Оставяне в сила на условна присъда за смърт при пътно произшествие

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 105
гр. София, 25.02.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично заседание на двадесет и първи януари, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

РЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ДАЦОВ

ИВАН СТОЙЧЕВ

при секретаря Г.Иванова и в присъствието на прокурор Е.Стоянова, като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №33/2026 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:

Касационното производство е инициирано по жалба от адв.Д.Х. - защитник на подсъдимия П. И. С., срещу Решение №263/16.07.2025 год. постановена по ВНОХД№451/2025 год. по описа на САС, НО-VI състав.

Оплакванията в жалбата и допълнението към нея са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1 и т.2 и по подразбиране за т.3 НПК. Моли за отмяна на решението(погрешно наричано присъда) и признаване на подсъдимия за невиновен.

Депозирано е възражение от адв.П.С. – повереник на частните обвинители Р. Т.-И. и Р. Т. с молба да се отхвърли касационната жалба, да се остави в сила атакуваното въззивно решение и да се заплатят разноските на частните обвинители за касационната инстанция.

В хода на делото по същество пред ВКС, адв.Х. поддържа жалбата си, а в своя защита подсъдимият заявява, че е невинен.

Поверениците адв.А. и адв.С. молят да се остави касационната жалба без уважение.

Частният обвинител Р.Т.-И. поддържа казаното от своите процесуални представители.

Представителят на Върховна касационна прокуратура е на мнение, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Счита, че не са допуснати съществени процесуални нарушения или нарушение на материалния закон, а наказанието не е явно несправедливо. Предлага да се остави решението в сила.

В последната си дума подсъдимият моли за оправдателна присъда или отмяна и връщане на обжалваното решение.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

С Присъда №15/26.01.2024 г., Софийски градски съд, НК- IV състав по НОХД№2059/2021 год. е признал подсъдимия П. И. С. за виновен в извършено престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, пр.1 вр. чл.342, ал.1, пр.3 вр. чл.2, ал.2 вр. ал.1 и във вр. с чл.54, ал.1 НК му е определил наказание от 2 години „лишаване от свобода“ при 4 години изпитателен срок. На основание чл.343г е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 3 години.

С Решение №263/16.07.2025 год. САС, НО – VI състав по ВНОХД№451/2025 год. е изменил обжалваната от подсъдимия и неговия защитник първоинстанционна присъда в частта относно наказанията, като е намалил същите от 2 на 1 година „лишаване от свобода“ и от 4 на 3 години изпитателен срок, а по отношение на лишаването от право за управление на МПС от 3 на 2 години. Преквалифицирал е деянието в такова по чл.343а, ал.1, б.“б“ вр. 343, ал.1, б.“в“ вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК. Потвърдил е присъдата в останалата й част.

По отношение на наведените основания в касационната жалба:

В жалбата се твърди, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което се състои в ограничаване правото на защита на подсъдимия, като не е провел съдебно следствие и не е допуснал поисканите експертизи.

На първо място следва да се има предвид, че въззивният съд не е длъжен да уважава всяко искане на защитата. САС е оставил без уважение молбата, тъй като е приел, че поставените задачи от процесуалния представител на подсъдимия са намерили своя отговор в приетите от първоинстанционния съд експертизи. В този смисъл не е налице нарушение на чл.13 НПК, тъй като въпросните обстоятелства са били вече изяснени. Следва да се има предвид, че правото на защита не означава „безкрайно събиране на доказателства“. Недоволството от резултата на вече изготвени експертизи не е основание за назначаване на нови, а трябва да е налице аргументирана нужда за това. Тук няма нарушение и поради още едно обстоятелство. Съдът преценява по вътрешно убеждение кога истината е разкрита. Ако за съда фактите са ясни, както е в процесния случай, отказът да се събере поредното доказателство или да се назначи поредната експертиза (което реално ще повтаря същите обстоятелства) е бил правилен с цел процесуална икономия. В случая допускането на въпросните експертизи не би променило изхода на делото и в този смисъл не е налице нарушение.

Не може да се приеме и становището, че САС не е обосновал механизма на ПТП. Видно от обжалваното решение на л.7-10 е точно обратното. Не може да се сподели и, че описаният механизъм на удара е при липса на каквито й да било доказателства, тъй като видно от решението, приетото се основава на множество доказателства и доказателствени средства като експертизи, свидетелски показания, писмени доказателства и извършени процесуално-следствени действия. Всички те са анализирани обективно в съответствие с наличния доказателствен материал като при тяхната интерпретация съдът е достигнал до обосновани изводи, които не са в разрез с правната и житейска логика. Видно от решението е, че съдът е анализирал всички съществени доказателства по делото и макар да липсват преки такива за самото ПТП, то на основата на косвените и анализираните експертизи съдът е достигнал до непротиворечиви изводи за механизма, вината и причинното-следствената връзка. Коментарите в жалбата свързани с медицинските характеристики на увреждането, за това какви сведения дава св.И. и какво са твърдели, че са видели свидетелите Ц. и М. и всичко останало свързано с фактите по делото са по обосноваността и ВКС не дължи отговор на същите. Извън това апелативният съд в рамките на правилно изготвен анализ на СМЕ е достигнал до констатацията за телесните увреждания и причинно-следствената връзка, което отхвърля и възраженията, че травмите е възможно да настъпят от падане на терена. По отношение на твърдението за свидетелите И. и В., че възприели тялото зад автомобила, а не под него съдът също дава отговор защо приема въпросният механизъм и как се обяснява с изместването от подсъдимия след удара. Всичко гореизложено води до извод до непредубеден, обективен и в съответствие със събраните материали по делото доказателствен анализ.

Не може да се приеме оплакването, че е налице съществено процесуално нарушение, тъй като не било изписано цифрово по кое точно предложение на чл.343, б.“в“ НК е обвинението. В тази връзка САС е дал отговор на жалбоподателя като ясно е посочил, че от словесното конкретизиране на деянието става ясно, че не е предявено обвинение за особено тежък случай, а за смърт по непредпазливост. В контекста на това не става ясно за този състав на ВКС защо жалбоподателят счита за неправилен извода относно наличието на преклузия по чл.248, ал.3 НПК, който според жалбата е на стр.4, но реално е на стр.6 от решението. Действително САС е констатирал наличието на въпросната преклузия, но следва да се напомни, че той е и длъжен да го направи. Това е така, тъй като горецитираният текст е категоричен, че всички възражения за допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебната фаза трябва да се направят само и единствено в разпоредителното заседание пред първата инстанция. Въззивната инстанция законосъобразно е приела, че възможността за релевиране на възражения относно допуснати отстраними СПН в досъдебното производство е погасена по силата на настъпила процесуална преклузия. За още по-голяма яснота следва да се допълни и още нещо. Съгласно императивната разпоредба на чл.248, ал.3 НПК, въпросите, касаещи редовността на обвинителния акт и спазването на процесуалните права на обвиняемия в досъдебната фаза, се разглеждат единствено и само в рамките на разпоредителното заседание пред първоинстанционния съд. Ratio legis на въведения с измененията в НПК преклузивен срок е установяване на процесуална дисциплина и недопускане на злоупотреба с права чрез безкрайно връщане на делата в началната им фаза.Законодателят е въздигнал своевременното упражняване на правото на възражение в condition sine qua non за осъществяване на съдебен контрол върху тези пороци. В настоящия случай защитата е реализирала своевременно процесуалното си право на възражение по реда на чл.248 НПК в рамките на разпоредителното заседание. Първоинстанционният съд се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив, който е бил подложен на въззивен инстанционен контрол по реда на гл.22 НПК. С произнасянето на въззивния съд, въпросът относно редовността на обвинителния акт и законосъобразността на досъдебното производство е дефинитивно разрешен. Законът не предвижда триинстанционен контрол (касация) на междинните определения в разпоредителното заседание. С потвърдения съдебен акт на въззивната инстанция настъпва preclusio pro judicato. Съдебната практика приема, че след като въззивният съд – като последна инстанция по този въпрос – е приел, че правото на защита не е ограничено и обвинението е ясно, този извод става задължителен за страните и съда до постановяване на присъдата.

Следователно, не е налице накърняване на правото на защита, тъй като подсъдимият е упражнил правото си на жалба (reformatio in peius не е приложим тук) и компетентният съд се е произнесъл по същество на оплакването. Обстоятелството, че страната не е удовлетворена от правния извод на съда, не представлява процесуално нарушение, а е израз на формираното вътрешно убеждение на магистратите, което в тази фаза е окончателно. Извън това е налице и забраната визирана в чл.351, ал.2 НПК.

Не може да се сподели и оплакването, че разследването е незаконосъобразно проведено, че протоколът за оглед е направен в разрез с разпоредбите на НПК и че е нарушен срокът по чл.212, ал.3 НПК.

В допълнение, касационният довод, че е допуснато нарушение на материално-процесуалните норми на чл.194, ал.3 и ал.4 НПК е правно несъстоятелен и почива на неправилно тълкуване на закона.

Настоящият състав намира, че систематичното място на разпоредбата на чл.212, ал.2 НПК я определя като lex specialis спрямо общите правила за разпределяне на компетентността по чл.194 НПК. Волята на законодателя при създаването на института на „неотложните действия“ не е да ограничи компетентността само до случаите на пълна липса на разследващ полицай, а да гарантира незабавното закрепване на доказателствата от първия по време и място компетентен държавен орган, разполагащ с полицейски правомощия.

Твърдението в жалбата, че действията на младшия автоконтрольор са незаконосъобразни, защото е можело да бъде извикан дежурен разследващ полицай, игнорира фактора „време“ и динамиката на пътнотранспортното произшествие. Условието за неотложност (periculum in mora) се преценява към момента на пристигане на екипа на място, а не post factum. Изчакването на специализиран разследващ орган в конкретната пътна обстановка би довело до необратима загуба или компрометиране на следите (метеорологични условия, трафик, преместване на обекти), което би осуетило целите на процеса по чл.1 НПК. Следователно, намесата на автоконтрольора е не само допустима, но и задължителна по силата на служебните му задължения.

По отношение на възражението за нарушение на чл.212, ал.3 НПК:Този състав констатира, че процедурата по валидиране на извършеното действие е спазена. Разпоредбата поставя едно единствено решаващо условие за процесуалната годност на протокола за оглед, съставен от неразследващ орган – незабавното уведомяване на прокурора, но не по-късно от 24 часа. От материалите по делото е безспорно установено, че протоколът за оглед и съпътстващите го документи са докладвани и представени на наблюдаващия прокурор в рамките на императивния 24 часов срок (dies ad quem). С последвалото образуване на досъдебното производство и липсата на отмяна от страна на прокурора, извършеното действие е получило своята процесуална санкция и легитимация.

Следователно, не е налице нарушение на чл.212 НПК.Действията на полицейския орган са извършени в условията на законна делегация на правомощия, породена от фактическата необходимост, и са надлежно процесуално оформени чрез спазване на срока за прокурорски контрол. Твърденията в жалбата за липса на компетентност са неоснователни, тъй като при неотложност част от функциите на разследващите органи могат да се осъществят при неотложност и от друг полицейски орган с оглед ефективността на разследването.

Не може да се приеме и възражението, че съдът неправилно е констатирал, че подсъдимият бил “санкциониран за нарушения на правилата за движение по пътищата“, тъй като отбелязвайки за наложени наказания за предишни нарушения по ЗДвП, съдът се е позовал на наличните справки по делото и в този смисъл не е интерпретирал доказателствата превратно.

По отношение на оплакването, че нарушението на пострадалия не е намерило израз в описания механизъм на л.9 от решението отново е неоснователно, тъй като записаното от съда, че причината за удара е маневра „движение назад“ без да се убеди в безопасното движение на същата не влиза в конфликт с възприетото от съда съпричиняване.

Що се отнася до твърдението за нарушение на материалния закон и за това, че съдът след като е преквалифицирал деянието по чл.343а, ал.1, б.“б“ вр. чл.343, ал.1, б.“в“ вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК е трябвало да приложи разпоредбата на чл.78а НК следва да се подчертае следното:Горното оплакване е неоснователно на първо място с оглед законовата забрана по чл.78а, ал.7 НК. Основният аргумент за отхвърляне на възражението се корени в изричната императивна законова забрана, установена в разпоредбата на чл.78а, ал.7 НК. Съгласно настоящата редакция на закона, институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание не се прилага, когато причиненото увреждане е смърт.

От друга страна, процесната квалификация по чл.343а, ал.1, б.“б“ НК представлява привилегирован състав на престъпление по транспорта, при който деецът е направил всичко, зависещо от него, за оказване помощ на пострадалия. Макар, законът да е предвидил по-ниски граници на наказанието „лишаване от свобода“, това по никакъв начин не дерогира общите ограничения на чл.78а, ал.7 НК. Когато резултатът е смърт, обществената опасност на последиците е толкова висока, че законодателят изрично е изключил възможността за замяна на наказателната отговорност с административна. Тъй като чл.78а, ал.7 НК поставя забраната върху вида на резултата, а не върху правната квалификация на състава, възражението за приложение на административно наказание е юридически несъстоятелно.

По отношение на оплакването свързано с неотчитането на всички смекчаващи отговорността обстоятелства, което е вероятно свързано с явна несправедливост на наказанието макар и това изрично да не е посочено в жалбата:

Неоснователно е твърдението, че съдът след като е отчел, че пострадалият Т. е нарушил чл.113 и чл.114 ЗДвП не го е възприел като смекчаващо обстоятелство. Напротив, съдът точно това е направил, което е видно от л.17 на решението, където е коментирано и приетото съпричиняване, което е станало и повод за изменение на присъдата в частта за наказанието. Друг е въпросът, дали този извод е правилен, но с оглед липсата на протест и жалба от частните обвинители настоящата инстанция няма да го коментира.

Неоснователно е и възражението за това, че съдът не бил отчел добрите характеристични данни. Видно от л.17 на решението съдът точно това е направил. Не е вярно, че съдът не е коментирал семейното положение и трудовата му ангажираност, тъй като съгласявайки се с мотивите на първата инстанция той де факто препотвърждава посоченото от нея като смекчаващи обстоятелства, където са отбелязани тези факти.

Не може да се приеме оплакването, че не е взето предвид, че С. е безупречен шофьор, тъй като съдът отбелязвайки, че подсъдимият е бил с нарушения по ЗДвП прави подобна констатация необективна. САС се е позовал, както вече се посочи в настоящото решение, на наличните доказателства по делото и макар да не е цитирал страницата на която се намира справката, то същата е налице. Видно от л.336-337 от досъдебното производство подсъдимият има пет фиша и пет наказателни постановления, като за само четири от тях е платена наложената му глоба. Нарушенията са му периодично установени в период от 14 години.

Във връзка с депозираното искане от повереника адв.С. и представените договори за правна помощ и съдействие, следва подсъдимият да бъде осъден да заплати на частните обвинители Р. Д. Т. – И. и Р. О. Т. по 2 000 евро за всяка една от тях във връзка с направени разноски пред настоящата инстанция.

Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице посочените в жалбата касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК и обжалваното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.

Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №263 от 16.07.2025 година постановено по ВНОХД №451/2025 година по описа на САС, НО-VI състав.

ОСЪЖДА подсъдимия П. И. С. да заплати на Р. Д. Т. – И. и Р. О. Т. сумата от по 2000 евро за всяка една от тях.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.