Спор между дружество и държавата за собствеността върху поземлен имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№50064

София, 31.05.2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №3496 от 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№2669/25.05.2022г., подадена от „Хемус-Автотранспорт“ АД чрез процесуалния му представител адв. Р. П. П. от Пловдивска адвокатска колегия срещу решение №53, постановено на 14.04.2022г. от Апелативен съд Велико Търново по в.гр.д.№303/2021г. в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанциония съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Държавата, че „Хемус-Автотранспорт“ АД е собственик на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) на 32000/54992 идеални части от поземлен имот с идентификатор 14218.502.292 по КККР на [населено място], и производството по делото е прекратено в тази част и по касационна жалба с вх.№2834/02.06.2022г ., подадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството като представител на Българската държава чрез областния управител на област Габрово, подписана от главния юрисконсулт на Областна администрация Габрово, срещу решение №53, постановено на 14.04.2022г. от Апелативен съд Велико Търново по в.гр.д.№303/2021г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Държавата, че „Хемус-Автотранспорт“ АД е собственик на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) на 22992/54992 идеални части от поземлен имот с идентификатор 14218.502.292 по КККР на [населено място].

Касаторът „Хемус-Автотранспорт“ АД поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, тъй като не съответства на събраните по делото доказателства, вкл. и с оглед наличието на правен интерес от търсене на защита на собствеността върху целия процесен недвижим имот. За неправилен счита извода на въззивния съд, че липсва правен интерес от предявяването на иск за установяване правото на собственост върху 32000/54992 идеални части от имота, като посочва, че с поведението си ответникът е оспорил собствеността на дружеството върху целия поземлен имот-налице е отказ за деактуване на 22992 кв.м. без посочване на границите и точното местоположение на тази реална част, както и на частта от 32000кв.м., която е деактувана; в хода на производството е съставен акт за частна държавна собственост за 22992/54992 идеални части, с което претендира, че е съсобственик на целия имот. Навежда довод, че след като въззивният съд признава на дружеството собствеността върху 22992/54992 идеални части от имота и приема, че липсва спор между страните за останалата деактувана част, то след влизане на решението в сила дружеството би следвало да се легитимира като собственик на имота въз основа на записа за деактуване на 32000кв.м. (реална площ) и признати със съдебен акт права върху 22992/54992 идеални части от целия имот, което всъщност би имало за последица индивидуализиране на имота като сбор от реална площ и идеални части от имота.

Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В качеството си на касатор Българската държава поддържа, че в обжалваната от нея част въззивното решение е недопустимо, тъй като с исковата молба се претендира признаване правото на собственост върху целия имот с идентификатор 14218.502.292 с площ от 54992кв.м., като въззивният съд е констатирал, че не е налице правен интерес на ищеца от търсената защита за реална част от имота, доколкото за такава реална част не съществува спор и е установил, че Държавата притежава идеална част от имота, поради което е приел, че между страните е налице спор за собственост при права 22992/54992 ид.части за Държавата и 32000/54992 ид.части за дружеството. Поддържа, че основанието на иск за установяване на собственост за идеални и реални части е различно предвид естеството на пространственото разпространение на идеалните части, представляващи необособена част от проекцията върху правото на собственост и нейното нематериализирано цифрово изражение и не се касае само до различна площ, поради което счита, че въззивният съд е следвало да остави исковата молба без движение и да даде съответните указания на ищеца. Претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции.

С определение №50049/14.02.2023г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Апелативен съд-Велико Търново е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК с цел проверка на неговата допустимост, за да се прецени дали въззивният съд е съобразил естеството на оспорването на правата на дружеството от страна на държавата при издаването на заповед №ДС-02-161 от 07.10.2019г. и при последващото издаване на АЧДС №2634/26.08.2020г., както и данните, съдържащи се в изслушаното в производството пред въззивния съд заключение на СТЕ и поставените при приемането му въпроси.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

„Хемус-Автотранспорт“ АД е предявило срещу Българската държава иск за признаване правото на собственост върху ПИ с идентификатор 14218.502.929 по КККР на [населено място], с площ от 54992 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с твърдението, че е придобило правото на собственост върху имота (поземлен имот и сгради) по реда и условията на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), както и по силата на изтекла в негова полза 10-годишна придобивна давност с начало на давностното владение 17.06.1991г. Твърди, че е правоприемник на „Хемус-Автотранспорт“ ЕАД, което е правоприемник на „Хемус-Автотранспорт“ ЕООД, правоприемник на ДФ“Хемус-Автотранспорт“, правоприемник на ДФ“Балкан-Автотранспорт“, правоприемник на „Автокомбинат-Габрово, правоприемник на Държавно автомобилно предприятие (ДАП)-Габрово, правоприемник на Държавен автомобилен транспорт (ДАТ)-дирекция Габрово, посочвайки при това по какъв начин и кога са реализирани правоприемствата. Поддържа, че процесният имот е предоставен за ползване, стопанисване и управление на „Автокомбинат“ – Габрово, от който правен субект имотът е бил застроен в периода 1979-1988г., след което през 1989г. е извършено преобразуване на „Автокомбинат“-Габрово чрез разделянето му на ДФ“Балкан-Автотранспорт“ и ДФ“Севлиево Автотранспорт“, при което процесният имот заедно с постройките в него е предаден на ДФ“Балкан-Автотранспорт“, след което са настъпили и последващите правоприемства. Посочва, че е налице правен интерес от предявяването на иска, тъй като в издадена скица от действащата КК на [населено място] като собственици на имота са посочени „Хемус-Автотранспорт“ АД и Държавата с посочено едно и също основание и за двамата, а именно А. №6319/24.07.1980г. с посочена за държавата площ от 23000кв.м. Твърди, че по депозираното от него на 09.06.2020г. заявление за отписване от актовите книги за държавна собственост на площта от 23000кв.м. с писмо изх.№ ДС-01-1000(1) от 20.06.2020г. областният управител на Област Габрово е отказал деактуване.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК областният управител на Област Габрово като пълномощник на представляващия Държавата министър на регионалното развитие и благоустройството, е оспорил така предявения иск в частта, представляваща 22929/54992 идеални части от имота с твърдението, че тази част от имота не е включена в капитала на дружеството и е останала държавна собственост.

При така очертания предмет на спора съдът дължи произнасяне кому принадлежи правото на собственост върху ПИ с идентификатор 14218.502.292 по КККР на [населено място], признавайки правото на собственост на дружеството-ищец (ако приеме предявения от него иск за основателен), респ. отхвърляйки иска било изцяло, било частично (ако приеме, че дружеството не се легитимира като собственик на целия имот или на част от него).

Именно в този смисъл е постановено решението на първоинстанционния съд, който е достигнал до извода, че предявеният иск е основателен и е признал за установено по отношение на Българската държава, че „Хемус-Автотранспорт“ АД е собственик на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) на поземлен имот с идентификатор 14218.502.292 по КККР на [населено място], с площ от 54992 кв.м., ведно с находящите се в имота 15 броя сгради.

Така постановеното решение е обжалвано пред въззивния съд от Българската държава с оплаквания, че същото е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и с доводи, че държавата не е оспорила правото на собственост на дружеството върху 32 дка от имота като е издадена и заповед за отписването на тази площ от актовите книги за държавна собственост преди заявяване на исковата претенция. Поддържала е, че спорно е правото на собственост само върху останалата част от имота – 22 дка, за които е съставен А. №2634/2020г. Поддържала е също така, че първоинстанционният съд неправилно е изтълкувал и приложил разпоредбите на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), както и че е останал недоказан елементът от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП (отм.), който се отнася до предоставяне на праводателя на ищеца на правото на стопанисване и управление върху спорната част от имота. Доводът, че по делото липсва спор за собствеността върху 32 дка държавата е навела единствено с оглед присъждането на разноските по делото с твърдението, че присъдените разноски са необосновано високи при положение, че част от правото не е оспорено.

Във въззивната жалба следователно не е поддържана теза, че държавата притежава права върху идеална част от имота, нито се съдържа искане за отмяна на решението на първоинстанционния съд, респ. за неговото обезсилване за каквато и да е идеална част от имота.

При така очертания предмет въззивният съд е приел, че в предмета на делото е включено правото на собственост върху целия недвижим имот, доколкото предмета на делото се въвежда в процеса от ищеца чрез твърденията му в исковата молба и единствено последният може да го измени чрез изменение на иска, като признанията, оспорванията и възраженията на ответника не очертават предмета на делото дори когато същият твърди, че не оспорва част от правата на ищеца.

Приел е обаче, че в случая ищецът не е доказал правния си интерес от установяването на правото на собственост върху целия имот, доколкото ответникът не оспорва правата му върху 32000/54992 ид.части от имота и от ангажираните доказателства безспорно се установява, че още през 2109г. е уважено заявлението на ищеца за отписване на 32000 кв.м. от имота от актовите книги за имотите-държавна собственост с мотиви, че имот с такава площ е включен в активите на дружеството, които са били предмет на приватизационна продажба и е отказано отписването на останалата (спорната по делото) площ от 23000кв.м. Взел е предвид, че в кадастралната карта, която има само информационно значение, също е отразено, че имотът е собственост на двете страни като Държавата е собственик на 23000 кв.м. от него, като е прието, че впоследствие Държавата, трансформирайки реалните части в идеални, е приела, че е налице съсобственост при права 32000/54992 ид.части за дружеството и 22992/54992 ид.части за нея и е издала АЧДС за своите права. Посочил е, че дружеството-ищец е било наясно към момента на предявяване на иска, че Държавата оспорва собствеността само върху част от имота, заради което е отправил и повторно заявление за отписването ѝ и въпреки липсата на спор за 32992/54992 ид.части от имота (32000кв.м. реална площ) е поддържал иска за целия имот по съображения, че имотът е един и от него не могат да се индивидуализират две отделни части, а при твърдения за съсобственост в идеални части ответникът претендирал съсобственост във всяка една част от имота. Прието е, че тези обстоятелства не са годни да обосноват правен интерес от иск за 32000/54992 ид.части от имота, от което е направен извод, че за тази част искът е недопустим поради липса на правен интерес от установяването. Посочено е, че ищецът е собственик на частта от имота, която е отписана от актовите книги, но доколкото твърденията му са, че е собственик на целия имот, а не само на признатата част, неговият правен интерес е да установи спрямо оспорващия правата му ответник, че е собственик на тази останала част, на която последният се легитимира като собственик, без значение дали сочена като реална част или като идеална част.

По отношение на 22992/54992 идеални части от имота въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен.

Изложил е съображения, че се касае до един имот, който не е формиран от два отделни, отразени в действалите предходни планове имоти, чиито местонахождение, граници и площ могат да бъдат индивидуализирани, а е формиран от множество отделни имоти, част от които преди обединяването им са принадлежали към ДГФ – 32 дка и друга част – към ДПФ – 23 дка. Приел е, че всички съставни имоти са били изначално одържавени с цел изграждане на гаражна площадка на Автокомбинат Габрово, мероприятието е реализирано и целият имот е предоставен за оперативно управление на автокомбината. Посочил е, че доказателствата категорично и в хронологична последователност установяват, че този актив на Автокомбината е преминал последователно във времето у праводателите на ищеца и се е намирал в управление на „Хемус автотранспорт“ ЕАД към датата на приватизацията му през 1997 г., като този извод не се опровергава нито от отразеното в баланса на „Хемус автотранспорт“ ЕООД към 1993 г. притежание на земя от 32 дка – изключени от ДГФ, нито от приетия като доказателство по делото анализ на правното състояние на „Хемус автотранспорт“ ЕАД, който е частен документ и отразява становището на изготвилите го по възлагане лица. Изложил е съображения, че тези документи сочат наличието в капитала на имот от 32 дка, какъвто имот правно (а основание действащ кадастрален и регулационен план) не съществува нито към него момент, нито когато и да било е съществувал, като е посочил, че това се установява от заключението на вещото лице, което съдът изцяло кредитира като компетентно и обосновано. Взел е предвид, че държавата никога не е предоставяла реална част от имота за стопанисване и управление на друг правен субект, а е предоставила целия имот на ДФ „Хемус автотранспорт“. Посочил е, че няма изричен административен акт за предоставяне, като одържавяването на имота е било целево именно за изграждане на гаражна площадка на конкретния правен субект. Приел е, че с преобразуването на ДФ в ЕООД на основание ПМС № 201/ 1993 г. имуществото, предоставено на ДФ, е внесено в капитала на търговското дружество и е станало негова собственост. Изложил е съображения, че вещно-транслативният ефект няма да настъпи, само ако в акта за преобразуване изрично е изключено придобиването му, като в този смисъл е и разпоредбата на чл.17а ЗППДОП – отм., приложима при приватизация.

Приел е, че след като процесният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на ДФ „Хемус автотранспорт“ и е станал собственост на правоприемника му „Хемус автотранспорт“ ЕООД, по силата на приватизационната сделка е преминал в патримониума на „Хемус автотранспорт“ АД. За ирелевантно за правото на собственост е прието обстоятелството, че спорната част от процесния имот не е била заприходена в баланса на праводателите на ищеца, нито впоследствие в неговия баланс, позовавайки се на разясненията, дадени в ТР № 4/ 2014 г. на ВКС – т.4.

Постановеното от въззивния съд решение е валидно, но процесуално недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по предмет на спора, различен от този, с който е бил сезиран. При това следва да се отбележи, че преценката му за недопустимост на предявения от „Хемус-Автотранспорт“ АД иск по отношение на 32000/54992 идеални части от имота е неправилна и не съответства на данните по делото, касаещи обстоятелствата около възникването на спора между страните.

Предявен е иск за собственост на целия имот въпреки, че част от този имот с площ от 32 дка е деактувана, а за останалата част деактуването е отказано, тъй като при издаването на заповед №ДС-02-161 от 07.10.2019г. не са посочени границите на двете части, нито към заповедта е приложена скица. Поради това оспорването на правата на дружеството от страна на държавата е останало неясно и след издаването на тази заповед. Неправилен при тези данни е изводът на въззивния съд, че за дружеството не е налице правен интерес от предявяването на иск за признаване на правото му на собственост върху частта от имота, която е отписана от актовете за държавна собственост. Последващото съставяне на А. през 2020г., в който като държавна собственост са посочени идеални части от имота, сочи на твърдения на държавата за наличие на съсобственост върху имота, макар придобивно основание, което да обоснове подобна констатация не се съдържа нито в акта за държавна собственост, нито се навежда в производството по делото. И в производството по делото държавата продължава да основава правата си на този акт за държавна собственост и на твърдението, че не целия спорен имот е включен в капитала на дружеството без при това да посочва в отговора на исковата молба границите на частта, която твърди, че е останала държавна собственост след приватизацията. Подобни твърдения по делото липсват, а не са ангажирани и доказателства в тази насока. Показателно в този смисъл е и обстоятелството, че при разпита на вещото лице Г. в проведеното по въззивното дело открито съдебно заседание на 29.03.2022г., процесуалният представител на държавата е задал на вещото лице въпрос дали към настоящия момент тези идеални части могат да бъдат индивидуализирани. Именно с оглед тези обстоятелства следва да бъде определен предмета на спора, като се има предвид, че в тежест на ищеца е да установи, че притежава правото на собственост върху целия имот, а в тежест на ответника е да докаже възраженията си, вкл. основанието за възникване на съсобственост (ако поддържа, че такова се е осъществило), съответно за пространствените предели на претендираната от него реална част от имота, за която твърди, че основателно е отказано деактуване.

В случая обаче от съществено значение е обстоятелството, че макар първоначално да оспорва предявения иск в частта, представляваща 22992/54992 идеални части, държавата в хода на цялото производство поддържа, че реална част от процесния имот с площ от 22000 кв.м. не е бил предоставян от държавата за стопанисване и управление на праводателя на дружеството-ищец и неправилно е включена в границите на ПИ 14218.502.292. При това следва да се отбележи, че съдът следва да даде правна квалификация на предявения иск и да се произнесе по наведените от ответника доводи и възражения според точния им смисъл.

Нито една от спорещите страни не е поддържала осъществяване на предвидено в закона правно основание, което би довело до възникване на съсобственост, напротив налице е отказ от деактуване на реална част от имота, което е породило правния спор и именно този спор съдът следва да разреши, преценявайки при това в съответствие с трайно установената практика на ВКС правното значение на съставения в хода на производството по делото Акт за частна държавна собственост №2634/26.08.2020г., в който като принадлежащи на държавата са посочени 22992/54992 идеални части от ПИ с идентификатор 14218.502.202 по одобрените КККР на [населено място].

При това следва да се отбележи, че решение, с което „Хемум-Автотранспорт“ АД е признато за собственик на идеална част от имота не би имало за последица възможността дружеството да се легитимира като индивидуален собственик на 32000кв.м., по отношение на която част въззивният съд е приел, че между страните не съществува спор, тъй като притежавайки идеална част от един имот съответният правен субект се лигитимира като собственик само и единствено на идеална част от всяка реална част от имота.

Следва да бъде съобразено също и обстоятелството, че в действащата кадастрална карта на [населено място] отделни реални части от имота, които да принадлежат на посочените в кадастралния регистър собственици („Хемус-Автотранспорт“ АД и държавата), не са обособени, а в същност спорът между страните е именно по този въпрос – дали реална част от ПИ 14218.502.202 принадлежи на Държавата и какви са границите на тази реална част. С оглед на разрешаването на този спор, ако съдът приеме, че Държавата действително притежава права върху претендираната от нея реална част от имота и границите на тази реална част са установени по делото, в кадастралната карта това следва да бъде отразено по предвидения в ЗКИР ред. Поради това съдът следва да даде възможност на ответника по предявения иск да уточни направеното оспорване като посочи местоположението на претендираната реална част от имота и обозначи нейните граници и да се произнесе с оглед така направеното уточнение.

По така изложените съображения по реда на чл. 293, ал. 4 ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено и делото бъде върнато на Апелативен съд-Велико Търново за ново разглеждане с указания за произнасяне със съдебно решение в рамките на заявения за разглеждане правен спор, след като бъде дадена възможност на ответника да уточни направеното оспорване като посочи местоположението на претендираната реална част от ПИ 14218.502.202 и обозначи границите на тази реална част.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение №53, постановено на 14.04.2022г. от Апелативен съд-Велико Търново по в.гр.д.№303/2021г. и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Апелативен съд-Велико Търново.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: