Окончателно осъждане за избягване на данъчни задължения в особено големи размери

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * необоснованост * доказателствен анализ * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата

Р Е Ш Е Н И Е

№ 200

София, 20 април 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети март, две хиляди двадесет и шеста година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора З. К., като изслуша докладваното от съдията ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА н. дело № 191/2026 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по жалба на упълномощения защитник на подсъдимия А. К. Г. -адв. А. Б. срещу решение № 412 от 04.12.2025г., постановено по ВНОХД № 768/2025 г. от Апелативен съд-София.

С жалбата се релевират доводи, очертаващи наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК.Подробно е аргументиран единствено касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.Основното оплакване в тази насока е за допуснати съществени процесуални нарушения при оценката и анализа на доказателствените материали с настояване, че същите са дистанцирани от правилата по чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК.Конкретно се твърди превратно тълкуване на доказателствените материали, резултирал в погрешни фактически и правни изводи; рутинно кредитиране на обвинителната теза, споделена безкритично от инстанционните съдилища; неправилен отказ да се ценят с доверие обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля Г.; некоректно и погрешно интерпретиране на сведенията, депозирани от св.Г. и от св.Я. И.; с позоваване на части от свидетелски показания се настоява за липса на отговор на защитни възражения, като по този начин спорните въпроси са останали необсъдени от въззивния съд.Отправена е и критика към извода на въззивния съд относно определянето на св.К. като „лице на техническо изпълнение“, който извод, освен че е алогичен, но и поставените в основата му съждения са погрешни.На съдебните съображения в последната насока е противопоставен собствения, на касатора прочит на доказателствата по делото, като е изложено разбирането за проявен от подсъдимия наивитет, затъмняващ реалната му преценка за неправомерната дейност, реализирана от св. К., в която бил въвлечен.Касационният повод по чл.348, ал.1, т.3 от НПК е маркиран без да са изложени съображения в негова подкрепа, освен твърдението, че неправилното приложение на материалния закон е последица от допуснатите от въззивния съд съществени процесуални нарушения.Касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК е аргументирано с неправилното осъждане на подсъдимия по вмененото му обвинение.

Въведени са, в условията на алтернативност, искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на АС-София от стадия на съдебното заседание с указания подсъдимия Г. да бъде оправдан, или за изменение на присъдата в санкционната й част, изразяващо се в намаляване на наложеното на подсъдимия наказание, поради явната му несправедливост.

В съдебното заседание защитникът на подсъдимия- адв.Б. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея, със заявените искания.В допълнение сочи, че въззивния съд е игнорирал оправдателните доказателства, както и че осъдителната присъда е основана на косвени доказателства и предположения.

Подсъдимият Г. се присъединява към изразеното становище от защитника.При реализация на правото си на последна дума моли да бъде оправдан.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна.Не съзира заявените от защитата касационни основания, предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Касационната жалба е процесуално допустима.Подадена е от активно легитимиран субект срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения в закона срок.Разгледана по същество е неоснователна.

С първоинстанционната присъда № 49 от 07.04.2025 г., постановена по НОХД № 6634/2023 г. от Софийски градски съд, подсъдимият А. К. Г. е признат за виновен в това, че в периода от 14.04.2014г. до 31.03.2015г., в гр. София, пред ТД на НАП гр. София, в качеството си на лице, което извършва фактически и правни действия, с които реално контролирал и управлявал търговското дружество „И. С.“ЕООД, при условията на продължавано престъпление /с шест деяния, подробно описани в присъдата/, чрез посредственото извършителство, осъществено с фактическите действия на А. П. К. и С. Г. Д., избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – общо в размер на 234 440,19лв., от които 156 293,46лв. дължим данък добавена стойност по ЗДДС и 78 146,73лв. корпоративен данък, съгласно чл.92, ал.1 ЗКПО за данъчната 2014г., като при представяне на информация пред органите по приходите в ТД на НАП-София- офис „Възраждане“ потвърдил неистина в подадени месечни справки-декларации по чл.125, ал.1 от ЗДДС и в подадена годишна данъчна декларация по чл.92 от ЗКПО за 2014г. за данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък, използвайки документи с невярно съдържание –отчетни регистри –дневници за покупки по чл.124 от ЗДДС, в които включил неистински документи – фактури за доставка на стоки и услуги, без да са налице такива, като приспаднал неследващ се данъчен кредит,поради което и на основание чл.255, ал.3 във вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7 във вр. с чл.26, ал.1 във вр. с чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една години и шест месеца, чието изпълнение е отложено за срок от три години на основание чл.66, ал.1 от НК.Със същата присъда разноските по делото са възложени в тежест на подсъдимия.

По протест на прокурор от СГП срещу санкционната част на първоинстанционната присъда, съдържащ искане за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода и този на изпитателния срок, както и налагане на кумулативното наказание „конфискация на цялото или на част от имуществото и по жалба на подс.Г. с искане да бъде оправдан било образувано въззивно производство пред АС-София под № 768/2025г. по описа на съда.Същото приключило с обжалваното въззивно решение №412 от 03.12.2025г., постановено по посоченото ВНОХД, с което първоинстанционната присъда била потвърдена.

І.На първо място следва да бъдат разгледани изложените в жалбата доводи, аргументиращи касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, защото правилното приложение на закона и справедливостта на наложеното наказание може да се провери само при констатация за законосъобразно установени факти.

Съдържанието на сезиращият документ обаче, налага да бъдат изложени съображения за естеството и обхвата на касационния контрол.Необходимостта произтича от това, че значителна част от оплакванията в него, макар и формално подведени под основанието на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, по същината си съставляват такива за необоснованост.ВКС нееднократно е имал повод да посочи, че необосноваността не е касационно основание. Така е, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде подменено, ако не е допусната грешка при неговото формиране, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен.В последната насока, обхвата на настоящия касационен контрол се разпростира върху това дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не. В този смисъл следва да се отбележи, че възражения, които по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, макар да са заявени като такива за съществени процесуални нарушения, не следва да бъдат проверявани.

В съответствие с изложените по-горе принципни съображения следва да бъдат откроени онези конкретни възражения от касационната жалба, на които се дължи отговор. Декларативно заявените такива за необсъждане на възражения (неуточнени) , както и тези, в които касаторът е направил собствен прочит на доказателствата и средствата за тяхното установяване и на тази база е направил фактически изводи, диаметрално противоположни на изведените от инстанциите по същество, не подлежат на разглеждане.

По отношение конкретните оплаквания на касатора:

І.1.Прави впечатление, че съществена част от възраженията в касационната жалба съвпада с повдигнатите такива пред въззивния съд, който ги е разгледал и им е дал изчерпателен отговор в мотивите към проверявания съдебен акт.Прегледът на последните сочи, че мотивите на въззивната инстанция са изчерпателни, подробни и съдържат отговор на всички значими за предмета на разследване защитни възражения, което определя неконкретизираното твърдение за обратното като неоснователно. ВКС би се съгласил с възражението на защитата, но само ако липсва изобщо обсъждане на направените в жалбата и пледоариите доводи и възражения, или ако обсъждането им от съда е дотолкова повърхностно и декларативно, че на практика се приравнява на липса на такова. В конкретния случай не се констатира подобно нарушение, допуснато от апелативния съд. Последният е изпълнил задълженията си да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата, като аргументацията му почива на доказателствата по делото и формалната логика.В този смисъл е спазен стандарта, въведен с нормата на чл.339, ал.2 от НПК, като при тази констатация на върховната съдебна инстанция следва да се напомни и несъмненото правно положение, че въззивният съд поначало не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата, какъвто е настоящият случай.

І.2.Процесуалната дейност на проверявания съд не може да бъде оспорена от гледна точка на правилата, визирани от чл. 13 и чл. 107, ал. 2 и 3 от НПК, каквито оплаквания фигурират в жалбата.

При доказателствената си дейност, Софийски апелативен съд не е допуснал недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на което и да било от наличните по делото доказателства и доказателствени средства. Видно от мотивите към обжалвания съдебен акт /л.27-43 от същите/ всички доказателствени източници са били подложени на задълбочена оценка, като анализът на доказателствата, относими към изясняване механизма на деянието и неговото авторство е детайлен и съобразен с процесуалните норми за проверката, оценката и анализа им. Правилен е възприетият от въззивната инстанция подход на интерпретация на доказателствената съвкупност, а именно проследявайки от една страна тяхната самостоятелна вътрешна последователност, а от друга кореспонденцията им - подкрепяща или опровергаващи ги, с останалите доказателства и доказателствени източници. Също така въззивният съд от една страна е дал своята преценка по отношение оценъчната дейност на първия съд, а от друга, в акта си е обсъдил обстойно и задълбочено цялата доказателствена съвкупност, при това с необходимата аналитичност и прецизност, като е изложил убедителни мотиви при кредитирането на определени доказателства и не даване вяра на други.В този ред на мисли, несподелима е отправената критика към отказа на въззивния съд да цени с доверие депозираните от подсъдимия обяснения.Контролираната инстанция, както процесуалният закон повелява, внимателно е изследвала заявеното от подсъдимия и единствения доказателствен източник, който е в негова подкрепа – показанията на свидетеля Г.. Изводът, че изложената от подсъдимия версия, в която твърди, че е бил подведен от свидетелката К. да изпълнява срещу комисионна дадените от нея насоки и в този смисъл тя а не той е действителния извършител на инкриминираната престъпна деятелност, съставлява защитна теза, не е превратно направен, а е бил подкрепен от задълбочен анализ на показанията на всички разпитани по делото свидетели, в това число и съобразен със сведенията, които е дал свидетеля Г..Показанията на последния също са били предмет на обстоен анализ и оценка, като при съпоставката им с останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства убедително е защитено разбирането, че същите се опровергават от тях и не могат да послужат за сигурна доказателствена опора, подкрепяща твърденията по подсъдимия Г..Несподелимо е оплакването, че сведенията, които е депозирал св.Г. са изключени на основание „близките му и приятелски отношения с подсъдимия“.В изложените на л.37 и 38 съдебни съображения обстойно са обсъдени показанията на св.Г., като аргументирано е защитено заключението, че те се опровергават от заявеното от свидетелите Г. и К., като сведенията, които са дали последно посочените свидетелки е в корелация с показанията на свидетелката П. и свидетеля И., както и с писмените доказателства по делото. Неоснователен е и отправения упрек за превратно оценяване показанията на свидетелите Г. и И..Въззивният съд е интерпретирал свидетелствата на посочените лица в тяхното действително съдържание, като е изложил убедителни съображения за причините, поради които същите са получили кредит на доверие /вж.38 и л.39 от мотивите/.Въведените във въззивната жалба възражения за заинтересованост на последно посочените свидетели не само не са игнорирани от проверявания съд, но са обстойно обсъдени и мотивирано отхвърлени.Подходът на съда в коментираната насока е при стриктно спазване на правилата за проверка, оценка и анализ на доказателствата и отправените от касатора упреци в обратната насока не могат да бъда споделени. Същият законосъобразен подход е следвал въззивния съд и при оценката и анализа на сведенията на свидетеля Н., като е ценил с доверие само частта от тях, намираща опора в останалите събрани по делото доказателства.Що се касае до изразеното от касатора несъгласие с приетото по фактите, според което свидетелката К. е определена като „лице на техническо изпълнение“, то, както се посочи и по-горе е аргументирано със собствен прочит на доказателствата по делото и в този смисъл съставлява оплакване за необоснованост.

І.3.Останалите декларативно поднеси с жалбата оплаквания – за рутинно кредитиране на обвинителната теза и за игнориране или подценяване на оправдателните доказателства не могат да бъдат проверени от касационната инстанция, тъй като тя не се произнася служебно /извън хипотезата на допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на съществените такива/, а дължи отговор на конкретно повдигнатите пред нея оплаквания.

ІІ.При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от жалбоподателя основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон.Посоченият касационен повод е твърдян в сезиращия документ единствено като резултат от допуснатите от въззивния съд нарушения на принципните положения, установени в нормите на чл.13 и чл.107, ал.5 от НПК, каквито не се констатираха при извършената касационна проверка.Затова, касационния съд ще ограничи произнасянето си само до това, че в пределите на установените и доказани фактически положения инстанционните съдилища са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на подсъдимия А. Г. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т.7 , вр. чл. 26, ал. 1 от НК.

Всъщност, по делото не са спорни приетите за установени от въззивния съд фактически положения относно това, че подсъдимия Г. е управлявал дружеството „И. С.“ЕООД в инкриминирания период, като единствено и само той е бил ангажиран с дейността му /фактическа и правна/; че посоченото дружество в процесния период е извършвало реална търговска дейност; че инкриминираните доставки с получател „И. С.“ ЕООД и доставчици „А. 89“ЕООД, „А. Л. “ЕООД, „С. Т. П.“ЕООД, „М.“ЕООД и „И.“ ЕООД, обективирани в процесните фактури не са били реални, което е довело неправомерно намаляване на дължимия за внасяне ДДС; че подсъдимият е лицето, което лично е контактувало с някой от номиналните собственици на посочените доставчици, уговаряйки ги да регистрират фирмите на тяхно име; че никоя от посочените фирми не е извършвала реална търговска дейност; че лично Г. е предоставял необходимата счетоводна документация /инкриминираните фактури/ на св.К. и П. /в съответствие със сключения договор за счетоводно обслужване между „И. С. “ЕООД и „Е. Д.“ЕООД и нотариално заверено пълномощно от 28.02.2014г./ ; че св.К. и П. са изготвили справките-декларации по ЗДДС и годишна данъчна декларация за 2014г. по чл.92 от ЗКПО, които подали пред органите по приходите с КЕП, издаден на името на св.Д. Г..

Спорни са единствено причините, поради които подсъдимият Г. е реализирал инкриминираната престъпна деятелност, чиито престъпен характер не се отрича от него –дали е действал самостоятелно или под давление на св.К., като именно на последното е основана развитата в обясненията му версия.Тази версия обаче, както се посочи по-горе, е била поставена на вниманието на инстанционните съдилища, които аргументирано са я отхвърлили.Отделен е въпроса, че дори и да беше споделена лансираната от подсъдимия версия, това в принципен план би довело до смекчаване на упражнената по отношение на него наказателна репресия, но не и до оневиняването му, в каквато насока е претенцията му.

ІІІ.Касационната инстанция счита, че не са налице основания да реализира правомощията си по чл.354, ал.2,т.1 НПК. Не могат да се споделят исканията на касатора за намаляване на наложеното му наказание, което той счита за явно несправедливо. Въззивният съд е утвърдил дейността на проверяваната инстанция по индивидуализацията на наказанието на подсъдимия и извършвайки собствен анализ на относимите към този институт обстоятелства е споделил позицията за приложението на чл.55 от НК.Определеното по този начин по вид, размер и начин на изтърпяване наказание не се явява явно несправедливо, тъй като е съответно на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. По-голяма снизходителност не може да се очаква, предвид нуждата от балансиране на критериите за индивидуална и генерална превенции, като следва да се отбележи, че сам касаторът не твърди наличие на обстоятелства, които да са останали извън вниманието на инстанционните съдилища и да рефлектират върху размера на наказанието в посока намаляването му.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 412 от 03.12.2025 г., постановено по ВНОХД № 768/2025 г. от Софийски апелативен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.