. -01.10.1982; M. E. UFT v. H. -12.04.2016; Findlay v. UK – 25.02.1997г.; Thorgeir Thorgeirson v. Iseland -25.06.1992; Langborger v. S. -22.06.1989; Kyprianou v. C. -15.12.2005 г. и др.), ВКС намира възражението за незаконен съдебен състав за неоснователно.
Несподелим е и доводът за липса на мотиви. Въззивната присъда не само покрива минималните стандарти за мотивираност, тъй като на стр. 11-28 от мотивите СГС е посочил въз основа на кои доказателствени материали е приел установените обстоятелства относими към обвинението по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК против подсъдимия Г. и какви са правните съображения за ангажиране на наказателната му отговорност за това деяние, но съдът изключително подробно е обсъдил и успешно е преодолял противоречията между показанията на свидетелката Д. Г. като основен източник на обвинителни доказателства и обясненията на подсъдимия А. Г., който отрича да е малтретирал сексуално пострадалия А. С., както и да е допринесъл за самоубийството му. Съдът е съпоставил противоречивите гласни доказателства с многобройните и разнообразни експертни заключения, с разясненията на вещите лица пред съдилищата, с писмените и веществени доказателства и доказателствени средства и е изложил убедителни съображения по какви причини се е доверил на показанията на свидетелката Д. Г. и съвпадащите с тях данни от показанията на свидетелите М. С., А. С., В. С., М. Н. и И. Н., съответно защо е отхвърлил като недостоверни отричащите авторството на деянието обяснения на подсъдимия Г.. СГС подробно е аргументирал и защо трикратно експертно потвърдената хетеросексуалност на дееца, която защитата изтъква като достатъчна причина за оправдаването му по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК, не изключва априорно пряко относимите към съставомерното му поведение по посочената разпоредба действия на агресия и няколкократно отправени недвусмислени сексуални предложения към пострадалия, осъществени от подсъдимия Г. публично в градинката пред блока, в който станал инцидентът, изразяващи се в ритане и бутане, от което С. паднал на земята, отправянето на неприлични закани за сексуални действия, демонстративно сваляне на гащите и бельото от подсъдимия, при което се видял половият му орган, заявление към момчето, че този път му се разминало. Впоследствие подсъдимият продължил да настоява пострадалият да си свали гащите и да си покаже половите органи под заплаха, че ако не го направи „ще стане лошо“, като момчето изпълнявало всички негови команди от страх и притеснение въпреки явното си нежелание. Всичко това е установено въз основа на коректно изложен в мотивите към присъдата доказателствен анализ на свидетелските показания на присъстващите лица, съгласно които това се е случило пред очите на приятелите на пострадалия непосредствено преди подсъдимият Г. да осъществи грабежа, отнемайки телефона на непълнолетната жертва и да я отведе в апартамента на подсъдимия М., където е осъществил сексуалното посегателство срещу С.. Непредубеденият прочит на мотивите към обжалваната присъда сочи, че СГС е изпълнил установените в чл.339, ал.3, вр. чл.305, ал.3 от НПК изисквания за съдържание на въззивната присъда, поради което и като прие, че не са игнорирани мълчаливо и/или без да е посочено законосъобразно основание оправдателни доказателства, настоящата инстанция намира искането за отмяна на въззивната присъда поради липса на мотиви за неоснователно.
Отправеното в касационната жалба искане за оправдаване на подсъдимия Г. от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354, ал.1, т.2 от НПК), но само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства, тъй като ВКС няма правомощие да установява нови фактически положения освен в хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК при т.нар. трета касация, която не е налице. След като контролираният съд е приел за установено, че подсъдимият Г. е осъществил инкриминираното развратно деяние, употребявайки сила срещу пострадалия, не може ВКС да го оправдае поради отсъствие на предпоставките в чл.24, ал.1, т.1 от НПК. За да се приложи тази разпоредба, е необходимо да се установи, че деянието, предмет на обвинението, не е извършено от подсъдимия или дори да е извършено от него, то не съставлява престъпление. В мотивите на обжалваната въззивна присъда са изложени обратни фактически и правни изводи, които съотнесени към правомощията на касационната инстанция по чл.354 от НПК изключват постановяване на оправдателен съдебен акт в настоящото касационно производство и ограничават касационната проверка до оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с правилата за изграждане на вътрешното убеждение на решаващия съд по чл.13, чл. 14 и чл.107 от НПК. При извършването й не се откриват съществени нарушения на установените в посочените разпоредби процесуални правила при извеждане на фактите по чл.102 от НПК, включително оспорваните от защитата основнорелевантни факти от предмета на доказване - авторството на деянието и причинната връзка между него и последвалото самоубийство на пострадалия. За да приеме за установено по несъмнен начин, че подсъдимият А. Г., чрез побой принудил пострадалия А. С. да легне на леглото в апартамента на подсъдимия Н. М. и след като по неустановени обстоятелства били свалени панталона и бельото му, поставил празна бирена бутилка в ануса на непълнолетното момче, с която извършил движения наподобяващи сексуален контакт, въззивната инстанция, за разлика от първоинстанционния съд, се е доверила на данните от свидетелските показания на приятелката на подсъдимия Г. – Д. Г., въпреки производния им характер в тази част. Всъщност относно срещата и агресивното поведение на подсъдимия Г. спрямо пострадалия и приятелите му пред блока, Д. Г. свидетелства за личните си възприятия като очевидец. В същото качество свидетелката допринася за изясняване поведението на пострадалия непосредствено преди самоубийството и в момента, в който скочил през прозореца от деветия етаж, като заявява, че го заварила в апартамента на подсъдимия М. силно разстроен, плачел и не отговарял на въпросите й, а само вдигал рамене. Времето, мястото и ситуацията, в която се е намирал пострадалият - вечерта, пред по-възрастни мъже и непозната жена, както и естеството на извършените спрямо него сексуални действия, предхождани от закани, грабеж и побой от страна на подсъдимия спрямо личността и собствения му мобилен телефон, дават обяснение, защо не е споделил пред свидетелката какво точно му се е случило преди тя да влезе в апартамента. На въпроса на Д. Г. какво се е случило и защо пострадалият е толкова разстроен, другият подсъдим М. й отговорил, че каквото имало да се случва вече е станало. В останалата част, в която пресъздават извънпроцесуалните признания на подсъдимия Г. за извършеното от него сексуално посегателство срещу момчето и че е осъществил побой на него, показанията на свидетелката са източник на производни обвинителни доказателства, които правилно са ценени от въззивния съд като допустими и подкрепящи обвинението, тъй като източникът на първичните такива в лицето на пострадалия С. са били обективно недостъпни поради смъртта му (вж. за допустимостта на производните доказателства Решение № 65/10.04.2014 г. по н.д. № 47/2014 г., ІІІ н.о. на ВКС). Посочената свидетелка неизменно в разпита си пред съдия в ДП (съгласно прочетените й показания на основание чл.281, ал.1, т.2 от НПК –л.74-77 от ДП) и пред съда (л.105 гръб -107 от НОХД №20221110202129/22 г. на СРС) потвърждава извършеното от подсъдимия Г. в дома на подсъдимия М. развратно действие спрямо пострадалото момче, с конкретно поддържания от обвинението механизъм – проникване в ануса на жертвата с бирена бутилка, предхождано от употреба на сила чрез нанесен от дееца побой. Като се остави настрана многократно възпроизведеното в съдебната практика принципно положение, че осъдителна присъда може да се основава само на косвени доказателства, стига между тях да съществува неразривна връзка, водеща до единствено възможен и необорим извод относно обстоятелствата от кръга по чл. 102 от НПК, в конкретния казус коментираните показания въвеждат преки и първични доказателства, доколкото Д. Г. е възприела лично и непосредствено освен извънпроцесуалните признания на подсъдимия Г., но също и горепосочените факти от предмета на доказване, за които тези показания се отнасят. Поради това въззивният съд не може основателно да бъде упрекнат, че е формирал фактическите си изводи относно авторството на деянието на база информацията от свидетелката Д. Г., акцентирайки на значимия за доказването факт, че показанията й са последователни, непротиворечиви и устойчиви в двете фази на наказателното производство по отношение на значимите за предмета на делото факти, включително по отношение на използваната от подсъдимия Г. сила и последвало след нея „чукане с бутилка“ на пострадалия, като възприемането им не е резултат от едностранчивата им, тенденциозна или превратна интерпретация, а от подкрепеността им от други многобройни доказателствени материали. Например освен потвърдените с резултатите от нарочните разпознавания по реда на чл.169-чл.171 от НПК показания на независимите свидетелки М. Н. и И. Н. (случайно попаднали в асансьора заедно с подсъдимия Г. и пострадалия С. докато двамата се изкачвали нагоре към апартамента на подсъдимия М.), свидетелите М. С., А. С. и В. С. също като тях потвърждават видимо разстроеното, уплашено, напрегнато състояние на момчето в присъствието на подсъдимия Г.. Съобщеното от свидетелката Д. Г. средство за извършване на деянието – бирена бутилка косвено се подкрепя и от откритите в дома на подсъдимия М., надлежно фотографирани, множество празни бирени бутилки (вж. л.135-138, т.1 от ДП). Същото се потвърждава и от показанията на полицейския служител – свидетелят Р. С.. В частта им, с която свидетелят С. съобщава пред съда личните си възприятия за наличие на много бирени бутилки в апартамента, извън получената информация от оперативните беседи, които е провел с подсъдимия Г., показанията му не попадат в забраната по чл.118, ал.2 от НПК (доп. ДВ, бр.18/2024 г.), поради което правилно са отчетени в подкрепа на заявленията на свидетелката Д. Г.. Точно обратно. Напълно изолирани се явяват обясненията на подсъдимия Г., на които за разлика от първоинстанционния съд, въззивният съд закономерно не е дал вяра, тъй като видно и от протокола за оглед на местопроизшествието и фотоалбума към него (вж. л.16-23, т.1 от ДП), след самоубийството пострадалият е открит мъртъв на площадката пред блока с разкопчан колан и свален панталон, което напълно кореспондира с доказателствените изводи на СГС за достоверността на показанията на свидетелката Д. Г., че развратното деяние е осъществено преди пострадалият да скочи през прозореца и негов автор е именно подсъдимият Г.. По същество, с посочените в касационната жалба и писменото допълнение доводи, макар и с твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон, всъщност се оспорва обосноваността на въззивния съдебен акт, като се изразява несъгласие с приетите от контролирания съд фактически констатации, въз основа на които е формиран изводът за доказаност на обвинението по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК, без касаторът да съобразява, че необосноваността не е касационно основание и извън правомощията на ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали, установявайки нови фактически положения, различни от приетите от контролирания съд в настоящия стадий на съдебната фаза на наказателния процес.
Въз основа на съвкупността от преки и косвени доказателства, чиято достоверност е приета от въззивния съд да е извън всяко съмнение, законосъобразно, аргументирано и без следа от логически грешки е прието, че е налице единна и непрекъсваема верига от факти, обуславящи несъмнения извод за авторството на инкриминираното в лицето на подсъдимия Г. и предпоставеното от нето последвало самоубийство.
Горното налага извода, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивният акт не подлежи на ревизия по процесуални причини.
Правилното приложение на материалния закон се оспорва главно с оглед „типично мъжки интереси“ на подсъдимия Г. в светлината на потвърденото от вещите лица, че има хетеросексуална ориентация. Според настоящия касационен състав, в рамките на изведените факти съдът законосъобразно е приел, че са осъществени всички елементи от обективната и субективна страна на сексуално посегателство, осъществяващо състава на престъпление по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК. Подсъдимият е извършил хомосексуални по своя характер действия предвид пола на пострадалия, прониквайки в ануса му с бирена бутилка, като за целта е използвал принуда - сила, изразяваща се в удари върху жертвата. Установеното от показанията на приятелите на пострадалия предварително преодоляване на съпротивата му чрез продължителен публичен психически тормоз, съпроводен с обиди и удари от страна на дееца, е описано в диспозитива на обвинителния акт при очертаване фактическата и правна рамка на обвинението по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК. Аналогични фактически твърдения присъстват изрично и в обстоятелствената част (вж. стр.2 от обвинителния акт), поради което не представляват непредявено обвинение, както се твърди в писменото допълнение към жалбата, а категоричното им установяване има пряко отношение към веригата от факти, установяващи цялостния фактически състав на престъплението по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК. Извън съмнение е, че хомосексуалното действие е извършено против волята на жертвата, за което в обжалваната присъда е описан подробно комплекс от доказателства, които еднозначно разкриват това. Без значение за възприетата правна квалификация е интензитетът на приложената сила, тъй като за съставомерността на деянието по посочената разпоредба не е необходимо жертвата да е понесла и телесни повреди, което изключва значимостта на възражението за липса на телесни увреждания в аналната област на пострадалия. Липсата на ДНК или дактилоскопни следи върху бирената бутилка с надпис „Т.“ е ирелевантна предвид оправдаването на подсъдимия Г. за тази част от обвинението, което обаче не изключва установеното по надлежния процесуален ред обстоятелство, че проникването в ануса на пострадалия е осъществено именно „с бутилка от бира“, както съобщава свидетелката Д. Г. и каквито множество бутилки са открити в апартамента. От обективна страна конкретното хомосексуално действие, извършено с лице от същия пол против волята на пострадалия, отговаря на изискването да е действие на полово удовлетворение. В този смисъл установеното от заключенията на съдебно-сексологичните експертизи, включително тройната КСППСЕ, че подсъдимият Г. е хетеросексуален тип, не може да опровергае обвинението и да оправдае твърдяната от касатора липса на елементи, необходими за обективно съставомерно поведение по чл.157, ал.7, в. ал.1 от НК, както настоява защитата, тъй като от значение за това са категорично установените действия с подчертано сексуален характер, извършени от дееца срещу половата неприкосновеност на лице от същия (мъжки) пол при ясната представа на дееца за липсата на съгласие от страна на жертвата. Принципно експертизата по своята характеристика е особен способ на доказване – тя не е нито доказателство, нито доказателствено средство. Чрез нея, използвайки специалните знания на експерти от определена област на науката и техниката, се правят изводи от едни известни по делото факти за други, които не са известни и за които именно са необходими специалните знания на вещите лица. В процесния случай, вещите лица, макар да са потвърдили хетеросексуалната ориентация на подсъдимия Г., на практика сами са опровергали надеждността на заключенията си, на които защитата се позовава, тъй като от една страна са посочили, че този извод е направен основно на база субективното „самоопределение“ на дееца при беседването му с вещите лица в съдебното производство (при това по време, когато подсъдимият е бил наясно, че прокурорът и частните обвинители атакуват оправдаването му от СРС с искане да бъде осъден за хомосексуални действия). От друга страна експертите сексолози не разполагат „с обективни методи, които могат да установят еднозначно и с категоричност каква е сексуалната ориентация на даден човек, както и какви са специфичните негови еротични предпочитания и модели на сексуално поведение“, ерго цитираното разяснение на вещите лица на практика потвърждава липсата на специални знания по смисъла на чл.144, ал.1 от НПК, за да се счита поставеният от защитата въпрос безусловно изяснен в ущърб на обвинението само на основание хетеросексуалността на дееца. Несъстоятелността на този защитен довод е особено показателна в контекста на приетото от вещото лице доц. д-р Р. Б., че установените личностни особености и психопатологични отклонения на подсъдимия Г. в посока емоционално нестабилна личност не изключват възможността за „отделни импулсивни сексуални действия, които са насочени и към лица от мъжки пол“ (вж. заключенията на единичната съдебно-сексологична експертиза и тройната КСППСЕ – л.196-199 и л.251-265 от въззивното дело). В същата насока са и показанията на свидетеля А. С., който е приятел на подсъдимия Г.. При разпита си пред първоинстанционния съд този свидетел е потвърдил, че когато срещнали пострадалия и приятелите му, подсъдимият Г. започнал да си сваля гащите на улицата и да казва, че „иска да прави секс“ именно с пострадалия (вж. л.107 гръб, НОХД № 20221110202129 на СРС).
По-важно в случая е не каква е сексуалната ориентация на подсъдимия Г., а дали извършените от него действия осъществяват състава на коментираното престъпление против личността на пострадалото момче. На този въпрос правилно въззивният съд е отговорил положително със съображения, които напълно се споделят от ВКС и е безпредметно да се повтарят. За пълнота на изложението следва да се посочи, че изводите на контролирания съд за довършено престъпление по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК са съответни на практиката на ВКС относно посочения престъпен състав, която отхвърля довършеността на престъплението да се обвързва с явно манифестирано полово (в смисъл на физиологично) удовлетворение, при това само на дееца, не и на жертвата. В тази насока е например Решение № 448/29.11.2023 г. по н.д. №924/2023 г., първо н.о. на ВКС, съгласно което никога законодателят не е свързвал довършеността на едно престъпление от раздел VІІІ на глава Втора от НК с достигането или не на удовлетворение от извършителя. Физиологичната кулминация на извършителите на престъпления свързани с разврат никога не е била от значение за това дали едно престъпление е довършено или е останало във фазата на опита. Дали извършителят се е удовлетворил във физиологичен аспект, неслучайно е останало извън полезрението на законодателя и е от значение за други обстоятелства, но не и за това дали престъплението е довършено или не. Няма никакво правно значение, след като деецът, било то мъж или жена, е извършил действията, които по естеството си водят до полово удовлетворение, дали наистина го е постигнал, деянието винаги е довършено. Нещо повече, тъй като човешките прояви са изключително многообразни, възможна е хипотеза, при която, чрез сила или заплашване, или използване на зависимост или надзор, или с лице, лишено от възможност за самоотбрана, деецът да извърши хомосексуални действия, с които да цели да постигне или постигне полово удовлетворение на пострадалото лице, което не желае това или няма възможност да прояви собствена воля на нежелание, без деецът да търси собствено физиологично удовлетворение при всички случаи. Това деяние също попада в състава на чл.157 от НК и с положителност може да се заключи, че ще бъде довършено престъпление, осъществено от обективна и субективна страна, като изключително важно е да се отбележи именно това, общественоопасните последици – засягането на половата неприкосновеност на личността, са изцяло настъпили, а те винаги настъпват при извършване на тези действия, независимо от това дали деецът ще получи или не полово удовлетворение. Настоящият касационен състав напълно приема изложените съображения в цитираното решение на ВКС и заключава, че действия на полово удовлетворение по смисъла на чл.157 от НК са налице и без деецът или жертвата да са стигнали до оргазъм, какъвто е конкретният случай.
В потвърждение на разбирането на настоящия касационен съдебен състав, че конкретният тип сексуална ориентация на дееца е без правно значение в случая е и отразената в правната доктрина възможност за идеална съвкупност между хетеросексуално и хомосексуално действие от един и същ субект на престъпленията, ако то едновременно е насочено срещу пострадали от различен пол и обективно се изразява в едни и същи полови действия с тях (вж. П., И., Същински полови престъпления).
Деянието е доказано и от субективна страна, тъй като подсъдимият е съзнавал, че извършва хомосексуално действие с лице от същия пол въпреки несъгласието на пострадалия, което е принудително преодоляно - чрез сила, използвана като средство, начин и условие за осъществяване на извършените спрямо него действия със сексуален характер.
Несъстоятелно е и възражението срещу приетото квалифициращо обстоятелство, че случаят е особено тежък. Обвързването му с последвалото самоубийство на пострадалия непосредствено след инцидента, чрез скачането му от отворения прозорец в апартамента на деветия етаж, където бил сексуално малтретиран от подсъдимия Г., съответно изводът на СГС за причинна връзка между инкриминираното сексуално посегателство и последвалия суициден акт почиват на солидна доказателствена основа, а не на „тенденциозно“ цитиране на експертното заключение на вещото лице Г. К.. Този защитен довод се опровергава от изобилните гласни доказателства и данните от социалния доклад, включително показанията на социалния работник – свидетелката Л. П., че пострадалият отдавна е преодолял проблемите от миналото с родителите си и тримата живеели като нормално сплотено семейство в едно домакинство. Преди срещата с подсъдимия Г., С. бил весел, дружелюбен и спокоен. Заключението на посмъртната съдебно-психологична експертиза по писмени данни, изготвено от психолога Г. К., безспорен научен авторитет като главен асистент по клинична психология към СУ “Св.К. О.“, категорично изключва депресивно разстройство и психични отклонения на пострадалия, като на база анализираните от експертизата данни приема обратното на твърденията на защитата, че те не разкриват такива, които да насочват към суицидни опити на жертвата. Изключващо изразеното в писменото допълнение към касационната жалба съмнение в тази насока е определянето от вещото лице Г. К. на самоубийството като „афектно“ - предприето в резултат на внезапна силно интензивна психотравма, която към момента на суицидния акт е резултирала в грубо афектно деформирани мотиви и действия, за които са допринесли действията на подсъдимия Г., подробно анализирани и разграничени във времево и пространствено отношение в обстоятелствената част на заключението (л.322-342 от въззивното дело). Освен това законът не изисква за допълнително настъпилия резултат (самоубийството), който е достатъчен да обуслови квалификация на деянието като особено тежък случай по смисъла на чл.93, т.8 от НК, деецът да е действал умишлено (вж. Решение №569/30.12.1987 г. по н.д. 636/87 г., първо н.о. на ВС).
След като е приложен законът, който е следвало да се приложи, не е налице основанието по чл.348, ал.1, т.1 от НПК за касиране на въззивната присъда.
Отсъства и касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Доводът за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Г. наказание се свързва главно с пълно отричане на вината му за случилото се с пострадалия, поради което и доколкото тази теза е успешно опровергана от контролираната инстанция, същият е неоснователен. За извършеното престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода от пет до двадесет години. Наложеното на подсъдимия Г. наказание десет години лишаване от свобода, индивидуализирано по реда на чл.54 от НК, е под средния предвиден в закона размер, като са отчетени всички значими според чл.54 от НК смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, включително младата възраст и чистото съдебно минало на дееца към инкриминираната дата без да са съобразявани недоказани факти, както твърди защитата. Отправената в касационната жалба критика относно размера на наложеното наказание чрез използване на сравнения за близостта му с наказанията за умишлени убийства е неуместна, тъй като от една страна предвиденият максимум на наказанието за умишлено убийство по чл.115 от НК съвпада с този за извършеното от дееца престъпление по чл.157, ал.7, вр. ал.1 от НК и от друга не държи сметка, че наказанието е определено при стриктно спазване на принципа за законността (в установените от закона граници за извършеното престъпление), коректно отчитане на високата степен на обществена опасност на деянието и дееца, както и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства съобразно правилата за индивидуализация на наказанието в чл.54 от НК. Доколкото липсват други конкретни доводи за претендираното касационно основание по чл.348, ал.1,т.3 от НПК, настоящата инстанция не може да даде по - обстоен отговор от този, че наложеното наказание е съответно на извършеното тежко умишлено престъпление против половата неприкосновеност на пострадалия, като определеният срок за изтърпяването му ще допринесе за постигане визираните в чл. 36 от НК цели на специалната и генералната превенции. В подкрепа на това следва да се отбележи, че принципно квалифициращото обстоятелство може да има степени от лека до изключително тежка. Тези степени също следва да се вземат предвид при определяне на наказанието. В случая не просто са били увредени здравето и психиката на пострадалия, но същият е сложил край на живота си в резултат на преживените болка, срам и унижение. От значение за преценката за справедливостта на наказанието е и детската възраст на жертвата по смисъла на чл.2 от Закона за закрила на детето, която не е взета предвид от законодателя при определяне на елементите от състава на съответното престъпление. Поради това и по аргумент от чл.56 от НК правилно СГС я е отчел при определяне размера на наложеното наказание като отегчаващо отговорността обстоятелство. Значителната тежест на това отегчаващо вината обстоятелство се извежда от завишените изисквания, относими към генералната превенция на налаганите наказания за сексуални посегателства срещу деца като мярка за защитата им съгласно международните договори по чл.5 от Конституцията (вж. по-конкретно чл. 19 и чл.34 от Конвенция за правата на детето, приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г. ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г., в сила за Република България от 3.07.1991 г.; чл.1, чл.3 и чл.18 от Конвенция на Съвета на Европа за закрила на децата от сексуална експлоатация и сексуално насилие, ратифицирана със закон, приет от 41-ото Народно събрание на 2.11.2011 г., обн., ДВ, бр. 33 от 27.04.2012 г., в сила за Република България от 1.04.2012 г.; чл.3 от ЕКПЧ и др.). В този смисъл, налагане на наказание под средния предвиден в закона размер за извършеното изключително брутално и непровокирано от непълнолетния пострадал сексуално посегателство, довело до загубата на живота на дете, не разкрива признаците на явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК, както несъстоятелно счита защитата.
С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 219 от 19.12.2024 г., постановена от Софийски градски съд по ВНОХД № 20231100605628/2023 г. по описа на същия съд.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: