Срокове за възражение за погасителна давност и недопустимост на служебното им удължаване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 236/19 г.

гр.София 20.01.2020 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4551/15 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от „Параходство Български морски флот“ АД, В., представлявано от изпълнителния директор А. Я. К., чрез адв. М. П. и адв. А. М., срещу въззивно решение № 45/14.05.2015 г., постановено от Бургаския апелативен съд по т.д. № 95/2015 г. в частта, с която искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 43 864 лв. до пълния предявен размер от 84 257 лв., като погасен по давност, за мораторната лихва върху отхвърлената част от главницата, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски.

Касационното обжалване е допуснато по правните въпроси за сроковете, в които ответникът може да подаде отговор на исковата молба и да въведе възражения, включително за изтекла погасителна давност в следните хипотези: при изменение в размера на иска, при изпращане на делото по компетентност на друг съд, при първоначална размяната на книжата и развито производство по общия ред на ГПК, по-късно продължило по реда за разглеждане на търговските спорове и допустимо ли е служебно съдът да възстановява срока за отговор на ответника, без искане от негова страна, както и за обстоятелствата, при които е допустимо възстановяване на срока за отговор (хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Съставът на Върховния касационен съд приема следното разрешение:

Срокът, в които ответникът може да подаде отговор на исковата молба и да въведе възражения, е изрично определен в чл. 131 ГПК и е едномесечен, считано от датата на първото по ред редовно уведомяване на ответника, с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея и указания за задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаване на такъв, както и последиците при неупражняването на права. Само, ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства (чл. 133 ГПК) или на нарушаване на съдопроизводствените правила, страната може да го стори по-късно, включително и пред въззивна инстанция – в този смисъл и ТР 1/13 ОСГТК на ВКС. Казаното се отнася и до възражението за изтекла погасителна давност. Както е изяснено изрично в цитирания тълкувателен акт, това възражение не може да се основава на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва. Срокът за отговор по чл. 131 ГПК по общо правило може да бъде удължен при условията на чл. 63, ал. 1 ГПК. Той не е от вида на т.нар. „решителни“ срокове, каквито са тези за обжалване и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение (чл. 63, ал. 3 ГПК), за подаване на молба за възстановяване на срок (чл. 64, ал. 4 ГПК), както и срокът за предявяване на бъдещ иск по чл. 390 ГПК, предвид целта и характера на същия (според разясненията в ТР № 4/02.02.2017 г. по Тълкувателно дело № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС). Продължаването на срока не може да стане служебно – би било в нарушение на чл. 6 ГПК.

С увеличение размера на иск, който не е предявен като частичен не възниква ново право на отговор по чл. 131 ГПК, вкл. за въвеждане на възражения за погасяване по давност на вземането за увеличения размер.

Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД и прекъсването й по чл. 116, б. "б" ЗЗД настъпва от датата на завеждане на иска, освен за първоначално посочения в исковата молба размер на вземането, но още и за този, увеличен по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК . Счита се, че искът е предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Поради това и увеличението на исковата претенция се разглежда не като предявяване на нов иск, а е форма на прецизиране на претендирания размер, чрез която ищецът коригира свои грешки или неточности в преценката си. В тази хипотеза спорното право продължава да се търси на същото основание и със същото съдържание, като промяната е само по отношение на точния размер.

Давността за вземането, включително и за увеличената част, е прекъсната с исковата молба и е спряла да тече докато трае исковият процес, защото пред съда е заявено цялото спорно право, ако не е посочено, че се предявява частичен иск (така разясненията по ТР № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС). Само когато се увеличава размера на предявен изрично като частичен иск, по отношение на увеличението погасителната давност не е прекъсната с подаването на исковата молба .

Изпращането на делото по компетентност на друг съд също не е обстоятелство, което променя условията и сроковете за отговор и възражения по чл. 131 ГПК. Съгласно изричната разпоредба на чл. 118, ал. 2 ГПК делото се смята за висящо пред приемащия съд от дена на подаване молбата пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си. В този смисъл изтеклите до приемане на делото от приемащия съд срокове не се възстановяват, нито се “възраждат“ преклудираните права.

По аналогичен начин се разрешава въпросът и при вече извършена размяната на книжата и развито производство по общия ред на ГПК, което по-късно продължава по реда за разглеждане на търговските спорове. Съдържанието на отговора по 131 и по чл. 367, ал. 2 ГПК е идентично – ответникът е длъжен да посочи възраженията си срещу иска, което включва и тези за погасителна давност. По търговските спорове, за разлика от общия граждански процес, втората фаза от исковия процес се извършва отново чрез размяна на книжа, в закрито заседание, без обаче да се променят сроковете за възражения против първоначалния иск. Самото определяне на спора като търговски едва след първоначалната размяна на книжа не предполага повтаряне на вече редовно извършените процесуални действия от страните и съда, нито открива повторна възможност и нов срок за въвеждане на възражения, които са преклудирани. Както се посочи по-горе, възражение за изтекла погасителната давност не може да се въведе по-късно на основание ново (открито или възникнало) обстоятелство.

По процесуалноправния въпрос - допустимо ли е служебно съдът да възстановява срока за отговор на ответника, без искане от негова страна и за обстоятелствата, при които е допустимо възстановяване на срока за отговор по исковата молба, е дадено разрешение в определение № 496/15.11.2012 г. на ВКС, г.о., по ч.гр.д. № 454/2012 г. В него е прието, че възстановяване на срок се извършва по молба на заинтересованата страна, в едномесечен срок от съобщение за пропускането му, което съобщение относно срока по чл. 131 ГПК е за предприетите от съда следващи процесуални действия, по който начин страната узнава за пропускането. Молбата за възстановяване по чл. 64 ГПК е основателна само, когато пропускането на срока е поради особени непредвидени за страната обстоятелства, които тя не е могла да преодолее. Настоящият състав напълно споделя даденото тълкуване, като излага и допълнителни съображения. Обстоятелствата, на които се основава чл. 64, ал. 2 ГПК са такива, настъпили внезапно, които нито могат да се предвидят, нито да се преодолеят от волята на страната, при нормално проявена грижа на добрия стопанин и добросъвестност. Наличието на обстоятелствата за страната следва да се докаже, като те трябва да са настъпили за нея през времетраенето на срока, който е пропуснат, а не преди той да започне да тече или след изтичането му, като именно те да са станали причина за пропускането му. Тежестта на доказване е за страната, която твърди, че е пропуснала срока и иска възстановяването му. По общо правило гражданският процес е диспозитивен и съдът са произнася по предмет и в обема на дължимата защита и съдействие, определени от страните. Освен по молба на заинтересованата страна, друга страна, нито служебно съдът могат да се произнасят по възстановяването на срока по чл. 131 ГПК – изрично или чрез друго процесуално действие, с което фактически възстановява вече изтеклия срок. Обратното би било в противоречие с чл. 6, чл. 64, ал. 2 и 3 ГПК.

По касационните оплаквания:

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.

Ответникът по касация изразява становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в съдебно заседание, че жалбата е неоснователна. Моли аз присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

„Параходство БМФ“ АД, [населено място], е предявило с обща искова молба претенции против Изпълнителна агенция „Морска администрация“ - [населено място], по чл. 108 ЗС за предаване владението върху собствен на ищеца недвижим имот и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване без основание на същия имот в размер на 10 000 лв. Сезираният окръжен съд разделил производството по двата иска, като задържал за разглеждане спора по ревандикационния иск, а изпратил иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на родово компетентния, с оглед цената на иска, Бургаския районен съд. Приемащият Бургаски районен съд на 22.07.2009 г. е разпоредил връчване на препис от исковата молба на ответника и от него е постъпил отговор по чл. 131 ГПК на 28.09.2009 г., в което няма въведено възражение за изтекла погасителна давност. В първото по делото съдебно заседание, проведено на 02.12.2009 г., производството по делото е спряно до приключване на спора за собственост. След възобновяване на производството, съдът провел открито съдебно заседание на 10.04.2013 г., в което конституирал Министъра на финансите като нова, самостоятелна страна „контролираща“. Искането е направено от процесуалния представител на ИА „Морска администрация“ „по чл. 31, ал. 1 ГПК“, а съдът се е обосновал с „чл. 143, ал. 2 ГПК“. В следващо заседание е извършил доклад по делото. След няколко съдебни заседания, в открито съдебно заседание, проведено на 04.10.2013 г., районният съд допуснал изменение в размера на иска от 10 000 лв. на 84 257 лв. , прекратил пред себе си производството и изпратил делото по компетентност на Бургаския окръжен съд. При получаване на делото, съдията-докладчик е постановил на 04.11.2013 г. разпореждане по чл. 131 ГПК, включително дал указания на ответника да подаде писмен отговор. Ответникът депозирал отговор на 15.01.2014 г., в който въвел възражение за погасяване на част от вземането по давност. Съдът разпоредил на 17.01.2014 г. делото да се преобразува в търговско. Първостепенният съд разгледал възражението на ответника за погасяване на част от вземането по давност и го уважил. Въззивният съд потвърдил решението на първата инстанция, а на доводите на „Параходство БМФ“, АД, В. за преклудирано възражение за погасителна давност на ответника, отговорил, че е неоснователно, защото възражението „е направено в указания от съда срок за извършване на следващите се процесуални действия“. Решението е постановено „при участие на контролираща страна – Държавата“.

При служебно извършена проверка, съдебният състав установи недопуостимост на въззивното решение в частта, постановено при участие на контролираща страна.

Исковата молба е подадена на 04.03.2009 г., при действието на ГПК от 2007 г., който не познава фигурата на контролираща страна, аналогична на уредената в чл. 19 от отменения ГПК от 1951 г.

С цитирания отменен текст е дадена правна възможност министерството на финансите, съответно министерството на регионалното развитие и благоустройството по дела (не на министрите им!), да встъпят като страна по делото (самостоятелна, а не като представители на Държавата). В тези случаи министерството не е участник в спорното правоотношение, нито разполага с право на иск или отговаря по иска като субституент; в негово лице нищо не се присъжда нито се осъжда; няма право и не отговаря за разноски; контролира обаче начина, по който държавното учреждение (самосотятелна главна стана, съответно ищец или ответник) упражнява своето право на иск и може да извърши всички процесуални действия, да се противопостави дори на действията на главната страна, като поведението на контролиращата страна има приоритет (така задължителните разяснения, дадени с ПП № 8/1980 г. на ВС на РБ). Контролиращата страна има право да обжалва решението, въпреки че не е уведомена по реда на чл. 19 ГПК от 1951 г., отм. и не е встъпила в него като контролираща страна; може да встъпи във въззивното и касационното производство и без да е обжалвала решението. Съответните министерства сами преценяват дали да вземат участие по тези дела. Съдът никога служебно не е имал право да конституира контролираща страна в хипотезата на чл. 19 ГПК от 1951 г., отм. За съда при действието на отменения ГПК от 1951 г. е от значение да се увери, че съответният министър е уведомен за висящия спор, като при необходимост да предприеме действия и служебно по уведомяването му. Чрез института на контролиращата страна по чл. 19 ГПК от 1951 г., отм. е създадена специална гаранция за защита правата на държавата, като носител на материалното право, предмет на иска. След отмяната на текста, аналогичен в новия ГПК от 2007 г. или друг закон не е създаден.

Нормата на чл. 31, ал. 2 ГПК, на която са е позовал ответникът по настоящото дело ИА „Морска администрация“, за да поиска конституиране на контролираща страна, урежда процесуално представителство на държавата, когато тя участва лично като страна по делото. Процесуално представителтво се осъществява чрез съответния министър, а не чрез министерство, докато контролиращата страна по чл. 19 ГПК от 1951 г., отм. е министерството, а само уведомлението на същото се осъществява чрез министъра му. Процесуалният представител също така не е самостоятелна страна в исковия процес и по никакъв начин уредбата за процесуалното представителство на държавата няма отношение към участието на коя да е страна по делото, включително на контролираща. Сега действащата норма на чл. 31, ал. 2 ГПК е аналогична не на чл. 19 ГПК от 1951 г., отм., а на чл. 18, ал. 3 и ал. 4 ГПК от 1951 г., отм. Представителството на държавните учреждения, каквато е изпълнителната агенция е уредено в друг текст - чл. 31, ал. 3 ГПК – те се представляват от своите ръководители според устройствените си правила. По настоящия спор държавата не е страна по процесуалното правоотношение, такава е изпълнителната агенция – ответник. Държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти и управляват предоставеното им имущество от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона. Имат качеството на процесуален субституент, а той е винаги главна страна, която макар и да не е носител на материалното право, води процеса от свое име в защита на чуждото материално право (чл. 26, ал. 2 ГПК). При процесуална субституция във формата на процесуална суброгация (каквато е по казуса ) нормата на чл. 15, ал. 3 ГПК е също неприложима, поради което няма правна възможност по настоящото дело да се констутира като страна Държавата, представлявана от министъра на финансите, респективно от министъра на регионалното развитие и благоустройството, наред с процесуалния субституент – ответник - не само като контролираща страна по несъществуващ по действащото право текст, но още и като страната, носител на защитаваното спорно материално право.

В заключение, решението на Бургаски окръжен съд, с което се е произнесъл и спрямо Държавата в качеството й на контролираща страна, се явява недопустимо. Съдът по искане на ответника, в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК, е конституирал нова страна по делото. Отделно, конституирал е министърът на финансите като страна, а в диспозитива на решението е записал като контролираща страна Държавата, която е друг правен субект. Конституирането е и по несъществуващ правен институт (отменен чл. 19 ГПК от 1951 г.), още е основано от съда и на неотносима процесуална норма, имаща отношение към уточняването на исковата молба (чл. 143, ал. 2 ГПК). Допуснато е пълно смешение на институтите на процесуалното представителство, на страна в процеса, вкл. процесуален субституент и контролираща страна. Въззивният съд е следвало да обезсили в указаната част първостепенния съдебен акт. Като не е сторил това, сам е постановил недопустимо решение по отношение на Държавата като самостоятелна страна, определена като контролираща. Същото следва да бъде обезсилено, но само в частта, предмет на касационната жалба и производството в същата част против Държавата, представлявана от министъра на финансите - прекратено, на осн. чл. 293, ал. 4, вр. чл. 269 и чл. 270, ал. 3, изр. 2 ГПК.

По съществото на спора:

По всички въпроси, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по-горе от състава на Върховния касационен съд разяснения.

Неправилно е отказал да зачете настъпилата преклузия да се въвежда възражение за погасен по давност иск, след изтичане на срока по чл. 131 ГПК, считано от първото редовно връчване на исковата молба по висящия спор на ответника. В случая съдът не е определил по погрешка по-дълъг срок за извършване на определени процесуални действия, а при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, на практика е възстановил и удължил един законно установен срок, каквото право няма.

По изложените съображения, въззивното решение, предмет на касационната проверка, следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество от настоящия състав на Върховния касационен съд.

По настоящото дело не е спорно, че за целия исков период 12.10.1999 г. – 04.03.2009 г. ответникът ИК „Морска администрация“ София владее процесния имот, за който със сила на присъдено нещо между насрещните страни е установено, че по същото време е собственост на ищеца БМФ. Владението на агенцията е без правно основание, противопоставимо на собственика. Не е спорно също така пред настоящата инстанция, че общо дължимото обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за целия исков период, изчислено на база средномесечен пазарен наем, е в размер на 84257 лв. С влязло в сила решение по настоящото дело, ответникът е осъден да заплати 43864 лв. за времето 27.02.2004 г. – 27.02.2009 г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху част от присъдената главница, а именно 10 000 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 27.09.2009 г., а за остатъка до 43864 лв. – от датата на направеното изменение на иска – 04.10.2013 г., до окончателното издължаване. Присъдени са и разноски съразмерно уважената част от иска ( в полза на ищеца) и съразмерно отхвърлената част от иска (в полза на ответника)

Искът е предявен за целия размер на материалното право, в хода на процеса е увеличен само неговия размер. Възражение за погасяване по давност на част от вземането не е надлежно заявено в срока по чл. 131 ГПК. Погрешните указания на съда не могат да променят последиците от процесуалното бездействие на ответника. Заявеното по-късно възражение, поради това, е и недопустимо и не може да бъде разгледано. Освен вече присъдената главница, дължат се още 40 393 лв., на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. На осн чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответникът дължи мораторна лихва и върху тази сума, считано от датата на направеното изменение на иска – 04.10.2013 г. до окончателното издължаване.

На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ИА „Морска администрация“ следва да заплати на насрещната страна всички сторени по делото, във всички инстанции, съдебноделоводни разноски, както следва: 7571 лв. за първа инстанция, 7944 лв. за въззивна и 6218,78 лв. за касационна.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 45/14.05.2015 г., постановено от Бургаския апелативен съд по т.д. № 95/2015 г., с което искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 43 864 лв. до пълния предявен размер от 84 257 лв., като погасен по давност, за мораторната лихва върху отхвърлената част от главницата (40 393 лв.), на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и съдебноделоводните разноски, В ЧАСТТА, постановена спрямо „Държавата, като контролираща страна“ и прекратява производството по делото в същата част.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 45/14.05.2015 г., постановено от Бургаския апелативен съд по т.д. № 95/2015 г., в частта, с която искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 43 864 лв. до пълния предявен размер от 84 257 лв., като погасен по давност, за мораторната лихва върху отхвърлената част от главницата (40 393 лв.), на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски.

и вместо това ПОСТАНОВИ

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Морска администрация“, [населено място] да заплати на „Параходство БМФ“, АД, [населено място] още 40 393 лв. към вече присъденото обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от 43 864 лв., както и обезщетение за забава в размер на мораторната лихва върху главницата от 40 393 лв., считано от 04.10.2019 г. до окончателното издължаване и съдебноделоводни разноски, сторени по делото във всички инстанции, в размер общо на 21733,78 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: