ВКС потвърди присъда за опит за убийство с нож след скандал в заведение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 560

Гр. София, 18 декември 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

БОНКА ЯНКОВА

С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора С. Милева разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 806/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на защитника на подс. П. К. Е. против решение № 97/08. 07. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 50/2025 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС).

Заявени са всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и е представена собствена интерпретация на доказателствената съвкупност с настояване да бъде възприета от касационната инстанция. Твърди се, че не са обсъдени обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите, разпитани в рамките на въззивното съдебно следствие, както и че са пренебрегнати заключенията на приетите от първостепенния съд експертизи. Поддържа се, че неоснователно и безмотивно са отхвърлени възраженията за манипулиране на видеозаписите от охранителните камери от мястото на инцидента. Сочи се, че не е даден задълбочен и аргументиран отговор и на тези относно правната квалификация на деянието. На изводите за извършено престъпление по чл. 115 вр. чл. 18 от НК е противопоставена тезата, че ножът, с който са причинени уврежданията, не е годен да причини смърт, а ако действително подсъдимият е имал намерение да лиши от живот пострадалия, не са съществували никакви пречки за това. Поддържа се, че деянието е извършено в условията на неизбежна отбрана или при наличие на предпоставките на чл. 118 от НК. Твърди се, че вследствие неправилната квалификация на деянието е наложено явно несправедливо наказание, като е подценена тежестта на смекчаващите обстоятелства. Изразено е несъгласие с размера на присъденото обезщетение като се поддържа, че в нарушение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е отчетен приносът на пострадалия за настъпване на вредите. Настоява се да бъде изменено решението в санкционната и гражданскоосъдителната му части като наказанието бъде намалено до размер, позволяващ приложението на чл. 66 от НК, а обезщетението бъде редуцирано с оглед съпричиняването от страна на пострадалия К..

В допълнение на касационната жалба, депозирано по реда на чл. 351, ал. 2 от НПК, се поддържа, че въззивният съдебен акт почива на предположения и в него съществува неяснота относно броя на нанесените от подсъдимия удари. Сочи се, че заключенията на съдебномедицинските експертизи не са обсъдени в съвкупност с останалите доказателства, с оглед на което е налице абсолютно процесуално нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Твърди се, че липсват преки доказателства за случилото се пред заведението, поради което изводите на съда не само за изпълнителното деяние, но и за субективната страна на извършеното съставляват недопустимо предположение. Възразява се срещу начина, по който са отхвърлени обясненията на подсъдимия, като се поддържа, че недопустимо е разместена доказателствената тежест. В тази връзка се настоява да се приеме, че обясненията на Е. са достоверни, тъй като липсват опровергаващи ги доказателства. Отново като абсолютно процесуално нарушение е квалифицирано необсъждането на показанията на пострадалия, обективните находки по тялото му, указващи на значителни движения от негова страна, а също и липсата на експертен отговор досежно всички наранявания, причинени на пострадалия. Твърди се, че липсват мотиви относно увреждането, което самостоятелно, извън проникващите наранявания в гръдната и коремната кухина, съставлява разстройство на здравето, временно опасно за живота. Поддържа се, че изводите относно субективната страна на деянието са вътрешно противоречиви и им се противопоставят данните за непрестанно движение на пострадалия, за големината на ножа, за действията на подсъдимия след деянието. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане, а ако същото не бъде уважено – за преквалифициране на деянието по чл. 129 от НК. Оплакването за наличие на касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК е аргументирано с твърдения за игнориране на уврежданията, причинени на подсъдимия и на действията на пострадалия, който трикратно е инициирал конфликта. В тази връзка се настоява, в случай че останалите възражения бъдат приети за несъстоятелни, да бъде намалено наказанието до размер, позволяващ приложението на чл. 66 от НК, както и съществено да бъде редуцирано присъденото на гражданския ищец обезщетение.

В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения.

Подс. Е. се солидаризира с аргументите на защитата, изразява съжаление за случилото се и моли жалбата да бъде уважена.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Гражданският ищец и частен обвинител В. К. не участва лично в касационното производство.

Повереникът му намира касационната жалба за неоснователна и пледира решението да бъде оставено в сила. Моли да бъдат присъдени направените от доверителя му разноски.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 29/05. 11. 2024 год., постановена по н. о. х. д. № 865/2023 год., Окръжният съд – Русе е признал подс. П. К. Е. за виновен в това, че на 30. 06. 2022 год. в [населено място] направил опит умишлено да умъртви В. И. К., като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 го е осъдил на шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.

Съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил фактически задържан по реда на ЗМВР.

На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подс. П. Е. да заплати на гражданския ищец В. К. сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 30. 06. 2022 год. до окончателното ѝ изплащане, както и направените от К. разноски за повереник в размер на 3 000 лева, като е отхвърлил гражданския иск за разликата до пълния му предявен размер.

Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.

Така постановеният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и по жалби на частния обвинител и граждански ищец и на защитника на подсъдимия и с решение № 97/08. 07. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 50/2025 год. по описа на ВТАС, е потвърден. Подсъдимият е осъден да заплати на частния обвинител и граждански ищец направените от последния разноски за повереник в размер на 3 000 лева.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Доводите за наличие на касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК следва да бъдат обсъдени преди останалите, защото евентуалното наличие на съществени нарушения на процесуалните правила има за последица отмяната на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане без да се коментират възраженията за неправилно приложение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание.

Съдържанието на жалбата и допълнението към нея, както и естеството на част от релевираните с тях възражения насочват към оплакване за необоснованост и изискват да се припомни, че тя не е самостоятелно касационно основание, а върховната инстанция по наказателни дела по правило е съд само по правото, но не и по фактите, поради което не дължи отговор на твърдения на страните, че един или друг фактически извод на въззивния съд не се подкрепя от доказателствата по делото. Недопустимо е освен това да ревизира констатациите на долустоящия съд относно достоверността на доказателствените източници, приемайки за истинни и правдиви такива, които са признати за лъжливи и съмнителни и обратно – да дискредитира доказателства, които са били приети за достоверни. Ето защо изначално не съществува процесуална възможност да бъде удовлетворено искането да бъде дадена вяра на обясненията на подсъдимия и в онези техни части, които апелативният съд е третирал като неотговарящи на истината. В обхвата на касационната проверка попада единствено спазването на процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на въззивната инстанция. Непредубеденият прочит на атакувания съдебен акт недвусмислено показва отсъствието на претендираните с жалбата и допълнението към нея пороци в аналитичната дейност на ВТАС.

Долустоящата инстанция е осмислила, че именно обясненията на подсъдимия и показанията на пострадалия са с основополагащо значение за установяване на истината, защото пресъздават възприятията на преките участници в инцидента. Ето защо ги е подложила на детайлно обсъждане и ги е интерпретирала съобразно действителното им съдържание, без да им придава смисъл и значение, каквито те не притежават. Като отправна точка в анализа им е послужила евентуалната заинтересованост на дееца и на свидетеля да представят себе си в благоприятна светлина, като омаловажат собствената си роля за сблъсъка между тях. Това е мотивирало ВТАС да проследи логическата последователност, изчерпателността и неизменността на разказаното от двамата по време на неколкократните им разпити, като едновременно с това потърси потвърждението му в други източници на доказателства. Всяко твърдение на двамата за всеки от трите условно обособени етапа на конфликта (вербален, иницииран от Е., но с твърде активното участие на пострадалия; физически, възникнал в лятната градина на заведението, при който са причинени уврежданията на подсъдимия и най-сетне онзи извън ресторанта, при който жалбоподателят нанесъл няколко удара с нож на свид. К.) е било грижливо съпоставено не само с посоченото от другия участник в инцидента, но и със свидетелските показания на клиентите и на работещите в заведението и със заключенията на видео-техническите и съдебно-медицинските експертизи. Вследствие законосъобразния комплексен подход ясно са отграничени достоверните изявления на К. и Е. от тези, които са неистинни и незаслужаващи доверие.

Така, за неотговарящи на истината аргументирано са приети твърденията на пострадалия относно естеството на действията на подсъдимия в началото на скандала, а също и тези касателно собствените му действия непосредствено преди да бъде намушкан от Е. и мястото, където му е нанесен първият удар с нож. В същото време предвид това, че съответстват на посоченото от свид. М. М., като правдиви са оценени показанията на свидетеля за отправени към него нецензурни реплики от подсъдимия, а с оглед потвърждението им от видео-техническата и лицево-идентификационната експертизи – и тези, че подсъдимият пръв е седнал непоканен на масата на К. и започнал да му досажда с настояване да го почерпи – за последното обстоятелство контролираната инстанция се е доверила и на заявеното от свид. Ф. З.. Пак защото са били подкрепени от други доказателствени средства, включително и от обясненията на Е., а и защото съдържат неизгодни за К. факти, са кредитирани показанията му, че след оттеглянето на подсъдимия на друга маса пострадалият отишъл до нея, за да го пита какво иска и „… дали е нормален…“ и вследствие на това е станало първото физическо съприкосновение между двамата.

Същият задълбочен и професионален подход е демонстриран и спрямо обясненията на подсъдимия, като е съобразено, че освен доказателствено средство, те са и средство за защита. Въззивният съд не е прехвърлил недопустимо доказателствената тежест върху дееца с констатацията за недостоверност на твърденията му поради това, че не се подкрепят от други доказателства. Цитираното в жалбата изречение е извадено от контекста, като се пропуска, че наред с това заключение контролираната инстанция е направила и извод за наличие на доказателства, които опровергават заявеното от Е., като освен това в обясненията му се установяват непълноти и логически противоречия. В тази насока съдът е изтъкнал подкрепените от видеозаписите от охранителните камери показания на свидетелите Ф. З. и А. Т., съгласно които подсъдимият е извадил ножа си още преди да излезе от заведението, докато пострадалият вече е бил на улицата; отбелязал е, че нито записът от обаждането на подсъдимия на тел. 112, нито показанията на свидетелите в заведението, възприели връщането му вътре, за да прибере телефона си, нито тези на отзовалите се полицейски служители съдържат информация, че подсъдимият е споделил с тях за опит на пострадалия да отнеме синджирчето му; с логически верните съждения по повод това, че подсъдимият не повикал такси, за да се прибере и че преди да излезе на улицата, оставил телефона си и след намушкването на пострадалия се върнал обратно, за да си го вземе, е защитил извода си за недостоверност на твърденията му за действие при самозащита.

Неубедителни са възраженията на касатора, че долустоящата инстанция е направила недопустими предположения относно механизма на извършване на деянието. Тезата му се основава на незаконосъобразното разбиране, че това обстоятелство може да се установява само с преки доказателства от точно определен вид. Освен че противоречи на забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК, тя не държи сметка, че ВТАС е установил наличието на преки доказателства за това обстоятелство, изводими от показанията на пострадалия, а също така, частично – и от обясненията на подсъдимия, който не е отрекъл нито обстоятелството, че е имал в себе си нож, нито това, че е намушкал свид. К., макар да е твърдял, че е сторил това еднократно. Надеждна доказателствена основа за естеството на действията на Е. е открита и във видеозаписите от охранителните камери. Съобразено е, че макар да не обхващат всички действия на подсъдимия и пострадалия, те съвсем не са толкова непълни, колкото твърди защитата. При възпроизвеждането им в съдебно заседание на 02. 03. 2024 год. в съдебния протокол е направена констатация за това, че във файл „77.78.12.225_04_20220630_021651“ е заснето как подсъдимият се засилва към пострадалия, и с лявата си ръка посяга към дясното рамо на К., а дясната му ръка се изнася напред и се насочва към горната лява част на частния обвинител и граждански ищец. Тази информация е съпоставена с показанията на пострадалия пред първостепенния съд, съгласно които опонентът му неколкократно се засилвал към него и замахвал с цел не да го удари, а да го наръга. Преценката на тези доказателствени източници в светлината на съдебномедицинското заключение за дължината на раневите канали е дала основание на въззивната инстанция да направи оспорения от защитата извод за нанасяне на ударите със замах. При положение, че начинът, по който ВТАС е достигнал до това заключение, е ясно проследим, няма разумно основание да бъде възприет доводът за допуснато нарушение на забраната на чл. 303, ал. 1 от НПК.

За установяване на естеството на уврежданията и механизма на причиняването им от съществено значение са били заключенията на съдебномедицинските експертизи и дадените при защитата им разяснения от вещото лице М. и именно на тях се е позовал апелативният съд, за да приеме, че действията на подсъдимия са били значително по-интензивни от признатия от него един удар с оръжието. При експертното изследване са били установени броят на нанесените удари, които съответстват на броя на уврежданията, дължината на раневите канали на прободно-порезните наранявания, проникващи в гръдната и коремната кухина, посоката на въздействие на ножа при причиняване на всяко едно от шестте увреждания, медико-биологичната им характеристика.

В допълнението към жалбата неоснователно се поддържа, че съдът не е изяснил дали е възможно описаните телесни увреждания да бъдат причинени с приобщения като веществено доказателство нож. Като оставим настрана, че твърденият пропуск изначално не може да бъде квалифициран като процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2-4 от НПК, не е съществувала необходимост от активност на инстанциите по фактите в тази насока, защото отговор на този въпрос се съдържа в заключенията на съдебномедицинските експертизи на пострадалия и на веществени доказателства, които са установили, че травмите могат да бъдат причинени при инкриминирания инцидент; че характеристиките им съответстват на тези на изследваното хладно оръжие; че по ножа е установена кръв със същата кръвногрупова принадлежност като тази на пострадалия. Като към това се прибави и обстоятелството, че подсъдимият не е отрекъл, че именно предаденият от него нож е онзи, с който е намушкал свид. К., както и фактът, че охранителните камери не са фиксирали червеникави зацапвания по дрехите на пострадалия преди двамата с подсъдимия да излязат на улицата, а никой от тях не е твърдял, че в сблъсъка им се е намесило трето лице, съдът не е имал основание да разшири обхвата на процесуалното изследване с обстоятелството дали травмите са били причинени от другиго или с друго средство.

Вярно е, че въззивната инстанция не е била достатъчно прецизна и не е конкретизирала изрично точния брой на ударите при излагане на възприетата от нея фактология, посочвайки само, че са няколко. Непълнотата обаче е привидна и това е така не само защото броят на ударите е отбелязан при обсъждането на доказателствената съвкупност, но и защото ясно е подчертано още в раздела от решението, посветен на фактите, че с два удара са причинени прободно-порезните наранявания, проникващи в гръдната и коремната кухини, с други два – тези по десния горен крайник, а с останалите – двете линейни одрасквания по дясна кубитална ямка. Въпрос на личен избор и собствен стил е как ще бъде структурирано изложението на съда, но начинът, по който е сторено това, не може да обоснове отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане след като не са допуснати значими отклонения от стандарта, заложен в чл. 339 и чл. 305, ал. 3 от НПК и след като не съществува съмнение относно волята на съда по фактите и по правото. Тези условия са изпълнени в настоящия казус, доколкото неизменно ВТАС е отхвърлял като недоказана лансираната от подсъдимия версия за еднократно въздействие, противопоставяйки ѝ неоспорими доказателства, съдържащи се в допълнителната съдебномедицинска експертиза, че с предмет с остър връх и режещ ръб, какъвто е и ножът на подсъдимия, са причинени шест прободно-порезни рани, които са резултат от шест отделни травматични въздействия.

Не може да бъде споделен доводът, че липсват мотиви, защото съдът не е отграничил ясно кои от тези шест травми представляват само наранявания, проникващи в гръдната и коремната кухина и кои самостоятелно отговарят на медико-биологичния признак „разстройство на здравето, временно опасно за живота“. Основание за подобна диференциация поначало не е съществувало, доколкото в заключението на съдебномедицинската експертиза на л. 65-67, т. 1 от ДП вещото лице М. е посочила, че в тяхната цялост травмите следва да се преценяват като разстройство на здравето, временно опасно за живота, а в допълнителното заключение на л. 88-107, т. 2 от ДП след запознаване с цялата налична по делото медицинска документация е допълнила констатациите си, че наред с първоначално установената медикобиологична характеристика, уврежданията в областта на гръдния кош и корема удовлетворяват и признака „нараняване, проникващо в гръдната и коремната кухина“. Този експертен извод е отчетливо видим в отговора на задача шест от заключението.

Въззивната инстанция не е имала основания да възприеме и аргументите на защитата за злонамерено въздействие върху приобщените като доказателство видеозаписи от охранителните камери на заведението. Обстоятелството, че има изпуснати кадри, поради което времевият маркер на записите не отговаря на реалната им продължителност, не е подминато като несъществено. Напротив, значимостта му е била отчетена още от първостепенния съд, който е допуснал изслушване на техническа експертиза със задача да установи причините за тези несъответствия. Именно като се е позовал на това заключение, ВТАС е приел, че разминаването във времето се дължи на естеството на системата с която са генерирани видео файловете. Тъй като към видео рекордера са били подавани паралелни видео потоци от няколко охранителни камери с определена скорост нa пoтoкa, сумарният обем от данни в дадени моменти е превишавал входящ буфер на записващото устройство и именно тогава се е стигнало до загуба на отделни кадри. Като е отчел, че експертът не е установил следи от умишлени въздействия за добавяне, изтриване, разместване, наслагване на изображения, съдът е приел, че може да се довери на вещественото доказателство, още повече, че не е събрал доказателства за предшестващи или следващи деянието влошени отношения между подсъдимия и собствениците на заведението.

Несподеляемо е възражението, че съдът е следвало да допусне изслушване на допълнителна съдебномедицинска експертиза за установяване механизма на получаване на всички увреждания, които свид. К. е причинил на подсъдимия. Доводът на защитата за нарушение на изискването за обективност, всестранност и пълнота на процесуалното изследване се основава на посоченото от вещото лице на стр. 8 от заключение № 1306/2022 год., където изрично са коментирани уврежданията в областта на долната челюст и охлузванията на дясна междулопатъчна област и четвърти пръст на лявата ръка. Ако това бяха единствените констатации на вещото лице, аргументите на касатора не биха били съвсем лишени от основание. Пропуска се обаче, че по този начин експертът е конкретизирал друг свой извод, обективиран преди това на стр. 7 от заключението – че всички увреждания, установени при личния преглед и проучване на медицинската документация за подсъдимия, се дължат на въздействието на твърди тъпи или твърдоръбести предмети и могат да бъдат получени при инкриминирания инцидент. При това положение няма основание да се приеме, че са останали неизяснени обстоятелства от значение за разкриване на истината по делото.

В заключение: аналитичната дейност на ВТАС се отличава със задълбоченост, обективност и всеобхватност и е осъществена при стриктно съблюдаване на правилата, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, поради което няма основания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.

Въз основа на процесуално изрядно установените факти по делото апелативният съд е дал законосъобразна правна оценка на извършеното от подс. П. Е., квалифицирайки го като престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК.

Защитата неоснователно настоява за преквалификация на деянието по чл. 129 от НК, оспорвайки изводите на ВТАС относно субективната му страна. Ако единственият критерий, на който се основава преценката относно наличието или не на умисъл за убийство, беше медикобиологичната характеристика на причиненото увреждане, доводите на касатора щяха да бъдат напълно споделими. Правната доктрина и съдебната практика обаче са посочили множество други обстоятелства, чието съобразяване ясно очертава съдържанието на умисъла на дееца – брой и локализация на уврежданията, сила и продължителност на въздействието, използваните средства, разстоянието, от което се посяга на жертвата (вж. ППВС № 2/1957 год.). Макар най-тежките травми, причинени на свид. В. К., да притежават характеристиките на средна телесна повреда, същите са локализирани в гръдната и коремната кухини, където се намират жизнено важни и богато кръвоснабдени органи и най-вече сърцето, чието дори най-леко засягане може да доведе до летален изход. Наред с това са нанесени още два удара, попаднали в зона в близост до гърдите, които са причинили съответно прободно-порезно нараняване на предно-външната повърхност на дясна мишница и прободно-порезно нараняване на вътрешната повърхност на дясна мишница. Като към тях се прибавят и двете две линейни охлузвания в дясната кубитална ямка, които също са причинени от въздействието на остър режещ предмет с характеристиките на ножа на подсъдимия, не би могло да се поддържа разумно, че единственият съзнаван и пряко целен от Е. резултат е причиняването на телесна повреда на пострадалия, но не и лишаването му от живот.

Именно интензивността на физическата агресия към пострадалия, изразила се в шест отделни въздействия върху тялото му, всяко от които е причинено от оръжие, годно да причини смърт, показва неоснователността и на друг довод, с който защитата обосновава тезата за пряк умисъл единствено за телесна повреда – че въпреки че е имал възможност да продължи да нанася удари, подсъдимият се отказал от това и си тръгнал.

Тук е мястото да се отбележи несъстоятелността и на защитното твърдение, че извършеното от подсъдимия не съставлява престъпление по чл. 115 вр. чл. 18 от НК, тъй като с използвания от него нож могат да бъдат причинени и телeсни повреди, а не само смърт. Тезата свежда незаконосъобразно хипотезите, в които извършеното съставлява опит за убийство, само до случаите, в които употребата на оръдието на престъплението винаги и във всички случаи би довела до летален изход. Подобно изискване за съставомерност на деянието по чл. 115 вр. чл. 18 от НК не е поставено от законодателя; то не е изведено и от правната доктрина и съдебната практика. За умисъла за убийство от съществено значение е не дали оръжието може да причини и по-леки увреждания, а дали е от такова естество, че да засегне дотолкова съществено телесната неприкосновеност на жертвата, причинявайки увреждания, които са ако не несъвместими с живота, то поне го поставят в реална опасност без навременна медицинска помощ.

Неоснователен е и доводът, основаващ се на обстоятелството, че пострадалият е бил в непрекъснато движение. На първо място, внимателният прочит на аргументите за отхвърлянето му не разкрива твърдяното от касатора вътрешно противоречие. Наред с това възражението отново не държи сметка за комплексния подход при преценката на субективната страна на деянието. Упоритостта, с която подсъдимият е преследвал опитващия се да избяга пострадал, интензивността на нападението, намерила израз в множество удари, нанесени, докато двамата са лице в лице, вложената във въздействието немалка сила, обстоятелството, че ударите са довели до наранявания, локализирани в жизнено важна област и разположени в относително малка зона от човешкото тяло, използваният нож с остър връх и режещ ръб, с дължина на острието девет сантиметра недвусмислено показват, че подсъдимият е съзнавал и искал настъпването на най-тежкия резултат. Обсъден в светлината на тези обстоятелства, фактът, че свид. К. не е стоял неподвижен при ударите на подсъдимия, може да обоснове в краен случай извод за наличие на алтернативен пряк умисъл за причиняване на смърт или телесна повреда, в която хипотеза деецът отговаря за по-тежкия резултат (вж. Р. № 32/91 год. по н. д. № 868/90 год. на І н. о., Р. № 24/97 год. по н. д. № 452/96 год. на І н. о. и др.), но не и да изключи изначално прекия умисъл за лишаване от живот и да доведе до претендираната от защитата квалификация на деянието по чл. 129 от НК.

Несподеляема е критиката към отказа на въззивния съд да приеме, че деянието е извършено при условията на неизбежна отбрана. Обстоятелството, че причинените на подсъдимия телесни повреди предшестват действията по засягане телесната неприкосновеност на свид. К., не удовлетворява законовите изисквания на чл. 12, ал. 1 от НК. За приложението на цитираната разпоредба не е достатъчно наличието на противоправно нападение от страна на пострадалия. Необходимо е още това нападение да е непосредствено, т. е. започнало, реално съществуващо и продължаващо към момента на предприемане на защитните действия или ако е приключило, обстановката да е такава, че ясно да показва бързото му възобновяване. Конкретният казус не притежава тези характеристики. Нападението на свид. К. е било преустановено с излизането му извън заведението му и въпреки провокативните реплики към подсъдимия нищо в поведението му не е насочвало към действително предстоящо подновяване на физическата агресия. От своя страна подсъдимият е оставил мобилния си телефон на една от масите, извадил е носения от него нож, излязъл е на улицата и е нанесъл на пострадалия инкриминираните увреждания. Всички тези действия нямат защитен характер, а показват, че Е. сам е преминал в нападение, поради което не може да се позовава на неизбежна отбрана.

Отсъствието на предпоставките на чл. 12, ал. 1 от НК прави безпредметно обсъждането на въпроса налага ли се преквалификация на деянието по чл. 119 от НК поради превишаване на пределите на неизбежната отбрана, респ. какви са причините за евентуалното превишаване на тези предели.

Съдът законосъобразно е отхвърлил като несъстоятелна и друга претенция на защитата – за преквалифициране на деянието по чл. 118 от НК. Безспорно обидите, които пострадалият е отправил към подсъдимия могат да бъдат определени като тежки по смисъла на цитираната разпоредба предвид това, че засягат етническата принадлежност на Е.. Спрямо него е било упражнено и физическо насилие, довело до причиняване на телесни увреждания с различна медико-биологична характеристика. В същото време двете независими едно от друго експертни изследвания са достигнали до извод, че изпитваната от подсъдимия емоция, макар и интензивна, не покрива медицинските критерии за физиологичен афект, защото не се установяват нито типичните му фази и по-специално тази на емоционално изчерпване след деянието, нито характерните за пиковата фаза промени във възприятно-представния и мисловния процес, в мимическата и жестовата изразеност, в двигателната активност и сърдечно-съдовата дейност, във вегетативно-ендокринната функция на организма и дейността на вътрешните органи и тазовите резервоари. Отсъствието на бурна емоционална реакция, придружена със стеснение на съзнанието като най-характерен белег на състоянието на силно раздразнение препятства и възможността за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, а изпитваните от подсъдимия емоции остават в рамките на обичайното и, както правилно е посочила въззивната инстанция, имат отношение единствено към индивидуализация на наказанието.

Касационната проверка не установи и наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.

Апелативният съд е отстранил пропуските на първата инстанция при оценката на обстоятелствата, имащи значение за вида и размера на наказанието, като е отчел всички налични такива, законосъобразно е посочил кои от тях са смекчаващи и кои отегчаващи, съответно какви са значението и тежестта на всяко от тях при индивидуализацията му и убедително е защитил извода си защо въпреки направените корекции справедливо се явява наказанието, наложено с първоинстанционната присъда.

Неоснователно е твърдението, че са игнорирани данните за личността на подсъдимия, които изисквали да се приеме, че извършеното е инцидентна проява в живота му. Контролираната инстанция е направила именно такава констатация, която е обосновала с чистото му съдебно минало и добрите му характеристични данни. Не са били подценени или изцяло пренебрегнати трудовата му ангажираност и семейната му обвързаност с произтичащите от последната грижи за малолетното му дете. Не е оставено без внимание и поведението на Е. след деянието, свързано с уведомяване на полицията и доброволното предаване на оръжието, както и с оказаното в съдебната фаза съдействие за разкриване на обективната истина. Нещо повече, след внимателното им обсъждане въззивният съд не просто е приел, че всички тези обстоятелства са със значителна тежест при определяне размера на наказанието, но и че удовлетворяват изискването на чл. 55 от НК за многобройност.

В касационната жалба и допълнението към нея е акцентирано върху поведението на пострадалия, като се поддържа, че именно той е инициирал конфликта, завършил с опита за убийството му. Пропуска се обаче, че възприетата от ВТАС хронология на събитията е по-различна и съобразно тези фактически констатации инцидентът не е започнал с репликите на К., свързани с етническата принадлежност на подсъдимия. Началото му е поставено в малко по-ранен момент от предшестващи обидите действия на П. Е.. В основата му е обстоятелството, че без да е поканен, той се преместил при В. К. и предложил да го почерпи, упорито отхвърляйки ясно изразеното нежелание на пострадалия да влиза в комуникация с непознатия му подсъдим. Ето защо въпреки че заслужават отправения от ВТАС сериозен упрек поради това, че противоречат на установените в обществото порядки за нормално човешко общуване, адресираните към Е. обидни думи не са абсолютно безмотивни и изцяло непровокирани както се твърди в жалбата. Наред с това, макар безспорно прерастването на вербалната агресия във физическа да е резултат от последващото отиване на свид. К. до масата на подсъдимия, ролята на последния в последвалите събития съвсем не е толкова незначителна. Въпреки че след първоначалната размяна на реплики Е. се оттеглил, последвалото развитие на инцидента не разкрива пасивност и нежелание за избягване на по-нататъшен сблъсък, доколкото и след връщането си на неговата маса той е останал деен, обръщайки на свой ред с псувни и ругатни към К.. При това положение макар да представлява изключително смекчаващо обстоятелство, поведението на пострадалия и причинените вследствие това телесни увреждания на подсъдимия не могат да доведат до намаляване на наказанието под размера, определен от долустоящите съдилища.

Изискуемият от закона комплексен подход при оценката на обстоятелствата от значение за вида и размера на наказанието не позволява да бъде пренебрегната обстановката, при която е извършено деянието – в присъствието на много хора и въпреки намесата на свидетелите Ф. З. и М. М.. Не следва да се подминава и обстоятелството, че деянието съставлява довършен опит, а единствената причина, поради която не са настъпили общественоопасните последици, е свързана със своевременно оказаната медицинска помощ на пострадалия. Не може да бъде игнорирано и това, че и към настоящия момент К. продължава да търпи неблагоприятните последици от деянието вследствие на настъпилата деформация на дългата глава на двуглавия мишничен мускул и последвалото ограничаване на движението на горен десен крайник. Следва да бъде отчетено и посоченото в назначената от окръжния съд съдебномедицинска експертиза, че за преодоляване на усложненията от травмите в коремната кухина е възможно да се наложи извършване на допълнителна хирургическа интервенция. Всичко това показва, че макар значителна роля в конфликта да е имал пострадалият, деянието на Е. съвсем не е с толкова ниска степен на обществена опасност, която да налага спрямо подсъдимия да бъде проявено по-голямо снизхождение.

При положение, че не беше възприета тезата за намаляване на наказанието до претендирания размер от три години лишаване от свобода, е безпредметно обсъждането на доводите за отлагане на изтърпяването му по реда на чл. 66 от НК.

На последно място, не се основава върху материалите по до делото и оплакването, отнасящо се до гражданско-осъдителната част на проверявания съдебен акт. Невярно е твърдението на защитата, че при определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е нарушено изискването на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и е била игнорирана ролята на гражданския ищец в създалата се конфликтна ситуация. Напротив, за разлика от първата инстанция, която действително го е пренебрегнала, ВТАС е подложил на нарочно обсъждане това обстоятелство и изрично е отбелязал на стр. 52 от своя акт, че макар Е. да е създал предпоставките за възникване на скандала с пострадалия, последният също не е останал безучастен, а е генерирал значителна активност, допринесла за развитието и разрастването на инцидента. Отчетено е, че гражданският ищец е обиждал подсъдимия на етническа основа, преместил се на масата му, засегнал телесната му неприкосновеност, причинявайки му няколко телесни увреждания с различна медико-биологична характеристика, а след излизането от заведението го приканвал да го последва, за да уредят отношенията си. Именно тези действия на В. К. са мотивирали въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и да редуцира принципно дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от 70 000 лева до 50 000 лева. В същото време удовлетворяването на претенцията за намаляване на така определеното обезщетение би означавало да бъдат неглижирани всички останали фактори, имащи отношение към критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Няма как да бъде пренебрегнато обстоятелството, че гражданският ищец е преживял значителен стрес и болки вследствие на това, че са му причинени множество увреждания, локализирани в различни части от тялото; че е следвало да претърпи животоспасяваща операция, от която са настъпили усложнения; че възстановителният процес е продължил известно време, през което К. макар и със затихваща интензивност е изпитвал значителни неудобства, препятстващи го да полага грижи за малолетното си дете. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства убедително показва, че присъдената сума от 50 000 лева представлява справедлива компенсация за причинените на В. К. неимуществени вреди.

Предвид всички тези съображения касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

С оглед този изход на делото на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на частния обвинител направените от него разноски пред касационната инстанция в размер на 5 000 лева, в каквато насока беше отправено искане от повереника му.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 97/08. 07. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 50/2025 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

НА ОСНОВАНИЕ чл.189 ал.3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимия П. К. Е. да заплати на частния обвинител и граждански ищец В. И. К., сумата от 5 000 лв. (пет хиляди лева), представляващи

направени разноски за повереник в касационната инстанция

Решението не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.