Съдебен контрол върху адвокатско възнаграждение, определено от адвокатски съвет

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 271
София, 19.05. 2025 година

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на 19.02.2025 година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян
при участието на секретаря Диана Аначкова
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 1107/2024 г.
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 16/06.01.2025 г. по касационна жалба на „Интендантско обслужване“ ЕАД е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 5205/13.10.2023 г. (неправилно посочено 12.10.2023 г.) по въззивно гр.д. № 4023/2022 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение № 20171849/13.08.2021 г. по гр.д. № 4141/2017 г. на Софийския районен съд, поправено и допълнено с решение № 20003092/12.01.2022 г. по същото дело, с което е отхвърлен иск на С. А. Г. срещу „Интендантско обслужване“ ЕАД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца по силата на решение на Адвокатски съвет – Пловдив от 09.06.2016 г. за определяне на адвокатско възнаграждение по чл.36, ал.3 ЗА сумата от 19 057 лева и с което ищецът С. А. Г. е осъден да заплати на ответника разноски по делото и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен; с което е отменено определение № 20017391/28.02.2022 г. по чл.248 ГПК по делото и вместо това „Интендантско обслужване“ ЕАД е осъдено да заплати на С. А. Г. сумата 2 107.83 лева разноски за двете съдебни инстанции на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правните въпроси:
Следва ли по възражения на ответника по установителен или осъдителен иск за неизпълнено задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение съдът да извърши преценка за справедливостта и обосноваността на определения от адвокатския съвет по реда на чл.36, ал.3 ЗА размер на адвокатското възнаграждение, предвид разпоредбите на чл.36, ал.2 ЗА и чл.14, ал.2 от Етичния кодекс на адвоката след преценка на събраните по делото доказателства и обвързан ли е съдът от решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението, или извършва самостоятелна преценка за това дължи ли се същото и какъв е неговият размер?
Настоящият съдебен състав намира, че по тези въпроси въззивният съд е допуснал противоречие с посоченото решение № 61/13.04.2020 г. по гр.д. № 3153/ 2019 г. на IV г.о. на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК, с което е даден положителен отговор на правните въпроси.
В това решение съставът на ВКС е дал отговор на въпроса: при ревизиране на уговорено вазнаграждение на адвокат по исков ред следва ли съдът да извърши оценка на справедливостта и обосноваността на неговия размер предвид разпоредбите на чл.36, ал.2 ЗА и чл.14, ал.2 от Етичния кодекс, по който съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.
Съставът на ВКС е приел за приложим и е съобразил дадения с ТР № 1 от 2010 г. на ОСТК на ВКС отговор на въпроса, според което съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора (чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД). Съдът не дава указания страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но е длъжен при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този провоизключващ факт, а именно противоречието с добрите нрави, нищожността и липсата на действие на договора. Съставът на ВКС е приел, че специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл.36, ал.2 ЗА, където е постановено, че уговореното адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.
Следва да се има предвид и формулировката на въпроса, на който съставът на ВКС е дал отговор: „при ревизиране на уговорено възнаграждение на адвокат по исков ред следва ли съдът …“, от който следва извод, че за съставът на ВКС няма съмнение, че съдът има право да преценява дължимостта и размера на адвокатското възнаграждение (щом има право да го „ревизира“; въпросът е допуснат във връзка с правото на съда да „ревизира“ адвокатското възнаграждение).
По поставените въпроси настоящият съдебен състав на ВКС споделя практиката на ВКС, отразена в определение № 38 /15.02.2021 г. по гр.д. № № 4065/2020 г. на ІV г.о., с което е прието, че в производство по чл.422, ал. 1 от ГПК, образувано след възражение по чл.414, ал.1 ГПК срещу заповед за изпълнение по чл.410, ал.1 от ГПК, издадена на адвокат за негови вземания, произтичащи от неизплатени възнаграждения и разноски съгласно чл.37 ЗА, ответникът по иска може да направи всички възражения срещу претендираното от адвоката вземане, включително и това, че не е налице задължение. Това важи и в случаите когато се претендира неизплатено възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗА, като при разглеждането на спора съдът не е обвързан от решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението, а извършва самостоятелна преценка за това дължи ли се същото и какъв е неговият размер.
Настоящият съдебен състав споделя тази установена практика.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че по тези въпроси и по-конкретно по въпроса за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва де се съобрази и решението на СЕС по дело C-438/22, според което посочените в Наредба №. 1/09.01.04 за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения - те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа и съдът има право да определи възнаграждение и в по-малък размер от минималния, определен в наредбата.
Ответникът по касационната жалба С. А. Г. оспорва основателността на касационната жалба.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел от правна страна следното:
Предмет на въззивното производство е искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.286 ЗЗД за сумата от 19 057 лева - възнаграждение по изп.д. № 20/2016 г. на ЧСИ Т. Л. с район на действие – ОС Пловдив.
В останалата част решението е влязло в сила поради необжалването му.
Ответникът е възразил, че ищецът не му е предоставил правната услуга по изп.д.№ 20/2016 г. в дължимия обем и качество.
Въззивният съд е приел, че страните по делото са били обвързани от договор за правна защита и съдействие № 114501 от 29.01.2016 г., по силата на който ответникът е упълномощил ищеца да осъществи процесуално представителство по изп.д. №20 /2016 г. на ЧСИ Т. Л. - Пловдив и в който не са уговорили размер на адвокатското възнаграждение, като е посочено, че то ще бъде предмет на отделен договор. При извършената служебна проверка въззивният съд не е констатирал нищожност на договора или на отделни клаузи от него. Въззивният съд е приел, че от материалите по изпълнителното дело е видно, че ответното дружество е било представлявано от адвокат С. А. Г. по посоченото изпълнително дело, като липсват данни пълномощното да е било оттеглено. В отклонение на общото правило на чл.286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги (чл.36, ал.1 ЗА).
Липсата на договорено възнаграждение не лишава адвоката от правото му на възнаграждение, като в тези случаи то се определя от адвокатския съвет -чл.36, ал.3 (решение № 102 /16.07.2018 г. по гр.д. № 3762 /17 г., III г.о. на ВКС; определение № 704 /05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4940 /15 г., IV г.о. на ВКС). Съгласно цитираната разпоредба при липса на договор, определящ размера на възнаграждението, определянето се извършва на основа на наредбата на Висшия адвокатски съвет. В тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като присъди възнаграждение, определено по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като ЗА и цитираната наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл.36, ал.3 ЗА. Съдът не е в правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на договаряне.
Липсват данни решение № 35 на АС-Пловдив по протокол № 12 от 09.06.2016 г. да е обжалвано пред Висшия адвокатски съвет, чиито решения подлежат на съдебен контрол само в изрично предвидени хипотези, сред които не е разглежданата такава (определение № 1/ 05.01.2011 г. по гр. д. № 1869 /2010 г., ІV г.о. на ВКС).
Поради изложеното доводите на ответното дружество за нарушаване на процедурата по определяне на размера на адвокатското възнаграждение на ищеца по реда на чл.36, ал.3 ЗА се явяват несъстоятелни.
Неоснователни са и оплакванията на ответника за неосъществяване на адвокатска защита в пълен обем поради неподаване на възражения от ищеца срещу адвокатските възнаграждения на процесуалните представители на взискателите по изп.д.№ 20/2017 г., тъй като дружеството е било уведомено за размера на разноските след прекратяване на договора с ищеца.
Поради изложените съображения въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.286 ЗЗД и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 19 057 лева е основателен и следва да бъде уважен.
В съответствие с този изход от спора въззивният съд е присъдил и разноските по делото.
По основателността на касационната жалба:
В касационната жалба са изложени доводи, че въззивният съд не се е съобразил с направено възражение за непълно и неточно изпълнение, че изпълнението не е пълно, а частично - адвокат Г. не е предоставял правни услуги в дължимия обем и качество, не е уведомявал жалбоподателя (клиента) за хода на изпълнителното дело, не е представил писмени доказателства (не е съставял документи) за приемане и предаване.
С оглед дадения отговор на правния въпрос, включително за приетото с решението на СЕС по дело C-438/22, настоящият съдебен състав намира за неправилен извода на въззивния съд, че съдът, който е сезиран с иск за установяване на неизпълнено задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение, не е в правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на договаряне.
Настоящият съдебен състав приема обратния извод: че в производство по чл.422, ал. 1 от ГПК по иск на адвокат срещу клиент за вземания на адвоката, произтичащи от неизплатени възнаграждения и разноски съгласно чл.37 ЗА, съдът е задължен да разгледа направени от ответника по иска възражения за непълно и неточно изпълнение – че адвокатът не е предоставял правни услуги в дължимия обем и качество и не е уведомявал клиента за изпълнение на задълженията си по договора, тъй като тези възражения са допустими и тъй като изходът от спора е обусловен от основателността на тези възражения.
Въззивният съд не е разгледал направеното с отговора на исковата молба и поддържано в хода на производството възражение, че ищецът – адвокат не е предоставял правни услуги в дължимия обем и качество на клиента си, с което е допуснал процесуално нарушение.
Процесуалното нарушение се е отразило на изхода на спора, поради което е съществено. От това следва извод за неправилност на въззивното решение.
Настоящият съдебен състав намира за необоснован и изводът на въззивния съд, че от материалите по изпълнителното дело е видно, че ответното дружество е било представлявано от адвокат С. А. Г. по посоченото изпълнително дело, тъй като това се оспорва от ответника и тъй като по настоящото дело липсва каквото и да било доказателство за това адв. С. Г. да е извършил каквото и да било процесуално или друго действие по делото след представяне на адвокатското си пълномощно, което е имало за последица единствено получаване на книжа по делото. За това и по-долу (по същество).
Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293 ГПК, спорът следва да бъде разгледан по същество от настоящата съдебна инстанция.
По същество:
За да разреши спора настоящият състав следва да обсъди възражението на ответника, че адвокат Г. не е предоставял правни услуги в дължимия обем и качество и не е уведомявал жалбоподателя (клиента „Интендантско обслужване“ ЕАД) за хода на изпълнителното дело.
Ищецът адв. С. Г. не твърди в исковата си молба какви действия е извършил по изпълнително дело № 20/2016 г. по описа на ЧСИ Т. Л. - район ОС-Пловдив, по което е извършена публична продан на недвижим имот на „Интендантско обслужване“ ЕАД - поземлен имот и сгради в [населено място] и са удовлетворени кредитори на „Интендантско обслужване“ ЕАД.
По делото ищецът адв. С. Г. е представил писмо, с което е изпратил до ЧСИ пълномощното си по делото (л.32) и получените от него заключение на вещо лице за оценка на недвижимия имот (л.41-59), покана от ЧСИ Т. Л. до „Интендантско обслужване“ ЕАД чрез адв. С. Г. за доброволно изпълнение (л.60), съобщение от ЧСИ Т. Л. до „Интендантско обслужване“ ЕАД чрез адв. С. Г. (л.67).
В устните състезания пред ВКС адв. С. Г. твърди, че не е разкрил извършеното от него по договора, за да не разкрива адвокатската тайна (пред съда), но извънсъдебните му действия са довели до това, че имотът, върху който са извършени изпълнителни действия, е бил оценен на висока стойност и е бил продаден за висока цена (над действителната му стойност) в интерес на длъжника „Интендантско обслужване“ ЕАД - ответник по исковете, а не в негова вреда.
Твърдението на ищеца, че не е посочил какво е извършил по изпълнителното дело, за да не разкрива пред съда (към който се е обърнал с исковата си молба за защита) адвокатската тайна в отношенията си с посочения от него за ответник клиент, който оспорва твърденията му за точно изпълнение на задълженията му по договора, настоящият състав не следва да обсъжда поради очевидната му неоснователност (а също и несъстоятелност).
Твърденията на ищеца (ответник в касационното производство) в хода на устните състезания в касационното производство, че чрез неформални действия и разговори е успял да съдейства за по-висока оценка на собствения на ответника имот и за неговата продан за по-висока цена от действителната му стойност (че публичната продан е извършена изцяло в интерес на клиента – ответник) са несвоевременно наведени. Също така, те са за изгодни за ищеца факти, оспорват се от ответника и не са подкрепени от никакви доказателства, поради което и при прилагане на последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест (чл.154,ал.1 ГПК) следва да се приеме, че твърдените факти не са се осъществили в обективната действителност.
В молбата на адв. С. Г. до адвокатския съвет (АС) при АК – Пловдив от 25.05.2016 г., с което е направено искане по чл.36, ал.3 ЗА, също не са посочени правни действия, извършени от адв. С. Г. по изпълнителното дело в изпълнение на даденото му на 29.01.2016 г. пълномощно, нито са описани и представени документи, от които да е видно, че той е извършил процесуални действия по изпълнителното дело, за което иска от АС да му бъде определено възнаграждение.
От представения от самия ищец протокол № 12/09.06.2016 г. на адвокатския съвет на адвокатска колегия – Пловдив (л.24 и сл.) е видно, че адв. С. А. Г. е редовен член на адвокатския съвет и е присъствал на разглеждането на собствената му молба до АС за определяне на възнаграждение на основание чл.36, ал.3 ЗА, като не е участвал в разискването и гласуването.
Молбата на адв. С. Г. е обсъдена от останалите присъстващи в заседанието членове на АС, като са обсъдени представените от адв. С. Г. договор за правна помощ и пълномощно и е обсъдено извършеното от ЧСИ по изпълнителното дело, от което е направен извод за действително предоставена правна услуга. Възнаграждението е определено въз основа на началната цена от публичната продан на имота – 1 252 800 лева в размер на 19 057 лева.
Тъй като изводът на АС при АК Пловдив е производен на твърденията на адв. С. Г. в молбата му за определяне на възнаграждение, в която не се твърди и не се доказва да са извършени процесуални действия, настоящият съдебен състав намира отразения в протокола извод за действително предоставена правна услуга за необоснован. Той представлява само едно изчисление на размер на адвокатско възнаграждение на базата на Наредба № 1/2004 г.
Поради което настоящият съдебен състав приема, че като упълномощен представител на „Интендантско обслужване“ ЕАД по изпълнителното дело на ЧСИ Т. Л. адв. С. Г. е бил единствено адресат на „Интендантско обслужване“ ЕАД (получавал е писмата и съобщенията, които ЧСИ Т. Л. е изпращал на „Интендантско обслужване“ ЕАД по делото).
По делото липсват доказателства адв. С. Г. да е препращал на ответника „Интендантско обслужване“ ЕАД получените от ЧСИ документи, нито дори да го е уведомявал въобще за развитието на изпълнителното дело, нито да му е дал отчет за извършеното.
От изложеното дотук следва изводът, че по това изпълнително дело адв. С. Г. не е извършил никакви процесуални действия извън услугата за ЧСИ по изпълнителното дело да бъде адресат на клиента си „Интендантско обслужване“ ЕАД, което е различно от предоставяне на квалифицирани юридически услуги по представителство и защита по изпълнително дело (както е отбелязано в договора за правна защита и съдействие и в пълномощното, изготвено върху образец от адвокатския кочан).
От представения от самия адв. С. Г. договор за правна защита и съдействие от 29.01.2016 г. (л.33) следва да се отбележи и друго: в него е отбелязано, възнаграждението за представителството и защитата по изпълнителното дело ще бъде определено с допълнителен договор. Не е отбелязан дори начинът, по който ще бъде определено това определяемо съгласно Наредба № 1/2004 г. възнаграждение.
Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, отразена и в определение № 50298 /31.07.2023 г. по гр.д. № 1472/2022 г. на IV г.о., която е в смисъл, че адвокатът, вместо да се позовава на допуснатото от самия него нарушение на разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗАдв и да иска да му бъде определено възнаграждението допълнително (като допълнително обезщетение) по реда на чл.36, ал. 3 от ЗАдв, може още при сключването на договора да уговори надлежното възнаграждение. Обратното би означавало злоупотреба с право и възможност да се натовари клиента с възнаграждение, при което той не би сключил договора. Същевременно самият адвокат не е задължен да сключва договор, с който да приема възнаграждение под установения с Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум и винаги може да откаже такъв, а ако не го направи евентуалните неблагоприятни последици от това се носят от него.
Адв. С. Г. не е отразил в представения на ответника договор (л.33) дори предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. начин за определяне на адвокатското възнаграждение. От това не могат да се направят изводи за неговата добросъвестност, а от последващите му действия може да се направи извод за обратното, посочено по-горе.
От изложеното дотук настоящият състав намира за доказано възражението на ответника.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да определи възнаграждение на адв. С. Г. за това, че е бил адресат на „Интендантско обслужване“ ЕАД по посоченото изпълнително дело. Като съобрази дадения отговор на правния въпрос и посоченото по-горе решение на СЕС по дело C-438/22, настоящият съдебен състав намира, че за това следва да определи адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.
Жалбата на „Интендантско обслужване“ ЕАД за разликата над този размер до сумата 19 057 лева е основателна. За тази разлика въззивното решение следва да бъде отменено и искът на адв. С. Г. срещу „Интендантско обслужване“ ЕАД следва да бъде отхвърлен. Като последица от това въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която „Интендантско обслужване“ ЕАД е осъдено да заплати на адв. С. Г. разноски за въззивната инстанция и в частта, с която е осъдено да заплати разноски за заповедното производство и първата инстанция над сумата 325 лева.
С оглед изхода от спора в настоящата съдебна инстанция адв. С. Г. няма право на разноски за касационното производство, а искането на „Интендантско обслужване“ ЕАД за присъждане на направените разноски за заплатени държавни такси и за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство е основателно и следва да бъде уважено за сумите 411.14 лева (30 лева плюс 381.14 лева) държавни такси и 540 лева юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното съдът

РЕШИ:

Отменя въззивно решение № 5205/13.10.2023 г. по въззивно гр.д. № 4023/2022 г. на Софийския градски съд, с което искът на адвокат С. А. Г. срещу „Интендантско обслужване“ ЕАД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца по силата на решение на Адвокатски съвет – Пловдив от 09.06.2016 г. за определяне на адвокатско възнаграждение по чл.36, ал.3 ЗА за адвокатско възнаграждение за представителство и защита по изпълнително дело № 20/2016 г. на ЧСИ Т. Л. – ОС Пловдив разликата над сумата от 600 лева до сумата от 19 057 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 02.09.2016 г. до окончателното изплащане на сумата и в частта, с която „Интендантско обслужване“ ЕАД е осъдено да заплати на адвокат С. А. Г. разноски по делото по този иск над сумата 325 лева за заповедното производство и първата инстанция.
Вместо това постановява:
Отхвърля иска на адвокат С. А. Г. срещу „Интендантско обслужване“ ЕАД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца по силата на решение на Адвокатски съвет – Пловдив от 09.06.2016 г. за определяне на адвокатско възнаграждение по чл.36, ал.3 ЗА разликата над сумата от 600 лева до сумата от 19 057 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 02.09.2016 г. до окончателното изплащане на сумата и отхвърля искането на адвокат С. А. Г. за осъждане на „Интендантско обслужване“ ЕАД да му заплати разноски по делото по този иск над сумата 325 лева за заповедното производство и първата инстанция.
Оставя в сила въззивно решение № 5205/13.10.2023 г. по въззивно гр.д. № 4023/2022 г. на Софийския градски съд в останалата част, с което искът на адвокат С. А. Г. срещу „Интендантско обслужване“ ЕАД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца по силата на решение на Адвокатски съвет – Пловдив от 09.06.2016 г. за определяне на адвокатско възнаграждение по чл.36, ал.3 ЗА за адвокатско възнаграждение за представителство и защита по изпълнително дело № 20/2016 г. на ЧСИ Т. Л. – ОС Пловдив е уважен за сумата от 600 лева и частта, с която „Интендантско обслужване“ ЕАД е осъдено да заплати на адвокат С. А. Г. разноски по делото по този иск в размер на сумата 325 лева за заповедното производство и първата инстанция.
Осъжда адвокат С. А. Г. да заплати на „Интендантско обслужване“ ЕАД сумата 411.14 лева държавни такси и 540 лева юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.