Определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№611

гр. София, 22.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на 30.09.2024г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

БОРИС Д. ИЛИЕВ

при участието на секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Борис Д. Илиев гр. д. №783 по описа на съда за 2024г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез К. Г.- прокурор в Апелативна прокуратура- София, против Решение №40 от 11.01.2024г. по в. гр. д. №1598/2023г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е било отменено Решение №1706 от 04.04.2023г. по гр. дело № 5115/2022г. по описа на СГС, ГО, I-6 състав, в частта му, с която предявеният от Ц. П. П. против Прокуратура на РБ осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, е отхвърлен за сумата от 15000 лв., представляваща разликата между присъденото от първата инстанция обезщетение от 5000 лв. и приетото за дължимо обезщетение от 20000 лв., като вместо това Прокуратурата на РБ е била осъдена да заплати Ц. П. П., ЕГН[ЕИК], допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лв., представляваща разликата между присъденото обезщетение от 5000 лв. и установеното за дължимо от 20000 лв., търпени в следствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, пр.2 вр.чл.342, ал.1, пр.3 НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.10.2020г. до окончателното изплащане, и е било потвърдено Решение №1706 от 04.04.2023г. по гр. дело № 5115/2022г. по описа на СГС, ГО, I-6 състав, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. П. П. сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, ведно със законната лихва, считано от 31.10.2020г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение по отношение на определения размер на обезщетението за неимуществени вреди- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото в полза на ищеца обезщетение.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Ц. П. П., ЕГН[ЕИК], чрез пълномощника му адв. М. С., с който изразява становище за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима.

С определение №2480 от 21.05.2024г. по настоящото гр. д. №783/2024г. на ВКС, четвърто гражданско отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от Прокуратурата на Република България част, по въпроса за критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Касационното обжалване е допуснато, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, ТР № 3/22.04.2005г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и др./.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 от ГПК, приема следното:

По правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело.

По въпроса за начина на определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди също е налице трайно установена съдебна практика. Съгласно същата /Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о. и др./ принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя според вида и тежестта на причинените физически или психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай обстоятелства, относими към търсената обезвреда. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от обществено-икономическите условия в страната, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване, а трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

По същество на касационната жалба:

От фактическа страна по делото няма спор, че на 08.06.2018г. ищецът Ц. П. П. е бил привлечен като обвиняем за това, че на 08.04.2018г., около 22.35 ч. в [населено място], при управление на л.а. Хюндай Соната с рег.№ СА 0445, нарушил правилата за движение- чл.20, ал.2 от ЗДвП, като не е предприел аварийно спиране за избягване на ПТП с пресичащ пътното платно пешеходец, в резултат на което му причинил средна телесна повреда- престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, пр.2 вр.чл.342, ал.1, пр.3 НК. Въз основа на внесен от прокуратурата обвинителен акт срещу ищеца било образувано НОХД № 13759/2018г. на СРС, приключило на първа инстанция с решение от 30.01.2019г., с което ищецът е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение, като на основание чл. 78А от НК е освободен от наказателна отговорност и са му наложени административни наказания- глоба в размер на 1300лв и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца. Решението е било обжалвано от ищеца, като с влязла в сила присъда от 12.10.2020г. по ВНОХД № 1071/2019г. на СГС ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение. По време на наказателното производство спрямо него не е била вземана мярка за неотклонение. От представените по делото писмени доказателства се установява, че съгласно ЕР на ТЕЛК от 24.02.2015г. на ищеца е била определена 76 % трайно намалена работоспособност, поради инсулинозависим захарен диабет, диабетна полиневропатия и ретинопатия, артериална хипертония II степен умерена, дискова херния и радикулопатия, а съгласно ЕР на ТЕЛК от 30.11.2021г. му е била определена 100 % трайно намалена работоспособност, наложена от ампутация на лява подбедрица, поради диабетна гангрена, захарен диабет с инсулинови нужди, артериална хипертония, микроангиопатия и диабетна ретинопатия. От заключението на изготвената по делото съдебно- медицинска експертиза се установява, че ищецът е бил на системно лечение с инсулин по повод заболяване- захарен диабет, диагностициран през 2002г., и с хипертонична болест с давност 5-6 години, възникнала след прекаран миокарден инфаркт; бъбречна недостатъчност с давност 2 години; с проблеми със зрението от 5-6 години, по повод на които е проведена лазерна коагулация през 2020г. заради диабетна ретинопатия. В периода 2016-2017г. многократно е лекуван в УМБАЛСМ Пирогов по повод флегмон на ляво ходило, като е извършена ампутация на четвърти пръст, а по-късно на палец. Част от лявото ходило е било ампутирано през м.12.2019г. в МБАЛ Св.София, а ампутация на ниво под коляно е била осъществена през м.02.2020г. във ВМА. Здравословното състояние на ищеца е било влошено преди 08.06.2018г. в резултат на захарен диабет с усложнения с давност от 20 години. В периода 08.06.2018г.- 12.10.2020г. е настъпило влошаване на здравословния статус, наложили две ампутации в кратък времеви интервал и е поставена диагноза тревожно разстройство на психиката. Според изводите на експерта влошаването се дължи както на давността на заболяването, така и на влошения контрол над него в резултат на преживения стрес по време на воденото срещу ищеца наказателно производство, който е скъсил времето за изява на усложненията от захарния диабет. От психологическата експертиза, приета по делото, се установява, че ищецът страда от изразена тревожност, за овладяването на която се препоръчва медикаментозно лечение. В резултат на тревожността ищецът има депресивни изживявания, апатичен е и емоционално лабилен, със снижена концентрация. Психическото му състояние е последица от пътния инцидент от 08.04.2018г. и образуваното по повод на него наказателно производство, които възприел тежко и като стресогенен фактор се отразили трайно и неблагоприятно на психиката му. От показанията на разпитаната по делото св. Касапска /семейна приятелка на ищеца/ се установява, че преди 2018г. той бил весел човек, събирали се често, пътували заедно. След случая с произшествието и по време на наказателното производство се променил, затворил се, не искал да контактува с хора. Когато го видяла, бил различен човек с влошено здраве. От съпругата му разбрала за стреса, на който е бил подложен, заради лишаване от правоуправление и невъзможността да упражнява професията си на таксиметров шофьор и за рязкото влошаване на заболяването диабет именно в резултат на всички тези негативни изживявания. В показанията си св.П. /съпруга на ищеца/ твърди, че повдигнатото обвинение било изключително силен стресогенен фактор за него, той рухнал психически след лишаването му от правоуправление, защото вече не бил полезен на семейството, затворил се и не искал да общува с хора, неконтролируемо се повишила кръвната му захар, започнали проблеми с бъбреците. Въпреки редовния прием на медикаменти, ищецът регистрирал критични стойности на кръвна захар, наложило операциите за ампутиране на крайника. Понастоящем бил нетрудоспособен и безпомощен, придвижвал се трудно, заради отстраняване на левия крайник, бил психически сринат и нямал общо с предишния човек.

При определяне на размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди въззивният съд е отчел въздействието на наказателното производство и неговата продължителност върху начина на живот и физическото и психическо състояние ищеца. Посочил е, че повдигнатото обвинение за транспортно престъпление е засегнало професионалната дейност на ищеца- мъж на 62г., който до този момент е работел като таксиметров шофьор и с лишаването му от правоуправление фактически е бил в невъзможност да реализира доход за себе си и семейството. Посочените обстоятелства представлявали изключително силен стресогенен фактор за ищеца, оказал деструктивно въздействие върху психиката и физиката му съгласно заключенията на приетите експертизи. Освен, че са довели до силен шок и тревога, посочените стресогенни събития са се отразили изключително тежко във физиологичен аспект предвид наличните заболявания и конкретно захарен диабет. В тази връзка от заключението на медицинската експертиза съдът е приел, че състоянието на силен стрес от травмиращите събития - пътен инцидент и повдигнатото за него обвинение, е скъсило при ищеца времето за изява на усложненията от захарния диабет в периода на наказателното производство, които са довели до ранна ампутация на ляв крак, до който изход евентуално би се наложил в доста по-късен етап на болестта. Настъпилата инвалидизация от своя страна и последиците от нея като загуба на работа и физическа активност трайно са повлияли неблагоприятно емоционалното и психическо състояние на пострадалия и са довели до нарушаване качеството му на живот в социален и личен аспект. По така изложените съображения съдът е приел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е в размер на 20000 лв., поради което отменил първоинстанционното решение в частта му, с която предявеният иск е бил отхвърлен за разликата над уважения размер от 5000 лв. до 20000 лв., и уважил същия за сумата от още 15000 лв., и потвърдил решението в частта му, с която ответната прокуратура е била осъдена да заплати на ищеца сумата от 5000 лв.

При така посочените факти по делото настоящият състав на съда намира за частично основателни доводите в касационната жалба на Прокуратурата на Република България, че размерът на присъденото на ищеца обезщетение не е съобразен с критерия за "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД , както и с посочените в задължителната и казуална съдебна практика обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определянето му. Повдигнатото на ищеца обвинение е за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл.93,т.7 от ДР на НК, и за което са били налице предпоставките за освобождаването му от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, спрямо него не е била взета мярка за неотклонение, а наказателното производство в досъдебната и съдебната му фаза е продължило две години и шест месеца, който срок с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да се приеме за разумен. Не могат да бъдат споделени доводите на ищеца, че настъпилото влошаване на здравословното му състояние и свързаната с това ампутация на лявата му подбедрица, се дължат изключително на воденото срещу него наказателно производство. От доказателствата по делото обективно се установява, че към датата на привличането му като обвиняем ищецът е бил със 76 % трайно намалена работоспособност, определена с експертно решение на ТЕЛК от 24.02.2015г., и е страдал от инсулинозависим захарен диабет, диабетна полиневропатия и ретинопатия, артериална хипертония II степен умерена, дискова херния и радикулопатия, като здравословното му състояние прогресивно се е влошавало /през 2016г-2017г. е била извършена ампутация на четвърти пръст и палец на ляво ходило/. Съгласно заключението на приетата съдебно- медицинска експертиза настъпилото в периода на наказателното производство допълнително влошаване на здравословното състояние на ищеца се дължи както на давността на заболяването му „захарен диабет“, така и на влошения контрол върху него в резултат на преживения стрес, който, от своя страна, съгласно заключението на приетата психологична експертиза е последица не само на повдигнатото му обвинение, но и на самия пътен инцидент от 08.04.2018г. с участието на ищеца. Според настоящия състав на съда обаче пътно- транспортното произшествие, при който е възникнала опасност за живота на пострадалото лице, блъснато от автомобила, управляван от ищеца, е бил по-сериозният стресогенен фактор за него в сравнение с наказателното производство, по което му е било повдигнато обвинение, за което се предвижда освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Предвид горното при определяне на размера на обезщетението следва да бъде отчетен действителният каузален принос на повдигнатото обвинение за настъпилото след това влошаване на здравословното състояние на ищеца, както и да бъде съобразено обстоятелството, че преди започване на наказателното производство ищецът е бил във влошено здравословно състояние и е страдал от редица заболявания, които са прогресирали във времето със съответните усложнения. Не могат да бъдат кредитирани показанията на разпитаните по делото свидетели в частта им, в която твърдят, че ищецът рухнал психически, тъй като по време на наказателното производство бил лишен от право да управлява МПС и в невъзможност да упражнява професията си на таксиметров шофьор. По делото липсват доказателства спрямо ищеца да е била предприемана подобна мярка по повод воденото срещу него наказателно производство. Действително с решението на първоинстанционния съд на ищеца е било наложено административно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от шест месеца, но доколкото решението не е влязло в сила, то така наложеното наказание не е било привеждано в изпълнение и за ищеца не са съществували пречки от подобен характер да упражнява професията си. Предвид горното не могат да бъдат споделени съображенията на въззивния съд при определяне на размера на обезщетението, че в резултат на повдигнатото му обвинение ищецът бил поставен в невъзможност да работи като таксиметров шофьор.

При отчитане на посочените обстоятелства, на установените от доказателствата по делото негативни психически преживявания, понесени от ищеца, които се намират в причинна връзка с повдигнатото спрямо него обвинение, както и на икономическите условия в страната към 2020г., когато е прекратено наказателното производство и е възникнало основанието за ангажиране на отговорността на ответната прокуратура, настоящият състав на съда намира, че на ищеца се дължи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000лв., поради което в частта му, с която искът е бил уважен за разликата над посочената сума до 20000 лв., обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови ново решение за отхвърляне на иска за посочената разлика. В останалата му обжалвана част, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв., и с която след частична отмяна на първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на ищеца сумата от още 10000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, обжалваното решение следва да се остави в сила.

С оглед частичното оставяне в сила на обжалваното решение на адв. М. С., който е оказал безплатна правна помощ на ищеца при условията на чл.38, ал.1 от ЗА, следва да се определи адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 840 лв. с ДДС с оглед частта от исковата претенция, която е приета за основателна, и за която обжалваното решение е оставено в сила. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение №40 от 11.01.2024г. по в. гр. д. №1598/2023г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта му, с която е било отменено Решение №1706 от 04.04.2023г. по гр. дело № 5115/2022г. по описа на СГС, ГО, I-6 състав, в частта му, с която предявеният от Ц. П. П. против Прокуратурата на РБ осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, търпени в следствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, пр.2 вр.чл.342, ал.1, пр.3 НК, е отхвърлен за сумата над 15000 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц. П. П., ЕГН[ЕИК], против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата над 15000 лв. до 20000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, пр.2 вр.чл.342, ал.1, пр.3 НК, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда по ВНОХД № 1071/2019г. на СГС, ведно със законната лихва върху сумата от 31.10.2020г. до окончателното й заплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №40 от 11.01.2024г. по в. гр. д. №1598/2023г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта му, с която е било потвърдено Решение №1706 от 04.04.2023г. по гр. дело № 5115/2022г. по описа на СГС, ГО, I-6 състав, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. П. П. сумата от 5000лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, ведно със законната лихва, считано от 31.10.2020г. до окончателното изплащане, както и в частта му, с която е било отменено Решение №1706 от 04.04.2023г. по гр. дело № 5115/2022г. по описа на СГС, ГО, I-6 състав, в частта му, с която предявеният от Ц. П. П. против Прокуратура на РБ осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, е отхвърлен за сумата над 5000 лв. до 15000 лв., като вместо това Прокуратурата на РБ е била осъдена да заплати Ц. П. П., ЕГН[ЕИК], допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 лв., представляваща разликата между присъденото обезщетение от 5000 лв. и установеното за дължимо в размер на 15000 лв., търпени в следствие на повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, пр.2 вр.чл.342, ал.1, пр.3 НК, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда по ВНОХД № 1071/2019г. на СГС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.10.2020г. до окончателното й заплащане

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв. М. С., със служебен адрес:, сумата от 840 лв.с ДДС- адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.

2.