Недопустимост на свидетели за доказване на заем над 5 000 лв.

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50272

гр.София, 15 12.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

пети декември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев

Ерик Василев

при секретаря Ани Давидова и прокурора

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 873/ 2022 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 50691/ 29.09.2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 2 от 07.01.2022 г. по гр.д.№ 247/ 2021 г., с което В. Д. Д. е осъден да заплати на И. Л. И. сумата 33 000 лева, дадена в заем на два пъти съответно на 22.07.2019 г. и на 30.08.2019 г., заедно със законната лихва считано от 30.08.2019 г. до окончателното й изплащане и 4 285 лв разноски за производството.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос допустимо ли е със свидетелски показания да се установява заемно правоотношение и предаване в заем на сума на стойност над 5 000 лв при липса на съставен писмен документ за предаването на сумата.

Според установената към момента безпротиворечива съдебна практика, с оглед реалния характер на договора за заем, предоставянето на заемната сума е елемент от фактическия състав на договора и предаването на сумата с поемане на задължение за нейното връщане следва да бъде доказано от страната, която твърди сключването на договора. За доказването на тези факти важат общите правила на чл.153 и сл. ГПК, като се прилагат и ограниченията за допустимост на свидетелски показания по чл.164 ГПК /решение № 43/ 26.03.2015 г. по гр.д.№ 4638/ 2014 г., ІІІ г.о., ВКС/. В решение № 524/ 28.12.2011 г. по гр.д.№ 167/ 2011 г., IV г.о., ВКС е изяснено, че при липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетели е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. А в решение № 119/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 6182/ 2015 г., ІV г.о., ВКС и решение № 240/ 26.10.2016 г.по гр.д. № 922/ 2016 г., ІV г.о., ВКС е изяснено, че при иск за връщане на дадена в заем сума са допустими всички доказателствени средства за това какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане, но със свидетели не може да се доказва извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5 000 лева, освен ако ответникът е дал изрично съгласие за това. В тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема /или съществуването на старо задължение при новация/, но също и постигнатото съгласие за връщането й, което не може да стане със свидетелски показания. Така установената практика не се нуждае от осъвременяване или промяна и настоящият съдебен състав възприема разрешенията по цитираните съдебни актове на ВКС.

С оглед този отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Въззивният съд е приел, че липсва писмен договор между страните по делото, но че от другите доказателства по делото и по-специално от свидетелските показания се установявало, че ищцата на два пъти дала на ответника общо сумата от 33 000 лева в заем - срещу уговорка да й бъде върната. Разрешението е дадено в противоречие с горецитираната практика на ВКС, според която при иск за връщане на заета сума ищецът не може /при противопоставяне от страна на ответника/ да доказва извършването на волеизявлението, което изгражда фактическия състав на договора /ако е на стойност над 5 000 лева/ със свидетелски показания. С оглед това по отношение на въззивното решение е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК и то следва да бъде отменено. Спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия /арг. чл.293 ал.3 ГПК/.

От фактическа страна по делото е установено, че В. Д. и И. И. били в съвместно съжителство, продължило от 1999 г. до 2015 г. От съжителството имат едно общо дете - дъщеря В., родена през 2001 г. От 2004 г. до 2015 г. Д. и И. разработвали заедно заведение в [населено място]. На 19.11.2015 г. при пътнотранспортно произшествие загинал бащата на ищцата И. – Л. Ч.. За търпените от смъртта му неимуществени вреди ищцата била обезщетена от Застрахователно дружество Л. инс АД – застраховател по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на причинителя на смъртта на Л. Ч. - със сумата 90 000 лева. На 22.07.2019 г. от своя банкова сметка, по която било превеждано дължимото обезщетение, ищцата изтеглила сумата от 17 000 лева, а на 30.08.2019 г. сумата от 20 000 лева. Срещу ответника е имало заведено изпълнително дело през 2019 г. пред ЧСИ рег.№ *** с взискател [община] въз основа на актове за установяване на задължения, като по делото няма данни за размера на задълженията. В хода на изпълнителното производство били наложени запори върху банковата му сметка и върху 5 моторни превозни средства, негова собственост. Изпълнително дело било прекратено на 05.11.2019 г. по искане на взискателя. На 23.04.2020 г. бил съставен документ, подписан от ищцата, ответника и свидетеля Д., в който било посочено какви вещи и документи взема ищцата от павилион за бързо хранене В., [населено място], [улица] какви документи и вещи оставя. Според показанията на свидетеля Д., при съставянето на този документ между страните не е имало напрежение, всичко протекло нормално и не са разговаряли за пари.

Други факти по делото не могат да бъдат установени и по-специално не може да се кредитират свидетелските показания на А. Ч. и Д. А., че ищцата е дала изтеглени от нея на 22.07.2019 г. и на 30.08.2019 г. парични суми на ответника. В отговора срещу исковата молба ответникът изрично е възразил срещу искането на ищцата за допускане на свидетели за установяване на този факт, а тъй като договорът е на стойност над 5 000 лв и предаването на сумите е елемент от фактическия му състав, на основание чл.164 ал.1 т.3 пр.2 вр.ал.2 ГПК свидетелски показания са недопустими. Неправилно, за да обоснове допустимостта на свидетелските показания, въззивният съд се е позовал на банков документ, според който на 22.07.2019 г. ищцата изтеглила сумата от 17 000 лева, а на 30.08.2019 г. сумата от 20 000 лева, третирайки го като „начало на писмено доказателство“. По смисъла на чл.165 ал.2 пр.1 ГПК „начало на писмено доказателство“ е документ, който прави свидетелските показания допустими по дело, по което се твърди, че обективирано в друг документ съгласие е привидно, т.е. в хипотезите на разкриване на симулация. Такива твърдения в настоящето производство не са релевирани. Ищцата не твърди, че е съставен документ, в който се съдържа нейно симулативно волеизявление, а твърди, че е сключила договор, за който въобще не е съставен документ. Отделно, дори да е приложима разпоредбата на чл.165 ал.2 ГПК, тя изисква документът да изхожда от другата страна или пък да удостоверява нейни изявления пред държавен орган. Банковият документ за извършени от ищцата тегления на суми не покрива тези характеристики. И накрая, дори свидетелските показания да бяха допустими, те по никакъв начин не доказват твърденията на ищцата в исковата молба. Свидетелите Ч. и А. дават показания, че са възприели как ищцата предава пари на ответника, но те нито съобщават в какъв размер са били сумите, нито че ответникът се е задължил да ги върне. Предаването на суми между правни субекти може да се извършва на различни основания – заем, дарение, даване вместо изпълнение и т.н. – и при липса на данни за основанието за предаване на сумата съдът не би могъл да установи от фактическа страна наличие на договор за заем.

Неоснователно ищцата поддържа, че следва да се вземе предвид съжителството на страните в определен период от време, от което имат дете и обстоятелството, че срещу ответника през 2019 г. е имало образувано изпълнително дело /т.е. че е имал парични затруднения/. Никое от тези обстоятелства не може да замести липсата на доказателства за реално предаване на твърдяните от ищцата суми на ответника, нито пък че те са дадени при поето задължение от страна на ответника да ги върне. Както вече бе посочено, нито предаването, нито съгласието за поемане на задължение, могат да се установяват със свидетелски показания, след като ответникът не е дал съгласие за това. Затова предявеният иск е недоказан и следва да бъде отхвърлен.

С оглед крайното решение по спора следва да се разпредели отговорността за всички разноски в производството – и пред трите инстанции, като право на такива има само ответникът.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 2 от 07.01.2022 г. по гр.д.№ 247/ 2021 г и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от И. Л. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.1, ап.1, против В. Д. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] иск, квалифициран по чл.240 ЗЗД, за заплащане на сумата 33 000 лева, дадена в заем на два пъти съответно на 22.07.2019 г. и на 30.08.2019 г., заедно със законната лихва считано от 30.08.2019 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА И. Л. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.1, ап.1, да заплати на В. Д. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], сумата 1 890 лв /хиляда осемстотин и деветдесет лева/ разноски по делото за всички инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: