Осъждане на 13 години затвор за умишлено убийство с нож

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по чл.115 НК * неоснователност на касационна жалба * състояние на силно раздразнение * справедливост на наказание

Решение по н.д. № 56/24 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 181

гр. София, 20.03.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. БИЛЯНА ЧОЧЕВА

2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ГАЛИНА ИВАНОВА и прокурора КИРИЛ ИВАНОВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 56/24 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба, депозирана чрез защитника на подсъдимия Д. Д. Д., срещу Решение № 72 от 27 септември 2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 28/22 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

С въззивното решение е потвърдена изцяло Присъда № 15 от 3 март 2022 г. на Окръжен съд - Ямбол, постановена по н.о.х.д. № 113/22 г. и подсъдимият е осъден да заплати сторените пред въззивния съд разноски. С присъдата подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 115 НК – за това, че на 20.3.2021 г., около 22:00 ч., на черен път в [населено място], местността „К.“, умишлено умъртвил И. А. Д. – и осъден, при условията на чл. 54 НК, на лишаване от свобода за срок от тринадесет години при първоначален строг режим. Подсъдимият е оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1 ,т. 6, предл. 2. и 3. НК.

С касационната жалба са заявени всички касационни основания – по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. В двете й допълнения, с еднотипно съдържание, като съображения за допуснати съществени процесуални нарушения могат да се дефинират единствено твърдението за нарушено право на защита, намерило израз в осуетяване на възможността да се проверят изводите на вещото лице психиатър поради това, че в заключението не били приложени резултатите от изготвените специализирани изследвания, както и в недопускането до разпит на двете поемни лица, присъствали на освидетелстването на подсъдимия. Останалите доводи сочат на поддържана необоснованост. С тях се изразява недоволство от възприетите от съдебните инстанции факти без обаче да се изтъкват пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващия орган. Същевременно се претендира нарушение на материалния закон с обосновка, която не кореспондира с приетите от съдилищата факти. Така се твърди, че деянието на подсъдимия било извършено в условията на нападение, с оглед на което се и претендира касационният съд да постанови оправдателен съдебен акт или да измени квалификацията на деянието в такава по чл. 118 или чл. 119 НК.

Инвокираният довод за явна несправедливост на наложеното наказание е заявен отново чрез твърдението за действия на подсъдимия в условията на нападение.

Съдебният акт не е обжалван в частта за потвърждаване на гражданската част на присъдата.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

В хода на съдебните прения в тази инстанция защитникът – адвокат Г. Х., поддържа касационната жалба и отправените с нея искания по изложените в същата съображения, които по същество не допълва. Пледира по доказателствата, за да мотивира тезата си, че подсъдимият бил нападнат от починалата и от наранения свидетел. Моли и за отхвърляне на гражданските искове.

В правото си на лична защита подсъдимият Д. Д. заявява, че поддържа казаното от адвоката му, към което няма какво да допълни.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че липсват претендираните нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Поддържа теза, че въззивният съд е изпълнил стриктно задълженията си и като е съобразил всички възможни доказателства, оценявайки ги съответно, е извел обосновани изводи за фактите и правилна преценка за правната квалификация, за чието изменение не са налице каквито и да било предпоставки.

Гражданските ищци и частни обвинители П. М. Д., Б. И. С., К. М. Д. и Я. И. Д., редовно призовани, не се възползват от правото си на явяване и участие в съдебното заседание. Не се явява и повереникът на първите двама адвокат М. А.. От нея е постъпила молба с искане за даване ход на делото в отсъствието й. Изразено е становище за неоснователност на касационната жалба с аргумент, че въззивното решение не страда от приписваните му пороци и съдържа задълбочен отговор на всички защитни възражения, изтъкнати отново и пред касационния съд.

В предоставената му последна дума подсъдимият Д. моли за възможно най-минималното наказание, тъй като бил действал при самозащита.

След като прецени изложените в жалбата доводи, заявените касационни основания и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Жалбата е допустима като депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за изготвяне на решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.

Разгледана по същество, е неоснователна.

По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения

То следва да се разгледа на първо място, доколкото ако е основателно неизменно предпоставя отмяна на акта и връщане на делото за ново разглеждане, което пък определя като безпредметно обсъждането на останалите две основания.

Съдържанието на касационната жалба налага припомнянето на предметния обхват и пределите на касационната проверка. В това производство съдът е обвързан от наведените касационни основания. Възложената на съда касационна проверка не включва установяването на фактически положения и събиране на доказателства. Съдът действа като инстанция само по правото, не и по фактите. Както неизменно е утвърдено в практиката на висшата инстанция и е уредено в процесуалния закон, необосноваността не е касационно основание. Така е, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка при неговото формиране, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. В този смисъл следва да се отбележи, че възражения, които по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, макар да са заявени като такива за съществени процесуални нарушения или за нарушение на материалния закон не следва да бъдат проверявани. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен. Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка. Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК. Изложеното дотук определя като изначално неизпълнима претенцията на касатора тази инстанция „да кредитира обясненията на подсъдимия“ и да даде различна доказателствена оценка на други доказателства. Търсеният подход е мислим само в хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2. НПК, ако касационната инстанция е встъпила в правомощията на въззивна. Процесната хипотеза не е такава, защото това е първото поред разглеждане на делото във ВКС.

Последно, съдът припомня, че предмет на касационната проверка е въззивният съдебен акт. Обсъждането на първоинстанционния е допустимо единствено през призмата на решението, с което е извършена въззивната проверка

Като отчита казаното, съдът отбелязва, че единствените оплаквания, относими към основанието чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, са за нарушено право на защита поради невъзможността за запознаване с материалите на експертизата с цел поставяне на въпроси на изготвилите я вещи лица и недопускането до разпит на двете поемни лица, присъствали на освидетелстването на подсъдимия. Всички останали възражения са за необоснована, според защитата, оценъчна дейност на доказателствените източници. По същество с тях се оспорва формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, доколкото се изразява несъгласие с конкретни разрешения на съда да кредитира едни доказателства, а други - не. Такива се явяват възраженията, че: съдът не кредитирал обясненията на подсъдимия, а кредитирал тези на свидетеля И. Ч.; съдът неправилно приел, че подсъдимият не бил нападнат и че той последвал починалата, а не тя него; съдът неправилно приел, че по подсъдимия нямало наранявания, доверявайки се на експертизата на живо лице. Сочените не се отнасят до процеса на формиране на вътрешното убеждение и не могат да бъдат подведени под оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения.

От решението на въззивния съд, с което е потвърдил осъдителната присъда, се установява, че правораздавателният орган е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и всестранно доказателствените материали, в това число и в аспекта на наведените от защитника доводи. Спазени са процесуалните изисквания, визирани в разпоредбите на чл. 14, чл. 106 и чл. 107 НПК и не са налице пороци при формирането на вътрешното убеждение.

Неоснователно е заявеното за нарушено право на ефективно участие на подсъдимия и защитника му във връзка с назначената и приета от апелативния съд комплексна психиатрична-и-психологична експертиза. Недоволството е мотивирано с това, че към експертното заключение не са били приложени резултатите от проведените при освидетелстването на подсъдимия специализирани тестове. От съдебния протокол за проведеното на 27 март 2023 г. заседание е видно, че вещото лице Й. Й. – психолог, е отговорила подробно на въпросите на адвокат Х., касаещи използваните методики за психологическата част на експертизата. Ползваните тестове (М. многофакторен личностен въпросник и Въпросник на Л.) са посочени и в самото експертно заключение, в което са отразени и резултатите от тях. Психологът Й. е разяснила, че констатациите за личностово-характеровата структура са съответни на предвидените в самите тестове ключове. Както специализираната нормативна уредба, посочена от въззивния съд (Наредба № 2 от 26.10.2011 г.), така и практиката на съда разкрива, че прилагането на тези тестове в експертното заключение никога не е било необходимо. На първо място, защото това е част от работния процес на психолога, провеждащ изследването, за което са нужни именно специализираните му познания, без наличието на които ключовете към теста не могат да бъдат интерпретирани. На следващо, защото поначало не се предполага публичното оповестяване на „разчитането“ на тези тестове, съдържащи стандартизирани въпроси, тъй като това би създало риск за компрометиране на резултатите от тях (в случай на заучаване на „правилните“ отговори). На защитата е била предоставена пълноценна възможност да зададе въпросите си към експертите след запознаване със съдържанието на експертизата, поради което е неоснователно оплакването за обратното.

Отказът на въззивния съд да допусне разпит на двете поемни лица, присъствали при освидетелстването на подсъдимия не съставлява съществено процесуално нарушение. Съдът не е длъжен да уважава всяко доказателствено искане, а само онези, отнесени до доказателства, способстващи разкриването на релевантни за доказателствения предмет факти, които не са изяснени. С определението, постановено по реда на чл. 327 НПК, апелативният съд е приел за излишно да изслушва двете поемни лица, тъй като за въпросите, целени за изясняване от защитата, има изготвена съдебномедицинска експертиза на живо лице. В мотивите си въззивната инстанция е обсъдила наведеното възражение (л. 17 – 18 от решението), касаещо липсата на снимка без дрехи на тялото на подсъдимия в областта на корема и вътрешната част от ръцете в изготвения при освидетелстването фотоалбум. Съдът е намерил този пропуск за несъществен в случая, тъй като в деня на освидетелстването, отразено във фотоалбума и протокола, е било проведено и съдебномедицинското изследване на живо лице от д-р Ч.. Въззивният съд коректно е приел, че констатациите в експертизата и отразените в протокола за освидетелстване за наличието/липсата на увреждания по тялото на подсъдимия са напълно идентични. При така несъмнено изясненото обстоятелство разпитът на двете поемни лица не е бил наложителен.

Предвид липсата на други конкретни възражения в касационната жалба е достатъчно отбелязването, че въззивният съд е извършил обстоен доказателствен анализ, в това число и в аспекта на доводите на защитника (стр. 11 - 29 от решението). Мотивирал е убеждението си кои доказателства кредитира и защо. Обстойно е изследвал версията на подсъдимия и я е отхвърлил аргументирано след съвкупна оценка на всички доказателства по делото. А след като това е така, вътрешното убеждение на втората инстанция по фактите не може да бъде подменяно.

По оплакванията за нарушение на материалния закон

Приетите за установени факти са субсумирани правилно под възприетата от съдилищата правна квалификация. И двете инстанции са изложили убедителни и съобразени с правната теория и константната съдебна практика съображения за това, че извършеното от подсъдимия не може да се квалифицира като деяние по чл. 118 или чл. 119 НК. Съдилищата се приели за установена фактология, съобразно която жертвата не е имала никакво участие в конфликта, възникнал между подсъдимия и свидетеля Ч., а си е тръгнала. Според фактите, установени в резултат на неопорочена доказателствена дейност, починалата не е предизвикала нито вербално, нито с физическо действие подсъдимия. С оглед приетото, че той не е бил обиждан, клеветен, предизвикан от насилие или друго противозаконно действие, извършено от И. Д., се налага единствено възможният от правна страна извод, че липсва съществената предпоставка за приложението на хипотезата на чл. 118 НК.

Липсата на нападение от страна на жертвата изключва обсъждането на института на неизбежната отбрана въобще, което пък определя като лишен от предмет анализът на превишаване на пределите й по смисъла на чл. 119 НК.

Материалният закон не е нарушен. Конкретно проявеното от подсъдимия поведение – нанасяне на удари с нож (три масивни прободно – порезни рани) в областта на шията на жертвата е довело до смъртта й в резултат на хеморагичен шок, причинен от масивните кръвоизливи. Налице е пряка причинно-следствена връзка между действията на подсъдимия и настъпилия вредоносен резултат. Или – всички елементи от обективната страна на състава на престъплението по чл. 115 НК са изпълнени.

Както правилно са приели съдилищата налице са и тези от субективна страна, касаещи интелектуалния и волевия момент от умисъла на дееца. С основание е прието, че поведението на подсъдимия Д., намерило конкретен израз в нанасянето на общо четири удара с нож, три от които целенасочено в жизненоважната област на шията, разкрива пряката насоченост на прекия умисъл на извършителя. Така е, защото в интелектуалните представи на дееца са били включени всички сочени обстоятелства – че използва с достатъчно сила оръжие, годно да причини смърт, насочено в част на тялото, чието засягане е от естество да причини смъртоносни увреждания. Във волеви план подсъдимият е искал настъпването на общественоопасните последици, за което се отсъжда не само въз основа на действията, характеризиращи нападението му над пострадалата, но и въз основа на факта, че я е изоставил в напълно безпомощно състояние на безлюдно място и в тъмната част на денонощието.

По оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание

То е мотивирано с приетото от инстанциите за невярно фактологично твърдение, че подсъдимият действал в условията на предприето срещу него нападение. На плоскостта на така заявеното основание не може да бъде определено като основателно. При все че не са развити други съображения за този довод, съдът намира, че дължи разглеждането му предвид обстоятелството, че претенцията е за оправдаване или за преквалифициране на деянието в по-леко. Твърди се неправилно осъждане, а последното презюмира, че наказанието всякога би се явило несправедливо. В разглеждания случай осъдителният за подсъдимия изход на делото по приетата правна квалификация е законосъобразен, с оглед изложеното по-напред, а наложената санкция не се определя като израз на прекомерна държавна репресия. Въззивният съд е оценил всички смекчаващи обстоятелства, внасяйки допълнения към установените от първата инстанция – чистото съдебно минало, оказаното от подсъдимия съдействие (доброволното предаване на ножа; признанието, че е автор на деянието), добрите характеристични данни, дадени за него от свидетели (описали го като добър, работлив и отзивчив в отношенията си с хората). Съпоставил ги е с отегчаващите, които са изведени от особеностите на деянието – осъществено спрямо пияна и лишена от възможност да се защити жена, която се е оттегляла от мястото на възникналия конфликт между подсъдимия и нейния приятел и не е провокирала с нищо нападението; предшестващото поведение на подсъдимия, нанесъл множество удари с нож в различни части на тялото на свидетеля Ч., причинили му седем прободно - порезни рани, и удар с прът в главата.

След оценка на съответната тежест на двете групи обстоятелства въззивният съд е определил за справедлива наложената санкция, отчитайки близостта й до предвидения специален минимум и нейната пропорционалност на данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца. Настоящата инстанция на свой ред не намира основания за намаляване на наказанието от тринадесет години лишаване от свобода. За да се приеме явна несправедливост на санкцията, е нужно да се установи, че размерът й очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно изразена диспропорция между размера на наложената санкция и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Тоест – да е извън съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан и то е драстично занижено или завишено. Разглежданата хипотеза очевидно не е такава. Наложеното наказание е израз на напълно адекватна държавна принуда съобразно личността на подсъдимия и степента на обществена опасност на извършеното от него.

В обобщение на всички изложени съображения ВКС, второ наказателно отделение намира, че решението следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 72 от 27 септември 2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 28/22 г. по описа на Апелативен съд – Бургас

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.