Определяне на обезщетение от Прокуратурата за незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 530

гр.София, 18.09.2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело № 54 по описа за 2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 1319 от 01.11.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2081/2023 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 2573 от 06.06.2023 год., постановено по гр. дело № 11865/2022 год. по описа на Районен съд – Пловдив, е уважен предявения от П. К. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 3 000 лв. до размера от 6 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на поддържане на незаконно обвинение по досъдебно производство № 263/2021 год. по описа на 05 РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр. пр. № 10673/2021 год. по описа на РП – Пловдив, за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.02.2022 год. до окончателното й изплащане.

С определение № 592 от 07.02.2025 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение, следва ли съдът да обсъди всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, включително обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост, както и да извърши и да отрази в мотивите на решението своята преценка относно тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД?

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. В случая не било налице бездействие от страна на РП – Пловдив, тъй като за разкриване на обективната истина по делото била назначена тричленна съдебно-химическа експертиза и наказателното производство не можело да бъде прекратено преди изготвяне на заключението на вещото лице. Въззивният съд не бил отчел, че обвинението не било за тежко умишлено престъпление и че през по-голямата част от времето, през което ищецът бил привлечен като обвиняем, спрямо него била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Претенцията била и недоказана. Несъмнено ищецът бил претърпял вреди, но техният характер и интензитет били такива, че не обосновавали присъждането на обезщетение в размер на 6 000 лв. Този размер не съответствал на съществуващата в страната икономическа обстановка и практиката на съдилищата в подобни случаи. Следвало да се има предвид и че съдебното минало и наличието на предходни осъждания, включително за същото престъпление, следвало да бъдат отчетени в много по-голяма степен при преценката на личността на ищеца, която ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславяли интензитета на усещането за накърнено лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице било осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не можело да бъде сравнен с тези на лице, по отношение на което се повдигало обвинение за първи път. В случая ищецът бил двукратно осъждан и не бил реабилитиран, което обстоятелство можело да бъде установено от всеки потенциален работодател и да послужи като по-сериозна пречка за сключване на трудов или граждански договор в сравнение с воденото срещу него процесно наказателно производство. Освен това въззивният съд не бил съобразил, че наказателното производство било с фактическа и правна сложност, като било приключило в досъдебната му фаза, а извършените процесуални действия не били много. Показанията на разпитаната свидетелка по делото, която била заинтересована, били твърде общи и въз основа на тях не се установявали твърдените вреди. Твърденията на ищеца за настъпило влошаване на здравословното му състояние се опровергавали от доказателствата по делото. Причинените му вреди не били по-големи и специфични в сравнение с обичайните такива. Не била налице причинна връзка между незаконното обвинение и част от претендираните вреди. Въззивният съд не бил изложил мотиви за икономическата база, въз основа на която бил увеличил определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението.

Ответната страна П. К. Д. не изразява становище по касационната жалба.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 319 от 17.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2829/2015 год., ІV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касаторите решения и др. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид /извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган, при завишени изисквания за почтеност, и е изпълнявана работа, свързани с отговорности в публичен интерес/ и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/.

Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.

Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

По същество на касационната жалба:

Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като воденото срещу ищеца наказателно производство за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК било прекратено поради това, че деянието не съставлява престъпление.

За да определи обезщетението за неимуществени вреди в размер на 6 000 лв. /респ., за да завиши определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 3 000 лв. на 6 000 лв./, въззивният съд е приел, че: 1/ наказателното производство е приключило в сравнително кратък срок; въпреки наличието на експертиза, която не установила наличието на наркотични вещества, била назначена тройна такава, което удължило периода, през който ищецът бил търпял негативни последици от незаконното обвинение; 2/ на 03.09.2021 год. ищецът бил задържан за 72 часа, след което му била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, като на 29.09.2021 год. бил освободен и мярката му за неотклонение била променена на „подписка“; 3/ ищецът бил осъждан и бил търпял наказание лишаване от свобода – обстоятелства, които се отразяват както на репутацията му, така и на интензитета на преживяванията му, които са различни от обичайните за лице, което не е било задържано и осъждано; 3/ за периода на наказателното преследване ищецът имал отрицателни изживявания от незаконното обвинение – то било ограничило възможността му да води обичайния си начин на живот и му се отразило емоционално негативно; по административен ред било иззето свидетелството за правоуправление на МПС на ищеца, а същевременно той работел като шофьор и в периода от изготвяне на последната експертиза до прекратяване на наказателното производство бил лишен от възможността да упражнява законното си право да управлява МПС и съответно да реализира трудов доход, като тази несигурност за осигуряване на издръжка била довела до допълнителен стрес и психически дискомфорт; 4/ воденото срещу ищеца наказателно производство не било разгласено публично чрез медиите; 5/ макар да не се установявало влошаване на здравето на ищеца по време на и в причинна връзка със задържането под стража, предвид неговата 60 % трайно намалена работоспособност, престоят му в ареста бил по-тежък/по-труден в сравнение с обикновеното; 6/ ищецът бил на 25 години към момента на повдигане на обвинението, т.е. в активна трудоспособна възраст и етап от личностното си развитие.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. С оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените от страните касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/, обжалваното решение е неправилно в обжалваната му част.

Основателно е касационното оплакване, че в обжалваното решение не са обсъдени всички обстоятелства, които в случая носят обективни характеристики за реално причинените на ищеца неимуществени вреди. Така не е преценена тежестта на повдигнатото на ищеца обвинение. Престъплението по чл. 343б, ал. 3 НК /в редакцията, изм. и доп. – ДВ, бр. 74 от 2015 год./ не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за него е предвидено наказание лишаване от свобода от една до три години и глоба от петстотин до хиляда и петстотин лева. Не са съобразени и обществено-икономическите условия и стандарта на живот към момента на увреждането. Налице е връзка между стандарта на живот в страната и претърпените вреди, респ. размера на обезщетението. Тя е израз именно на критерия на справедливостта, който не може да съществува извън конкретните условия, включващи и време и място на възникване на увреждането, етап на обществено-икономическо развитие, конкретна икономическа конюнктура, стандарт на живот, средно статистически размер на доходите /решение № 55 от 11.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1107/2012 год., ІV г. о., ГК/. Съгласно официалните данни на НСИ през 2022 год. средният общ годишен доход на едно лице възлиза на 9 008 лв., а средният общ годишен разход на едно лице – на 8 389 лв.

Основателно е и основното оплакване на касатора /ответника/, че необосновано и в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е определил несправедлив – завишен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.

Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.

По делото е установено, че на 03.09.2021 год. срещу ищеца /на 25 год./ е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК. На 02.09.2021 год. ищецът е бил задържан за 24 часа, на 03.09.2021 год. – за 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 НК, като впоследствие /06.09.2021 год./ му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, търпяна в продължение на 23 дни – до 29.09.2021 год., когато е променена на „подписка“; на ищеца е била наложена и принудителна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС на водач“, като свидетелството му е било върнато на 21.02.2022 год. Неправомерното наказателно преследване е оказало негативно отражение върху ищеца, изразяващо се в психически и емоционален стрес, притеснение и страх от бъдещото поради евентуалното му осъждане, като тежестта и продължителността на мярката „задържане под стража“ е ограничила правото на свободно придвижване на ищеца и неминуемо се е отразила в личен план за периода на задържането, а престоят му в ареста е бил по-тревожен и мъчителен в сравнение с обикновеното, предвид неговата 60 % трайно намалена работоспособност от общо заболяване /“Захарен диабет ИЗТ КДС – Диабетна полиневропатия“/; ищецът е преживял допълнителен дискомфорт заради невъзможността да управлява МПС. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника обезщетение.

От друга страна ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Наказателното производство е приключило в кратък, респ. разумен срок – то е било с продължителност от 5 месеца и 8 дни /прекратено е било на 10.02.2022 год./. Не е установено наказателното преследване да е повлияло негативно върху физическото здраве на ищеца, както и да е рефлектирало в сериозна степен върху социалното обкръжение и общественото му положение. Ищецът е осъждан два пъти: с влязло в сила на 08.06.2017 год. определение по НОХД № 3064/2017 год. по описа на Районен съд – Пловдив, с което е одобрено споразумение – за престъпление по чл. 198, ал. 1 и 3 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, чието изпълнение е отложено за срок от 5 години, и с влязло в сила на 03.08.2018 год. определение по НОХД № 5037/2018 год. по описа на Районен съд – Пловдив, с което е одобрено споразумение – за престъпление по чл. 343в, ал. 3 вр с ал. 1 НК и за престъпление по чл. 354а, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 НК, като на основание чл. 23, ал. 1 НК му е определено и наложено едно общо най-тежко наказание, а именно пет месеца лишаване от свобода – при първоначален срок режим на изтърпяване, към което са присъединени наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от пет месеца и наказанието глоба в размер на 300 лв.; постановено е наказанието от три години лишаване от свобода по НОХД № 3064/2017 год. по описа на Районен съд – Пловдив да бъде изтърпяно изцяло и отделно от наказанията по НОХД № 5037/2018 год. по описа на Районен съд – Пловдив – при първоначален срок режим. Следователно негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение и наложената най-тежка мярка за неотклонение, са се отразили на ищеца в относително по-малка степен и интензитет в сравнение с лице, което не е извършвало престъпления, не е задържано и не е било обект на наказателно преследване. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд.

Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и с оглед социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната /при отчитане на продължителността на процесното наказателно производство/, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което ще репарира търпените от ищеца неимуществени вреди и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерия за справедливост, възлиза на сумата от 3 000 лв. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответника да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 3 000 лв. до сумата от 6 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.02.2022 год., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част.

Предвид промяната на крайния резултат по делото въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат за първоинстанционното и въззивното производство за разликата над 291.89 лв. и по сметка на Районен съд – Пловдив разноски за възнаграждение на вещи лица за разликата над 1 311.50 лв.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1319 от 01.11.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2081/2023 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта му, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. К. Д. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 3 000 лв. до сумата от 6 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на поддържане на незаконно обвинение по досъдебно производство № 263/2021 год. по описа на 05 РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр. пр. № 10673/2021 год. по описа на РП – Пловдив, за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.02.2022 год. до окончателното й изплащане, както и в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. К. Д. разноски за първоинстанционното и въззивното производство за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат за първоинстанционното и въззивното производство за разликата над 291.89 лв. и по сметка на Районен съд – Пловдив разноски за възнаграждение на вещи лица за разликата над 1 311.50 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от П. К. Д. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу Прокуратурата на Република България, с адрес: [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 3 000 лв. до сумата от 6 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на поддържане на незаконно обвинение по досъдебно производство № 263/2021 год. по описа на 05 РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр. пр. № 10673/2021 год. по описа на РП – Пловдив, за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.02.2022 год. до окончателното й изплащане.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/

2/