Обезщетение от община при падане в дупка на неосветен път

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50073

гр. София, 05.10.2023 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 3457/2022 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Касационното производство е образувано по касационна жалба от ищеца в производството Р. Н. А. подадена чрез адв.С. Д. от АК-Перник, срещу въззивното решение № 537/14.04.2022г. по в.гр.д.№ 450/2022 г. на АС-София, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от ищеца Р. Н. А. срещу [община] исковете по чл. 49 от ЗЗД за неимуществени вреди и за имуществени вреди съответно за сумите над 6 000 лева и над 310 лева. В частта, в който искът за неимуществени вреди е бил уважен съответно за 6000лв. и за и за неимуществени вреди за 310 лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в частите, в които исковете са били отхвърлени, е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост, и се иска то да се отмени в обжалваните части и касационната инстанция да реши делото по същество като уважи предявените искове до пълните им предявени размери, или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Ответникът по касация [община], оспорва жалбата с писмен отговор, подаден чрез кмета на [община] В. и юрк.К.Л. с доводи, че въззивното решение в обжалваната от касатора част е правилно.

С определение № 50089 от 20.03.2023 г. по чл.288 ГПК по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от Р. Н. А. срещу [община] иск по чл.49 от ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 6 000 лева, и обусловената от това отговорност за разноските по делото, в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по част от поставените от касатора въпроси, а именно: 1.Може ли да се приеме наличие нa съпричиняване, без да е установено конкретно поведение на пострадалия? 2.Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно по категоричен начин да бъде доказано наличието на причинна връзка между поведението на пострадалото лице и случилия се инцидент? 3.Може ли да се приеме наличието на съпричиняване при поведение на пострадалия, обусловено единствено от липсата на проявена, нормална дължима грижа за здравето и телесната му цялост?

В останалата обжалвана пред касационния съд част-относно отхвърления иск за имуществени вреди над сумата 310 лв., касационната жалба е оставена без разглеждане като недопустима с определението по чл.288 ГПК, в тази част определението не е било обжалвано и е влязло в сила.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът Р. А. е предявил срещу [община] иск за заплащане на сумата 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от претърпян на 24.07.2020 г. инцидент в близост до дома му – в района на № 4 на ул.К., [населено място], общ.-Перник, в тъмната част на денонощието и при липса на улично осветление, при които условия е стъпил в дупка /неравност/ на пътното платно, от което е паднал на земята и получил физическото увреждане – многофрагментно счупване на лява бедрена кост в долната трета, наложило оперативно лечение, обездвижване на крайника за 2 месеца, последващо раздвижване на крайника, и останало затруднено придвижване от тогава и досега с патерици, причинила му травмата физически и душевни болки, които изпитва и до сега. Твърди, че [община] носи спрямо него отговорност да го обезщети за така причинените му неимуществени вреди съгласно чл.49 от ЗЗД, поради неизпълнение на задължението по ремонт и поддържане на пътя-общинска собственост, в посочения участък.

Въззивният съд е приел, предвид и обхвата на въззивната проверка за правилност, очертан от въззивната жалба на ответника [община], и въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, заключение на съдебно-медицинска експертиза и свидетелски показания, че по делото е установено настъпването по време, начин, място и условия, на описания от ищеца с исковата молба инцидент-злополука. При тази злополука ищецът, в следствие на падане в тъмната част на деня, на неосветена, неасфалтирана и с неравности улица, обрасла с трева, разровена и с много дупки, е получил физически увреждания /травми/, от които е претърпял както физически болки, така и обусловени от тях психически страдания. Прието е още от въззивния съд, че ответната община отговаря имуществено в случая по смисъла на чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД поради противоправно и виновно бездействие, изразяващо се в непредприемане на съответни необходими действия за привеждане и поддържане на уличната настилка в състояние, годно и безопасно за придвижване на пешеходци. Досежно размера на иска, предвид установените от доказателствата по делото вид и естество на претърпените от ищеца физически увреждания и произтеклите от тях физически болки и психически страдания, е приел, че те обосновават определяне размер на обезщетение за неимуществени вреди в предявеният от ищеца размер 30 000 лева. Въззивният съд е счел за основателно направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредата от ищеца, и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намали с размера на приетото за справедливо обезщетение с 80 %, поради поведението на самия пострадал-ищец. Този решаващ извод е обоснован от въззивния съд с преценката на установените по делото факти, които и са описани в исковата молба, и сочещи, че ищецът е имал обективна /фактическа/ възможност да избегне инцидента или да ограничи неблагоприятните последици от същия, като съобрази поведението си с конкретната обстановка в момента на злополуката, а именно, че в момента на инцидента е ръмял дъжд /било е хлъзгаво/, било е тъмно – видимостта е била ограничена поради липсващо осветление, пътната настилка е била затревена /неравна, с дупки/, което състояние на пътя е и било известно на ищеца, защото инцидентът е настъпил пред дома му, т.е. на място, където същият е преминавал ежедневно. Така е определил краен размер на дължимото от ответника обезщетения за неимуществени вреди на 20% от заявените размери, или 6000 лв. (такъв процент от доказаните имуществени вреди е приел за дължими) и съответно според този изход на спора е определил отговорността за разноските по делото.

По въпросите, по които е допуснато касационното обжалване :

В последователната практика на ВКС, вкл. и практиката, посочена от касатора (ППВС № 17/18.11.1963 г., решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 154/10.10.2017 г. по т.д.№ 2317/2016г. на ВКС, II т.о.; решение № 577/29.11.2010 г. по гр.д.№ 1741/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 64/16.05.2019 г. по т.д. № 1781/2018г. на ВКС, II т.о.; решение № 153/31.10.2011 г. по т.д. № 971/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 98/24.06.2013 г. по т.д.№ 596/2012г. на ВКС, II т.о. ), която е обусловила и допускане на касационното обжалване по горните три въпроса, се приема, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява по правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, т.е. когато вредоносният резултат е следствие от действията или бездействията на последния, с които той обективно е създал предпоставки за неговото настъпване, като го е улеснил и/ или се е поставил в неоправдано завишен и основателно очакван риск, като в тази хипотеза от значение е наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вината на последния. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а на доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване.

Горните разрешения се споделят от настоящия касационен състав. Същите са приложими към отговора на трите въпроса по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по настоящето дело, обусловили допускане касационното обжалване. Направения от въззивния съд в случая извод, че ищецът е допринесъл за своето увреждане и дължимото му от ответника обезщетение следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ГПК, противоречи на тази трайна практика на ВКС, поради което въззивното решение в обжалваната част е постановено при наличие на касационното основание по чл.281, т.3, предл. първо ГПК. Естеството на порока не налага връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, делото е изяснено от фактическа страна, не се налага събиране на нови доказателства, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция по аргумент от чл.293, ал.3 ГПК.

Отговорността по чл.49 ЗЗД е обективна, има обезпечително-гаранционна функция, носи се за чужди виновни противоправни действия и се поражда при осъществяване на елементите на фактическия й състав: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа.

Правилно въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства безспорно установяват както вида и характера на увреждането на ищеца, така обстоятелствата, при които е настъпило, причинната връзка между тях, също и наличието на предпоставки за ангажиране отговорността на общината по чл.49 ЗЗД за непредприемане на предписаните й от закона действия за привеждане и поддържане на уличната настилка в състояние годно и безопасно за придвижване на пешеходци.

Основателно е оплакването с касационната жалба на ищеца за неправилност на извода на въззивния съд за съпричиняване на вредата от ищеца. По делото е установено от показанията на свидетелите на ищеца, които не се опровергават от други доказателства по делото, че по пътя към дома си, близо до дома си, в тъмната част на деня, ищецът е стъпил на неравност на уличното платно, улицата към дома му е била без тротоар и неасфалтирана, с неравности, разровена и с много дупки, също и неосветена,. Ответната страна, върху който лежи доказателствената тежест за установяване на съпричиняването на вредата, не е ангажирала доказателства, от които да се установи принос на ищеца за настъпване на инцидента или такъв за поставянето на ищеца в риск, нито е ангажирала доказателства за твърдението си, на което основава възражението си за съпричиняване с отговора на исковата молба, че при придвижването си ищецът не е проявил предпазливост с оглед движение в тъмното. При приетите за установени от въззивния съд факти, неправилен е изводът му, че ищецът е допринесъл за падането и увреждането си и дължимото му обезщетение от ответника следва да се намали с 80%, защото е имал обективна възможност да съобрази поведението си /да избегне инцидента или за да ограничи неблагоприятните последици от същия/ с конкретната обстановка в момента на злополуката- движение по тъмно, по неосветена улица и при ръмящ дъжд, както и предвид знанието от ищеца на състоянието на уличната настилка, защото е движел по същата улица ежедневно. Този извод почива на предположения, защото не е обоснован от установените факти по делото, нито от нормалната житейска логика следва извод, че като излиза по тъмно, или при дъжд, и като се придвижва по улица, която не е в състояние за безопасно за придвижване, пешеходецът не проявява дължима грижа за здравето и телесната си неприкосновеност. Ето защо не може да се направи извод, че увреждането на ищеца е обусловено и е в причинна връзка с поведението на последния, поради което размерът на дължимото обезщетение не може да се намали на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивното решение в обжалваната част следва да се отмени и на ищеца се присъди обезщетение за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв. – или още 24 000 лв., като справедливо обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Размерът на справедливото обезщетение правилно е определен от въззивния съд на 30 000 лв. при съобразяване на всички установени по делото факти от значение за определянето му съгласно чл.52 ЗЗД, и който размер, при липсата на касационна жалба от ответника, не може да се променя.

Съобразно този изход на спора, следва да се определят отново и разноските по чл.78, ал.1, ал.3 и ал.6 ГПК. За първата инстанция на ищеца се дължат от ответника още 80 лв./ разликата до направени разноски 100 лв. за експертиза/, на адв.С. Д. се дължат от ответника на основание чл.38а ЗАдв още 1123,46 лв. / разликата до размер от 1418,46 лв. по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС според уважения размер на исковете/, и ответникът дължи на ОС-Перник на основание чл.78, ал.6 ГПК още 960 лв. за държавна такса /разликата до дължимия размер от 1212 лв./.

Съответно за въззивната инстанция ищецът дължи на ответника само 25 лв. държавна такса и 5 лв. разноски за юрисконсулт (съразмерно на отхвърления размер на иска за имуществени вреди), което налага отмяна на въззивното решение над тези суми за разноски .

На основание чл.38а ЗАдв ответникът следва да заплати на адв. С. Д. за оказаната от него безплатна адвокатска защита на ищеца във въззивното производство, още 1123,46 лв. / разликата до дължим размер от 1418,46 лв. /.

За касационната инстанция ищецът-касатор не е направил искане за разноски и такива не могат да му бъдат присъдени, а ответникът няма право на разноски с оглед изхода на спора.

По изложените съображения следва да се отмени въззивното решение в частта, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен иска за обезщетение за неимуществени вреди над 60000 лв., както и в частта, в която е осъден ищеца да плати на ответника разноски над 25 лв. за въззивното производство за държавна такса и над 5 лв. за защита от юрисконсулт за първоинстанционното и въззивно производство, и се уважи същия иск за разликата над 6000 лв. до предявения размер от 30 000 лв., със законната лихва от увреждането до плащането й, като се осъди ответника да доплати на ищеца, на адв.Д. и на ОС-Перник дължимите разноски според изложеното по-горе.

В частта, в която [община] е осъдена да заплати на Р. А. обезщетение за неимуществени вреди 6000 лв., за неимуществени вреди 310 лв., за разноски 20 лв., на адв.Д. адвокатски хонорар 295 лв., и на ОС-Перник държавна такса 252 лв., решението на първоинстанционния съд е влязло в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал.2 ГПК, съставът на първо отделение на Гражданската колегия на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 537/14.04.2022г. по в.гр.д.№ 450/2022 г. на АС-София, В ЧАСТТА, в която, след частична отмяна на решение от 03.12.21г. по г.д. № 362/21г. на ПОС, е отхвърлен предявеният от Р. Н. А. срещу [община] иск по чл.49 от ЗЗД за заплащане обезщетение за неимуществени вреди над 6 000 лева, и е осъден Р. А. да заплати на [община] разноски над 25 лв. до 505 лв. за държавна такса за производството пред САС и над 5 лв. до 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение пред САС и ПОС, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА [община], седалище [населено място], пл.Св.И. Рилски № 1А, на основание чл.49 ЗЗД да заплати на Р. Н. А. ЕГН [ЕГН], [населено място], общ.Перник, [улица], сумата 24 000 лв. (разликата над 6000 лв. до 30 000 лв.) обезщетение за неимуществени вреди в резултат на претърпяна злополука на 24.07.2020 г. в [населено място], общ.Перник, ведно със законната лихва върху сумата от 24.07.2020 г. до окончателното й плащане.

ОСЪЖДА [община], да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на Р. Н. А. разноски за първата инстанция 80 лв.

ОСЪЖДА [община], да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК на ОС-Перник сумата 960 лв. за държавна такса.

ОСЪЖДА [община], да заплати на основание чл.38а ЗАдв на адв.С. Д. от АК-Перник, служ.адрес [населено място], [улица]/15, сумата 2246,92 лв. за адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанции.

В частта, в която [община] е осъдена да заплати на Р. А. обезщетение за неимуществени вреди 6000 лв., за неимуществени вреди 310 лв., за разноски 20 лв., да заплати на адв.Д. адвокатски хонорар 295 лв., да заплати на ОС-Перник държавна такса 252 лв., решението на първоинстанционния съд е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: