Давност при неравноправни клаузи и прихващане по банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Неоснователно обогатяване * погасителна давност * Неравноправни клаузи в потребителски договори * мотиви на въззивно решение * служебно начало

Р Е Ш Е Н И Е

№ 94

гр. София, 01.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №768 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби и от двете страни- от ищеца Х. Г. К., чрез адв. Р.И. и от ответника „УниКредит Булбанк” АД, чрез адв. Д.Ц. срещу различни части на решение №321 от 19.10.2023 г., постановено по в.т.д. №163/2023 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора. С обжалваното решение е отменено решение №1021/28.11.2022 г., постановено по гр.д. №1346/2022 г. по описа на Районен съд - Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД за сумата от 3 365.14 евро, като вместо това е осъдена ответната банка да заплати на ищеца допълнително сумата от 3 365.14 евро, представляваща разликата между заплатената и дължимата от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 31.03.2022 г. до окончателното й заплащане, като е потвърдено първоинстанционното решението в останалата обжалвана част. С първоинстанционното решение в потвърдената част е осъден ответникът „УниКредит Булбанк” АД да заплати на Х. Г. К. сумата от 3 911.31 евро, представляваща разлика между заплатената от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 04.04.2019 г. до 25.03.2022 г. и действително дължимата възнаградителна лихва; отхвърлен е предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД над сумата от 7 276.45 евро /сбор от сумата 3 911.31 евро, присъдена от първоинстанционния съд и сумата 3 365.14 евро, присъдена от въззивния съд/ до размера на претендираната такава от 8 270.85 евро; отхвърлен е предявеният от Х. Г. К. иск да се признае за установено по отношение на ответника „УниКредит Булбанк” АД, че ищецът не дължи сумата от 6 054.15 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на Х. К. в размер на сумата от 6054.15 евро, която банката получила без основание, като възнаградителна лихва за периода 25.07.2013 г. до 30.03.2017 г., поради погасяване по давност; отхвърлен е предявеният от Х. К. иск да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г., поради погасяване по давност.

В касационната жалба на ищеца Х. К. се твърди, че решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, следва да бъде отменено като неправилно. Касаторът оспорва като незаконосъобразни и противоречащи на практиката на СЕС изводите на въззивния съд за погасяване по давност на процесните вземания- предмет на установителните искови претенции. Счита, че погасителната давност не е изтекла, тъй като нито е настъпила предсрочна изискуемост, нито е изтекъл срокът на кредитното правоотношение. Поддържа, че е неправилно и становището на съда, че вземанията в размер на 6 054.15 евро и 504.97 евро, получени от банката без основание, не са ликвидни, респ. че не е настъпил погасителният ефект на прихващането, вкл. в хипотезата на чл.103, ал.2 ЗЗД. Намира, че ГЛП по кредита, представляващ сбор от едномесечния Euribor, определен два работи дни преди първия работен ден на месеца + твърда надбавка, подлежи на промяна всеки месец. С оглед изложеното счита, че претенциите му са изцяло основателни, поради което моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата „УниКредит Булбанк” АД поддържа, че въззивното решение в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

В касационната жалба на ответника „УниКредит Булбанк” АД се твърди, че решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 3 911.31 евро и в частта, с която след частична отмяна е уважена претенция за още 3 365.14 евро, следва да бъде отменено като неправилно. Касаторът оспорва като незаконосъобразни и необосновани изводите на въззивния съд за неравноправност на клаузата на т.11.3. от процесния договор за кредит, като поддържа тезата си, че между страните е договорен фиксиран минимален ГЛП в размер на 6.70 %, респ. че намаляването на индекса Euribor не може да доведе до намаляване на ГЛП под този размер. Счита, че по този въпрос е налице обвързващо страните произнасяне с влязло в сила съдебно решение за предходен период, което съдът е игнорирал. Намира исковата претенция за връщане на платени суми поради липса на основание са изцяло неоснователни. Твърди, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, тъй като не се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните и не е обсъдил всички доказателства. С оглед изложеното счита, че претенцията на основание чл.55 ЗЗД е изцяло неоснователна, поради което моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде отхвърлен иска. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата Х. К. излага подробни доводи, че въззивното решение в обжалваната от банката част е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната част по иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 3 911.31 евро и да го отмени частично в отхвърлителната част и да присъди допълнително сумата 3 365.14 евро, както и за да потвърди първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част, въззивният съд приема за безспорно сключването на договор за банков кредит №538/28.03.2008 г., по силата на който на ищеца е предоставен ипотечен кредит в размер на 40 500 евро, с цел покупка на недвижим имот, с краен срок на погасяване 25.03.2043 г. и при годишен лихвен процент за съответния период на олихвяване по т.11.1.3. – за кредити, изплащани чрез анюитетни /равни всеки месец/ погасителни вноски, за период от 28.03.2008 г. до 25.03.2043 г. с погасителен план при 1 М Euribor 4,200% и надбавка 2.500 пункта или годишен лихвен процент 6,700% /чл.4/. Приема за установено, че съгласно раздел ІІ от договора /“Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит“/ кредитополучателят се задължава да заплаща на кредитора лихви, като годишният лихвен процент се формира от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за съответния период на олихвяване. Съгласно т.11.1.1. и т.11.1.2. приложимият към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент за различните валути се определя от Управителния съвет на банката или оторизиран от него орган и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в т.10.3. и т.10.4. от условията на банката по кредити на физически лица, неразделна част от този договор, като с промяната на действащия базисен лихвен процент лихвените условия по договора се считат автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по договора. Съдът приема за установено, че в т.11.1.3. е предвидено, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт, като в периода 2008 г.-2009 г. УС на ответната банка е приемал няколко решения за увеличаване на ГЛП, вкл. чрез включване на компонент „премия“, определяна по размер от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари и последващо повишаване на премията.

Решаващият съдебен състав намира, че процесният договор за банков кредит е потребителска сделка, тъй като ищецът е физическо лице, което получава кредит за покупка на имот, а ответникът е търговска банка /търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП/, т.е. кредитополучателят се ползва от потребителска защита съгласно чл.143 - чл.146 ЗЗП. Като възприема разрешенията в цитираната съдебна практика на ВКС, съдът стига до извод, че разпоредбата на т.11.1.3. от раздел ІІ на договора, предвиждаща право на кредитора едностранно да променя размера на ГЛП, е нищожна, тъй като е неравноправна по смисъла на чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП. Излага подробни доводи, че клаузата не е индивидуално договорена и съдържа уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката като доставчик на финансова услуга. Съдът акцентира, че в случая неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата.

Въззивният състав счита, че процесната разпоредба не попада в изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП и стига до извод, че промененият от банката механизъм на определяне на ГЛП чрез прибавяне на нов допълнителен компонент "премия" не може да обвърже страните. Добавянето на допълнителен компонент "премия" при изчисляване стойността на ГЛП, приложим за съответния период на олихвяване, е в нарушение на предвидения в договора начин за определяне на БЛП, поради което начислената и заплатена за процесния период възнаградителна лихва в резултат на едностранно приетия от банката нов механизъм за изчисляване на ГЛП, се явява заплатена без основание. Съдът намира за неоснователно възражението на ответната банка, че между страните е договорен фиксиран размер на ГЛП от 6.7 %, като сочи, че такава изрична договорка няма, а клаузата на т.11.1.3 от договора е неравноправна и не намира приложение. Счита, че от анализа на т.4.1а от договора се установява, че страните са договорили ГЛП да е променлива величина, която се формира като сбор от два компонента – един променлив /БЛП/ и един постоянен /фиксирана надбавка от 2,50 %/. Подчертава, че компонентът БЛП е променлив, предвид препращането към т.10.3 и т.10.4 от Общите условия и т.11.1.1 от договора.

След анализ на заключенията на ССЕ, въззивният съд намира, че искът с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, предявен за сумата 8270.85 евро – платена без основание възнаградителна лихва за периода 31.03.2017 г. до 25.03.2022 г., е частично основателен. Приема, че размерът на възнаградителната лихва, дължима по банковия кредит в периода от 31.03.2017 г. до 25.03.2022 г., изчислена по формулата- стойността на индекса на едномесечния Euribor два работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс твърда надбавка в размер на 2,5 % при отчитане праг на промяна -/+1% е общо 4 581.24 евро. За периода от 31.03.2017г. до 25.03.2022г. ищецът е заплатил възнаградителна лихва /договорена лихва за редовна главница/ общо в размер на 11 857.69 евро, като недължимо внесената сума е 7 276.45 евро.

Въззивният състав отхвърля като неоснователно направеното от ответника възражение за погасителна давност. Приема, че доколкото предметът на спора се основава на претенция за неоснователно обогатяване, приложение следва да намери общата петгодишна погасителна давност. Счита, че съобразно постановките на т.7 от ППВС №1/79г., погасителната давност за вземане по чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД започва да тече от деня на получаване на престацията. В случая началният момент на претенцията е 31.03.2017 г., а исковата молба е депозирана на 31.03.2022 г., тоест преди изтичане на петгодишната погасителна давност. С оглед изложеното, съдът намира, че искът е основателен за сумата 7 276.45 евро, поради което следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на сумата 3 911.31 евро, като на ищеца бъде присъдена допълнително сумата от 3 365.14 евро.

Въззивният състав счита, че предявеният иск по чл.124 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната банка сумата от 6 054.15 евро остатъчна главница по кредита, поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането му в размер на 6 054.15 евро, която банката е получила без основание като възнаградителна лихва за периода от 25.07.2013 г. до 30.03.2017 г., е неоснователен. Приема, че размерът на възнаградителната лихва, дължима по договора за периода от 25.07.2013 г. до 25.02.2017 г. /по формулата - стойност на индекса на едномесечния Euribor два работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс твърда надбавка в размер на 2,5 % при отчитане праг на промяна -/+1%/ е общо 4 171.28 евро, като ищецът е заплатил възнаградителна лихва /договорена лихва за редовна главница/ общо в размер на 9 284.31 евро. С оглед изложеното стига до извод, че разликата от 5 113.03 евро е платена без основание.

Съдът намира, че погасителната давност за вземане по чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД започва да тече от деня на получаване на престацията и е петгодишна съгласно чл.110 ЗЗД. В случая ищецът претендира, че не дължи сумата от 6 054.15 евро за периода 25.07.2013г. до 30.03.2017г., като исковата молба е подадена на 31.03.2022г., тоест след изтичане на петгодишната погасителна давност, поради което вземането е погасено по давност. Сочи, че нормата на чл.103, ал.2 ЗЗД, на която се позовава ищецът, дава възможност да се извършва прихващане и след като вземането е погасено по давност, но само ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността, т.е. ако са били налице всички условия за извършването му в предишен момент. Въззивният състав намира, че съгласно чл.103, ал.1 ЗЗД прихващане може да се извърши само, ако активното вземане /вземането на страната, която прихваща/ е изискуемо и ликвидно, като ликвидно е вземане, което е безспорно между страните или е установено със сила на пресъдено нещо. Акцентира, че в настоящия случай процесното вземане не е било ликвидно преди изтичане на давността, тъй като не е било безспорно между страните /същото се оспорва от ответника/, нито е установено със сила на пресъдено нещо, поради което приема, че не са налице предпоставките на чл.103, ал.2 ЗЗД.

С оглед изложеното, въззивният съд приема, че искът за установяване, че ищецът не дължи на ответника сумата от 6 054.15 евро - остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на ищеца в размер на 6 054.15 евро, която банката е получила без основание като възнаградителна лихва за периода от 25.07.2013 г. до 30.03.2017 г., се явява неоснователен.

По аналогични мотиви е отхвърлен и искът за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната банка сумата от 504.97 евро, остатъчната главница по кредита, поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането му в размер на сумата от 504.97 евро, която банката е получила без основание като наказателна лихва за периода от 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г. Съдът намира, че началният момент на давността за претенцията е 25.09.2009 г., а исковата молба е депозирана на 31.03.2022 г., тоест след изтичане на петгодишната погасителна давност и съответно вземането е погасено по давност, като предвид липсата на ликвидност на активното вземане, не са налице предпоставките на чл.103, ал.2 ЗЗД.

С определение №2707/23.09.2025 г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса, поставен от касатора- ищец „От кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иск от потребител-кредитополучател срещу банка-кредитор за връщане на платени без основание суми в изпълнение на съдържаща се в договор за банков кредит неравноправна клауза?“ и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, поставен от касатора – ответник „ За задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните “.

За да даде отговор на първия материалноправен въпрос, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Налице е многобройна и последователна практика на СЕС /Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C- 485/19; Решение от 25.04.2024 г. по дело C- 484/21, Решение от 25.04.2024 г. по дело С- 561/21, Решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С- 810/21 - С- 813/21, Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С- 224/19 - С- 259/19, Решение от 16.06.2020 г. по дело C- 28/22, Решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С- 698/18 - С- 699/18, Решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С- 776/10 - С- 782/19, Решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С- 80/21 - С- 82/21/, в която е разяснено, че по отношение на иск на потребител за връщане на недължимо платеното в изпълнение на неравноправна клауза или на клауза, която противоречи на Директива 2008/48/EО, може да се прилага предвиден в националната уредба давностен срок, но не следва да се нарушават принципът на равностойност и принципът на ефективност, т.е. не следва да е невъзможно или прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 и Директива 2008/48/EО права на потребителя. Дадено е разрешение, че нормите от двете директиви във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени на основание клаузи от договор за кредит, които са неравноправни по смисъла на Директива 93/13/ЕО или противоречат на Директива 2008/48/ЕО, се прилага давностен срок, който започва да тече от деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване.

С Решение № 106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. са обобщени разясненията на СЕС относно началния момент, от който тече давностният срок, с който се погасява реституционното вземане на потребителя . Прието е, че ако потребителят не е знаел или разумно не е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, принципът на ефективност е нарушен, когато давностният срок започва да тече: 1) от сключване на потребителския договор - Решение по съединени дела С- 224/19 и С- 259/19, т. 91 и Решение по съединени дела С- 776/19 и С- 782/19; 2) от неоснователното обогатяване – Решение по дело С- 485/19, т. 60-61 и Решение по съединени дела С- 80/21 и С- 82/21, т. 93-100; 3) от датата на цялостното изпълнение по договора, когато без проверка се презюмира, че на тази дата неравноправният характер на клаузата е известен на потребителя – Решение по съединени дела С- 698/18 и С- 699/18, т. 67 и т. 2 от диспозитива. За да се счете, че е налице знание за неравноправния характер на клаузата, потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка, която предполага този потребител да е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13, вкл. да разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото си на защита пред съд - Решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С- 810/21-С- 813/21, т. 49-50 и т. 1 от диспозитива. В решението на ВКС са обобщени и разясненията на СЕС относно конкретни факти, изложени в разгледаните преюдициални запитвания и имащи отношение към преценката за това от кой момент може или не може да се приеме, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата - наличието на трайно установена национална практика относно нищожността на неравноправни клаузи не означава, че потребителят е знаел за неравноправността на клаузата и за произтичащите от нея правни последици /Решение от 25.04.2024 г. по дело С- 484/21/; решенията на СЕС не са източник на информация за средния потребител относно неравноправния характер на договорна клауза, дори когото са постановени по преюдициално запитване, отправено в производство, по което този потребител е страна /Решение от 25.04.2024 г. по дело С- 561/21/; към датата на влизане в сила на съдебния акт, с който със сила на пресъдено нещо спрямо потребителя се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нейната нищожност, той със сигурност е узнал за този порок и последиците от него /Решение от 25.04.2024 г. по дело С- 484/21/.

Въз основа на тълкуването на правото на ЕС в цитираното решение на ВКС е даден отговор, който настоящият съдебен състав напълно споделя , че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, пр.І ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/79 г. /, при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка – с правата, които черпи от Директива 93/13. В хипотезата, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е приета или обявена за нищожна като неравноправна договорна клауза, следва да се счита, че към датата на влизане в сила на това решение потребителят със сигурност е знаел за неравноправността на тази клауза, като това не лишава от възможност продавачът/ доставчикът на услуга да докаже, че потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент, като той носи тежестта за неговото доказване съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК.

По втория процесуалноправен въпрос:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че съгласно чл.235 и чл.236 ГПК въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди относимите доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, да изложи фактическите си и правни изводи, като се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи на страните.

По основателността на касационните жалби:

С оглед отговора на първия правен въпрос, настоящият състав на ВКС намира, че са основателни оплакванията в касационната жалба на касатора-ищец за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно началния момент, от който тече срокът на погасителната давност за вземанията на ищеца – потребител по процесния договор за банков кредит №538/28.03.2008 г., с които той заявява, че погасява чрез прихващане своите задължения към банката- ответник за главница по договора. Въззивният състав не е съобразил практиката на СЕС по поставения въпрос, като е счел, че погасителната давност за реституционните вземания на ищеца, основаващи се на недължимо платени възнаградителни лихви по неравноправни договорни клаузи, тече от момента на плащането съгласно т.7 от ППВС №1/79 г. Както е разяснено по-горе, началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземане по чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание /т.7 от ППВС №1/79 г. /, но само ако към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция. Когато това условие не е налице, погасителната давност започва да тече от момента на реализирането му. В настоящата хипотеза ищецът е узнал за наличието на неравноправни клаузи относно начина на изчисляване на възнаградителната лихва по договора с влизане в сила на решение от 29.06.2017 г., постановено по в.гр.д. №1642/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което частично е уважен искът, предявен от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД на основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за сумата 6 388.89 евро – платена без основание възнаградителна лихва за периода 25.02.2009 г. – 25.06.2013 г. в изпълнение на неравоправни клаузи в процесния договор за банков кредит. Съдът е приел, че ищецът има качеството „потребител“ /§13, т.1 от ДР на ЗЗП/, като е намерил за неравноправни съгласно чл.143 ЗЗП договорните клаузи на чл.11.1.1., вр. чл.10.3 и 10.4. от Условията по кредити за физически лица и чл.11.1.3., в частта им, предвиждаща право на банката-кредитор да променя едностранно възнаградителната лихва без допълнително споразумение. Счел е, че в останалата част договорът е валиден и е породил своето правно действие.

Настоящият съдебен състав приема, че в хипотезата, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е приета или обявена за нищожна като неравноправна договорна клауза, следва да се счита, че към датата на влизане в сила на това решение потребителят със сигурност е знаел за неравноправността на тази клауза. В тежест на ответната банка е доказването, че ищецът е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент, като доказателства за този факт не са ангажирани. В случая давностният 5-годишен срок за вземанията на ищеца, произтичащи от неоснователно обогатяване – недължимо платени суми в изпълнение на неравноправните клаузи в процесния договор за банков кредит относно дължимата лихва, е започнал да тече на 29.06.2017 г., поради което са необосновани изводите на въззивния съд, че давността е изтекла към датата на подаване на исковата молба по настоящото дело /31.03.2022 г./, както и към момента, в който е могло да бъде извършено прихващането с вземането на ответната банка за главница. Съгласно чл.103, ал.2 ЗЗД прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността. Както е разяснено в ТР №2/2020 от 18.03.2022 г., тълк.д. №2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо, като обстоятелството кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ. В случая активното вземане /това на ищеца, правещ изявление за прихващане/ не е погасено по давност към момента на изявлението и получаването му от ответната страна в настоящото производство, още по-малко може да се говори за погасяване по давност в предходен момент- когато е могло да бъде извършено.

Независимо от гореизложеното, по делото се установява, че плащането на процесните възнаградителни лихви е в изпълнение на валидна договорна клауза, поради което касационната жалба на касатора-ищец, в частта, с която се обжалва въззивното решене за потвърждаване отхвърлянето на иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за разликата над 7 276.45 евро до претендираните 8 270.85 евро и отхвърлянето на отрицателния установителен иск за сумата 6 054.15 евро, е неоснователна, респ. касационната жалба на касатора-ответник срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение се уважава иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за сумата 7 276.45 евро, е основателна. Основателни са оплакванията в касационната жалба на касатора-ответник, че въззивният съд в нарушение на своите задължения не е обсъдил всички доказателства и не е изложил мотиви относно част от надлежно наведените доводи във въззивната жалба и по-специално относно силата на пресъдено нещо по спорния въпрос относно дължимата възнаградителна лихва по договора. В нарушение на чл.235 и чл.236 ГПК въззивният съд, който дължи преценка на всички правнорелевантни факти, настъпили до устните състезания, респ. обсъждане на относимите доказателства, както и произнасяне по всички своевременно заявени възражения и доводи на страните, е игнорирал напълно надлежно въведените в процеса възражения от страна на ответника - че между страните има влязло в сила решение по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД, основаващ се на твърдения за недължимо платени възнаградителни лихви по договора за банков кредит за предходен период, и че по отношение на част от правопораждащите факти - наличието на неравноправни клаузи в договора, регламентиращи начина на формиране на възнаградителната лихва, респ. тяхната валидност, има формирана сила на пресъдено нещо. Вярно е, че приетото като доказателство по делото влязло в сила решение от 29.06.2017 г., постановено по в.гр.д. №1642/2017 г. по описа на Софийски градски съд, е постановено по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД за възстановяване на платена без основание възнаградителна лихва за предходен период, но съдът се е произнесъл по валидността на процесния договор за банков кредит, качеството „потребител“ на ищеца-кредитополучател и недействителността на част от клаузите относно начина на определяне и размера на договорената възнаградителна лихва поради неравноправност. За да отхвърли частично иска, решаващият състав по предходното дело е стигнал до извод, че клаузите на чл.11.1.1. вр. чл.10.3. и чл.10.4. от Условията по кредити на физически лица- ипотечни кредити и чл.11.1.3. са нищожни като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, но само в частта, с която е предвидено право на банката-кредитор да увеличава едностранно размера на възнаградителната лихва при промяна на пазарните условия. Като е отхвърлил възраженията за недействителност на чл.11.1.3. в частта, с която е договорен 6.7 % фиксиран минимален размер на възнаградителната лихва, съдът е приел, че страните са постигнали валидно съгласие, обективирано в погасителния план и в цитираната договорна клауза, че възнаградителната лихва не може да се намали под 6.7 % годишно, т.е. че е договорен минимален лихвен процент за целия срок на ползване на отпуснатия кредит. С оглед тези решаващи изводи, съдът е уважил иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД частично- само до размера на платената от ищеца възнаградителна лихва над 6.7 % годишно. В останалата част, исковата претенция е отхвърлена като неоснователна.

Като е приел, че клаузата на чл.11.1.3. от договора за кредит е изцяло нищожна, респ. че между страните няма договорен постоянен минимален лихвен процент, а е постигнато съгласие ГЛП да е променлива величина, която се формира като сбор от два компонента – един променлив /БЛП/ и един постоянен /фиксирана надбавка от 2,50 %/, въззивният съд по настоящото дело в нарушение на закона е пререшил въпроси, разрешени между страните със сила на пресъдено нещо. Дори и да е неправилно, влязлото в сила решение се ползва със сила на пресъдено нещо между страните по делото, вкл. по отношение на правопораждащите факти.

Видно от заключенията на приетите по делото основна и допълнителна ССЕ, за исковия период 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., както и за периода 04.04.2019 г. до 25.03.2022 г., банката-кредитор е начислявала и ищецът-кредитополучател е плащал възнаградителна лихва в размер от 6.7 %, т.е. няма недължимо платени суми, подлежащи на възстановяване или с които ищецът би могъл да направи прихващане. Предвид изложеното, изцяло неоснователни са претенцията с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 8 270.85 евро - представляваща разлика между заплатената от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г. и действително дължимата възнаградителна лихва, както и искът да се признае за установено по отношение на ответника „УниКредит Булбанк” АД, че ищецът не дължи сумата от 6 054.15 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на Х. К. в размер на сумата от 6054.15 евро, която банката е получила без основание, като възнаградителна лихва за периода 25.07.2013 г. до 30.03.2017 г.

Основателна е претенцията за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г.

Въззивният съд не е изложил мотиви по наведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузите в процесния договор за наказателни лихви поради тяхната неравноправност и противоречие с добрите нрави, но е потвърдил отхвърлянето на иска, приемайки че вземането за възстановяване на недължимо платена наказателна лихва е погасено по давност и че с това вземане ищецът не може да извърши прихващане.

Настоящият състав приема, че между страните е постигнато съгласие /чл.4.2. и 4.3. от договора и чл.11.2. от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит/, че при неиздължаване от страна на кредитополучателя на погасителната вноска по кредита, съответно частта за главницата от анюитетната вноска, за срока на забавата размерът на изискуемата дължима сума се определя, както следва: неиздължената просрочена част от наличния кредит с ненастъпил падеж (редовен дълг по главницата) се олихвява с лихва в размера на годишния лихвен процент, установен в Раздел I, т. 4.1. буква „а” или „б” от Договора плюс наказателна надбавка по т.4.2. от Договора /чл.11.2.1.1/; неиздължената просрочена и изискуема част от кредита се олихвява с лихва за просрочие в размера на годишния лихвен процент, установен в Раздел I, т. 4.1. буква „а” или „б” от Договора плюс наказателна надбавка по т. 4.2. и т. 4.3 от Договора до окончателното изплащане на просрочената сума /чл.11.2.1.2/. При неиздължаване на задължение за лихви - за срока на забавата цялата неиздължена част от наличния кредит с ненастъпил падеж (редовен дълг по главницата) се олихвява с лихва за просрочие в размера на годишния лихвен процент по т.4.1, буква „а” или буква „б” плюс надбавката по чл. 4.2. от Договора /чл.11.2.2/, а ако кредитополучателят е в просрочие едновременно на лихва и на погасителна вноска по главницата, кредитът се олихвява с лихва в размера на установената в т.4.1, буква „а” или „б” с надбавките по т.4.2 и 4.3 съобразно установеното в т. 11.2.1.1 и т.11.2.1.2 от договора /чл.11.2.3/.

В конкретния случай ищецът е платил наказателна лихва в размер на 504.97 евро за периода от 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г., като видно от заключението на ССЕ банката-кредитор е начислявала за периода на забава 5 % годишна наказателна лихва върху цялата остатъчна главница по договора. Процесната сума представлява наказателна лихва по чл.11.2.1.1. Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков креди, вр. чл.4.2. от договора за банков кредит. Настоящият съдебен състав намира, че тези клаузи са нищожни, тъй като са неравноправни. Задължението за плащане на наказателна лихва за забава представлява по своята правна същност мораторна неустойка. Договарянето на неустойка, която се начислява за целия период на забава като процент, но не само върху непогасената изискуема част от дълга, а върху цялата остатъчна главница, води до задължаване на кредитополучателя да заплати необосновано високо обезщетение за неизпълнение. Тези клаузи са уговорени във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между неговите права и задължения и тези на банката-търговец /чл.143, ал.1, вр. ал.2, пр.5 ЗЗП/. Следва да се има предвид, че дори договорът да не представляваше потребителска сделка, процесните клаузи щяха да бъдат прогласени за нищожни поради накърняване на добрите нрави /чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД/ - излизане на неустойката извън присъщите й функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/.

В случая давностният 5-годишен срок за вземането на ищеца, произтичащо от неоснователно обогатяване – недължимо платени суми в изпълнение на неравноправни клаузи в процесния договор за банков кредит относно дължимата наказателна лихва /чл.11.2./, не е започнал да тече до направеното изявление за прихващане, обективирано в исковата молба. С влязлото в сила на 29.06.2017 г. съдебно решение, постановено по в.гр.д. №1642/2017г. по описа на Софийски градски съд, няма произнасяне относно действителността на клаузите за наказателни лихви /неустойки за забава/ в процесния договор за банков кредит, поради което не може да се приеме, че това е моментът, от който ищецът-потребител със сигурност е знаел за неравноправността им.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение в частта, с която е отменено решение №1021/28.11.2022 г., постановено по гр.д. №1346/2022 г. по описа на Районен съд - Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД иск за сумата от 3 365.14 евро, като вместо това е осъдена ответната банка да заплати на ищеца допълнително сумата от 3 365.14 евро, представляваща разликата между заплатената и дължимата от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 31.03.2022 г. до окончателното й заплащане; в частта , с която като е потвърдено първоинстанционното решението,с което е осъден ответникът „УниКредит Булбанк” АД да заплати на Х. Г. К. сумата от 3 911.31 евро, представляваща разлика между заплатената от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 04.04.2019 г. до 25.03.2022 г. и действително дължимата възнаградителна лихва; както и в частта , с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД иск да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г., поради погасяване по давност, следва да бъде отменено. Вместо това следва да бъде отхвърлен като неоснователен иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД, предявен от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД за сумата 7 276.45 евро, представляваща разлика между заплатената и дължимата от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 31.03.2022 г. до окончателното й заплащане, и да бъде уважен установителния иск, предявен от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г.

В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, въззивното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на касационното производство въззивното решение в частта за разноските следва да бъде изцяло отменено.

С оглед уважената част от исковете на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА в размер на 52 евро за първоинстанционното производство; 52 евро за въззивното производство и 52 евро за касационното производство. Възнаграждението е определено с оглед цената на претенциите, фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия. Неоснователни са възраженията на ответника,че не е налице основанието по чл.38, ал.2 ЗА, тъй като между ищеца и процесуалния му представител е сключен договор за оказване на безплатна правна помощ и съдействие по делото в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Ответникът следва да бъде осъден да плати по сметка на съда сумата 25.56 евро /50 лева/ държавна такса за първоинстанционното производство, 12.78 евро /25 лева/ държавна такса за въззивното производство и 12.78 евро /25 лева/ държавна такса за касационното производство, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

С оглед отхвърлената част от исковете и на основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът „УниКредит Булбанк” АД има право на разноски в размер на сумата 844.58 евро /1 651.86 лева/ за първоинстанционното производство; сумата 870.75 евро /1 703.05 лева/ за въззивното производство и сумата 925.89 евро /1 810.89 лева/ за касационното производство. Неоснователни са възраженията на ищеца, че на ответника не следва да се присъждат разноските по делото, обосновани с разрешенията относно отговорността за разноски на потребителя в Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19. В настоящия случай отхвърлянето на исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.124 ЗЗД не е поради неправилни изчисления на платените без основание от потребителя суми – в изпълнение на обявени за неравноправи клаузи в договор за банков кредит. Исковете са отхвърлени, тъй като е прието, че банката-кредитор не е приложила клаузата за възнаградителна лихва в частта, която е приета за нищожна като неравноправна, респ. че няма платени без основание суми за възнаградителна лихва за процесните периоди. В този смисъл възлагането на съдебните разноски за отхвърлените искове върху ищеца – потребител, не е в нарушение на чл.6, §1 и чл.7, §1 от Директива 93/13, както и на принципите на равностойност и ефективност.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №321 от 19.10.2023 г., постановено по в.т.д. №163/2023 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, в частта, с която е отменено решение №1021/28.11.2022 г., постановено по гр.д. №1346/2022 г. по описа на Районен съд - Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД иск за сумата от 3 365.14 евро, като вместо това е осъдена ответната банка да заплати на ищеца допълнително сумата от 3 365.14 евро, представляваща разликата между заплатената и дължимата от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 31.03.2022 г. до окончателното й заплащане; в частта , с която като е потвърдено първоинстанционното решението, с което е осъден ответникът „УниКредит Булбанк” АД да заплати на Х. Г. К. сумата от 3 911.31 евро, представляваща разлика между заплатената от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 04.04.2019 г. до 25.03.2022 г. и действително дължимата възнаградителна лихва; както и в частта , с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД иск да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г., поради погасяване по давност, както и изцяло в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.І ЗЗД, предявен от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД за сумата 7 276.45 евро, представляваща разлика между заплатената и дължимата от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г., ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 31.03.2022 г. до окончателното й заплащане, като неоснователен.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Х. Г. К. против „УниКредит Булбанк” АД, че ищецът не дължи на ответника сумата от 504.97 евро, представляваща остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на К. в размер на сумата от 504.97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за периода от 25.09.2009 г. до 31.12.2011 г.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк” АД да плати на адвокат Р. И. – процесуален представител на ищеца Х. Г. К., по реда на чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 52 евро за първоинстанционното производство; 52 евро за въззивното производство и 52 евро за касационното производство.

ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк” АД да плати по сметка на ВКС сумата 25.56 евро държавна такса за първоинстанционното производство, 12.78 евро държавна такса за въззивното производство и 12.78 евро държавна такса за касационното производство, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

ОСЪЖДА Х. Г. К. да плати на „УниКредит Булбанк” АД разноски, както следва: сумата 844.58 евро за първоинстанционното производство; сумата 870.75 евро за въззивното производство и сумата 925.89 евро за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.