Служебна проверка за нищожност и спазване на състезателното начало

Текстът на акта

Ключови фрази

12
Р Е Ш Е Н И Е

№ 414
гр. София, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 3076 по описа за 2023г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. И. П., подадена чрез процесуален представител адв. С. П. срещу решение № 188/15.02.2023г., постановено по в.гр.д. № 1214/2022г. по описа на Софийски апелативен съд.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 266652 от 24.11.2021г. по гр.д. № 12055/2019г. по описа на Софийски градски съд и вместо него и на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД са отхвърлени предявените от П. И. П. срещу М. П. Б., С. В. Т., Е. П. С. – поставена под пълно запрещение и действаща чрез настойника М. М. С., Д. С. Д. и Т. К. Х., всички в качеството им на наследници по закон по съребрена линия на К. Й. Ж., починала на 19.05.2017г. искове за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот, сключен на 03.05.2017г. между К. Й. Ж., като продавач и ищцата, като купувач с предмет прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], Столична община – район „М.“,[жк], [жилищен адрес] и представляващ апартамент № 31, с идентификатор ................., със застроена площ от 44.78 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение № 18 с площ от 2.23 кв.м. и таванско помещение без посочен номер и квадратура, ведно с 2.111 % ид.ч. от правото на строеж върху общинска земя и от общите части на вход 7 на сградата, който недвижим имот е подробно индивидуализиран в Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на Закона за общинската собственост на 18.12.1997г. между Столична община и К. Й. Ж..

В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде уважен, а евентуално – делото да бъде върнато на САС за разглеждане от друг състав с указания за правилното прилагане на процесуалните правила.

Касационният жалбоподател поддържа, че изводът на въззивния съд, че процесният договор е нищожен поради липса на съгласие у продавача и поради противоречие на морала е неправилен и необоснован и е формиран при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до ограничаване правото на защита на ищцата. Поддържа също, че въпросът за нищожността на договора не е бил въвеждан от страните в предмета на делото, а съдът служебно констатирал такава в мотивите към решението си, за което не е информирал страните преди устните състезания, нито е предоставил възможност за становище и за ангажиране на доказателства. Посочва, че изводът на САС, че жалбоподателката е неизправна страна по процесния договор е необоснован и формиран при грубо нарушение на процесуалните правила. Твърдението, че задатъкът е платен не е било оспорено по делото, а признато от ответниците, вкл. и във въззивната жалба.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Т. К. Х., М. П. Б., чрез процесуални представители адв. П. К. и адв. Т. Д. и Д. С. Д., чрез процесуален представител адв. М. А. оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуалния закон. Останалите ответници не изразяват становище по касационната жалба.

В съдебно заседание, страните чрез процесуални представители, Д. Д. – лично, поддържат изразените позиции по спора, като всяка изразява частично несъгласие с правните изводи в обжалвания въззивен акт.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, взе предвид следното:

За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: на 03.05.2017г. между К. Й. Ж., като продавач и П. И. П., като купувач е сключен предварителен договор за покупко продажба на описания недвижим имот, при уговорена продажна цена от 78 233 лева, от която задатък, в размер на 11 735 лева, уговорен като част от продажната цена, платим по банкова сметка на продавача до 05.05.2017г. За продавача договорът бил подписан с полагане на отпечатък от десния палец върху всяка една от седемте страници на договора. Така изпълненият отпечатък бил заверен на 03.05.2017г. от помощник – нотариус К. Т., с рег. № 2715 и забележка, че саморъчния подпис не е възможен, поради заболяване. Нотариалната заверка била извършена в болничната стая в МЦ „Торакс С.А. ЛЗИП“ ЕООД, където К. Ж. била приета за лечение на 26.04.2017г., била на легло, в състояние да не може да се изправя, ходи и да заеме седяща поза и където е починала на 19.05.2017г. От приетата по делото медицинска документация приел за установено, че К. Ж. била жена на 82 години, която на 26.04.2017г. в безпомощно състояние е била настанена в частно здравно заведение, неизвестно от кого. За лечението й бил назначен ноотропен препарат „Ноотропил“. От заключение на СПЕ приел за установено, че К. Ж. вероятно не е могла да формира и да изразява воля в деня на подписването на процесния предварителен договор, а от заключение на тричленна СПЕ приел за установено, че при отсъствието на медицински документи, които категорично да потвърдят или да отхвърлят състояние на „разстройство на съзнанието“, не може да се направи категоричен извод за състоянието на К. Ж. в момента на подписването на договора, поради което експертите заключили, че същата е могла да разбира свойството и значението на постъпките си. От двете заключения въззивният съд посочил, че кредитира заключението на единичната СПЕ.

При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че по делото не е установен сключен между страните валиден предварителен договор, който да е източник на потестативното право на ищеца да поиска обявяването му за окончателен. Приел, че сключеният между страните предварителен договор е нищожен поради липса на съгласие на продавача, както и поради накърняване на добрите нрави. Този извод извел в изпълнение на задължението си да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правната сделка или на отделени клаузи от нея, които са от значение за решаване на правния спор, позовавайки се на ТР № 1 от 27.04.2022г. по т.д. № 18/2020г. на ОСГТК на ВКС. Отбелязал в тази връзка, че К. Ж., като продавач не е формирала и изявила съгласие за сключване на предварителния договор. Подкрепил този правен извод със съображения, че за продавача договорът не бил подписан с полагането на саморъчен подпис и изписването на трите имена на всяка една от страниците, въпреки че била грамотна и не е била глуха, няма, глухоняма, нито сляпа, а с поставянето на отпечатък от десния палец, положен ясно, на точно определените за това места на всяка една от 7 –те страници на договора. Посочил, че положеният отпечатък не бил размазан или дублиран, което приел, че свидетелства за това, че ръката е била направлявана към съответното поле на листа хартия. Полагането на пръстов отпечатък от грамотен и без недъзи възрастен човек изтъкнал, че е пречка да се приеме, че страната е изявила съгласие и то е било свободно формирано. Изводът в тази насока подкрепил и с данните по делото, установяващи, че от продължително във времето състояние на безпомощност на продавача – жена на 82 години, без низходящи и живи възходящи, довело до големи по размери декубитални язви на петите, високи нива на урея, церебрални исхемични атаки и прием на „Ноотропил“, който медикамент посочил, че се назначава за подобряване и възстановяване познавателните способности след различни мозъчни увреждания, като хипоксия /недостиг на кислород/, интоксикации /отравяния/ и др. От друга страна приел за обществено неприемливо в общото физическо и здравословно състояние на възрастната жена, изпаднала в безпомощност за каквато и да е грижа сама за себе си, настанена в здравно заведение без достатъчно доходи да заплати лечението си, да се поднася текст на предварителен договор за подпис при неспособност да положи саморъчен подпис и да си напише трите имена. Съобразил от друга страна, че пазарната цена на апартамента, посочена в процесния договор е много по-ниска от пазарните цени за аналогични апартаменти с прилежащо мазе и таванско помещение, както и локация в близост до метростанция в [населено място]. С тези мотиви обосновал правен извод за нищожност на договора и поради накърняване на добрите нрави. Допълнително развил съображения, че ищцата – купувач по предварителния договор не е установила да е изправна страна по същия, доколкото от приетите по делото писмени доказателства не се установява да е спазила уговорения в договора срок за плащане на задатъка, нито реално да е извършила паричен превод. Посочил, че неизправността на купувача по договора е самостоятелно основание за отхвърляне на предявения конститутивен иск. В заключение достигнал до извод за неоснователност на предявения иск, в който смисъл постановил и крайния си акт.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси, решени в обжалваното решение в противоречие със задължителната и друга практика на ВКС:

1. В кои случаи въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните и по какъв начин следва да процедира, за да осигури спазването на състезателното начало в процеса?

2. Нищожен поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД или унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си?

3. Може ли въззивният съд да приеме определена фактическа констатация за необоснована без наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази част?

Съгласно даденото по задължителен за всички съдилища в страната начин разрешение в ТР № 1/2020 от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Съобразно приетото в мотивите към тълкувателния акт, задължението на съда да се произнесе за нищожността на правните сделки се извежда от общите принципи на гражданския процес /чл. 5, чл. 6, чл. 7 от ГПК/, които основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната балансираност. Разяснено е, че императивните норми, уреждащи нищожността на сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на страните, които са ги сключили, а договорната автономия не е абсолютна, ограничена е от чл. 9 от ЗЗД, според който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Когато тази забрана не е спазена, при оценката на правното действие на договора, съдът трябва да се ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако съдът игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти, опорочаващи сделката. След като страните по сделката имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, когато ги нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана служебно. Прието е, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания на страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти.

Разяснено е, че някои от общите основания за нищожност по чл. 26 от ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие на закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.

Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също е видимо от самата сделка.

При нищожност поради заобикаляне на закона, следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността.

При накърняване на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността /т. 3 от ТР 1/2009г. на ОСТК на ВКС/; явна неравностойност на насрещните престации, водеща до практическа липса на престация. Накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, трайно установено в обществото морално правило за поведение, което може и да не е законодателно закрепено, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право, което по правни последици е приравнено от законодателя на последиците от нарушаване на императивни разпоредби на закона. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските отношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. В тези случаи накърняването на добрите нрави е установимо при съпоставка на съдържанието на договора, респ. на конкретна клауза от него и предписанието произтичащо от общия правен принцип и границите на нравствено допустимото, преценено във всеки конкретен случай към момента на сключване на договора /Решение № 153 от 24.07.2015г. по гр.д. № 3014/2014г. на ВКС, III ГО; Решение № 24 от 9.02.2016г. по гр.д. № 2419/2015г. на ВКС, III ГО и цитираните в него Решение № 384 от 10.05.2010г. по гр.д. № 1190/2009г. на ВКС, III ГО; Решение № 200 от 20.04.2011г. по гр.д. № 876/2010г. на ВКС, IV ГО и др./.

За да се констатира от съда нищожност при договорите върху неоткрито наследство е необходимо по делото да има доказателства, че имуществото, предмет на разпореждане, е част от наследство, което все още не е открито по смисъла на чл. 1 от ЗН.

Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие.

При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна.

За липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗД и съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена.

Или, отговорът на първия правен въпрос, в първата му част „в кои случаи въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните“, който настоящият състав на ВКС дава, е в следния смисъл: съдът е длъжен сам да установи нищожността на правната сделка, относима към правата на страните, когато нищожността е видима от представените по делото доказателства и произтича от формата или съдържанието на договора, в случаите на нищожност на правната сделка поради противоречие на закона; поради накърняване на добрите нрави, когато с оглед конкретиката на случая накърняването е установимо от съдържанието на договора; поради правна невъзможност на предмета на договора, както и при липса на предписана от закона форма.

Независимо от спецификата на предвидените в закона други основания за нищожност, когато те произтичат от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии.

По втората част от първия въпрос за задълженията на въззивния съд при извършване на служебна констатация за нищожност да съблюдава основните начала на гражданския процес, в цитираното ТР е прието, че констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства.

Ето защо задължение на първоинстанционния съд е да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146, т. 2 и т. 5 от ГПК, респ. в хода на производството да уведоми страните с нарочно определение като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства; въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС – следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства; Върховният касационен съд също следи за нищожност на правните сделки или на техни отделни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор, поради което и при констатиране на нищожност за пръв път от Върховния касационен съд, той следва да осигури спазването на принципа на състезателност на страните като върне делото за ново разглеждане от въззивния съд.

Или, отговорът на втората част от въпрос първи: в случаите, в които въззивният съд служебно установи основания за нищожност на сделката, относима към правата на страните „по какъв начин следва да процедира, за да осигури спазването на състезателното начало в процеса“, който съдебният състав дава, е: в изпълнение на задължението си да обезпечи спазването на състезателното начало в гражданския процес и правилното приложение на материалния закон по спора, въззивният съд следва служебно преди даване ход на устните състезания да обяви на страните, че ще се произнесе по преюдициален въпрос относно нищожността на правната сделка на конкретно основание, относима към правата на страните, както и да им даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Съдът следва също да предостави възможност на страните да изложат становището си във връзка с обявеното и дадените указания, както и да предприемат съответни процесуални действия.

Отговорът на допуснатия на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК до касационно обжалване втори въпрос е даден в ТР № 5/2020 от 12.12.2016г. на ОСГТК на ВКС и той е в смисъл, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД.

Предвид дадените отговори на първите два въпроса, допуснати до касационно обжалване, въззивното решение на САС е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради нарушение на материалния закон.

Служебна констатация за нищожност на предварителния договор, въззивният съд е извършил в решението си, без да е изпълнил задълженията си по т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в нарушение на принципа за законност, служебното и състезателно начало в гражданския процес и на принципа за осигуряване на равенство на страните при упражняване на процесуалните им права.

Служебно констатираният порок липса на предписана от закона форма е видим от самата сделка, но не и пороците липса на съгласие и накърняване на добрите нрави, доколкото на липсата на съгласие заинтересованата страна не се е позовала, а страничните факти, сочещи наличие на порок накърняване на добрите нрави към момента на сключване на договора не са били въведени от ответниците като предмет на делото, нито доказани, а такъв порок не е пряко установим от и не е обективиран в конкретния случай в съдържанието на договора.

Обсъждайки за първи път в решението, без да обяви предварително на страните и да им осигури възможност да изразят становище и да предприемат следващи се процесуални действия, въззивният съд служебно е констатирал порок липса на предписана от закона форма по чл. 579, ал. 2 от ГПК вр. чл. 19, ал. 1 от ЗЗД. Към момента на сключване на договора и извършване на нотариалната заверка на подписа на К. Ж. приел, че не е доказано по делото да са били налице законовите основания – недъг, обуславящ необходимост да се полага отпечатък от палец, вместо подпис върху документа. Съдът не е отчел, че признание в този смисъл се съдържа и в молба на ищцата от 15.03.2021г. на л. 293; в отговора на въззивната жалба /л. 63/; липсват медицински данни за парализа съгласно обясненията на експерта по СПЕ в с.з. от 18.06.2021г., а евентуално треперене би причинило само техническо лошо изпълнение на подписа и няма медицинска яснота по каква причина К. Ж. не е положила подпис, а пръстов отпечатък съгласно заключението на комплексната СМЕ. Отделно, пред СГС са приети два предварителни договора сключени между същите страни на 03.05.2017г. /л. 9-15 и л. 285-291/, съдържанието на които частично се разминава, а в текста на втория има дописвания, а пръстовия отпечатък на обещателя във всеки е положен на различни места и по различен начин. Този порок въззивният съд неправилно квалифицирал като липса на съгласие. От своя страна, липсата на съгласие мотивирал със съображения, че към момента на сключване на договора, продавачът е бил дееспособно лице, но при сключването не е бил способен да действа разумно и без да е установил, че даденото от него съгласие за сключване на договора е при съзнавана липса на съгласие, въззивният съд субсумирал установените по делото факти под грешна материалноправна норма. Т.е. формирал е извод да унищожаемост на сделката по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, която, заедно с констатирания порок липса на предписана от закона форма, неправилно квалифицирал като липса на съгласие и подвел под нормата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД.

Допуснатото процесуално нарушение обосновава отмяна на въззивното решение на основание чл. 281, т. 3 от ГПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд поради необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия на основание чл. 293, ал. 3 от ГПК.

След връщане на делото въззивният съд при служебно констатираният порок липса на предписана от закона форма, съгласно дадените в настоящото решение отговори на първи въпрос следва да изпълни задълженията си по т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС като обезпечи спазването на основните начала в гражданския процес, след което да се произнесе по същество на спора. При постановяване на решението си САС следва да съобрази също, че във въззивната жалба се съдържа довод, че първоинстанционният съд не е съобразил данните по делото, установяващи обстоятелствата, при които е положен отпечатъка от палеца на обещателя и приетите по делото два екземпляра от предварителния договор с разминаващо се съдържание по отношение на крайния срок за подписване на окончателен договор; съдържащите се поправки и дописвания в текста на единия от тях, в единия екземпляр заверени нотариално, но в нарушение на нотариалните правила, а в другия – не.

Само при достигане до извод за валидност на предварителния договор и в условие на евентуалност, въззивният съд следва да пристъпи към разглеждане на заявените пред първоинстанционния съд възражения за унищожаемост на договора поради това, че към момента на сключването му обещателят не е могъл да разбира или ръководи действията си, при твърдения, че доказателството за недееспособността произлиза от същия договор, а евентуално и на възражението за унищожаемост поради измама, въведени в процеса с молба от ответника Д. Д. от 04.02.2021г., след като обоснове процесуалната им допустимост в хипотеза на чл. 147, т. 1 от ГПК въз основа на обсъждане на твърденията на страната и събраните в тази връзка доказателства.

В обхвата на правомощията си по чл. 269 от ГПК, въззивният съд следва да съобрази даденото в практиката на ВКС разрешение по допуснатият до касационен контрол трети въпрос, съдържащо се в Решение № 18 от 25.02.2021г. по т.д. № 434/2020г. и Решение № 209 от 20.02.2018г. по т.д. № 1096/2017г. и двете на ВКС, I ТО, в следния смисъл:

Съгласно т. 1 и т. 3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора и при проверката на правилността на решението въззивният съд е ограничен от доводите в жалбата /извън хипотезите на приложима императивна материалноправна норма и възложено служебно задължение за защита на определен кръг правни субекти/. Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. При спазване на това ограничение, за да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 и чл. 236 от ГПК.

В случая във въззивната жалба не се съдържа оплакване за необоснованост на фактическата констатация на първоинстанционния съд за заплащане на уговорения задатък от купувача по договора, който факт не е оспорен по делото, а оспорването, че задатъкът е платен след изтичане на крайния срок, посочен в договора – 05.05.2017г. като заявено за първи път във въззивната жалба е преклудирано. При безспорно плащане на задатъка от купувача, спорът относно момента на плащането е и ирелевантен за изхода на конкретния спор. Ето защо изведеният в обжалваното решение допълнителен извод за неизправност на купувача по предварителния договор по задължението му за плащане на уговорения задатък в срок е в нарушение на ограничението за установяване на фактическата страна на спора и чл. 269, пр. 2 от ГПК, доколкото оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част във въззивната жалба не е било налице, а обратно – факта на плащане на уговорения задатък не е бил оспорен пред първата инстанция и признат от ответника във въззивната жалба. Въпреки това, при евентуално произнасяне по този въпрос при решаването му, въззивния съд следва да съобрази разрешението със задължителен характер, дадено с ТР № 4/2020 от 09.05.2023г. на ОСГТК на ВКС.

По доводите във въззивната жалба във връзка с кръга на наследниците на К. Ж. и обема на задължението на всеки от ответниците – нейни наследници до размера на получената идеална част от наследството на обещателя, с оглед данните по делото за наличие на наследник, който поради липсата на достатъчно идентифициращи данни в регистрите по гражданско състояние /л. 169/, не може да бъде надлежно индивидуализиран, въззивният съд следва да се произнесе, като съобрази разрешението по т. 2 от ТР № 53 от 1.06.1963г. по гр.д. № 40/1963г., ОСГК на ВС и Решение № 438 от 15.12.2011г. по гр.д. № 1338/2010г. на ВКС, IV ГО. В тази връзка въззивният съд следва да отчете, че правилото на чл. 8, ал. 4, изр. 2 от ЗН е създадено за подреждане в новия, четвърти ред на роднини от еднаква степен на родство, но от различни съребрени линии, като законът зачита линията, от която идва степента на съребреното родство, давайки предимство на по-близката съребрена линия пред по-далечната, като установява правилото: низходящият на по-близък по степен изключва по-далечния по степен роднина. Не се допуска наследяването по право на заместване за съребрените роднини от трета до шеста степен включително. Наследяването в този ред става "по глава" според броя на наследниците от съответната степен /ТР № 3 от 30.12.1994г. по гр.д. № 2/1994г. на ОСГК на ВС и т. 3 от ТР № 1 от 04.11.1998г. по гр.д. № 1/1998г. на ОСГК на ВКС/. За преценка в тази връзка, след връщане на делото въззивният съд следва да се произнесе в обема права на всеки от ответниците, в качеството им на наследници на обещателя по съребрена линия въз основа на официалните данни вписани в приетите по делото удостоверения за наследници.

По разпределението на отговорността за съдебно деловодни разноски, сторени в настоящото производство следва да се произнесе въззивният съд съобразно резултата по материалноправния спор и релевираните от ответниците възражения, че с предпроцесуалното си поведение не са дали повод за предявяване на исковете /единственият наследник на К. Ж. към момента на откриване на наследството й на 19.05.2017г. – Д. Д. Ч., се е отказал от наследството й на 03.07.2019г./. В този контекст и съгласно правилото на чл. 78, ал. 2 от ГПК, въззивният съд следва да обсъди и възраженията в отговорите на исковата молба за злоупотреба с право от страна на ищцата, която две години и половина след смъртта на обещателя по договора предявила конститутивните искове против наследниците й по закон от четвърти ред в хипотеза на чл. 53 от ЗН, след вписан отказ от наследство на единствения наследник на починалата, с което недобросъвестно и с цел печалба „резервира“ апартамент на цена по-ниска от актуалната пазарна такава.

Изходът на делото по касационната жалба лишава от предмет и подадената частна жалба против определение на въззивния съд по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, по която е образувано ч.гр.д. № 3075/2023г. на ВКС. Доводите по частната жалба следва да се съобразят от въззивния съд при разпределяне отговорността за разноски с крайния му акт. Това е така, доколкото в исковия процес разпределението на отговорността за разноски няма характер на самостоятелно съдебно предявено притезание, а съставлява последица от уважаването или отхвърлянето на предявените искове.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 188/15.02.2023г., постановено по в.гр.д. № 1214/2022г. по описа на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.