Обезщетение от КПКОНПИ при вече получено обезщетение от прокуратурата

Текстът на акта

Ключови фрази

12

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50203

гр. София, 01.11.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3589 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ, комисията) срещу решение № 976/27.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 542/2021 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 261746/18.12.2020 г. по гр. дело № 881/2020 г. на Варненския районен съд, комисията-жалбоподател е осъдена да заплати по искове по чл. 2а от ЗОДОВ на М. М. Д. сумата 20 000 лв. и сумата 6 000 лв. – обезщетения за претърпени в резултат на образувано и проведено производство по ЗОПДНПИ (отм.), съответно – неимуществени и имуществени вреди, последните изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 11.09.2016 г. до окончателното им изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба (представляващо неразделна част от нея) се поддържат и доводи за недопустимост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 от ГПК.

Ответницата по касационната жалба – ищцата М. Д., в отговора си излага становище за неоснователност на жалбата.

Прокурорът, участващ по делото съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, в откритото съдебно заседание заявява, че се присъединява към становището на касатора и изложеното в жалбата му.

С определение № 442/01.06.2022 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК, по следния правен въпрос: при направено от ответника възражение за недопустимост на иска по ЗОДОВ поради наличие на вече формирана сила на пресъдено нещо, следва ли съдът да вземе предвид и да обсъди влязлото в сила съдебно решение, с което на ищеца е присъдено обезщетение по ЗОДОВ, макар и дължимо от друг процесуален субституент на държавата; и необходимо ли е в исковото производство по ЗОДОВ съдът да разграничи вредите, нанесени от всеки един държавен орган, за да се избегне двукратно обезщетяване на едни и същи вреди.

По така поставения правен въпрос настоящият съдебен състав намира следното:

Както при всяко друго исково производство, и в производството по ЗОДОВ съдът (освен, че служебно следи за неговата процесуална допустимост във всеки момент от развитието му) следва да обсъди и всяко направено от ответника възражение за недопустимост на предявения иск. Когато това възражение се основава на влязло в сила съдебно решение, несъмнено съдът следва да обсъди и него, за да извърши преценка, дали и доколко формираната с него сила на пресъдено нещо – предвид нейните обективни и субективни предели, съставлява процесуална пречка за допустимостта на предявения иск – чл. 298 и чл. 299 от ГПК. Тази преценка е винаги конкретна – според конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Когато с влязло в сила съдебно решение на същия ищец е присъдено обезщетение за вреди по ЗОДОВ, дължимо от един държавен орган в качеството му на процесуален субституент на държавата, предявеният последващ иск за обезщетение срещу друг държавен орган, макар и за същите вреди, поначало няма да е недопустим, тъй като самият закон (а и трайно установената дългогодишна съдебна практика) допуска възможността държавата да отговаря за едни и същи вреди чрез различни свои органи като нейни процесуални субституенти – чл. 53 от ЗЗД и чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ. В тези случаи въпросите, дали претърпените от ищеца вреди (имуществени и/или неимуществени) са действително едни и същи по двете дела, дали вредите са настъпили в причинна връзка с противоправно поведение и на ответника (държавен орган) по висящия иск, респ. – дали и той отговаря солидарно (ако е поискано такова негово осъждане) с вече осъдения ответник (също държавен орган), както и дали ищецът е вече овъзмезден за тези вреди, не са разрешени със силата на пресъдено нещо, формирана по влязлото в сила решение, поради което тези въпроси са не относно процесуалната допустимост, а относно основателността на последващо предявения иск. Поради това, за да се избегне двукратно обезщетяване на ищеца за едни и същи вреди, във висящото производство по ЗОДОВ съдът поначало следва да разграничи вредите и да извърши преценка, дали ищецът е вече напълно овъзмезден с присъденото обезщетение по влязлото в сила решение, или по висящото дело са установени вреди, причинени му от ответника (държавен орган), които не са репарирани с това обезщетение, дължимо от държавата в лицето на другия – вече осъдения неин процесуален субституент. Имуществените вреди, тъй като са оценими в пари, поначало са ясно разграничими – както претърпяната загуба (намалението на имуществото на ищеца), така и пропуснатата полза (неосъществената сигурна възможност за увеличаване на имуществото му). Неимуществените вреди – търпените от ищеца психо-емоционални и/или физически болки и страдания са неоценими в пари (за тях съдът определя парично обезщетение по справедливост – чл. 52 от ЗЗД), поради което, и най-вече поради тяхното естество, са трудно разграничими – особено психо-емоционалните. В тези случаи, по висящото дело съдът определя по справедливост (чл. 52 от ЗЗД) едно глобално обезщетение за всички неимуществени вреди (аргум. и от т. 11 и т. 13 от тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС), и въз основа на това извършва преценката си дали вече присъденото с влязлото в сила решение обезщетение за неимуществени вреди е достатъчно или не за овъзмездяването на ищеца.

В настоящия случай, още с отговора на исковата молба ответната КПКОНПИ (сега касатор) е направила възражение за недопустимост на предявените по делото искове по чл. 2а от ЗОДОВ на М. Д., като се е позовала на влязло в сила решение по гр. дело № 809/2016 г. на ВОС. По повод на това възражение първоинстанционният съд е изискал и приложил за послужване към настоящото дело, гр. дело № 809/2016 г. на ВОС (по което е постановено решение № 905/08.06.2017 г.), ведно с делата на въззивната и касационната инстанция в това производство (възз. гр. дело № 365/2017 г. на ВнАпС, по което е постановено въззивно решение № 158/10.11.2017 г.; и гр. дело № 716/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, по което са постановени определение № 450/07.06.2018 г. по реда на чл. 288 от ГПК и решение № 123/04.10.2018 г. по реда на чл. 290 от ГПК). Въпреки това въззивният съд не е взел никакво отношение по възражението на ответника за недопустимост на предявените искове, като произнасяне по това възражение няма и от първата инстанция. Предвид дадения по-горе отговор на правния въпрос по делото, настоящият съдебен състав намира, че с непроизнасянето по възражението на ответната КПКОНПИ окръжният съд е допуснал процесуално нарушение, но не е постановил недопустимо въззивно решение, тъй като предявените по делото искове по чл. 2а от ЗОДОВ са процесуално допустими. Това е така, защото с влезлите в сила части на първоинстанционното решение № 905/08.06.2017 г. по гр. дело № 809/2016 г. на ВОС и на въззивното решение № 158/10.11.2017 г. по възз. гр. дело № 365/2017 г. на ВнАпС, като краен резултат в полза на ищцата М. Д. са присъдени също обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, но дължими на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ – от друг гражданско-правен субект (макар и също държавен орган и процесуален субституент на държавата) – Прокуратурата на Република България (ПРБ). Тази разлика в ответниците по двете дела, както стана ясно при отговора на въпроса – предвид разпоредбите на чл. 298 и чл. 299 от ГПК, тълкувани във връзка с чл. 53 от ЗЗД и чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ, не обуславя извод за процесуална недопустимост на предявените по настоящото дело искове по чл. 2а от ЗОДОВ срещу КПКОНПИ.
При извършената и служебна проверка, настоящата касационна инстанция не установи пороци, водещи но нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което намира същото за валидно и процесуално допустимо.
По оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивното решение съдът намира следното:
Въззивният съд е установил по делото, че на 12.03.2013 г. ищцата е била привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. На 13.03.2013 г. в ТД-Варна на КОНПИ е постъпило уведомление по чл. 25, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.) от Окръжна прокуратура – Варна, по което е образувана проверка. На 11.03.2015 г. комисията е взела решение за образуване на производство по ЗОПДНПИ (отм.) и за внасяне в съда на искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск срещу ищцата и съпруга ѝ З. Н. Д. за отнемане на имущество на обща стойност 462 716.09 лв. Такава молба за допускане на обезпечителни мерки е подадена от комисията на 16.03.2015 г. до ВОС, който я е оставил без уважение с определение от същата дата 16.03.2015 г. Последното е отменено с определение от 15.04.2015 г. на ВнАпС, който е допуснал исканото от комисията обезпечение на бъдещ иск срещу ищцата и съпруга ѝ, чрез налагане на възбрана върху недвижим имот и на запори върху МПС, картова разплащателна сметка и банкови сметки в „ОББ“ АД и „ПИБ“ АД, както и върху парични суми в брой, иззети с протокол за претърсване и изземване. Въз основа на обезпечителната заповед от 15.04.2015 г. е било образувано изпълнително дело, по което с разпореждане от 20.04.2015 г. съдебният изпълнител е наложил посочените обезпечителни мерки. С постановление от 08.07.2015 г. наблюдаващият прокурор е прекратил наказателното производство срещу ищцата, като постановлението му е влязло в сила на 24.07.2015 г. С определение от 08.09.2015 г. ВОС е отменил допуснатото обезпечение, тъй като обезпеченият бъдещ иск за отнемане на имущество срещу ищцата и съпруга ѝ не е бил предявен в определения от съда тримесечен срок. Това определение на ВОС е потвърдено с определение от 29.10.2015 г. на ВнАпС. На 29.01.2016 г. ищцата и съпругът ѝ са подали по изпълнителното дело молба за вдигане на наложените обезпечителни мерки, като с постановление от 02.02.2016 г. съдебният изпълнител е прекратил изпълнителното производство и е вдигнал възбраната и запорите. На 11.03.2016 г. комисията е прекратила и производството по ЗОПДНПИ (отм.) срещу ищцата.
При така установените обстоятелства по делото настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията и доводите в касационната жалба на КПКОНПИ за неправилност на изводите на въззивния съд, че в случая е налице първата предпоставка за ангажиране на деликтната ѝ отговорност по чл. 2а от ЗОДОВ – нейни незаконосъобразни действия и бездействия, т.е. противоправно поведение. Правилно окръжният съд е приел, че в случая незаконосъобразността (противоправността) се разглежда на плоскостта на крайния резултат от проведените срещу ищцата наказателно производство и производство по ЗОПДНПИ (отм.), и че исканите и наложени в рамките на последното обезпечителни мерки ще са винаги незаконосъобразни, след като наказателното производство е прекратено с влязло в сила прокурорско постановление поради това, че ищцата не е извършила престъпление. Тези изводи на съда са в съответствие с ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което прекратяването на наказателното производство води до недопустимост на иска по чл. 22, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) за отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата (това разрешение намира приложение в настоящия случай, тъй като производството срещу ищцата се е развило и е приключило изцяло при действието на ЗОПДНПИ (отм.) – преди обнародването и влизането в сила на ЗПКОНПИ, едва при действието на който това задължително тълкуване на закона вече не е актуално). Същите изводи следват и по аргумент от разпоредбата на чл. 403, ал. 1 от ГПК, съгласно която, както при недопустимост или неоснователност на обезпечения иск, така и при непредявяването му (когато той е бъдещ иск) в дадения на ищеца срок, допуснатото по неговото искане обезпечение се явява неправомерно (незаконосъобразно) и той отговаря за причинените на ответника вреди от обезпечението. С оглед на това, правилни са и изводите на въззивния съд, че е налице и противоправно бездействие на комисията, която въпреки прекратяването на наказателното производство и въпреки че не е предявила обезпечения бъдещ иск в определения ѝ от съда срок, не е прекратила своевременно производството по ЗОПДНПИ (отм.) срещу ищцата и не е поискала от съдебния изпълнител вдигане на обезпечителните мерки, а е продължила да извършва незаконосъобразни действия като е обжалвала определението на съда за отмяната на обезпечението, която нейна жалба е оставена без уважение.
За да уважи иска за присъждане на обезщетението в размер 6 000 лв. за претърпените от ищцата процесни имуществени вреди, въззивният съд е установил, че тя е ангажирала услугите на адв. М. Р. за консултиране и представителство в образуваното срещу нея производство по ЗОПДНПИ (отм.), включително – за изготвяне и подаване на молби и жалби в развилото се в рамките на същото обезпечително производство, за което тя е заплатила трикратно на адв. Р. възнаграждения от по 2 000 лв., или – общо 6 000 лв. Съдът е приел, че така заплатените адвокатски възнаграждения съставляват имуществена вреда за ищцата, както и че е налице причинно-следствена връзка между нея и установените по делото незаконосъобразни действия и бездействия на комисията. Позовавайки се на т. 5 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, окръжният съд е намерил за неоснователно възражението на комисията, че ищцата следвало да претендира тези адвокатски възнаграждения в обезпечителното производство; мотивирано е приел за неоснователни и възраженията на комисията относно размера на обезщетението. В касационната жалба на КПКОНПИ не се съдържат оплаквания срещу тези фактически констатации и правни изводи на въззивния съд.
С влезлите в сила части на първоинстанционното решение № 905/08.06.2017 г. по гр. дело № 809/2016 г. на ВОС и на въззивното решение № 158/10.11.2017 г. по възз. гр. дело № 365/2017 г. на ВнАпС, ответникът по това дело – ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, да заплати на ищцата следните обезщетения за претърпени от нея имуществени вреди: 30 424.14 лв. – обезщетение за неполучено трудово възнаграждение поради отстраняването ѝ от работа в резултат на повдигнатото ѝ обвинение; 4 937.68 лв. – обезщетение за разликата между полученото от ищцата обезщетение за временна неработоспособност и трудовото ѝ възнаграждение, което би получила, ако не беше отстранена от работа; 613.80 лв. – обезщетение за платени от ищцата здравни осигуровки за периода на отстраняването ѝ от работа; и 3 000 лв. – обезщетение за заплатено от ищцата адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в прекратеното досъдебно наказателно производство. Макар – в противоречие с възприетия по-горе отговор на поставения по делото правен въпрос, въззивният съд да не е обсъдил тези влезли в сила решения, така допуснатото от него процесуално нарушение не е съществено, тъй като не се е отразило на правилността на крайния му извод за основателността на иска по чл. 2а от ЗОДОВ за присъждане на обезщетението за процесните по настоящото дело имуществени вреди, изразяващи се в заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в производството по ЗОПДНПИ (отм.). Тези претърпени от нея имуществени вреди не са овъзмездени с обсъдените от настоящата инстанция влезли в сила решения, постановени срещу ПРБ по другото дело по ЗОДОВ, поради което изводът на въззивния съд, че обезщетението за тях в размер 6 000 лв. се дължи от ответната по настоящото дело КПКОНПИ, е правилен.
Частично неправилно е обаче въззивното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 2а от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер 20 000 лв. за претърпените от ищцата неимуществени вреди.
С влезлите в сила части на първоинстанционното решение № 905/08.06.2017 г. по гр. дело № 809/2016 г. на ВОС и въззивното решение № 158/10.11.2017 г. по възз. гр. дело № 365/2017 г. на ВнАпС, ответникът по това дело – ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, да заплати на ищцата обезщетение в размер 50 000 лв. за претърпените в резултат на воденото срещу нея незаконно наказателно производство, неимуществени вреди, изразяващи се в следното: Посттравматично стресово разстройство, резултат от сериозна психотравма, която е пряка и непосредствена последица от наказателното производство – обвинението в тежко умишлено престъпление по служба – по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК – в качеството ѝ на служител на НАП, от широкия обществен отзвук на същото, репресията, отстраняването ѝ от работа за период около две години и половина, влошаването на качеството ѝ на живот, социалната ѝ изолация и професионалния ѝ срив, значителните финансови и семейни затруднения; като най-сериозната последица е влошаването на здравословното ѝ състояние с психосоматичен произход, включително – карцином на дясната млечна жлеза. Установено е също, че ищцата е търпяла неимуществени вреди от показен арест, извършен в дома ѝ публично и демонстративно, като тя е престояла в ареста четири дни, при тежки битови условия, изолирана в килия с лица с предходни осъждания и без възможност за разходка на открито. Установено е и че след това на ищцата е определена парична гаранция в размер 5 000 лв., като е била постановена и забрана за напускане на пределите на страната без разрешение на прокуратурата. В жилището ѝ е било извършено претърсване и изземване на множество лични и семейни движими вещи, документи и на всички налични парични средства. Ищцата е била обект на прилагане на специални разузнавателни средства, като са били записвани и документирани нейни разговори, без да е доказано това да е станало по законоустановения ред. За периода на отстраняването ѝ от работа ищцата не е получавала трудово възнаграждение, не е имала странични доходи, изпитвала е затруднения при обслужване на тегления от нея кредит, било ѝ е отказано рефинансиране от друга банка и преиздаване на кредитни карти. Разходите, необходими за лечение на здравословните ѝ проблеми, налагали вземане на заеми и финансово подпомагане от нейни близки и познати; създал се проблем при финансиране обучението на дъщеря ѝ. По това дело е установено и че макар наказателното преследване срещу ищцата да е продължило около две години и четири месеца, тя продължава да понася вредните последици от него, които са трайни, освен в този период – и след неговото прекратяване – и „до днес“.
По настоящото дело въззивният съд, въз основа свидетелските показания, е приел за установено, че ищцата е търпяла неимуществени вреди, изразяващи се в следното: Изпадала в продължителни депресии, започнала е да отслабва, загубила желание за комуникация с хората, потиснатост и изолация. Липсата на свободни парични средства довела до тревоги, че няма да може да се грижи за дъщеря си, която е била студентка тогава. Наложените запори на всички банкови сметки и карти и на пари в брой довели до необходимостта да търси получаване на кредити и заеми, като били и пречка това да стане от банка, поради което тя разчитала само на заеми от най-близките си приятели за посрещане на разходите за лечението си и за ежедневни лични и семейни нужди. Авторитетът ѝ е бил съществено уронен, като колегите ѝ започнали да странят от нея, а част от приятелите ѝ прекъснали отношенията си с нея, като приели, че тя е престъпник и мошеник. Въззивният съд е приел и че за ищцата, като главен инспектор в НАП, наложените обезпечения са имали по-силно негативно отражение върху неимуществената ѝ сфера – те са станали достояние на широк кръг от лица и институции, в това число приятели, колеги, държавни и банкови институции. Макар да е било прекратено наказателното производство срещу ищцата, нейните надежди, че имуществото ѝ ще бъде освободено от наложените обезпечения, са останали напразни, тъй като комисията не е прекратила воденото от нея производство, като е обжалвала и съдебните актове, с които са били отменени обезпеченията. Това е довело до допълнително засилване на стреса и депресията, тъй като ищцата не е знаела какво ще се случи с имуществото ѝ, как би могла да планира и организира живота си занапред. Със заключението на комплексната съдебна психиатрична и психологична експертиза, и по настоящото дело е установено, че тези негативни психо-емоционални изживявания у ищцата са довели и са изразени в диагнозата „посттравматично стресово разстройство“ – първоначално състоянието ѝ е било „остра стресова реакция“, но продължаващите срещу нея следствени действия за принуда са довели тежък стрес, тъй като са изчерпали ресурса за справяне със стреса; професионалното дискредитиране, общественият отзвук и соматичният проблем се явяват пречка за преодоляване на психотравмата. Към момента на изготвяне на експертизата, ищцата все още е с изразена емоционална симптоматика, като на моменти е с изравнена емоционална емпатичност, стреми се да завоалира агресивността си, която е с автоагресивна насоченост; и към настоящия момент (към момента на освидетелстването ѝ от вещите лица) ищцата не е преработила психотравмата и не се е освободила от нея; тази психотравма води до актуални депресивни изживявания, нарушен нощен сън, редукция на телесното тегло, дистимни изживявания, намалена волева активност. Всички тези симптоми се засилват при разговор с ищцата на тема проверката. Вещите лица са посочили, че категорично може да се приеме, че към настоящия момент психичните проблеми на ищцата дълбоко нарушават качеството ѝ на живот – в личен, семеен и професионален план. Въззивният съд е приел, че също със заключението на вещите лица е установена и причинно-следствената връзка между воденото срещу ищцата производство по ЗОПДНПИ (отм.) и настъпилите за нея неблагоприятни психически изживявания – вещите лица са категорични, че психичното състояние на ищцата е пряко свързано с водените срещу нея производства по НПК и по ЗОПДНПИ (отм.). В открито съдебно заседание допълнително са пояснили, че не могат да отдефиринцират психологичните моменти за ищцата по наказателното дело, но воденото от комисията производство е утежнило нейното соматично и психично състояние, довело е до задълбочаване на психотравмата и е причината за диагностицираното „посттравматично стресово разстройство“.

Настоящият съдебен състав намира, че така посочените неимуществени вреди и причинната връзка между тях и проведеното от комисията срещу ищцата производство по ЗОПДНПИ (отм.), се установяват по несъмнен начин от доказателствата по делото, поради което оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд неправилно ги е приел за установени по делото, са неоснователни. Основателни в тази връзка са обаче доводите на касатора, че ищцата е могла да търпи неимуществени вреди, които са в причинна връзка с производството по ЗОПДНПИ (отм.), едва след момента на узнаване, че това производство се води срещу нея, като това е станало не при започването на проверката през 2013 г., която се извършва без нейно участие, а при връчването ѝ на 27.04.2015 г. на съобщението на съдебния изпълнител за наложените обезпечителни мерки. Основателни са и касационните доводи, че установените по настоящото дело неимуществени вреди са в причинна връзка и с проведеното срещу ищцата наказателно производство, което е видно и от експертното заключение и от свидетелските показания по делото, както и от съпоставката с влязлото в сила решение срещу ПРБ.

Наред с това, допуснатото от въззивния съд процесуалното нарушение, изразяващо се в необсъждането на това влязло в сила решение, е довело от своя страна и до нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Както вече беше посочено при отговора на поставения по делото правен въпрос, неимуществените вреди – психо-емоционалните и/или физически болки и страдания, поради техния нематериален характер и естество, са трудно разграничими – особено психо-емоционалните. Такъв е и настоящият случай – видно от гореизложеното, в резултат на развилите се срещу ищцата наказателно производство и производство по ЗОПДНПИ (отм.), през един продължителен период от време тя е търпяла едни и същи по вид и характер (макар и различаващи се в конкретните си проявления) негативни психо-емоционални изживявания, които са довели до едно и също влошаване на здравословното ѝ състояние – „посттравматично стресово разстройство“, което е установено и по двете дела по ЗОДОВ, и е с траен характер – продължава да е налице и след прекратяването на водените срещу ищцата санкционни производства. Вещите лица по настоящото дело (психиатър и психолог) не са могли да разграничат негативните психични изживявания (да „отдефиринцират психологичните моменти“) на ищцата по наказателното дело, от тези по процесното производство по ЗОПДНПИ (отм.), но са категорични, че последното е утежнило нейното соматично и психично състояние и е довело до задълбочаване на психотравмата ѝ. При това положение неимуществените вреди, установени по двете дела по ЗОДОВ, но без да могат да бъдат ясно разграничени, се явявят причинени от противоправното поведение и на двамата процесуални субституенти на държавата – ПРБ, която е осъществила деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, и ответната по настоящото дело КПКОНПИ, която е осъществила деликта по чл. 2а от ЗОДОВ, като отговорността им е поначало солидарна съгласно чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ и чл. 53 от ЗЗД, но по настоящото дело ищцата не претендира солидарно осъждане на ответната КПКОНПИ с ПРБ, която е вече осъдена с влязлото в сила решение за обезщетение в размер 50 000 лв. Като не е обсъдил това влязло в сила решение и не е взел предвид горното, въззивният съд – в противоречие с отговора на поставения по делото въпрос (предвид и посочените там задължителни разяснения, дадени с т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС), респ. – и в нарушение на материалния закон, не е и определил едно глобално обезщетение за всички неимуществени вреди и не е извършил въз основа на това преценка, дали вече присъденото с влязлото в сила решение обезщетение за неимуществени вреди е достатъчно или не за овъзмездяването на ищцата.

Тъй като горното нарушение не налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия по събиране на доказателства, тази преценка по същество следва да се извърши от настоящата касационна инстанция. Предвид обсъдените по-горе конкретни обстоятелства, установени по двете дела по ЗОДОВ, и съставляващи критерии за определяне на справедливо по размер обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, съдът намира, че същото – глобално определено – за всички неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие незаконно проведените срещу нея наказателно производство и производство по ЗОПДНПИ (отм.), възлиза на сумата 55 000 лв. Следователно, ищцата не е била изцяло овъзмездена за претъпените от нея неимуществени вреди, с присъденото ѝ с влязлото в сила решение обезщетение в размер 50 000 лв., дължимо от ПРБ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, поради което предявеният по настоящото дело иск с правно основание чл. 2а от ЗОДОВ срещу ответната КПКОНПИ се явява основателен до размер 5 000 лв., ведно с претендираната законна лихва върху нея, респ. – неоснователен за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 20 000 лв.

По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 2а от ЗОДОВ за обезщетението за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, като вместо това бъде постановено отхвърляне на този иск за тази разлика. Въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата част, с която исковете по чл. 2а от ЗОДОВ са уважени – до размера от 5 000 лв. – за обезщетението за неимуществени вреди, и в пълния му предявен по делото размер от 6 000 лв. – за обезщетението за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми.

Промяната на крайния резултат по делото налага, съгласно чл. 81 от ГПК, отмяна на обжалваното въззивно решение и в частта му относно разноските, присъдени за производството пред първата (чрез потвърждаването на първоинстанционното решение) и пред въззивната инстанция по делото, като настоящата касационна инстанция следва да присъди претендираните от страните разноски за производството пред трите съдебни инстанции, предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, съгласно разпоредбите на чл. 10, ал. 3 и ал. 4 от ЗОДОВ. Ищцата е направила разноски за заплащане на държавна такса в размер 10 лв. само пред първата инстанция, като съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответната КПКОНПИ следва да бъде осъдена да ѝ заплати пълния размер на тези разноски. Ищцата е направила и разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, в общ размер от 3 650 лв. за трите инстанции, като съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ ответната КПКОНПИ следва да бъде осъдена да ѝ заплати тези разноски съразмерно на уважената част от исковете ѝ, а именно – сумата 1 544.23 лв. Или общият размер на разноските, дължими от ответната КПКОНПИ на ищцата, възлиза на сумата 1 554.23 лв. Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответната КПКОНПИ юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на сумата 750 лв. – по 250 лв. за всяка от трите инстанции, съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗАдв и чл. 25, ал. 1 от НЗПП.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 976/27.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 542/2021 г. на Варненския окръжен съд, – в частта, с която Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество е осъдена да заплати на М. М. Д. разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 11.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както и в частта относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. М. Д. срещу Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, иск с право основание чл. 2а от ЗОДОВ за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 20 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу нея производство по ЗОПДНПИ (отм.), ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 11.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 976/27.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 542/2021 г. на Варненския окръжен съд, – в останалата част, с която Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество е осъдена да заплати на М. М. Д. сумата 5 000 лв. и сумата 6 000 лв., представляващи обезщетения по чл. 2а от ЗОДОВ за претърпените, съответно – неимуществени и имуществени вреди, в резултат на воденото срещу нея производство по ЗОПДНПИ (отм.), ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 11.09.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

ОСЪЖДА Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество да заплати на М. М. Д. сумата 1 554.23 лв. – разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

ОСЪЖДА М. М. Д. да заплати на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество сумата 750 лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: