Допустимост на отрицателен установителен иск за собственост при твърдение за права на ищеца

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 51
София, 08.07.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на десети май през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: Веселка Марева

Емилия Донкова

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2767/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С определение № 30 от 27.01.2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 260455 от 29.03.2021 г. по в. гр. д. № 3188/2020 г. на Пловдивски окръжен съд, по касационната жалба на община Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение, с което делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд за произнасяне по съществото на спора.

Ответникът по касация „КТ Интернешънъл“ ЕАД, гр. Пловдив, не е изразил становище в съдебно заседание.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение, с което предявения от касатора иск е уважен, като е признато за установено по предявения от община Пловдив срещу „КТ Интернешънъл“ ЕАД, гр. Пловдив, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 56784.522.689 по кадастралната карта на гр. Пловдив, с площ от 195 кв. м.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа жалбата на наведените в нея основания, приема за установено следното:

В исковата молба са изложени твърдения, че имотът със стар пл. № 6 бил собственост на държавата. През 1969 г. Цигарена фабрика „Родопи“- Пловдив направила искане имотът да бъде предоставен на ГНС- гр. Пловдив, тъй като мероприятието, за което бил отчужден, нямало да бъде реализирано. Била назначена комисия, която приела недвижимия имот. През 1993 г. 1/2 ид. ч. от имота била реституирана в полза на наследниците на М. М.. Останалата 1/2 ид. ч. продължила да бъде собственост на държавата до приемането на ЗМСМА, съгласно § 7, ал. 1, т. 3 от който, преминала в патримониума на общината. Ответникът оспорвал правото на общината, като претендирал той да е собственик на имота.

Възивният съд е извършил преценка на наличието на посочените в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, предпоставки за допустимостта на отрицателен установителен иск. Посочил е, че съгласно т. 1, изр. 1 от тълкувателния акт, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Относно първата хипотеза- когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, в мотивите към тълкувателното решение е пояснено, че „правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора“. Такива права са например правото на ползване или правото на преминаване, които ответникът по отрицателния установителен иск, претендирайки да е собственик на имота, отрича и възпрепятства упражняването им. В т. 1, изр. 2 от тълкувателното решение е посочено също така, че в производството по отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът- фактите, от които произтича правото му. Основанието за претендираните от ищеца права не е основание на иска. Наличието на такива права следва обаче задължително да бъде обосновано и доказано, тъй като от това зависи наличието на правен интерес от иска и съответно допустимостта на същия. В случая в исковата молба е изложено твърдение, че през 1969 г. процесният имот бил предаден на ГНС- гр. Пловдив, в лицето на СП “Жилфонд“, като същият и към датата на влизане в сила на ЗМСМА се стопанисвал и управлявал от общината. В този смисъл като основание за правото на собственост на ищеца се сочи разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, съгласно която, с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици. Във връзка с изискването имотите да не подлежат на връщане на предишните им собственици се твърди също така, че 1/2 ид. ч. от дворното място е реституирана в полза на наследници на М. М. по реда на Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ и др.. По отношение на това обстоятелство не е налице спор между страните, поради което не е и налице правен интерес от това да бъде признато за установено, че дружеството не е собственик на реституираната 1/2 ид. ч., за която същото изрично не претендира. Друга отрицателна предпоставка за преминаване на правото на собствеността в полза на общината е уредена в § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА, а именно имотът да не е включен в капитала, уставния фонд или да не се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. В този смисъл би могло да се приеме, че е налице правен интерес за общината да установи, че процесният имот не е собственост на ответното дружество, като част от капитала му чрез преобразуването на държавния Тютюнев комбинат „Родопи“ - Пловдив и по правоприемство от създаденото в резултат от преобразуването „Пловдив- БТ “АД, но само, ако са налице положителните предпоставки по § 7, ал. 1, т. 3, а именно към датата на влизане в сила на ЗМСМА дворното място да е било незастроено и да е било предназначено за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия. При това следва да се има предвид, че подлежат на установяване положителните предпоставки по §7, ал. 1, т. 3, като условие за допустимостта на иска, а не директно на правото на собственост на ищеца, тъй като въпросът относно принадлежността на правото на собственост е материално- правен въпрос и по него се дължи произнасяне в зависимост от наличието на правен интерес.

В обобщение е посочил, че в конкретния случай е налице една специфична хипотеза на отрицателен установителен иск, при която, макар да е налице пълна идентичност между правата, за които претендират страните- по вид и обем, без да се търси защита на фактическо състояние или на право на придобиване на вещни права, искът би бил допустим, ако ищецът установи положителните предпоставки за преминаване на собствеността в неговия патримониум. Установяването на тези положителни предпоставки, като условие за процесуална допустимост, дава възможност да бъдат отречени със сила на присъдено нещо претендираните от ответника права, които биха изключили правото на собственост на ищеца, дори и при наличието на въпросните положителни предпоставки. Видно от съдържанието на исковата молба, а и от приетите писмени доказателства /акт за държавна собственост № 2190/8197 от 24.08.1967 г., съставен за дворно място от 205 кв. м. и „паянтово жилище- магазин с жб. плоча“; заповед № ОА- 2203/08.11.1993 г. на кмета на общината за отмяна на отчуждаването на 1/2 ид. ч. от бивш имот пл. № 6, както и на целия втори етаж от двуетажната жилищна сграда в него; акт за частна общинска собственост № 504/01.09.2000 г., съставен за 1/2 ид. ч. от имот пл. № 689 и първи етаж от построената в него двуетажна жилищна сграда; заповед № РД- 02- 51/08.02.2002 г. на кмета на Район „Централен“- гр. Пловдив, с която е одобрено решение на комисия, назначена за освидетелстване на двуетажната жилищна сграда, находяща се на ул. "Г.Димитров" № 35 и ул. "Одрин" № 5, като е наредено премахването й; нотариален акт № 182/17.12.1997 г., с който наследниците на М. М. са продали на Г. Ш. втори етаж от масивна жилищна сграда, със застроена площ от 87 кв.м., ведно със съответни прилежащи части от сградата, както и 1/2 ид. ч. от дворното място, в което е построена същата, съставляващо имот пл. № 689, към датата на влизане в сила на ЗМСМА- 17.09.1991 г./, процесното дворно място е било застроено с двуетажна сграда, която е премахната не по- рано от привеждане в изпълнение на заповед № РД- 02- 51/08.02.2002 г. на кмета на Район „Централен“- гр. Пловдив. Не са налице преки и категорични доказателства относно това, какво е било предназначението на процесния имот към датата на влизане в сила на ЗМСМА. От комбинирана скица, издадена по заявление от 15.06.2011 г., се установява, че процесният ПИ № 56784.522.685 по КККР попада в УПИ І- 689,690,930, 693, кв.166 по регулационен план от 1982 г. за улична и дворищна регулация, без да е посочено отреждането за УПИ. Независимо от това доколко е налице основание да се счита, че процесният имот е бил предназначен за жилищно строителство, за обществени, благоустройствени или комунални мероприятия към датата на влизане в сила на ЗМСМА, тъй като предпоставките по §7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на същия закон следва да са налице кумулативно, липсата на първата от тях- имотът да не е бил застроен, дава достатъчно основание да се приеме, че не е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: как следва да процедира съдът, сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, когато правният интерес на ищеца от предявения иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото, което отрича на ответника, ако ищецът не докаже фактите, на които основава твърдяното си право – да прекрати производството поради липса на правен интерес или да се произнесе с решение по съществото на спора.

По така поставения процесуалноправен въпрос трябва да се даде следният отговор:

Според т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК, в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. При положение, че ищецът не докаже, че е титуляр на правото, което е обусловило правния му интерес, отрицателният установителен иск за собственост подлежи на отхвърляне без съдът да изследва правата на ответника. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай, че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника. В цитирания смисъл са решение № 9 от 10.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6320/2015 г., II г. о. решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/15 г. на ВКС, II г. о., решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г. на II г. о. и решение № 52/19.06.2018 г. по гр. д. № 2154/2017 г. на II г. о., решение № 153 от 9.11.2017 г. по гр. д. № 4486/2017 г. и решение № 68/24.07.2018 г. по гр. д. № 2767/2017 г., II г. о., определение № 427/12.12.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/13 г. и определение № 105 от 18.06.2019 г. по ч. гр. д. № 1606/2019 г. на ВКС, II г. о., които се споделят от настоящия съдебен състав.

По касационната жалба.

С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, неправилен е извода на въззивния съд, че не е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, който е обусловил обезсилването на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото. В конкретния случай ищецът е обосновал правния си интерес с твърдения, че е носител на същото право. Следователно доказването принадлежността на спорното право в полза на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация. При новото разглеждане на делото съдът трябва да прецени дали са доказани фактите, пораждащи правото на собственост в негова полза, което би изключило правото на ответника. В случай че се приеме, че тези факти не са установени, искът подлежи на отхвърляне, без да се изследват правата на ответника, а при положение, че са доказани - на изследване подлежат и неговите права. Съдът дължи произнасяне по основателността на предявения отрицателен установителен иск и в двете хипотези.

Въз основа на така установеното по делото, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснато съществено процесуално нарушение, представляващо касационно основание за отмяна по чл. 281, т. 3 във вр. с чл. 293, ал. 2 ГПК. Въззивното решение следва да бъде отменено, като на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото се върне за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд за произнасяне по съществото на спора.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по исканията на страните за заплащане на направените в настоящото производство разноски.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 260455 от 29.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3188/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд съобразно дадените в мотивите указания.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: