Обезсилване на решение поради висящ обуславящ спор между съсобственици

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 260

гр. София, 25.04.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, като изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 453/2023 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Предмет на производството е касационната жалба на Г. О. С. и „Д енд Д Финанс - Заложни къщи“ ЕООД срещу въззивното решение № 1366/17.12.2021 г. по гр.д.№ 1266/2021 г. на АС-София, в частта за уважаване на предявеният срещу тях иск с основание чл.108 ЗС, и касационната жалба на ищеца П. Т. Л. срещу същото въззивно решение в частта за отхвърляне на предявеният от него срещу Г. С., иск за обезщетение в размер на 6351 лв. с основание чл.31, ал.2 ЗС.

Касационното обжалване е допуснато с определението по чл.288 ГПК за преценка вероятността въззивното решение в тези обжалвани от страните части, в които въззивният съд се е произнесъл по исковете с основание чл.108 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС, и обусловената от това отговорност за разноските за въззивното производство, да е недопустимо поради наличие на пречка за постановяването му в хипотезата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК.
Касаторите-ответници Г. О. С. и „Д енд Д Финанс - Заложни къщи“ ЕООД, чрез пълномощника си адв.О. С., твърдят, че въззивното решение в обжалваната от тях част по иска с основание чл.108 ЗС е недопустимо, неправилно и необосновано. Доводът за недопустимост е обоснован с твърдението, че висящото дело между Г. С. и П. Л. по чл.33, ал.2 ЗС и по чл.26, ал.2 ЗС е преюдициално за настоящия спор по иска по чл.108 ЗС, защото той обхваща идеалните части, предмет на двата горепосочени иска по другото дело, и отказът на съда да спре производството прави решението недопустимо. По същество излагат оплаквания за неправилност на решаващите изводи на въззивния съд, че ответникът Г. С. е владелец на идеалните части на другите съсобственици, респ. че вторият ответник „Д енд Д Финанс - Заложни къщи“ ЕООД е владелец на имота и го държи без основание, оспорват ищецът да има интерес от иска. Молят решението в обжалваната част да се отмени или обезсили, като недопустимо.
Насрещната страна П. Т. Л., чрез пълномощника си адв.Х. Т., оспорва касационната жалба на ответниците, счита иска по чл.108 ЗС за допустим и основателен, намира че висящото друго съдебно дело по иск по чл.33, ал.2 ЗС не е преюдициално за настоящия спор.

Касаторът-ищец П. Т. Л., чрез пълномощника си адв.Х. Т., обжалва същото въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. по гр.д.№ 1266/2021 г. на АС-София, в частта за отхвърляне на предявеният от него само срещу ответника Г. С., иск за обезщетение в размер на 6351 лв. с основание чл.31, ал.2 ЗС, с оплаквания за неправилност, искане за отмяната на решението в тази част и уважаване на този иск. Оспорва извода на въззивния съд, че е налице лично ползване на имота от съсобственик и за това ищецът е трябвало да отправи покана до ответника за да получи добивите от вещта.

Насрещната страна по тази жалба Г. С., чрез пълномощника си адв.О. С., оспорва същата като неоснователна. Намира за правилна дадената от съда квалификация на този иск, основан на претенцията по исковата молба за обезщетение.

В откритото съдебно заседание касаторите-ответници, чрез пълномощника си адв.О. С., поддържат оплакванията си за липса на интерес у ищеца от иска по чл.108 ЗС, и за неоснователност на иска срещу Г. С., доколкото не е отправена към него изискваната покана по чл.31, ал.2 ЗС покана. Претендират се разноски по представен списък по чл.80 ГПК.

Касаторът-ищец с писмена молба преди откритото съдебно заседание по чл.293 ГПК, иска касационното производството да се прекрати по въпроса на ответниците за допустимостта на въззивното решение по иска по чл.108 ЗС поради липсата на интерес от касационното обжалване, доколкото твърди, че междувременно е влязло в сила решението по гр.д.№ 2196/2021 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с определение от 12.10.2023 г. по гр.д.№ 920/2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което са отхвърлени предявените от Г. С. срещу него искове по чл.26, ал.2 ЗЗД за нищожност на договора, с който той е придобил по дарение 1/30 ид.ч. от процесния имот, поради липса на основание и поради привидност, иска по чл.17, ал.1 ЗЗД за обявяване валидна прикритата сделка-покупко продажба, за същата ид.част, и иска по чл.33, ал.2 ЗС срещу него и срещу другите съсобственици, за изкупуване на придобитите от Л. 20/30 ид.ч. от същия имот. Иска касационният съд да се произнесе по поставените от него въпроси. С друга писмена молба моли да се приеме, че въззивното решение е допустимо, поддържа касационната си жалба, оспорва тази на насрещните страни. Претендират се разноски.

Насрещните страни с писмена молба са оспорили искането за прекратяване касационното производство, доколкото по допустимостта на въззивното решение касационният съд следва да се произнесе с решението си и едва с него може да обезсили решението като недопустимо и да прекрати производството.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Касационните жалби са допустими.

С въззивното решение съдът е приел, че пред него, по жалби от ищеца и от ответниците, е обжалвано първоинстанционното решение № 5227 от 02.09.2020 г., по гр.д. № 9642/2019 г. на СГС, в частите по уважаване на предявеният от П. Л. срещу Г. С. и „Д енд Д Финанс-Заложни къщи“ ЕООД иск по чл.108 ЗС, като е признато за установено между страните, че ищецът е собственик на 2/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-14/06.03.2009 г. на Изп.директор на АГКК, с площ от 2 102 кв.м., подробно индивидуализиран в решението, осъдени са ответниците на основание чл. 108 от ЗС да предадат на ищеца владението на спорните 2/3 ид. части от този поземлен имот, и е отхвърлен предявеният от П. Л. само срещу Г. С. иск по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 6351 лв., представляваща разликата между уговорената наемна цена по договора за наем, сключен между ответника по този иск и „Д енд Д Финанс-Заложни къщи“ ЕООД, и средния пазарен наем за имота за периода 11.04.2019 -19.07.2019 г. Първоинстанционното решение по уважаване иска на П. Л. срещу Г. С. чл.30, ал.3 ЗС за 2613 лв. за същия период, като необжалвано пред въззивния съд, е влязло в сила.

По осъдителния иск за собственост с основание чл.108 ЗС, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неговата основателност, като и приел, че ищецът П. Л. се легитимира като собственик на общо 2/3 идеални части от процесния имот, от които 1/30 ид.ч. по дарение и 19/30 ид.ч. покупко-продажба, а ответното дружество, в качеството си на наемател по наемен договор с другия ответник Г. С., държи, т.е. упражнява фактическата власт върху целия имот, но не за себе си, а за наемодателя С., който се легитимира като съсобственик на имота, като С. владее идеалните части от имота на ищеца чрез наемателя. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай наемният договор е бил сключен от съсобственика Г. С., притежаващ 1/6 ид.ч. от общата вещ, който не е имал правомощието да сключва сам договор за наем за целия имот, и този наемен договор не може да бъде противопоставен на ищеца, поради което искът за собственост се явява основателен. Изложил е още въззивният съд съображения, че съсобственикът може да търси защита на своето вещно право чрез иска по чл.108 ЗС, както в случаите, когато върху имота се упражнява фактическа власт от трето на съсобствеността лице, така и по отношение на друг съсобственик, който владее съсобствения имот извън обема на притежаваното от него право, без да има основание за това. Така е счел иска по чл.108 ЗС за основателен спрямо двамата ответници. По иска с основание чл.31, ал.2 ЗС, изхождайки от мотивите на ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, че по изключение, обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС може да се претендира за разликата между уговорената от такъв съсобственик наемна цена, съобразно сключения от него наемен договор, и средната пазарна цена, и изискването на чл. 31, ал. 2 от ЗС за отправяне на писмено искане от неползващият съсобственик, което да е получено от ползващия съсобственик, е направил извод, че за да получи обезщетение в размер на тази разлика- установена от доказателствата по делото в размер на 6350,37 лв., ищецът следва преди това да е поканил съсобственика си. Доколкото в случая липсват данни, и не се твърди, ищецът да е отправил надлежна писмена покана до ответника за заплащане на обезщетение, а исковата молба може да има функция на такава покана, но без обратно действие, то искът се явява неоснователен. Съобразно изхода на спора, въззивният съд е определил и отговорността за разноски между страните за въззивното производство, като определените с решението суми, които страните взаимно си дължат за въззивното производство, са били предмет на изменение с последващо определение по чл.248 ГПК от 04.05.2022 г.

Извършването на касационната преценка за правилност на въззивно решение е предшествана от проверка за неговата валидност и допустимост, която не е зависима от такива оплаквания на страните и се извършва от съда и служебно, както е разяснено с т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая въззивното решение е валиден съдебен акт - постановено е от надлежен съдебен състав, в правораздавателната функция на съда е, носи белезите на съдебно решение, подписано е от състава на съда, участвал при разглеждането му. При извършената от настоящия касационен състав проверка за допустимост в обжалваната му част по исковете по чл.108 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС, респ. и разноските за въззивната инстанция, за което е допуснато касационното обжалване, се установява, че същото е недопустимо в тези части, поради наличие на хипотеза на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, което е препятствало постановяваване на въззивното решение преди приключване на преюдициалния спор. Съображенията за това са следните:

Основанието на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК за спиране е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по обусловеното (спряното) производство, т.е. от които произтичат претендираните права и без становище по тях съдът не би могъл да се произнесе по обусловеното правоотношение / ТР № 8 от 07.05.2014 по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 7/31.07.2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК- т. 5/. В мотивите към т.1 на ТР № 1/9.07.2019 г. по т.д. № 1/2017 г. на ОСГТК е допълнено, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела, като за наличието на обуславящо дело е без значение какъв е видът му и кога е образувано-преди или след обусловеното дело. Изложеното сочи, че когато е висящ преюдициален спор, силата на присъдено нещо на решението по него ще следва да се зачете от съда, разглеждащ обусловеното дело с участието на същите страни, което налага разглеждането на обусловеното дело да бъде спряно от съда, до приключване на обуславящото дело. Въззивният съд, като инстанция по същество, има същото процесуално задължение, както първоинстанционния съд, да следи за допустимостта на процеса, и в случаите, когато първостепенният съд е отказал да спре производството по делото на основание чл.229, т.4 или 5 ГПК, въззивният съд трябва служебно, дори и без оплакване във въззивната жалба, да извърши проверка по този въпрос, както е изяснено с решение № 244/04.01.2016 г. по гр.д.№ 4363/2015г. на ВКС, І г.о. По настоящето дело пред първоинстанционния съд, като е изискал преписи от други две водени между същите страни дела,е оставил без уважение искането на ответниците делото да бъде спряно до приключване на преюдициални производства с участие на същите страни (определение от 12.02.2020 г.), по съображения, че искът по чл.33, ал.2 ЗС не е преюдициален спрямо настоящия спор. Видно от исковата молба, по която е образувано в СГС гр.д.№ 7258/2019 г. (по подсъдност), и която е послужила за отказа за спиране, са били предявени от Г. С. /ответник по настоящето дело/ освен иск срещу П. Л. и другите съсобственици-прехвърлители за изкупуване ид.части на ответника П. Л. по чл.33, ал.2 ЗС за същия имот, предмет и настоящето дело, също и искове срещу П. Л. и праводателя му с основание чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора за дарение на 1/30 ид.ч. от същия недвижим имот поради липсата на основание, също и поради привидност, както и поради противоречие с морала и закона. Няма данни по настоящето дело, и не се е твърдяло от страните, производството по това друго дело гр.д.№ 7258/2019 г. на СГС да е приключило преди приключване устните прения пред въззивния съд по настоящето дело. Напротив, в настоящето дело страните сочат, че то е приключило след това, в хода на настоящето касационно производство след постановяване на определението по чл.288 ГПК по настоящето дело, като касаторът-ищец сочи с молбата си преди откритото заседание пред ВКС по чл.290 ГПК, вече посочена по-горе в настоящето решение, че производството по това друго дело е приключило с влязло в сила решение в хода на настоящето касационно производство, и исковете по него, между които и иска за нищожност дарението на 1/30 ид.ч. по чл.26, ал.2, изр.1, предл.4-липса на основание ЗЗД и иска за изкупуване собствените на Л. 20/30 д.ч. по чл.33, ал.2 ЗС, са били отхвърлени. Изходът от иска по чл.26, ал.2, изр.1, предл.4-липса на основание ЗЗД има преюдициално значение за настоящия спор, доколкото от него ще се определи дали тази сделка е валидна и има вещно действие и дали П. Л. се легитимира с нея валидно като собственик на 1/30 ид.ч. от процесния имот, което е от значение както за обема на права, които могат да му бъдат признати и защитени с иска по чл.108 ЗС- т.е. дали Л. притежава тази 1/30 ид.ч., така и за размера на правата, предмет на защита с иска по чл.31, ал.2 ЗС и за обема на имуществената отговорност на ответника Г. С. по този втори иск- т.е. дали за тази 1/ 30 ид.ч. на ищеца се полага обезщетение, доколкото вторият иск е обусловен също от обема на притежаваните от ищеца по него ид.части от процесния имот. Искът на Г. С. срещу П. Л. и другите съсобственици-праводатели на последния, за изкупуване на частите на прехвърлителите - 20/30 ид.ч., също има преюдициално значение за настоящето, независимо от факта, че решението по конститутивния иск по чл.33, ал.2 ЗС има действие занапред, защото от изхода по този иск за изкупуване зависи дали настоящият ищец П. Л. ще се счита съсобственик или не, който факт, съгласно чл.235, ал.3 ГПК следва да се зачете от съда по настоящето дело. В противен случай би се постигнал правно неприемлив резултат, ако искът по чл.33, ал.2 ЗС бъде уважен и в правата на правоприемника встъпи съсобственика-ищец по него, а междувременно преди това искът на правоприемника по чл.108 ЗС срещу същия съсобственик, е уважен с влязло в сила решение.

Въззивно решение, постановено при наличие на основание за спирането му поради висящ преюдициален спор, е недопустимо и подлежи на обезсилване, както е прието с т.1 от ТР № 1 от 09.07. 2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, защото въззивният съд не е изпълнил вмененото му задължение да следи служебно, и без доводи за това от страна в процеса, за наличието или липсата на абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на съдебния процес, каквато е висящ преюдициален спор, като е без значение кога е възникнало основанието за спиране, стига то да е било налице към приключване на устните прения пред въззивния съд. В случая въззивният съд не е направил дължимата преценка за наличие на висящ преюдициален спор по гр.д.№ 7258/2019 г. на СГС, за който спор е имало данни по делото и който се явява пречка за постановяване на въззивното решение, поради което последното е недопустимо. Недопустимото въззивно решение при наличие на основание за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК подлежи на обезсилване и връщане делото на въззивния съд за ново разглеждане и преценка дали основанието за спиране още е налице, към което разбиране се придържа трайната практика на ВКС, както с ТР № 1 от 09.07. 2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, така напр. и с решение № 244/04.01.2016 г. по гр.д.№ 4363/2015г. на ВКС, І г.о., решение № 101 от 10.11.2020 г. по гр. д. № 3668/2019 г., ГК, ІІІ г. о., решение № 60293 от 15.06.2022 г. по гр. д. № 10/2021 ГК, ІV г. о., и което се споделя от настоящия касационен състав. Според указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т.8 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК, ВКС не може да постанови спиране на производството по чл. 182, буква "г" ГПК (отм.), аналогичен на чл. 229, ал.1, т.4 от сега действащия ГПК, при наличие на висящ преюдициален спор, тъй като той не е инстанция по същество и не може да съобрази при постановяване на решението си нови фактически обстоятелства, каквито биха представлявали установените с решението по обуславящото дело, съответно не може и да зачете съдебния акт по преюдициалния спор, защото събиране на нови доказателства от касационния съд може да стане само в производство по чл.295 ГПК, каквото настоящето не е, което е и изрично изяснено с тълкувателните мотиви на т.1 от ТР № 1 от 09.07. 2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Същото тълкувателно решение ТР № 1 от 09.07. 2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС изяснява и как следва да процедира касационната инстанция както във фазата по чл.288 ГПК (служебно да допусне касационното обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение, а преценката за допустимостта ще извърши с решението по същество на подадената касационна жалба), така и след това с решението си по чл.293 ГПК, а именно, в случай, че се установи наличието на процесуалната пречка, в частност основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, въззивното решение като недопустимо следва да се обезсили и делото да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото дело. Въззивният съд няма нужда да спира производството, ако междувременно (след приключване на съдебното дирене при първоначалното разглеждане на делото до връщането му за ново разглеждане) пречката за разглеждането му е отпаднала – решението по предюдициалния спор е влязло в сила. Ето защо доводите на страните по настоящето дело, че касационният съд в настоящата хипотеза може да прекрати делото по въпроса за преценката за допустимост на въззивното решение, или, че след обезсилване на същото може да прекрати делото, се явяват неоснователни. По тези съображения въззивното решение в обжалваната част, респ. и в обусловената от това част за разноските за въззивната инстанция, следва да се обезсили, без касационната инстанция да се произнася по същество на спора и по релевираните от страните оплаквания за неправилност на въззивното решение в касационните им жалби, и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, който да събере данни дали обуславящото дело е висящо или е приключило, и според това да спре делото или да го разгледа, като съобрази резултата от изхода на спора по преюдициалното производство.

При новото разглеждане на спора по същество въззивният съд следва да определи и разноските, които страните си дължат в зависимост от изхода на спора, включително и по разноските за настоящето производство, съгласно чл.294, ал.2ГПК.

Ето защо настоящият състав на ВКС, Второ гражданко отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. по гр.д.№ 1266/2021 г. на АС-София, изменено в частта за разноските с определение по чл.248 ГПК с № 1194 от 04.05.2022 г. по същото дело, В ЧАСТИТЕ, в които, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 5227 от 02.09.2020 г., по гр.д. № 9642/2019 г. на СГС, е уважен предявеният от П. Т. Л. срещу Г. О. С. и „Д енд Д Финанс-Заложни къщи“ ЕООД иск по чл.108 ЗС като е признато за установено между страните, че ищецът е собственик на 2/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-14/06.03.2009 г. на Изп. директор на АГКК, с площ от 2 102 кв.м., подробно индивидуализиран в решението, и са осъдени ответниците на основание чл.108 от ЗС да предадат на ищеца владението на 2/3 ид.части от този поземлен имот, и е отхвърлен предявеният от П. Т. Л. срещу Г. О. С. иск по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 6351 лв., представляваща разликата между уговорената наемна цена по договора за наем, сключен между ответника по този иск и „Д енд Д Финанс-Заложни къщи“ ЕООД, и средния пазарен наем за имота за периода 11.04.2019 г.-19.07.2019 г., както и в частта за разноски за въззивната инстанция.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тези части от друг състав на въззивния съд съгласно указания в мотивите на настоящето решение.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: