Обезщетение при смърт на пешеходец нощем и съпричиняване на вредата

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 187

София 23.11.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в открито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ : МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря Кристина Григорова

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 90 по описа за 2023г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.290 от ГПК.
Допуснато е касационно обжалване с определение № 1221 от 23.05.2023г. по касационната жалба на В. А. И., Д. А. С., Л. А. С., Н. А. А. и Т. А. С., всички като наследници на А. С. А., чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 383 от 25.07.2022г. по в.гр.д. № 211/2022г. на Апелативен съд Пловдив, в частта с която е отменено решение № 260145 от 19.11.2021г. по т.д.№ 59/2020г. на Окръжен съд Пазарджик в частта, с която ЗАД“Армеец“АД е осъдено да им заплати сумата от 25 000лв., обезщетение за причинени им неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател Г. А. С. като пешеходец, в резултат на ПТП, настъпило на 23.01.2020г., на път ІІ-37, при км.142+800м., посока [населено място] за [населено място] , с л.а.марка „Рено“, модел „Меган Сценик“, с рег. [рег.номер на МПС] , с водач С. И. К., ведно със законната лихва от 18.02.2020г. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска за посочената сума. В останалата отхвърлителна част първоинстанционният акт е потвърден и са присъдени разноски.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 по въпроси, свързани с критериите, въз основа на които се извършва преценка дали скоростта на движение е в съответствие с изискванията на чл.20, ал.2 ЗДвП, за обстоятелствата, които следва да бъдат обследвани , за да се реши дали е налице виновно поведение на водача, за значението на факта, че водачът е управлявал МПС в тъмната част от денонощието /от гледна точка на преценка дали осветеността, осигурявана от светлините на фаровете е съобразена с конкретните условия за видимост/, по въпроси относно значението на установяване наличието на съответствие между разстоянието на видимост и опасната зона за спиране и изискването - при управление на МПС на къси светлини, в нощно време, да се управлява с по-ниска скорост, която да е съобразена с дължината на осветеност на фаровете, както и за необходимостта от съобразяване с поведението на пешеходец, придвижващ се по извънградски път, който е в близост до населени места. Преценено е, че е възможно посочените въпроси да са разрешени от въззивния съд в противоречие с приетото в ТР №28 от 28.11.1984г. по н.д.№ 10/84г.на ОСНК и решения по гр.д.№ 1787/2018г.на ІV г.о., гр.д.№ 889/2012г.на ІV г.о.
В проведеното открито съдебно заседание, страните се представляват Изразеното от процесуалният представител на касаторите становище е за основателност на подадената касационна жалба, поради неправилност на постановения от въззивният съд акт. Считат, че е налице виновно поведение на водача на МПС, поради което следва да им се присъди обезщетение.Желае съдът да определи размер на дължимо адвокатско възнаграждение, съгласно приложен списък, пред вид обстоятелството, че процесуалното представителство се осъществява на основание чл.38, ал.1 т.2 ЗА.
Изразеното от процесуалния представител на „Армеец“АД София становище е за неоснователност на подадената жалба. Счита постановеният въззивен акт за правилен и желае да бъде оставен в сила. В условията на евентуалност поддържа направеното възражение за съпричиняване от страна на пострадалия.
Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното :
Въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване са свързани с приложението на нормата на чл.20 ЗДвП, чиято ал.1 изисква от водачите да: „контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“, а в ал.2 се съдържа установеното за водачите на пътни превозни средства задължение: „при избиране скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие“. Законодателят изрично е формулирал преследваната цел – с оглед осигуряване безопасност на движението, водачите трябва да контролират управляваните от тях превозни средства по начин, че да е възможно „да спрат пред всяко предвидимо препятствие“. Настоящият съдебен състав споделя установената съдебна практика /вж. решения по гр.д.№ 1787/2018г.на ІV г.о., гр.д.№ 889/2012г.на ІV г.о., както и посочените в тях/, съгласно която - преценката за това дали водачът се е съобразил с посочените изисквания на чл.20 ЗДвП или виновно ги е нарушил, е конкретна и зависи от установените по делото факти. Съдът извежда правният си извод относно това - дали обективно и субективно е било възможно водачът да възприеме дадено препятствие като опасно за движението, въз основа на установените факти относно пътната обстановка, мястото на удара, поведението на водача и на пешеходеца. При предвидима опасност, задължението на водача по чл.20, ал.2 ЗДвП не се ограничава само с реакцията, необходима от негова страна за избягване на произшествието чрез аварийно спиране, а и от избора на подходяща за конкретните пътни условия скорост. Установената съдебна практика приема, че на водачът на ППС е вменено задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция дори и на възникнала, но все още невъзприета от него опасност /например когато е възникнала опасна ситуация в невидимата за водача зона/. Приема се и че „при избиране на скорост на движение съобразно атмосферните условия и частта от денонощието, в която се извършва придвижването, водачът на моторното превозно средство трябва да държи сметка за близостта на населеното място, респективно възможността на пътното платно или непосредствено до него, на банкета, да се придвижват пешеходци“ /вж.решение по гр.д.№ 1787/2018г.на ІV г.о/.

В конкретния случай не е имало спор относно фактите:
Произшествието е станало на 23.01.2020г., около 20.45ч., в ясно време, без ограничения на метеорологичната видимост, но в тъмната част на денонощието. Ударът между лекият автомобил и пешеходеца е настъпил около 0.5м.-1м.навътре в пътното платно, в момент когато пешеходецът е бил полуобърнат към автомобила косо, под ъгъл от около 10 до 30градуса. Ударът е бил челен, като зоната на първоначалния контакт на автомобила е била с десния крак на пешеходеца, по линията на предния заоблен край на бронята, десния мигач и челния ръб на калника. Скоростта на автомобила преди удара е била 70-80км/ч. При тази скорост опасната зона е 65-78.5м., а при конкретните пътни условия, тъмното облекло и местоположението на пешеходеца на пътя, водачът е могъл да го възприеме от около 58м., т.е. водачът не е могъл да предотврати удара. Теоретично, това би било възможно, ако водачът се е движел със скорост под 50 км/ч.
При тези безспорни факти, изводът на въззивният съд е, че поведението на водача не може да се определи като виновно, пред вид произтичащите от нормата на чл.20,ал.2 ЗдвП за него задължения. Този извод съдът е мотивирал с факта, че водачът се е движил със скорост, която е била в рамките на разрешената за този път и тя е била съобразена с конкретната пътна обстановка, защото конкретните условия на пътя, който е двулентов, двупосочен, междуградски път, с асфалтово покритие в добро състояние и хоризонтална маркировка, с широки около метър затревени банкети отстрани, без ограничения на скоростта, с добра видимост, при ясно време, с включени къси светлини, за него не е имало предпоставка, поради която той да следва да ограничаване на скоростта с 10-20км./под разрешената /т.е.под 50км/ч/. От друга страна, движението на пешеходци по процесния извънградски път не е било изрично забранено, но в случая пострадалият е бил облечен изцяло в тъмни дрехи /черно яке и сини дънки/, движел се е на неосветен междуградски път и в нарушение на чл.5, ал.1, т.1, чл.108, ал.1 изр.2 и на забраната по чл.114, т.1 ЗДвП при наличие на широк и безпрепятствен банкет е навлязъл на около метър в пътното платно, в момент в който – поради приближаващото се моторно превозно средство – това не е било безопасно за него и когато за водачът не е било възможно да предприеме спасителна маневра и да предотврати произшествието. Въззивният съд изцяло е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, приемайки че водачът не следва да носи отговорност за случилото се, на основание чл.15 НК.
Настоящият съдебен състав не споделя този извод на въззивния съд, като счита, че следва да се даде положителен отговор на спорният по делото въпрос дали в конкретния случай, движещият се по платното пешеходец е бил „предвидимо“ по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП препятствие и дали водачът не е изпълнил задължението си да избере такава скорост на движение, която да му позволи своевременна реакция. Съгласно т.9 от ТР №28 от 28.11.1984г. по н.д.№ 10/84г.на ОСНК скоростта на движение следва да се намалява при всички пътни условия и ситуации, когато съществува несъответствие между осветеното от светлините на фаровете пространство и разстоянието на видимост. В мотивите е обяснено, че „ по време на движение нощно време водачът на моторно превозно средство своевременно следва да възприеме всички затруднения и възникващи опасности на пътя и да е в състояние да ги предотврати на разстоянието на видимост“. „Ако при движение нощно време със съобразена скорост на светлините на фаровете възникне внезапна и неочаквана опасност за движението и водачът не може да я преодолее, ще намери приложение чл.15 НК. Ако обаче разстоянието на видимост не съответства на скоростта на движението, попадането в удължената опасна зона за спиране на моторното превозно средство е видно нарушение на правилото“, в случая на чл.20 ЗДвП. Настоящата хипотеза отговаря на описаната в последното изречение, защото заключението на приетата автотехническа експертиза установява, че пешеходецът се е движил по пътното платно. Той не е навлязъл внезапно на пътя, поради което неговото присъствие на пътното платно не може да бъде определено като „ внезапна и неочаквана опасност за движението“. Според описаният механизъм на настъпване на пътно- транспортното произшествие – „пешеходецът се е движел в десния край на пътното платно, на границата с банкета, в посока към [населено място] и в един момент, вероятно или е чул приближаващият се зад него автомобил или е възприел светлината от фаровете му и се е обърнал.При завъртането си назад, за да го види, е направил крачка,или две, косо навътре към шосето, като е застанал в позиция, застъпваща линията на движение на десния край на автомобила и е настъпил удара“/вж.отговор на въпрос № 16, стр.229/. Не е спорно и се потвърждава от обстоятелството, при огледа на местопроизшествието не са установени спирачни следи, водачът на автомобилът въобще не е видял пешеходеца. Следователно, той не е изпълнил задължението си да се движи със съобразена скорост. Основният фактор при движение през нощта е видимостта, а тя е в пряка зависимост от осветеността на пътя. В случая, няма данни пътното платно да е било осветено, освен от фаровете на преминаващите коли. Водачът е управлявал процесното МПС на къси светлини, със скорост от около 70-80 км/ч., която скорост е определена от вещото лице приблизително /въз основа на твърденията на водача и при съобразяване на причинените травми на пострадалия и повредите на автомобила/. Вещото лице посочва, че в материалите по делото няма обективни данни – например спирачни следи, позволяващи определяне на скоростта с приемлива точност. Така определената скорост е в рамките на разрешената за управление на МПС извън населено място, но не е съобразена с конкретното разстояние за видимост, още повече, че по данни на водача е имало насрещно движещ се автомобил /без да има пряко заслепяване/, което предполага допълнителна необходимост от намаляване на скоростта. Според заключението на експертизата, водачът на процесния автомобил е имал възможност да предотврати настъпването на произшествието /т.е. своевременно да възприема движещия се по платното пешеходец и да спре/, ако се е движел със скорост под 50 км/ч. Налице е виновно поведение на водача, което изключва тезата на ответната страна за липса на основание за пораждане на договорната отговорност на застрахователя. Налице са предпоставките за ангажиране на неговата гаранционно- обезпечителна отговорност – сключен договор, виновно поведение, в резултат на произшествие, пряка последица от което са причинени вреди. /Според заключението на приетата по делото медицинска експертиза, между настъпилото ПТП, получените от него травматични увреждания и настъпилата смърт е налице пряка причинно –следствена връзка- вж.стр.188/.

Причиняването на вреди е основание за присъждане на обезщетение, като съгласно чл.51 ЗЗД се обезщетяват всички вреди, в пряка и непосредствена връзка с увреждането. В случая, искът е предявен от бащата на пострадалия, който впоследствие е починал и на негово място – с определение № 260177 от 17.03.2021г. са конституирани неговите наследници. Съгласно ангажираните по делото гласни доказателства /показанията на свидетелите С. и П./, пострадалият Г. А. С. е живеел заедно с баща си, първоначалния ищец А. С. А.. Връзката им е била особено силна, те са били непрекъснато заедно, като А., независимо от възрастта си, е продължавал да работи на частно и се е грижил за своя син Г., които е имал повече проблеми. Смъртта на Г. е била шок за него. След като е научил за случилото се, той е престанал да се храни, непрекъснато се е тормозил и го е търсил. Плачел е и е казвал, че без него не може да живее /което се потвърждава и от настъпилата му смърт на 1.01.2021г., по-малко от една година след произшествието/. Имайки пред вид изложените показания, сочещи че ищецът е понесъл значителни като обем и интензитет болки и страдания, във връзка със смъртта на сина си, съобразявайки икономическата ситуация към датата на увреждането, настоящият съдебен състав определя като справедлив размер на обезщетение претендирания от 150 000лв.

Ответната страна е направила възражение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Същото е основателно, доколкото увреденият в значителна степен е допринесъл за настъпване на увреждането и определеният размер на обезщетение следва да се намали с 80% поради следното: Пострадалият се е движел по пътното платно, в нарушение на множество норми на закона : на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП /без да се да се съобразява с приближаващите се пътни превозни средства/, на чл.108, ал.1 и чл.2 ЗДвП /изискващи движение по банкета, при това по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница/, на чл.114 ЗДвП. Пострадалият се е движел по пътното платно на крайградски път, по който никой водач на МПС не очаква да се движи пешеходец, при това е бил с тъмни дрехи, в напълно неосветено място, с което допълнително е възпрепятствал възможността на водача да го види своевременно. Анализът на поведението на водача на процесното МПС и на пешеходеца и съпоставката между тежестта на допуснатите от тях нарушения, води до извод че приносът за настъпване на произшествието на пешеходеца многократно надвишава този на водача.

Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав намира иска за основателен до размер на 30 000лв./150 000лв. - 80% от 150 000лв./
Съобразно изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.1 ГПК, в полза на процесуалния представител на касатора следва да се определи размер на дължимо адвокатско възнаграждение, пред вид осъщественото процесуално представителство на основание чл.38, ал.1 т.2 ЗА. При уважен в размер на 20% иск, следва да се присъди сумата от 2 130лв. /определена на основание чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при материален интерес от 150 000лв./
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 383 от 25.07.2022г. по в.гр.д. № 211/2022г. на Апелативен съд Пловдив, с което частично е отменено и потвърдено решение № 260145 от 19.11.2021г. по т.д.№ 59/2020г. на Окръжен съд Пазарджик и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗАД“Армеец“АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район С., [улица], представлявано от изпълнителните директори К.-М., И., В. и М. да заплати на В. А. И., ЕГн [ЕГН], от [населено място],[жк], вх.А, ет.4, ап.413, Д. А. С., ЕГН [ЕГН] от [населено място], общ.С., [улица],№ 141, Л. А. С., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], Н. А. А., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] Т. А. С., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], всички като наследници на А. С. А., починал на 1.01.2021г., общо сумата от 30 000лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Г. А. С., настъпила на 23.01.2020г., в резултат на ПТП на път ІІ-37, при км.142+800м., посока [населено място] за [населено място] , с л.а.марка „Рено“, модел „Меган Сценик“, с рег. [рег.номер на МПС] , с водач С. И. К., ведно със законната лихва от 18.02.2020г., като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска в останалата му част до претендираните 150 000лв.
ОСЪЖДА ЗАД“Армеец“АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район С., [улица], представлявано от изпълнителните директори К.-М., И., В. и М. да заплати на адвокат Р. И. М., личен номер [ЕГН], ВАдв.С, с адрес: [населено място], [улица], ет.... сумата от 2 130лв./две хиляди сто и тридесет лева/, дължимо адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :