Оправдаване за лъжесвидетелстване и недопустимост на оперативни беседи като доказателство

Текстът на акта

Ключови фрази

Лъжесвидетелстване * недопустимост на свидетелски показания * допустимост на свидетелско показание от полицейски служител * доказателствен анализ

Р Е Ш Е Н И Е

№ 340

Гр. София, 09 октомври 2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

МАРИЯ МИТЕВА

С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора А. Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 681/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК.

Образувано е по касационен протест на Окръжна прокуратура – Варна против въззивна присъда № 11/16. 03. 2023 год., постановена от Окръжен съд – Варна по в. н. о. х. д. № 1524/2022 год.

С протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Поддържа се, че извършеният от въззивната инстанция доказателствен анализ е непълен и едностранчив, тъй като незаконосъобразно от доказателствената съвкупност са изключени показанията на полицейския служител, снел обяснения на подс. Д., не са съобразени показанията на свидетелите В. и А., пренебрегната е заинтересоваността на сина на подсъдимата и не е анализирана заетата от него защитна позиция по делото, по което той е бил привлечен като обвиняем и впоследствие – като подсъдим, нито пък това на самата Д. в качеството ѝ на свидетел по същото дело. Сочи се, че вследствие на тези недостатъци на аналитичната дейност на окръжния съд е приложен неправилно материалният закон. Предложен е и собствен на прокурора коментар на доказателствената съвкупност. Направено е искане за отмяна на проверявания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и настоява проверяваният съдебен акт да бъде отменен, а делото да бъде върнато на въззивния съд с указания по приложението на закона.

Защитникът на подсъдимата намира, че протестът е неоснователен, тъй като не са допуснати нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност. Пледира присъдата на въззивния съд да бъде оставена в сила.

Подс. Й. Д. не участва лично в касационното производство и не изразява становище по основателността на протеста.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите и възраженията на страните и в пределите на касационната проверка по чл. 347 от НПК, намери следното:

С присъда № 182/26. 09. 2022 год., постановена по н. о. х. д. № 1405/2022 год., Районният съд – Варна е признал под. Й. Д. Д. за виновна в това, че на 21. 12. 2016 год. в [населено място], пред Окръжен съд – Варна, в публично заседание по н. о. х. д. № 1441/2016 г. по описа на същия съд, като свидетел устно съзнателно потвърдила неистина, че е разрешила предварително на децата си, в това число на сина си М. Д. Х. – подсъдим по делото, да теглят пари с дебитната ѝ карта от банковата й сметка, включително конкретните суми, за които се е оплакала, че са били теглени без нейно съгласие и за които е подала жалба в полицията, поради което и на основание чл. 290, ал. 1 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК я е осъдил на три месеца лишаване от свобода чието изтърпяване е отложил с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК.

Така постановеният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимата и с присъда № 11/16. 03. 2023 год. по в. н. о. х. д. № 1524/2022 год. по описа на Окръжен съд – Варна е отменен като Д. е оправдана по обвинението за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК.

Касационният протест е допустим, тъй като е подаден от надлежна страна в законно установения срок и е насочен срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледан по същество, същият е неоснователен.

Преди всичко следва да се отбележи, че настоятелното искане на прокурора да бъде възприет предложения от него анализ на гласните доказателствени средства по правило се свързва с оплакване за необоснованост на атакуваната присъда и поради това не съответства на законовата регламентация на касационното производство. Извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, към която делото не може да бъде отнесено предвид очертаното по-горе негово процесуално развитие, върховната инстанция по наказателни дела е съд само по правото, а не и по фактите. Тя не проверява дали фактическите констатации на долустоящите съдилища се подкрепят от събраните по делото доказателства; не може да пререшава и въпроса за достоверността и убедителността на доказателствата и средствата за тяхното установяване; не може най-сетне и да дава указания на контролираната инстанция в тази насока, защото това би означавало да подмени вътрешното ѝ убеждение. Касационната проверка при първо разглеждане на делото от ВКС обхваща единствено спазването на процесуалните правила за формиране на това убеждение, а непредубеденият прочит на мотивите към присъдата води до извод, че контролираната инстанция не се е отклонила от изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107 и чл. 305, ал. 3 от НПК. Както обясненията на подсъдимата, така и показанията на разпитаните свидетели са били обсъдени внимателно и задълбочено, като са интерпретирани съобразно действителните им смисъл и съдържание без да им се придава значение каквото те не притежават.

С изключването от доказателствената съвкупност на показанията на свид. П. Д. ВОС не е допуснал претендираното от държавното обвинение съществено нарушение на процесуалните правила. Освен че в протеста не е изложил никакви конкретни аргументи в подкрепа на тезата си, прокурорът пропуска, че в разпита на свид. Д. е възпроизведено съдържанието на проведената от него оперативна беседа с подсъдимата. ВКС многократно е имал повод да посочи, (вж. Р. № 247/2016 год. по н. д. № 895/2016 год. на II н. о., Р. № 161/2018 год. на ВКС по н. д. № 782/2018 год. на І н. о., Р. № 257/2017 год. по н. д. № 1076/2016 год. на III н. о., Р. № 53/2019 год. по н. д. № 165/2019 год. на I н. о., Р № 202/2020 год. по н. д. № 712/2019 год. на II н. о., Р № 60171/2022 год. по н. д. № 765/2021 г., II н.о., Р № 60115/2021 г. по н. д. № 383/2021 год. на III н. о. и др.), че извънпроцесуалните признания, депозирани пред полицейски служители в рамките на провеждана от последните оперативна беседа, нямат доказателствена стойност. Към момента на извършване на тази беседа Й. Д. безспорно не е имала качеството на обвиняем и подсъдим по смисъла на НПК и не е била задържана нито фактически, нито с мярка за неотклонение. При все това, тя била заподозряна в извършването на престъпление по чл. 290 от НК и именно с оглед събиране на данни за осъществено от нея лъжесвидетелстване е била призована от оперативния работник Д.. Въпреки това не са ѝ били разяснени онези права, които се явяват гаранции за съответствие на наказателния процес с изискванията на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и преди всичко правото ѝ да не се самоуличава в извършването на престъпление, а също така и правото ѝ да ползва защита и съдействие от избран от нея адвокат. След като не е била известена какви са последиците от нейните изявления, подсъдимата не би могла да направи информиран избор дали да депозира признание или не. Ето защо претендираното от прокурора включване в доказателствената съвкупност на направените от подсъдимата извънпроцесуални признания не само заобикаля процесуалния закон и реда, по който твърденията на обвиняемия придобиват качеството на доказателствено средство, но пряко рефлектира върху гарантираното от Конвенцията за правата на човека право на справедлив процес. В настоящия казус това важи с още по-голяма сила предвид обстоятелството, че след привличането ѝ в качеството на обвиняем Д. е заела диаметрално противоположна позиция и е отричала да е лъжесвидетелствала в полза на своя син, поради което очевидно извънпроцесуалните ѝ признания, инкорпорирани в доказателствения материал посредством показанията на свид. Д., биха имали решаващо значение за осъждането ѝ по повдигнатото ѝ обвинение.

Несподеляемо е и възражението, че окръжният съд е бил длъжен да анализира процесуалното поведение и позицията на свид. Р. Х. по н. о. х. д. № 1441/2016 год. в досъдебната и съдебната му фази. Предложената от прокурора теза разкрива съществени недостатъци в два аспекта. По посоченото наказателно дело Х. е имал процесуалното качество на обвиняем и подсъдим с всички произтичащи от това последици, включително и с правото да оборва обвинението не само с доводи че изобщо не е извършил деянието, но и с такива за несъставомерност на същото поради това, че е действал със съгласието на майка си, а обясненията му като обективен израз на възприетата защитна линия не са обвързани от задължение да съобщава винаги и неизменно истината. Освен това според настоящия касационен състав като доказателствено средство за евентуално лъжесвидетелстване следва да се ползва само онзи процесуален документ по делото, в който са инкорпорирани лъжливите показания – предмет на обвинението по чл. 290 от НК, а доколкото са били прочетени по реда на чл. 281 от НПК – и тези от досъдебното производство. С оглед принципа за непосредственост, информацията, предоставена от подсъдимия и свидетелите по първоначалното дело, може да бъде приобщена към доказателствената съвкупност единствено посредством разпита им в качеството на свидетели, а тази, съдържаща се в експертните заключения – чрез допускането, защитата им и приемането им от разследващия орган или съда, разглеждащ делото за лъжесвидетелстване (сходно е и разрешението в Р. № 147/2017 год. по н. д. № 770/2017 год. на III н. о.).

Що се отнася до показанията на свид. Х. по настоящото дело, прави впечатление, че същите са непоследователни и търпят изменение в различните стадии на съдебната фаза. Докато пред първостепенния съд синът на подсъдимата е посочил, че същата е била подбудена да лъжесвидетелства от неговия защитник – свид. А. и от колегата му – адв. В., пред въззивната инстанция е заявил, че не е участвал и не е възприел подобен разговор между тримата, обяснявайки отсъствието си с необходимостта да потърси вода за майка си, на която в този момент ѝ прилошало. Като е отчела това обстоятелство контролираната инстанция убедително е защитила извода си, че те не съставляват сигурна доказателствена основа за постановяване на осъдителна присъда.

Отсъствието на безспорни и категорични доказателства за осъществено от Й. Д. лъжесвидетелстване произтича от още един процесуален проблем, който е останал извън вниманието на прокурора, а и на окръжния съд. Той е свързан с факта, че свидетелите А. и А. са били защитници на свид. Х. по делото, по което той е бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 249 от НК и по което се твърди да е лъжесвидетелствала подсъдимата, а свид. В., макар да не е бил упълномощен, също е предоставял правна помощ и е консултирал сина на Д.. Значителна част от обстоятелствата, за които са били разпитвани тримата, са свързани именно с осъществяваната от тях правна помощ (с особена сила това се отнася за свид. А.), поради което попадат под защитата на адвокатската тайна. Пределите на конфиденциалността в отношенията адвокат – доверител, установени в интерес на последния, са очертани в чл. 33 от Закона за адвокатурата. Цитираната правна норма в своята ал. 4, наред с другото предвижда, че е недопустим разпит на адвокат в процесуално качество относно разговорите с клиент, делата на клиент и факти и обстоятелства, които са му станали известни във връзка с осъществяваната защита и съдействие. Макар и с по-обща формулировка същата забрана е въведена и в чл. 121, ал. 2 от НПК. Анализът на двете разпоредби показва, че за възникването на адвокатската тайна е без значение кога са били поверени на адвоката тези обстоятелства – преди встъпването му в процеса или след упълномощаването му в качеството на защитник; ирелевантно е и какво е естеството на поверените обстоятелства, а недопустимостта на свидетелските показания за тези факти се отнася както за делото, по което е осъществена защитата (доколкото по него адвокатът участва или е участвал в друго процесуално качество, разпитът му поначало е недопустим на основание чл. 118 от НПК), така и за всяко друго наказателно производство. Доколкото в националното законодателство, в правото на Европейския съюз и другите международни договори, по които България е страна, са предвидени изключения, те не касаят разглеждания казус. Предвид изложеното изначално е било недопустимо изводите за истинността или неистинността на заявеното от подсъдимата при разпита ѝ като свидетел да се основават върху показанията на свидетелите В., А. и А. за това какво им е било споделено от свид. Х. или как са протекли консултациите във връзка с изграждане на защитата му по н. о. х. д. № 1441/2016 год.

На последно място, окръжният съд неоснователно е упрекнат, че не е проследил и анализирал промяната в позицията на подсъдимата в досъдебната и съдебната фаза на н. о. х. д. № 1441/2016 год. Напротив, това е сторено убедително на стр. 9 от мотивите към проверяваната присъда като специално внимание е отделено на обстоятелството, че само първият от трите разпита на Д. в качеството ѝ на свидетел е по-подробен, но дори и тогава не ѝ е бил задаван въпроса за дадено от нейна страна принципно или конкретно разрешение на синовете ѝ, в това число и на свид. Р. Х., да извършват транзакции с дебитната ѝ карта. Вторият протокол за разпит обективира единствено изявлението ѝ, че иска да оттегли жалбата си по здравословни причини, а последният е ограничен само до това, че тя поддържа казаното дотогава. Действително към момента, в който Д. е заявила желанието си за прекратяване на наказателното производство по нейната жалба, вече е било изготвено заключението на техническата експертиза, установяващо, че две от трите транзакции с картата ѝ са осъществени от нейния син, но същият не е бил привлечен като обвиняем, не са събрани и доказателства, че на подсъдимата е било известно предстоящото му привличане, за да се поддържа, че изявлението ѝ за оттегляне на жалбата е целяло единствено да предотврати това и тъй като то е останало безрезултатно, тя е съобщила неистина пред съдебния състав, разглеждащ н. о. х. д. № 1441/2016 год. Всъщност вярно е друго – че едва по време на съдебното следствие съдът е отстранил пропуските на разследващия орган като е поставил ясно и недвусмислено въпроса за наличието или отсъствието на съгласие за ползване на платежния инструмент, чийто титуляр е тя.

При положение, че не беше установено контролираната инстанция да е допуснала претендираните от прокурора съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с анализа и оценката на доказателствената съвкупност, не може да бъде възприета и тезата на държавното обвинение за неправилно приложение на материалния закон. Оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е изведено в протеста като последица от твърдяните недостатъци в аналитичната дейност на въззивния съд, но след като е направила верен извод за отсъствие на безспорни и категорични доказателства за осъществено от подсъдимата лъжесвидетелстване, контролираната инстанция законосъобразно я е оправдала по повдигнатото ѝ обвинение за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК.

С оглед изложеното настоящият състав на ВКС прие, че атакуваната присъда на Окръжен съд – Варна е постановена при стриктно спазване на материалния и процесуалния закон. Не са допуснати претендираните от държавното обвинение нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 11/16. 03. 2023 год., постановена от Окръжен съд – Варна по в. н. о. х. д. № 1524/2022 год.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.