Отхвърляне на иск от въззивния съд без оплакване в жалбата за безспорен факт

Текстът на акта

Ключови фрази

2
Р Е Ш Е Н И Е № 185

гр. София, 21.10.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на шести октомври две хиляди и двадесета година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Зоя Атанасова

Геника Михайлова
при секретаря Ванюша Стоилова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4494 по описа за 2019 г.

Производството е по чл. 290 - 292 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 270/ 11.07.2019 г. по гр.д. № 423/ 2019 г. в частта, с която Пазарджишки окръжен съд, изменяйки решение № 75/ 19.03.2019 г., допълнено с решение № 151/ 20.05.2019 г. по гр.д. № 1220/ 2018 г. на Районен съд – Велинград, е отхвърлил исковете на В. Г. П. срещу „ВКТВ“ ЕООД с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 59 КТ, вр. чл. 10 КТД от 23.03.2016 г. за общата сума 5 314.81 лв. – неплатена част от трудови възнаграждения за периода м. ноември 2016 г. – м. март 2018 г. и чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за общата сума 572.86 лв. – законните лихви върху неплатените главници в периодите, следващи съответния месец на неизплатеното възнаграждение до предявяването на иска (14.09.2018 г.).

Решението е допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по следния процесуално-правен въпрос: Допуска ли въззивният съд съществено процесуално нарушение, когато отхвърля иска без съответно оплакване в жалбата от ответника срещу първоинстанционното решение, приемайки за неосъществен правопораждащ вземането по иска юридически факт, за който страните не спорят и има ли значение, че искът е основан (има за източник) императивна материално-правна норма?

По повдигнатия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд дава следния отговор: Въззивният съд допуска съществено процесуално нарушение на чл. 6, ал. 2, вр. чл. 269, изр. 2 ГПК, а и на чл. 273, вр. чл. 153 и чл. 154 ГПК, когато отхвърля иска без съответно оплакване във въззивната жалба от ответника срещу първоинстанционното решение, приемайки за неосъществен юридически факт, пораждащ вземането по иска, за който страните не спорят. За отговора е без значение, че искът е основан (има за източник) императивна материално-правна норма.

Мотиви: В исковата молба ищецът въвежда фактите, на които основава иска си (правопораждащите), с изрични твърдения, че са настъпили, но и когато се позовава на правните последици, които осъществяването им е породило (чл. 127, ал. 1, т. т. 4 и 5 ГПК). Ответникът може да ги оспори в писмения отговор на исковата молба с изрични твърдения, които ги опровергават или с възражение, което изключва тяхното осъществяване (чл. 131, ал. 2 т. 4 и 5 ГПК). Безспорният правопораждащ юридически факт е в предмета на делото, но е изключен от обсега на доказване. С доклада на делото съдът е длъжен да уведоми страните, че не се нуждае от доказване, но не дължи указания, че за него ищецът не сочи доказателства (арг. от чл. 146, ал. 1 т. 4, вр. чл. 153 и от обратното на чл. 146, ал. 2, вр. чл. 154 ГПК). В решението си по спора първостепенният съд е длъжен да приеме, че безспорният факт се е осъществил, освен ако събраните по делото доказателства за другите релевантни факти го изключват.

Пред въззивната инстанция ответникът може да се оплаче, че докладът на първостепенния съд е непълен (правопораждащият иска факт не е признат за ненуждаещ се от доказване, а това е осуетило възможността изрично да го оспори) или че първостепенният съд необосновано е приел безспорният правопораждащ факт осъществен, въпреки че събраните доказателства го изключват. Въззивният съд е длъжен да реши спора съобразно основателността на такова оплакване в жалбата, респ. в писмения отговор на жалбата от ответника. Той не разполага с правомощие да отхвърли иска само поради това, че се основава (има за източник) императивна материална правна норма, а безспорният юридически факт не е доказан.

Задължението на въззивната инстанция да обезпечи правилното прилагане на императивна материално правна норма, когато тя задава правната квалификация на иска и без изрично оплакване във въззивната жалба, произтича от принципа на законност (чл. чл. 5 ГПК). Императивните материално-правни норми провеждат основите на правовата държава и са установени в публичен, не в частен интерес. Поради това съдът има задължението да обезпечи правилното им прилагане по всеки правен спор, с който е сезиран (чл. 4, ал. 1, вр. чл. 117, ал. 1 КРБ, а и т. 1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. ОСКТК на ВКС). Следователно въззивният съд е длъжен да даде указания за пропуснатите от страните възможности да докажат факти в хипотезиса на приложима по делото императивна материално-правна норма, когато първата инстанция я е приложила неправилно или при основателно оплакване от ответника за непълен доклад. Това не означава, че въззивният съд е длъжен да изключи осъществяването на безспорен факт в хипотезиса на императивната материално-правна норма, само защото не е доказан. В противен случай той допуска съществено процесуално нарушение - на чл. 6, ал. 2, вр. чл. 269, изр. 2 ГПК, а и на чл. 273, вр. чл. 153 и чл. 154 ГПК.

Настоящият състав на Върховния касационен съд като констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо и извърши проверка за неговата правилност съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира касационната жалба от ищеца В. П. за основателна. Съображенията са следните:

В исковата молба са изложени твърдения, че: 1) в периода м. ноември 2016 г. – м. март 2018 г. ищецът е заемал ръководна длъжност в предприятието на ответника „ВКТВ“ ЕООД (ръководител отдел „Контрол на водните ресурси“; 2) за същия период страните са обвързани от КТД от 23.03.2016 г.; 3) с чл. 10 КТД работодателят се е задължил да заплаща работна заплата на служителите на ръководни длъжности, определена съгласно минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент 2.01; 4) в зададения с иска период ответникът изплаща месечните възнаграждения на ищеца в размер, по-нисък от уговорения в чл. 10 КТД, а му дължи сумите 5 314.81 лв. – сбор от неизплатенине трудови възнаграждения и 572.86 лв. - законните лихви в обезщетение на всяко забавено плащане в периоди от 25-то число на месеца, следващ месеца на положения труд, до предявяване на иска (14.09.2018 г.).

Ответникът е оспорил исковете с твърдения, че в чл. 11 от КТД е уговорен начин за образуване на средствата за работна заплата в предприятието, а той включва като компонент решение от ДКЕВР, а то определя разходите за работната заплата в предприятието според определената от държавния регулатор цена на водата. КТД заварва решение № Ц2/ 30.01.2015 г. на ДКЕВР. Според него разходите за работна заплата в предприятието на работодателя към влизането в сила на КТД са за сумата 418 000 лв., определени при посочена от регулатора цена на водата 0.56 лв/ куб. м. Цената на водата в следващото решение на ДКЕВР (№ Ц22/ 30.06.2016 г.) е същата, поради което и разходите за работна заплата в предприятието са останали непроменени. Поради това и трудовото възнаграждение на ищеца не е променено в исковия период, а заплатеното от работодателя съответства на дължимото.

С първоинстанционното решение исковете по чл. 128, т. 2, вр. чл. 59 КТ, вр. чл. 10 КТД от 23.03.2016 г. и по чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД са уважени.

Във въззивната жалба ответникът се е оплакал, че първостепенният съд неправилно е отхвърлил възражението му по чл. 11 КТД.

Според въззивното решение, тези искове са неоснователни. Мотивите са, че чл. 17 КТД изисква всяко изменение на работната заплата в предприятието да се уговори допълнително след преговори между страните по КТД. Разпоредбите, задаващи правната квалификация на исковете, са императивни (в публичен интерес), а след като по делото липсват доказателства да е настъпил един от юридическите факти, които ги пораждат (проведени и успешно завършили преговори по чл. 17 КТД), първоинстанционното решение следва да се измени, а исковете по чл. 128, т. 2, вр. чл. 59 КТ, вр. чл. 10 КТД от 23.03.2016 г. и по чл. 245, ал. 2, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД - да се отхвърлят при неблагоприятни последици на доказателствената тежест за ищеца.

Касационният състав приема, че този извод на въззивния съд е в нарушение на чл. 6, ал. 2, вр. чл. 269, изр. 2 ГПК, а и на чл. 153 и чл. 154 ГПК. Разпоредбите, задаващи правната квалификация на отхвърлените искове, са императивни, включително с препратката към КТД от 23.03.2016 г., но по никой от посочените с отговора способи ответникът не е въвел спор за фактите по чл. 17 КТД. Неправилното решение следва да се отмени. Не се налага повтарянето или извършването на други процесуални действия. Касационната инстанция е длъжна да реши спора по тези искове по същество.

Страните не спорят, а и от събраните доказателства се установява, че: 1) в периода м. ноември 2016 г. – м. март 2018 г. ищецът е заемал длъжността ръководител на отдел „Контрол на водните ресурси“ в предприятието на ответника; 2) в този период той е престирал труд за работодателя; 3) страните са обвързани от КТД от 23.03.2016 г., сключен между работодателя и синдикалната организация на КНСБ, а ищецът е неин член; 4) с чл. 10 КТД работодателят се е задължил да плаща минимална работна заплата на служителите на ръководни длъжности, определена съгласно минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент 2.01; 5) длъжността на ищеца е ръководна и 6) трудовото възнаграждение е платимо на 25-то число от месеца, следващ положения труд.

Според възражението в писмения отговор на исковата молба и оплакванията в жалбата от ответника, че първата инстанция го е отхвърлила неправилно, спорът между страните се концентрира върху това, дали чл. 10 КТД предвижда като условие (елемент) увеличение на нормативно определената минимална работна заплата за страната или и допълнително, произтичащо от чл. 11 КТД - увеличението да е съобразно с решение на ДКЕВР, което определя различна цена на водата по отношение на цената, определена с предходно решение на ДКЕВР. Това налага съдът да тълкува КТД според предвиденото в неговите чл. 10 и чл. 11.

Съгласно чл. 10 КТД, страните са се споразумели минимална месечна работна заплата за дружеството да е минималната за страната (нормативно определената), завишена с коефициент 1.03. Уточнено е, че така определена, към сключване на КТД минималната месечна работна заплата за дружеството е 432.60 лв. Предвидена е и възможност при постигнати финансови резултати дружеството допълнително да увеличи минималната работна заплата в предприятието. Чл. 10/ 1 от КТД определя коефициентът на работните заплати на ръководните длъжности да е 2.01., а не 1.03. Съгласно чл. 11 КТД, работодателят и синдикатът се договарят, че средствата за работна заплата се определят според действащата цена на водата, нормативните документи и общите финансови възможности на дружеството.

Тълкувани двете разпоредби от КТД според изискванията на чл. 20 ЗЗД налагат извода, че условието за изменение (увеличение) на минималната работна заплата за работниците и служителите в предприятието на работодателя е промяна (увеличение) на минималната работна заплата за страната, определена от Министерския съвет (чл. 244, т. 1 КТ). Изводът, че условията не включват задължително и изменение (увеличение) на цената на водата с решение на ДКЕВР, а от това – и на разходите за работна заплата в предприятието, следва от това, че: 1) в чл. 10 КТД изрично е посочено, че към сключване на КТД минималната работна заплата за дружеството е 432.60 лв. = 420.00 лв. (минималният размер на работната заплата за страната, определен с ПМС № 375/ 28.12.2015 г.) х 1.03 (минималният коефициент по чл. 10), т.е. чл. 10 КТД не се базира на конкретно решение на ДКЕВР и 2) чл. 11 КТД обяснява, че коефициентът от 1.03 – за минималната работна заплата за дружеството, респ. за персонала с различен коефициент (за ръководните длъжности– 2.01) може да е и по-висок „при постигнати финансови резултати“, т.е. ако с решение на ДКЕВР цената на водата се увеличи, а с това нараснат и финансовите възможности на дружеството.

Следователно на основание чл. 128, т. 2, вр. чл. 59 КТ, вр. чл. 10 КТД, ответникът е бил длъжен на всяко 25-то число да заплаща трудово възнаграждение (основно и за прослужено време) за престирания от ищеца труд на заеманата ръководна длъжност в размери, съответни на увеличението на минималната работна заплата за страната в зададения с иска период, увеличени с коефициента 2.01. По делото липсват доказателства, че в периода е била увеличена и определената с решения на ДКЕВР цена на водата (в решение № Ц2/ 30.01.2015 г. и в решение № Ц22/30.06.2016 г. тя е все 0.56 лв./ куб.м.), а с това – са се увеличили финансовите възможности на предприятието да плаща трудовите възнаграждения в по-високи размери от коефициентите, зададени в чл. 10 КТД.

От допълнителното заключение на съдебно-счетоводна експертиза, прието от съда и неоспорено от страните, се установява, че общата сума на дължимото трудово възнаграждение на ищеца, сформирана от разликите между заплатеното от работодателя и определеното, съгласно коефициентите по чл. 10 КТД, възлиза на сумата 5 314.81 лв. На основание чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД работодателят му дължи и сумата 572.86 лв. – законните лихви върху всяка неплатена главница в период на забавата, 25-то число на месеца, следващ положения труд, до 14.09.2018 г. Касационната инстанция е длъжна да уважи изцяло исковете по чл. 128, т. 2, вр. чл. 59 КТ, вр. чл. 10 КТД и по чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника, ответник и по касация, следва да се поставят сторените от касатора разноски по делото. Те се изразяват в заплатените адвокатски възнаграждения: по 600 лв. за представителството пред първата и втората инстанция, 800.00 лв. – за представителството пред ВКС и 30.00 лв. – държавна такса за ВКС. Въззивното решение подлежи на отмяна в частта по разноските и по държавните такси. С оглед крайния изход на спора, въззивният съд ги е определил неправилно. Касационното решение не включва пресъдените на ищеца разноски с определението по чл. 288 ГПК.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ № 270/ 11.07.2019 г. по гр.д. № 423/ 2019 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която исковете са отхвърлени, по разноските и по държавните такси.

ОСЪЖДА „ВКТВ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление Велинград, [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на В. Г. П. от В., [улица], ЕГН [ЕГН]:

· на основание 128, т. 2, вр. чл. 59 КТ, вр. чл. 10 КТД от 23.03.2016 г. сумата 5 314.81 лв. – неплатена част от трудови възнаграждения за периода м. ноември 2016 г. – м. март 2018 г., ведно със законната лихва от 14.09.2018 г.;

· на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата 572.86 лв. – законни лихви върху всяка неплатена главница в период на забавата от 25-то число на месеца, следващ положения труд, до 14.09.2018 г., а

· на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 030.00 лв. – разноски по делото.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

6