Забрана на скрити такси за допълнителни услуги по потребителски кредити

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за преустановяване на нарушения на колективните интереси на потребителите * общи условия * Неравноправни клаузи в потребителски договори * нелоялна търговска практика

Р Е Ш Е Н И Е

№ 340

София, 09.12.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, I отделение, в открито заседание на седемнадесети ноември, през две хиляди двадесет и пета година, в състав: Председател: Боян Балевски

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

с участието на секретар Ангел Йорданов, след като разгледа докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 1562 по описа на ВКС за 2025г. , приема следното:
Производството е по чл. 290 ГПК, във вр. с чл. 386, ал. 3 ГПК .

Образувано е по подадените срещу решение № 716/09.12.2024г. по възз.т.д.№ 649/2024г. на Софийски апелативен съд две касационни жалби: на ищеца СНЦ „Сдружение за правна помощ на потребителите“, чрез адв.К. Р. от АК - Пловдив, и на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез адв.Х. Х. от САК.

Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е постановено друго, с което се отхвърля предявеният по реда на чл.380 ГПК иск да бъде осъден ответникът да преустанови практиката си, изразяваща се във включването на посочени и клаузи в Общите условия към договори за потребителски кредит, вместо в индивидуалните договори с потребителите. Изразява несъгласие с извода, че е без значение дали договорната клауза се съдържа в текста на договора или в текста на ОУ към него, като извършен в противоречие с материалния закон – чл.22 ЗПК и чл.10 ЗПК и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити, намирайки за приложимо решение от 26 март 2020 по дело С-66/19 на СЕС. По изложените съображения искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на иска. Евентуално, се иска да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС по въпроси във връзка с приложимото европейско право.

С писмен отговор насрещната страна, ответникът, чрез адв.Х. Х. от САК, оспорва касационната жалба на ищеца. Изтъква, че, съгласно чл.11, ал.2 ЗПК, общите условия/ОУ са неразделна част от договорите за потребителски кредит/ДПК и те заедно представляват една обща договореност между страните, както и, че клаузите, включени в ОУ, не касаят основните параметри на договора и с тях се предоставят права на потребителите, поради което не накърняват колективния потребителски интерес. Ответникът поддържа, че от представените по делото ОУ, които са подписани на всяка страница, и ДПК, в които е посочено изрично, че част от тях са ОУ, е видно, че кредитополучателите са имали право да се запознаят с ОУ още преди сключване на договора, след което са могли да вземат информирано решение дали да ги приемат и да сключат ДПК. Намира за ирелевантно твърдението на ищеца за проявяване от потребителите на занижено внимание към ОУ. Счита за неотносимо решение от 26 март 2020 по дело С-66/19 на СЕС, на което се позовава ищецът. По тези съображения искането е за оставяне в сила на решението в обжалваната от ищеца част. Претендира за присъждане на разноски.

Ответникът обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция в осъдителната част – за преустановяване на действията, изразяващи се във включването в ОУ към договор за потребителски кредит и типов договор за потребителски кредит на клаузи, предвиждащи срещу заплащане предоставяне на една или всички от пакета допълнителни услуги и за забрана да прилага тези клаузи в бъдеще, вкл. да ги посочва в бъдещи версии на ОУ към ДПК. Според ответника не съставляват заблуждаваща търговска практика приложението на посочените услуги и начинът за това, поради липса на нарушение на правилата на чл.10а, ал.2 и чл.19, ал.4 ЗПК. Релевира оплаквания за избирателно обсъждане на показанията на доведения от ищеца свидетел и за игнориране на аргументите му, основани на § 1, т.1 ДР на ЗПК, във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК. Намира за неприложимо решението по дело С-453/10 на СЕС. Искането е за отмяна на решението и за отхвърляне на исковете. Претендира за присъждане на разноски.

С писмен отговор насрещната страна, ищецът, чрез адв. К. Р., оспорва касационната жалба на ответника. Намира за правилни изводите, че правният интерес от иска не е отпаднал с приемането на нови ОУ, и, че споразумението за допълнителните услуги противоречи на нормите на чл.10а, ал.2 и ал.4, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че уговарянето на възнаграждение за допълнителните услуги, независимо дали потребителят се ползва или не от тях, което понякога дори превишава размера на кредита, е неравноправна клауза по см. на чл.143 ЗЗП, тъй като причинява вреда на потребителя, не отговаря на изискването за недобросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като няма данни да е индивиуално уговорено, тъй като пакетът за допълнителните услуги е достъпен за потребителите на кредитни услуги на търговеца, които са декларирали желанието си за закупуването му в искането си за кредит, конкретните процедури по предоставяне на услугите са описани в ОУ, и няма данни потребителят да има възможността да влияе на съдържанието му. Изтъква, че, дори и да е индивидуално уговорено, подобно споразумение е нищожно, поради противоречие с добрите нрави - нееквивалентност на насрещните престации и, тъй като с него се цели заобикаляне на закона. Позовава се на постановеното по преюдициално запитване решение от 21 март 2024г. по образуваното против „Профи Кредит България“дело С-714/2022 на СЕС. Намира за правилни изводите на въззивния съд, че действията на ответника съставляват заблуждаваща търговска практика по см. на решение по дело С-453/10 на СЕС. По тези съображения искането е за оставяне без уважение жалбата на ответника. Претендира за присъждане на разноски.

В откритото съдебно заседание ищецът СНЦ „ Сдружение за правна помощ на потребителите“, [населено място], не се представлява, а с постъпилата молба, вх.№ 21139/14.11.2025г., поддържа касационната жалба и отговора и претендира за присъждане на разноски. Ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД, [населено място], представляван от адв. Х. Х., също поддържа подадените от него касационна жалба и отговора и претендира за присъждане на разноски.

Съставът на I т.о., след като прецени доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Производството по делото, гр.д. № 14327/2020г. на СГС, е образувано по предявения по реда на чл. 379 и сл. ГПК иск на СНЦ „Сдружение за правна помощ на потребителите“, [населено място], против „Профи Кредит България“ ЕООД, [населено място], с правно основание чл. 186 и сл. ЗЗП, за преустановяване и за забрана за извършване в бъдеще на конкретно посочени действия, с които се нарушават колективните интереси на потребителите, изразяващи се във включване на определени договорни клаузи в типовите договори за предоставяне потребителски кредити на физически лица и общите условия към тях.

С постановеното решение № 261972/14.06.2022г. по гр.д. № 14327/2020г. на СГС ответникът е осъден да преустанови действията си, изразяващи се във включване в Общите условия/ОУ към договорите за потребителски кредит/ДПК на една или всички услуги от допълнителния пакет и се забранява да ги прилага в бъдеще, вкл. да ги посочва в бъдещи версии на ОУ към ДПК, а искът за преустановяване на действията, изразяващи се във включването в Типов договор за кредит и Общи условия към ДПК на клауза, регламентираща размер на възнаградителната лихва от ок.42 % годишно и ок.0.11% дневно, както и за включването на определени клаузи в ОУ към ДПК, е отхвърлен.

По въззивни жалби и от двете насрещни страни, с които първоинстанционното решение е обжалвано изцяло, с решение № 1088/21.02.2023г. по възз.т.д.№ 933/2022г. на САС първоинстанционното решение е обезсилено и производството – прекратено в частта относно искането за преустановяване и за забрана за прилагане в бъдеще, вкл. посочването в бъдещи версии на ОУ към ДПК, на действията на ответника, изразяващи се във включване в ОУ към ДПК, действали преди 01.06.2020г., на клаузи, предвиждащи предоставянето на една или всички услуги от допълнителен пакет срещу заплащане, а в останалата част първоинстанционното решение е потвърдено.

По касационни жалби и на двете насрещни страни, с които въззивното решение е обжалвано изцяло, с решение № 133/05.08.2024г. по т.д.№ 1436/2023г., II т.о., въззивното решение /по възз.т.д.№ 933/2022г. на САС/ е оставено в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за преустановяване на действията, изразяващи се във включване в Типов договор за кредит и Общи условия към ДПК на клауза, регламентираща размер на възнаградителната лихва, но е отменено в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, и в тази част делото е върнато за ново разглеждане, както и е обезсилено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за преустановяване на действията, изразяващи се във включване на определени клаузи в ОУ към ДПК и в тази част делото е върнато с указания за предприемане на действия за отстраняване на констатираните от касационния съд нередовности на ИМ, изразяващи се в противоречие между обстоятелствената част и петитума и за постановяване на решение.

При новото въззивно разглеждане е образувано възз.т.д.№ 649/2024г. на САС. В ОСЗ, проведено на 21.10.2024г., ищецът е уточнил, че иска осъждането ответникът да преустанови действията, изразяващи се във включването на определени клаузи в ОУ, както и да бъде задължен занапред да ги включва в типовия договор за кредит.

Със сега обжалваното решение № 716/09.12.2024г. по възз.т.д.№ 649/2024г. на САС първоинстанционното решение е отменено в частта за отхвърляне на иска за преустановяване на действията, изразяващи се във включването на определени клаузи в ОУ към ДПК, и вместо него е постановено друго, с което искът за преустановяване на действията, изразяващи се във включването на определени клаузи в ОУ на ДПК, вместо в индивидуалните договори с потребителите, е отхвърлен, а в осъдителната му част първоинстанционното решение е потвърдено.

При извършената служебна проверка не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо и/или нищожно.

По отношение на правния интерес от иска в решение № 133/05.08.2024г. по т.д.№ 1436/2023г., II т.о., е прието, че такъв е налице, независимо от това, че ОУ към ДПК са изменени от 01.06.2020г. Този извод е обоснован с трайноустановената практика на касационния съд, обективирана в решение № 60071 от 30.07.2021г. по т. д. № 1453/2020 г., I т. о., решение № 109 от 12.08.2019г. по т. д. № 636/2019г., II т. о., решение № 110 от 15.08.2016г. по т. д. № 827/2016г., II т. о. и др., приемаща, че допустимостта, с оглед преценката на правен интерес, на иска за защита на колективни интереси по чл.379 и сл.ГПК, вр. с чл.186 ЗЗП, не зависи от обстоятелството дали нарушението е било преустановено от ответника и кога и чл.2 на Директива/ЕС/ 2020/1828 на Европейския парламент, в съответствие с която е действащото българско законодателство, непоставящо изрично изискване за допустимост на колективния иск в зависимост от момента на извършване и/или преустановяване на нарушението на колективните интереси.

Проверката за правилността на решението се извършва въз основа на въведените доводи в двете касационни жалби.

Както е прието в мотивите към постановеното по делото решение № 133/05.08.2024г. по т.д.№ 1436/2023г., II т.о., предявеният иск по чл. 186, ал. 1 ЗЗП е един - за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите. Преустановяването касае нарушения, включени в предмета на действащи договорни отношения, а забраната цели подобни практики да не бъдат използвани от търговеца при бъдещо договаряне.

В случая в исковата молба са изложени твърдения, че исковете се предявяват от ищеца, в качеството му на включено в списъка по чл.164, ал.1, т.7 ЗЗП на Министъра на икономиката сдружение с нестопанска цел, осъществяващо дейност в обществена полза, насочена изключително в полза на потребителите – съблюдаване и защита на колективни права и законни интереси на потребителите. Очертаният в исковата молба кръг на засегнатите лица са имащите качеството потребители по см.§ 13, т.1 ДР на ЗЗП - всички ФЛ, които, действайки извън рамките на своята търговска или професионална дейност, са сключили договори за потребителски кредит с ответното дружество, съдържащи посочените в ИМ клаузи. По отношение на ответника в ИМ е посочено, че е част от международна финансова група, предлагаща бързи кредити на ФЛ, като извършва дейност на цялата територия на България, сключвайки типови договори за потребителски кредити при общи условия, които обявява на интернет страницата си, а през 2010г. е регистрирано в БНБ като небанкова финансова институция. Ищецъте въвел твърдения, че при извършване на дейността си е констатирал, че в използваните от ответника типови договори и общи условия към тях се съдържат клаузи, имащи за цел да заобиколят разпоредбите на ЗПК - в резултат от регламентирането на определени такси и разноски по скрит начин се увеличава годишният процент на разходите/ГПР по кредита и така се увеличава и глобалната сума, която потребителят трябва да заплати по договора. Въвел е доводи, че предлаганите от ответника идентични по съдържание типови договори са в противоречие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в тях ГПР е посочен само като абсолютна стойност, без да са посочени взетите предвид допускания при изчисляването му по посочения в Приложение № 1 към ЗПК начин, и липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР – кои компоненти са включени в него и как се формира. Поддържал е, че посочването в предлаганите от ответника договори на ГПР, по-нисък от реалния, е неравноправна клауза и същевременно е и нелоялна търговска практика / решение по дело С-453/10 на СЕС/, тъй като дава невярна информация и въвежда в заблуждение средния потребител по отношение на един от основните аспекти, подтикващи го да вземе решение за сключване на договора. На следващо място в ИМ е поддържано, че е налице противоречие с изискванията на чл.11, ал.1, т.7, т.12 и т.20 ЗПК, тъй като в предлаганите от ответника договори липсва изискуемата информация, а същата се съдържа единствено в ОУ към ДПК. Относно уговорката( споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги срещу възнаграждение) е релевирано, че посочените услуги са безпредметни, поради което за тях не се дължи допълнително възнаграждение. Същевременно се твърди, че част от дейностите са по усвояване и управление на кредита, за които, съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК не се дължи възнаграждение, както и, че споразумението за допълнителния пакет услуги води до нарушаване на на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като възнаграждението за тези услуги не е включено в ГПР, с което се цели заобиколяне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, поради което клаузите са нищожни, на осн. чл.21, ал.1 ЗПК. Поддържа се, че уговорката за заплащане на възнаграждение срещу допълнителнитеи услуги е неравноправна, тъй като е постигната предварително и без оглед дали някоя от услугите ще бъде използвана от потребителя, което е в разрез с принципите на добросъвестност и справедливост.

Приложени към ИМ са договори за потребителски кредит/ДПК „Профикредит Стандарт“ от 21.03.2017г., от 29.09.2017г., от 26.10.2018г., от 12.09.2016г., от 06.11.2018г. и от 25.05.2017г., заедно със споразумения за предоставяне на пакет допълнителни услуги и ОУ на „Профи Кредит България“ ЕООД към ДПК, версия № 08/27.01.2017г., версия 09/09.10.2017г. и версия 07/10.08.2016г. Ответникът не е оспорил сключването на договори за потребителски кредит с потребители при действието на приложените ОУ, версии преди изменението на съдържанието на ОУ от 2020г.

Неоснователни са доводите на ответника, съответно правилни са и следва да бъдат изцяло споделени изводите на въззивния съд относно групата договорни клаузи за предоставяне на „допълнителен пакет услуги“ срещу възнаграждение.

С решение от 21 март 2024г.по дело С-714/22 на СЕС, което е задължително, на осн. чл.633 ГПК, като постановено по преюдициално запитване, което в случая е отправено от СРС в производство по иск на потребител против „Профикредит България“ ЕООД, се приема, че чл.3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета следва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към ДПК и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по см. на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите по см. на чл.3, б. „и“, когато закупуването на тези услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Видно е от представените от ищеца Общи условия към ДПК, версии преди 2020г. и споразумения за предоставяне на допълнителни услуги, че срещу приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за еднократно от страна на потребителя отлагане и/или намаляване на определен брой погасителни вноски и за смяна на дата на падеж, както и за улеснено предоставяне на допълнителни парични средства е уговорено общо възнаграждение, дължимо от потребителя. От показанията на св.М. пред първоинстанционният съд се установява, че, за да му бъде отпуснат кредит от ответника през 2017г., е било наложително сключването на споразумението за допълнителния пакет услуги.

Тъй като за сключването на договорите е било задължително извършването от потребителите на разходи за уговореното общо възнаграждение за т.нар. допълнителни услуги и, предвид даденото задължително тълкуване в решение от 21 март 2024г.по дело С-714/22 на СЕС, следва да се приеме, че тези разходи се включват в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по см. на чл.3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г., следователно и в понятието „годишен процент на разходите по см. на чл.3, б. „и“ от същата директива, съответно –те следва да участват в изчисляването на ГПР по кредита. Предвид изложеното, са неоснователни всички релевирани в касационната жалба доводи на ответника.

Същевременно от заключението на ССЕ по делото е установено, че в посочения в представените по делото типови договори годишен процент на разходите/ГПР е включена единствено възнаградителната лихва в размер на 41.17%, като не са включени други разходи, конкретно - възнаграждението по споразумението за закупен пакет допълнителни услуги, а, ако тези разходи бъдат включени, разликата с посочения в договорите ГПР е значителна, съгласно таблицата към заключението, като в т.сл., при посочен в договора ГПР без допълнителни такси от ок.49.90%, размерът на ГПР с допълнителните такси варира между 91.93% до 183,02%. Посочването на неверен ГПР в договора се приравнява на нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което обуславя, на осн. чл.22 ЗПК, недействителност на договора за потребителски кредит.

Налице е и нарушение на чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като уговореното възнаграждение е за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита, а за такива, съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК, кредиторът няма право да изисква заплащане на такси и комисионни.

Налага се извод, че с предлаганите договорни клаузи за допълнителен пакет услуги срещу възнаграждение ответникът е целял заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, предвиждаща максимално допустим размер на ГПР. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дефинира като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В текстовете на чл. 143, т. 1 , т. 18 ЗЗП са изброени възможни проявни форми на неравноправни клаузи, като по аргумент от т. 19 на чл. 143 ЗЗП изброяването е примерно, а не изчерпателно. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, неравноправните клаузи в потребителски договори са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Включването в общите условия на търговец, сключващ договори с потребители, на неравноправни клаузи засяга интересите на потребителите и попада в кръга на действията, за които е предвидена съдебна защита чрез искове по чл. 186 ЗЗП .

В случая, предлаганите клаузи във връзка с допълнителния пакет услуги са неравноправни по см. на чл.143 ЗЗП. Липсват данни за индивидуално договаряне, а се установява, че сключването на споразумението за допълнителния пакет е предвидено в предлаганите от ответника ОУ и е било задължително за получаване на кредит при определените условия. С тези клаузи се причинява вреда на потребителя в размер на възнаграждението, което се дължи. Те не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, тъй като за дължимостта на общо уговореното възнаграждение е без значение дали потребителят ще се ползва от насрещната престация на кредитора, както и същото е уговорено за дейности, за които или не се дължи възнаграждение/ за улеснено усвояване на допълнителни парични средства/, или за които кредиторът няма право да изисква заплащане на възнаграждение, съгласно чл.10а, ал.2/ останалите дейности от пакета/, и с него се цели заобикаляне на закона относно допустимия ГПР.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че подобно споразумение, дори ако беше индивидуално уговорено, е нищожно, поради противоречие с добрите нрави - липса на еквивалентност на насрещните престации и поради заобикаляне на закона.

В решение от 15 март 2012г. по дело С-453/10 на СЕС е дадено тълкуване на чл. 4, § 1 и чл.6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а именно, че търговска практика…, изразяваща се в посочване в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР трябва да се окачествява като „заблуждаваща“ по см. на чл.6, §,1 от Директива 2005/29/ЕО на ЕП и Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, която в противен случай не би взел.

В случая е налице заблуждаваща търговска практика, тъй като в предлаганите от ответника договорни клаузи е посочена невярна информация относно годишния процент на разходите по кредита, която заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребители и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на решение за сключване на договора, което иначе той не би взел.

Налага се краен извод, че с предлагането на допълнителния пакет услуги срещу възнаграждение се увреждат колективните интереси на потребителите и е налице нарушение на разпоредбите раздел III „Нелоялни търговски практики“, глава пета ЗЗП / т.1 на чл.186, ал.2 ЗЗП/ и Закона за потребителския кредит /т.6 на чл.186, ал.2 ЗЗД/.

Поради изложеното, въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част, следва да бъде оставено в сила.

Неоснователни са и доводите, поддържани в касационната жалба на ищеца, съответно следва да бъдат споделени изводите на въззивния съд. От приложените по делото общи условия/ОУ е видно и това не се оспорва, че в тях е изписана текстово изискваната информация от т.7,12 и 20 на чл.11, ал.1 ЗПК, а, съгласно чл.11, ал.2 ЗПК, ОУ са част от договора. Несподелимо е поддържаното от ищеца, че тази безспорно важна за потребителя информация следва да се съдържа в типовите договори. Неприложимо е решение от 26 март 2020 по дело С-66/19 на СЕС, в което се дава тълкуване на чл.10, § 2, б. „п“ от Директива 2008/48/ЕО, тъй като в случая в ОУ не е налице препращане към разпоредби на националното право, а е възпроизведено текстово съдържанието на т.7,12 и 20 на чл.11 от ЗПК. Така посочената в ОУ информация дава необходимата яснота на потребителите относно обхвата на договорното им задължение. При постановяване на диспозитива на въззивното решение е съобразено извършеното от ищеца уточнение на петитума, съгласно дадените указания на касационния съд в отменителното решение.

Поради изложеното, и в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, искът е отхвърлен, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Тъй като за правилното решаване на делото не се налага тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, отсъттва и основание за отправяне на преюдициално запитване. Ето защо искането следва да бъде оставено без уважение.

С оглед на този резултат възизвното решение следва да бъде потвърдено и в частта за разноските.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.:

Р Е Ш И:

Оставя без уважение искането за отправяне на преюдициално запитване.

Оставя в сила решение № 716/09.12.2024г. по възз.т.д.№ 649/2024г. на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: