Обезщетение за ползване на имот от добросъвестен владелец след иск за връщане

Текстът на акта

Ключови фрази

8
Р Е Ш Е Н И Е № 648

гр. София, 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в откритото съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиева
при секретаря Кристина Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4806 по описа за 2024 г.

До касационно обжалване е допуснато решение № 1047/26.07.2024 г., поправено с решение № 1113/19.09.2024 г. по гр.д. № 737/2024 г., в частта, с която Окръжен съд – Пловдив, изменяйки решение № 4850/30.11.2023 г. по гр.д. № 1623/2022 г. на Районен съд – Пловдив, е осъдил П. Н. Б. да заплати на Е. Б. К. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 6 380.00 лв. – обезщетение за ползвания в периода 14.11.2019 г. – 11.12.2021 г. без основание собствен на ищеца апартамент № 10 в [населено място], [улица], вх. Е, ет. 4, като искът е отхвърлен до размер на сумата 14 632.00 лв. и за периода 26.05.2017 г. - 13.11.2019 г., както е бил уважен с първоинстанционното решение.

Решението е допуснато до касационен контрол по въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да реши спора в рамките, очертани от твърденията по въведените от страните доводи и възражения, и допуска ли съществено процесуално нарушение, когато основе решението на невъведени твърдения по довод или възражение, основано на императивна правна норма? 2. От кой момент произвежда действие приемането от дете на наследството по опис? и 3. От кой момент купувачът, който е установил владение по договор за покупко-продажба, но е отстранен от имота с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, дължи обезщетението по чл. 59 ЗЗД на собственика на имота?

По първия въпрос настоящият състав намира, че диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) задължава въззивният съд да реши спора в рамките, очертани с твърденията по въведените от страните доводи и възражения, като съобрази предмета на и оплакванията във въззивната жалба и в отговора на жалбата. Правото на отговор на въззиваемия като на въззивника е проекция на правото на иск/на участие по делото и е с конституционно основание (чл. 117, ал. 1 и чл. 122, ал. 2 от Основния закон). Въззивният съд не нарушава диспозитивното начало, а провежда принципа на законност по чл. 5 ГПК, който също намира основанието си в Основния закон – чл. 4, ал. 1 от Конституцията, прилагайки с решението си императивна материално-правна норма, която първоинстанционният съд е пропуснал да приложи или е приложил неправилно. За това правомощие е без значение дали страните са се позовали на нарушението - дали в жалбата и/или в отговора на жалбата изрично са обосновали хипотезиса на приложимата императивна материално-правна норма, или са основали доводите и възраженията си на императивната материално-правна норма. Правомощието въззивният съд упражнява в определението по чл. 267 или по чл. 268 ГПК, като дава указания за пропуснатите от страните възможности да докажат правопораждащите факти в хипотезиса на императивната материална норма, както и в решението по чл. 271 ГПК. Въззивният съд нарушава принципа по чл. 6, ал. 2 ГПК, когато решава спора по невъведени от страните доводи и възражения, които не касаят приложимата императивна материално-правна норма, или когато основава решението си на доводи и възражения, които страните са въвели своевременно пред първата инстанция, но не ги поддържат с оплакванията си в жалбата и/или в отговора на жалбата и не са свързани с приложимата императивна материално-правна норма. Въззивният съд не нарушава чл. 6, ал. 2 ГПК, а провежда принципа по чл. 5 ГПК, когато прилага приложимата императивна материално-правна норма с решението си по спора, без значение на това какви са твърденията по въведените от страните и поддържани доводи и възражения. Въззивният съд би нарушил материалния закон, ако реши спора според императивна материално-правна норма, която е неприложима, или която е приложима, но не е приложил или е приложил неправилно. Основните начала на ГПК изискват в правораздавателната си дейност съдът да провежда онези граници, които началата взаимно си поставят, за да не достигне някое от тях до своето отрицание. Този отговор на процесуалноправния въпрос се основава на практиката на ВКС по чл. 269, изр. 2 ГПК и на изходните позиции в мотивите на т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. и на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 48 ЗН, наследството се придобива с приемането му, а приемането произвежда действие от откриването на наследството - от момента на смъртта на наследодателя (чл. 1 ЗН). Такава е и практиката на ВКС. В решение № 364/17.06.2024 г. по гр.д. № 2110/2023 г. I-во ГО и в много други се приема, че „правото на наследяване е притезателно имуществено право, което предоставя на призования към наследяване да приеме или да се откаже от наследството. Приемането на наследството може да е изрично. Изричното приемане на наследството се извършва с писмено изявление на наследника, което се вписва. Приемането има обратно действие – наследникът става правоприемник на наследодателя и придобива наследството от откриването му“. Мотивите към т. 1 ТР № 1/23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. ОСГК на ВКС изясняват значението и особеностите на приемането на наследството по опис от дете. Те не разграничават момента, от който приетото наследство по опис произвежда действие (чл. 61 ЗН). Изложеното налага следния отговор на първия материалноправен въпрос: Когато призованото към наследяване дете приеме наследството по опис (законът не предвижда друг начин да приеме наследството и не допуска да се откаже от него), приемането произвежда обратно действие. Детето придобива наследството като съвкупност от права, задължения и фактически отношения от момента на смъртта на наследодателя.

В практиката си по чл. 71 ЗС Върховният касационен съд приема, че разпоредбата е част от правилата, регламентиращи ликвидацията на отношенията между собственика и владелеца, породени от въздействието на владелеца върху притежаваната от собственика вещ. Правилата са в чл. 71 – чл. 74 ЗС. Основават се на принципа на забрана на неоснователно обогатяване, последователно провеждан в обективното материално право, който налага постигането на баланс между насрещните права на собственика и на владелеца при зачитане на основанието на установеното владение. Предназначени са да уредят отговорността за разноските, направени във връзка с вещта - необходими, полезни, разноски за плодовете, и да разпределят ползите от вещта – за кого са естествените и гражданските плодове. Във връзка с ликвидацията на отношенията и според основанието, на което е установено владението, владелците са добросъвестни (подлежащи на обезщетяване съобразно чл. 71 и чл. 72 ЗС), недобросъвестни (подлежащи на обезщетяване съобразно чл. 73 и чл. 74 ЗС) и приравнени на добросъвестните. Независимо от това в коя категория е съответният владелец, регламентацията на правата му е комплексна и формира единство от правила за разноските за и във връзка с ползите от вещта. Уредбата в чл. 71 – чл. 74 ЗС е в публичен интерес, т.е. материално-правните норми са императивни.

Съгласно чл. 71 ЗС, добросъвестният владелец се ползва от вещта и получава добивите, които е дала, до предявяването на иска за връщането й. Правата по чл. 71 ЗС законът признава и на недобросъвестния владелец, получил владението по предварителен договор със собственика (чл. 70, ал. 3 ЗС). Тази категория владелци се определят в доктрината и съдебната практика като „добросъвестни подобрители” и „владелци, приравнени на добросъвестните”. В същата група е и подобрителят, получил владението на придобивно основание, което впоследствие е унищожено, развалено или отменено, ако до завършване на подобренията не е узнал обстоятелството, послужило за отпадане на основанието, а поведението му не е причина за унищожаването, развалянето или отмяната на придобивното основание. Законодателното разрешение в чл. 71 ЗС почива на възможността ревандикационният иск да бъде уважен без необходимост от успешно провеждане на друг процес за установяване невалидността на придобивното основание, което легитимира владелеца като добросъвестен. Тук са хипотезите на придобивно основание, което към момента, в който е осъществено, не поражда прехвърлително действие, или което е нищожно поради порок във формата. Тогава, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС, предявяването на иска за връщането на вещта е моментът, в който владението е смутено. От този момент отпада добросъвестността на владелеца, разбирана като незнание за фактите, които са пречка за придобиване на собствеността въпреки осъщественото основание, на което е установено владението. От гледна точка на предпоставките за прилагането на чл. 71 и чл. 72 ЗС, добросъвестността се трансформира в недобросъвестност не само с предявяването на иск за връщането на вещта, но и при настъпване на други обстоятелства, следващи във времето момента на установената фактическата власт от владелеца, и предхождащи този на предявяването на иска за връщане на вещта – например когато владелецът е участвал в производство по иск за нищожност на завещанието в полза на праводателя, при предявявен иск от приобретателя срещу праводателя за развалянето на договора и други подобни.

Изложеното се основава на решение № 15/20.12.2022 г. по гр.д. № 2207/2021 г. II-ро ГО, решение № 35/25.02.2013 г. по гр.д. № 669/2012 г., ІІ-ро ГО и на много други решения на ВКС по чл. 71 – чл. 74 ЗС. Настоящият състав споделя тази практика. Тя е базирана на т. 11 ППВС № 6/1974 г. – тълкувателен акт на ВС, който поради непроменените правна регламентация и регулирани отношения има запазено, задължително за съдилищата действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Следователно отговорът на материалноправния въпрос, от кой момент купувачът, който е установил владение по сключения договор за покупко-продажба, но е бил отстранен от имота с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, дължи обезщетението по чл. 59 ЗЗД на собственика, е в зависимост от осъществяването на конкретни факти, които имат за резултат разрушаване на субективната увереност на купувача, че легитимиращата го сделка му предоставя правомощията на собственик. Добросъвестността се предполага (чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС). Възможно е обаче към сключването на договора такава увереност да не съществува – чл. 71 ЗС не се прилага за недобросъвестния владелец, или макар да съществува, да е отпаднала преди предявяването на иска за връщането на имота – най-късно тогава по силата на закона добросъвестното владение е смутено.

Изложеното налага настоящият състав да приеме, че по иска на собственика срещу купувача, който по сключения договор е установил владение върху имота, но е бил отстранен с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, основан на твърдения, че обезщетението по чл. 59 ЗЗД се дължи от момента на сключването на договора, в тежест на ищеца/на собственика е да въведе и докаже настъпили обстоятелства, имащи за последица отпадане на субективна увереност на купувача, че е собственик на имота - към момента на сключването на договора, или към момент, предхождащ предявяването на ревандикационния иск. Ако по делото по чл. 59 ЗЗД такива обстоятелства ищецът не твърди и не се докажат, най-късният момент, от който се дължи обезщетението е този на предявяването на иска по чл. 108 ЗС.

Настоящият състав като разгледа жалбите, с които страните пренасят спора по чл. 59 ЗЗД пред касационната инстанция – за уважения с обжалваното решение размер до сумата 14 632.00 лв. и за целия заявен с иска период 26.05.2017 г. – 11.12.2021 г., намира следното:

За да квалифицира предявения иск по чл. 59 ЗЗД, правилно въззивният съд е приел, че сумата 14 632 лв. ищецът Е. К. претендира в обезщетение на това, че през заявения с иска период ответникът П. Б. го е лишил от ползването на един апартамент в [населено място], придобит от ищеца по наследствено правоприемство от баща му Б. К. С., починал на 12.07.2016 г., и че ответникът е купил апартамента по договор по н.а. № 66/26.05.2017 г. за покупко-продажба от Н. К. С., сестрата на починалия. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът обосновава легитимацията си на кредитор по иска по чл. 59 ЗЗД с довода, че сключеният договор е без вещнотранслативен ефект, включително поради задължителното действие на две приложени решения. С решението по гр.д. № 216/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив е установен произходът на ищеца от Б. К. С. (чл. 69 СК). С решението по гр.д. № 275/2021 г. на ВКС ищецът е признат за собственик на апартамента по наследствено правоприемство от баща си, а ответникът е осъден да му предаде владението, което е основавал на договора по н.а. № 66/26.05.2017 г. (чл. 108 ЗС). Правилно въззивният съд е приел, че ответникът признава да е ползвал апартамента в зададения с иска период – от 26.05.2017 г., когато го е купил и е установил владение, до 11.12.2021 г., когато е изпълнил доброволно решението по чл. 108 ЗС, но е оспорен иска със следните възражения. Първо, ответникът е твърдял, че към сключването на договора е било образувано и висящо делото по чл. 69 ЗС; че националното законодателство не предвижда вписване на исковата молба по чл. 69 СК и по съображения, произтичащи от правото на мирно ползване на собствеността, установено в чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, което е с предимство пред нормите от вътрешното право, които го отричат (чл. 5, ал. 4 от Конституцията), следва да се приеме, че ответникът не е губил придобитата по договора собственост на апартамента. Второ, ответникът е твърдял, че искът за произход е бил предявен след преклузивния срок по чл. 69, изр. 1, пр. 1 СК. Трето, ответникът е твърдял, че преди да сключи договора е положил възможните усилия и се е убедил, че продавачът е собственик на апартамента. Извършените справки и удостоверението за наследници са свидетелствали, че Н. С. е единственият наследник на брат си, включително като се съобрази, че към този момент решението по чл. 69 СК не е влязло в сила.

Настоящият състав намира, че след като възраженията са поддържани от ответника с оплакванията му в жалбата срещу първоинстанционното решение, правилно въззивният съд е преценил, че е длъжен да ги разгледа. Правилна е и преценката на съда, че твърденията по възражението, основано на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, са преклудирани с разрешения спор по чл. 108 ЗС (чл. 299, ал. 1 ГПК), а тези по възражението за предявяването на иска по чл. 69 СК след преклузивния срок – не зачитат силата на пресъдено нещо на решението по чл. 69 СК, което поражда за всички обратното си действие/към момента на раждането на ищеца (чл. 298, ал. 3 ГПК). Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на ответника, че тези възражения въззивният съд е бил длъжен да разгледа по същество и като не го е сторил, е нарушил чл. 269, изр. 2, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд неправилно е приел обаче, че след като ищецът/малолетно дете е приел наследството на баща си по опис, едва към момента на описа е придобил собствеността на апартамента и от тогава ответникът му дължи обезщетението по чл. 59 ЗЗД. Както с отговора на първия материалноправен въпрос се прие, това, че след решението по чл. 69 СК ищецът/малолетно дете е приел наследството по опис (чл. 61 ЗН), не задава различен момент от предвиденото в чл. 48, вр. чл. 1 ЗН. Той е станал собственик на апартамента като актив от наследството на баща си към 14.07.2016 г., когато наследството е открито (чл. 1 ЗН). Изводът въззивният съд е бил длъжен да направи и като зачете силата на пресъдено нещо на решението по чл. 108 ЗС, като постановено между същите страни и установяващо осъществения придобивен способ.

Въззивният съд също така е пропуснал да забележи, че твърденията по последното поддържано възражение ответникът основава на правата, с които разполага добросъвестния владелец. Твърденията, че ответникът е направил възможното и се е убедил да купува апартамента от единствения наследник на Б. С., не опровергават, а допълнително обосновават презумпцията по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС. На съда е задължението да ги квалифицира като основани на предвиденото в чл. 70, ал. 1, изр. 1 и чл. 71, пр. 1 ЗС. Доколкото първостепенният съд не е изпълнил това си задължение в доклада и в решението, а възражението се основава на императивните материалноправни норми, задължението е било на въззивния съд. При зачитане на задължителната сила на решението по чл. 108 ЗС, с което ревандикационният иск е уважен в осъдителната част (чл. 296 и чл. 298, ал. 1 ГПК), следва да се приеме, че въз основа на договора по н.а. № 66/26.05.2017 г. ответникът е установил владението на апартамента. Въззивният съд е бил длъжен да изследва предпоставките на императивните материалноправни норми в чл. 71 – чл. 74 ЗС, които уреждат спорните отношения между страните. Решението следва да се касира като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение по чл. 269, изр. 2 ГПК. Касационният състав е длъжен да реши спора по същество. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия.

По твърденията на ответника, че е добросъвестен владелец, ищецът не е реплекирал и не е доказал, че към 26.05.2017 г. – момента на сключения договор за покупко-продажба, който според задължителното за съда и страните решение по чл. 108 ЗС е без вещнотранслативен ефект (чл. 296 и чл. 298, ал. 1 ГПК), и не по-късно от 25.06.2019 г. - момента на предявяването на иска по чл. 108 ЗС са настъпили обстоятелства, разколебаващи увереността на ответника да е придобил собствеността от продавача Н. С./сестра на бившия собственик. Искът по чл. 59 ЗЗД е основателен за периода 25.06.2019 г. - 11.12.2021 г., когато ответникът доброволно изпълнява решението по чл. 108 ЗС - неоспорен от страните факт, който събраните доказателства не опровергават. Чл. 71, пр. 1 ЗС признава правото на ответника като добросъвестен владелец да ползва апартамента до момента на предявяване на ревандикационния иск. Следователно искът по чл. 59 ЗЗД е неоснователен за периода 26.05.2017 г. - 24.06.2019 г. По делото се установява, че ответникът е купил апартамента необзаведен. Обезщетението за периода 25.06.2019 г. – 11.12.2021 г., за който искът по чл. 59 ЗЗД е основателен, следва да се определи според допълнителното заключение на съдебнотехническата експертиза, което страните не са оспорили и първостепенният съд е приел. От заключението се установява, че за този период пазарният наем на необзаведени апартаменти в [населено място] с местонахождение и вид, подобни на процесния, е за общата сума 7 616.00 лв. Настоящият състав намира, че искът по чл. 59 ЗЗД е основателен за периода 25.06.2019 г. – 11.12.2021 г. и до размера 7 616.00 лв. Въззивното решение следва да се отмени в частта, с която искът е отхвърлен за периода 25.06.2019 – 13.11.2019 г. с пресъждане допълнително на сумата 1 236.00 лв. над уважения с решението размер от 6 380.00 лв. и за този период, включен в заявения с иска.

По разноските:

При този изход на делото настоящият състав дължи да преразпредели отговорността на страните за направените разноски пред трите инстанции. За производството пред ВКС това следва да се извърши според основателната, респ. неоснователната част от жалбите, а за предходните две инстанции – пропорционално според основателната, респ. неоснователната част на исковете по чл. 59 и чл. 45 ЗЗД.

Доколкото касационната жалба на ответника е неоснователна, в негова тежест остават внесените такси по сметка на ВКС. Разноски за адвокатско възнаграждение не е претендирал, респ. не му се присъждат. На ищеца ответникът дължи да възстанови разноски за общата сума 201.35 лв.

За въззивното производство на ищеца следва да се възстановят разноски за сумата 769.12 лв., а на ответника – за сумата 2 336.08 лв.

За първоинстанционното дело ищецът има право на възстановяване на разноски за сумата 1276.95 лв., а ответникът – за сумата 2336.08 лв.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1047/26.07.2024 г., поправено с решение № 1113/19.09.2024 г., по гр.д. № 737/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за периода 25.06.2019 г. – 13.11.2019 г. и над сумата 6 380.00 лв. до сумата 7 616.00 лв., както и в частта по разноските.

ОСЪЖДА П. Н. Б. да заплати на Е. Б. К. на основание чл. 59 ЗЗД и сумата 1 236.00 лв. (общо да заплати сумата 7 616.00 лв.) – това, с което се е обогатил за ползвания без основание собствен на ищеца апартамент № 10 в [населено място], [улица], вх. Е, ет. 4, в периода 25.06.2019 г. – 11.12.2021 г., ведно със законните лихви от 04.02.2022 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати сумата 2 246.59 лв. - разноски по делото.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решението в останалата част по иска по чл. 59 ЗЗД.

ОСЪЖДА Е. Б. К. да заплати на П. Н. Б. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 4 672.16 лв. – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.