Изпълнение в България на присъда от държава от ЕС след отказ по ЕЗА

Текстът на акта

Ключови фрази

Производство по приспособяване на присъда по реда на чл. 457 НПК * Искане за възобновяване на наказателно дело от осъден * признаване и изпълнение на присъда от чуждестранен съд * неоснователност на искане за възобновяване

РЕШЕНИЕ

№ 8

гр. София, 05.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

МАРИЯ МИТЕВА

при секретаря .........Илияна Петкова ........ и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев, като разгледа докладваното от съдия МИТЕВА НОХД № 1058 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.

Образувано е по искане за възобновяване на ЧНД № 125/2023 г. на Окръжен съд – Ловеч и ВЧНД № 169/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, депозирано от осъдения М. А. М.

В искането и допълнението към него се развиват доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, които са основания за възобновяване на наказателното дело. Излагат се пространни съображения за нарушаване на процесуалните права на осъдения М., тъй като съдебните актове са постановени против желанието му и съгласието му италианската присъда да се търпи в Република България.

В заключение се прави искане за възобновяване на ЧНД № 125/2023 г. на Окръжен съд – Ловеч и за екстрадиране на осъдения в Република Италия, където е налице възможност за възобновяване на италианското производство и отмяна на постановената присъда.

В съдебно заседание, адв. К. К., защитник на осъдения М. М. моли депозираното искане за възобновяване, да бъде уважено. Излага аргументи, че е нарушен процесуалния ред за признаване и изпълнение на италианската присъда, като е следвало процедурата да се развие по специалния закон, а не по реда възприет от Окръжен съд – Ловеч. Подчертава, че е нарушен закона, нарушени са и процесуалните правила, което води до ограничаване на правото на осъдения да бъде трансфериран в Република Италия и оттам възможността му да поиска възобновяване на делото пред италианския съд.

Осъденият М. М. в лична защита заявява, че не е уведомен за присъдата в Италия и иска делото да се възобнови.

Представителят на Върховна касационна прокуратура счита искането за неоснователно. Развива доводи, че Апелативен съд – Велико Търново е проверил изцяло решението на Окръжен съд – Ловеч, с което е приспособена присъдата. Подчертава, че не са допуснати съществени процесуални нарушения, а съдебните актове са правилни и законосъобразни. Предлага искането за възобновяване да бъде оставено без уважение, а решението на Апелативен съд – Велико Търново, в сила.

В последната си дума осъденият М. М. моли искането да бъде уважено. Изтъква, че не е уведомен за делото в Италия, не е извършил нещата, за които е обвинен, не се е занимавал с престъпност и желае делото да се възобнови.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните в пределите на правомощията си, намери следното.

Искането за възобновяване е процесуално допустимо на основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419 от НПК, като в него се съдържат доводи в подкрепа на заявеното на основание по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 от НПК. Същото е направено в законовия срок.

Разгледано по същество, в контекста на очертаната в него аргументация, искането е неоснователно.

С Решение № 37 от 17.05.2023 г. по ЧНД № 125/2023 г., състав на Окръжен съд - Ловеч е приел за изпълнение присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 12 /дванадесет/ години, на българския гражданин М. А. М. от [населено място], с ЕГН [ЕГН]. Това станало с Присъда № 5074/2018 г. на Съда за най-тежки и общественоопасни престъпления в [населено място], /държава/ постановена на 11.11.2019 година, влязла в законна сила на 27.07.2021 година, с която М. А. М. е осъден за престъпление по чл. 602, тер. ал. 1, б. „а", „б" от Наказателния кодекс на издаващата държава, Република Италия, текст касаещ довеждане или поставяне в състояние на пълно подчинение /робство/ на малолетен гражданин под 18 годишна възраст с цел възползване от проституиране, съответстващо на престъплението по чл. 159б, ал. 2, във вр. с ал. 1, предл. 2, във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1 от НК на Република България.

На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. "а" от ЗИНЗС във вр. с чл. 457, ал. 3 от НПК, на осъдения е определен първоначален „строг" режим за изтърпяване наказанието "лишаване от свобода".

На основание член 457, ал. 5 от НПК е приспаднато времето, през което М. А. М. с ЕГН [ЕГН] е търпял мярка за предварителното задържане под стража от 15.02.2023 година до приключване на процедурата по привеждане в изпълнение на наказанието лишаване от свобода.

Срещу решението в законоустановения срок е постъпила жалба от осъдения М. А. М., депозирана чрез упълномощения защитник - адвокат Х. Н. И. от Адвокатска колегия - Ловеч, с която е поискана отмяна изцяло на акта и постановяване на нов такъв, с който да се уважи направеното искане за прилагане закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебните актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/.

С решение № 95 от 25.07.2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново по ВЧНД 169/2023 г. е потвърдено Решение № 37 от 17.05.2023 г. по ЧНД № 125/2023 г. на Окръжен съд –Ловеч.
Изложените в искането за възобновяване съображения сочат, че искателят се основава на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, като се съдържа позоваване на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т 2 от НПК, което е предвидено в закона като основание за възобновяване чрез препращането в чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК.
Върховният касационен съд намира за неоснователни доводите, посочени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Ясно е, че винаги при преценката за наличието на това основание следва да се отчете, че възобновяването на наказателно дело е извънреден способ за контрол на влязъл в сила съдебен акт, ползващ се със стабилитет и изпълняемост. Целта на производството е да установи наличието на предвидените в закона основания за възобновяване, имайки предвид стабилитета на влезлия в сила съдебен акт. Такива основания с оглед направените оплаквания, биха били налице при постановяване на акта в нарушения на процесуалните правила, от категорията на съществените, които пороци да поставят под съмнение законосъобразността му, както и при нарушение на закона или явна несправедливост на наложеното наказание. Извършената от състава на Върховния касационен съд проверка сочи, че по настоящето дело липсва основание за възобновяване.
След запознаване с всички доказателствени материали по делото, настоящият съдебен състав констатира, че инстанционните съдилища са изпълнили стриктно задълженията си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото.
Българският гражданин М. А. М. е бил осъден на дванадесет години лишаване от свобода, наказание наложено на 11.11.2019 г. от Съда за най-тежки и общественоопасни престъпления в гр. Неапол, Наказателен съд - Неапол, III секция, с Присъда № 5074/2018 г., потвърдена с Решение на Апелативен наказателен съд - Н., II секция, като това постановено съдебно решение влязло в сила на 27.07.2021 г. за извършено престъпление по чл. 602, тер. ал. 1, б. „а", „б" от НК на Република Италия.

Производството пред италианските съдилища се е развило в отсъствието на българския гражданин.

В процедура по чл. 44 от ЗЕЕЗА по ЧНД № 53/2023 г.. по описа на Окръжен съд - Ловеч, по изричното искане на издаващата държава Италия за изпълнение на ЕЗА, издадена от Прокуратурата при съда в Н., X- то отделение на Дирекция по изпълнение на наказанията, по европейска заповед за арест и искане за предаване на осъдения М. А. М. с цел изпълнение на наказание 12 г. лишаване от свобода, с Решение № 21/15.03.2023 г., влязло в законна сила на 21.03.2023 г. е отказано предаване на българския гражданин М. на италианските власти по ЕЗА от 22.11.2022 година. Прието е на основание чл. 44, ал. 8 и ал. 9 от ЗЕЕЗА във вр. с чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА присъдата, по която е искано за предаване лицето М. А. М., да бъде приведена в изпълнение на територията на Република България от българската прокуратура, като спрямо него е взета и мярка за неотклонение "Задържане под стража" до приключване процедурата по привеждане в изпълнение на наказанието „лишаване от свобода".

С оглед развитието на делото и в изпълнение на задълженията си по 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА Окръжна прокуратура - Ловеч е внесла в съда предложение за прилагане на чл. 457 от НПК по присъдата на италианските съдилища, въз основа на което е образувано настоящето производство.

Във връзка с възраженията на осъдения, че той е невинен и не е извършил престъплението, за което е осъден в Република Италия, е нужно да се подчертае, че в това производство осъденият не може да повдига и поддържа възражения срещу постановените от чуждестранния съд присъди, доколкото същността на производството изключва възможността те да бъдат преразглеждани по същество, като съобразно чл. 459 от НПК и чл. 19, ал. л, т. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС присъдите могат да бъдат проверявани само от компетентните органи на държавата, в която са постановени, а съобразно т. 1 от решението по дело № С-554/14 г. на Съда на ЕС /делото "0."/ и мотивите към нея (§ 36) националният съд на изпълняващата държава е длъжен да зачете изцяло съдебното решение, което му е изпратено и да изпълни наказанието, наложено по присъдата на издаващата държава /в случая по присъдата, постановена от съд в Република Италия/.

Категорично в тази насока е и съображение 5 от Преамбюла на Рамково решение 20о8/9о9/ПВР на Съвета от 27.11.2008 г. В същия смисъл е и чл. 8, т. 2 от това Рамково решение, както решението на Съда на ЕС по дело С-554/14 "0." - § 36 и § 46 от мотивите, както и § 61 от мотивите на това решение, установяващи задължението за българския съд да прилага нормите на Рамковото решение при спазване на принципа за съответстващото тълкуване на българското право и при зачитане на основополагащия принцип на сътрудничество между съдебните власти на държавите - членки на ЕС - принципа на взаимно признаване на чуждестранните съдебни решения въз основа на особеното взаимно доверие в правните системи на другите държави - членки, който е "крайъгълен камък на правното сътрудничество в съюза по наказателно правни въпроси" - чл. 82, § 1 от ДФЕС вр. съображение 1 от Рамково решение гоо8/9о9/ПВР. Такова е и изричното задължение на всеки български съд съобразно т. 2 от Решението по делото "0." (С-554/14).

Касационната инстанция не констатира нарушаване на правото на защита на осъдения М..

Осъденият М. А. М. е бил издирван въз основа на Европейска заповед за арест, издадена на 22.11.2022 г. от Прокуратурата при съда в Н., X- то отделение на Дирекция по изпълнение на наказанията, с цел изпълнение на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години по посочените Присъда № 5074/2018 г. постановена на 11.11.2019 г. от Съда за най-тежки и общественоопасни престъпления в гр. Неапол, Наказателен съд - Неапол, III секция, потвърдена с Решение на Апелативен наказателен съд - Н., II секция, в сила от 27.07.2021 г. за извършено престъпление по чл. 602, тер. ал. 1, б. „а", „б" от НК на Република Италия.

В изпълнение на тази ЕЗА е било образувано производството по ЧНД № 53/2023 г. на Окръжен съд - Ловеч. В тази ЕЗА се съдържа изрично посочване, че М. М. е бил уведомен за датата и мястото на съдебния процес чрез призовка изпратена до неговия защитник, който го е представлявал и защитавал в хода на процеса и това е било така защото осъденият се е укривал от ареста и наложената мярка за неотклонение, бил е обявен за издирване още на фазата на разследването. Правата на осъдения М. М. не са били нарушени дори и при укриването му, тъй като представляващия го защитник е обжалвал първоинстанционната присъда.

Въз основа на ЕЗА М. М. е бил задържан на 17.02.2023 г. на основание чл. 43, ал. 2 от ЗЕЕЗА и чл. 64, ал. 1 от НПК по искане за вземане мярка за неотклонение „Задържане под стража" внесено в Окръжен съд – Ловеч. На основание чл. 44, ал. 9 от ЗЕЕЗА, първоинстанционният съд е определил на М. А. М. мярка за неотклонение „Задържане под стража" до приключване на процедурата по привеждане в изпълнение на наказанието „Лишаване от свобода".

В същинското производство по изпълнение на ЕЗА исканото лице М. А. М. е бил представляван от надлежно назначен защитник, адвокат И. И. от АК - Ловеч. В това производство, в съдебното заседание на 15.03.2023 г. и в присъствието на защитника на исканото лице М. пунктоално са били разяснени от съда същността на производството и правата, които осъденият има в него.

Решението на Окръжен съд – Ловеч е било обявено публично, в присъствието на страните, вкл. на осъдения М., като в дадения от закона и изрично посочен от съда срок, той не се е възползвал от правото си да обжалва това решение и то е влязло в сила в съответствие с разпоредбата на чл. 66 от ЗЕЕЗА, във вр. с чл. 412, ал. 2, т. 3 от НПК. Ето защо не може да се твърди, че са допуснати нарушения, които са довели до ограничаване правото на защита на осъдения.

От друга страна същността на производството пред Апелативен съд – Велико Търново не е дали да се признае или не присъдата на италианските съдилища, а как тази присъда, която вече е била надлежно приета с влязло в сила решение на компетентен български съд, да бъде приспособена към българското право. Именно в това се състои производството по чл. 44, ал. и от ЗЕЕЗА, във вр. с чл. 457 от НПК.

В посоченото производство не могат да се правят възражения срещу присъдата на италианските съдилища. В това производство не намират приложение и разпоредбите на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/, включително изискването за удостоверение по чл. 3 от този закон, доколкото в случая приемането на присъдата е по реда на чл. 4, т. 6 от РР 2002/584/ПВР, която изключва приложението на РР 2008/909/ПВР, транспонирано със ЗПИИСАННЛСМВЛС. Изричната разпоредба на чл. 29, ал. 3, във вр. с ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, препраща към процедурата по чл. 44, ал. 8 - ал. 3 от ЗЕЕЗА.

В настоящия казус касационната инстанция намира, че на основание чл. 457, ал. 3 НПК правилно е била определена правната квалификация на деянието по българския Наказателен кодекс, като е приел, че се касае за престъпление по чл. 1596, ал. 2, във вр. с ал. 1, предл. 2, във вр. 159а, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1 от НК на Република България - случаите когато се транспортират отделни лица или групи от хора и се преведат през границата на страната с целта по чл. 159а, ал. 1, тоест с цел да бъдат използвани за развратни действия, като деянието е извършено спрямо лице, ненавършило осемнадесет години, и за което деяние се предвижда наказание лишаване от свобода от пет до дванадесет години и глоба от двадесет хиляди до петдесет хиляди лева. С основание е било прието, че не следва да се намалява наложеното от чуждия съд наказание, тъй като максималният срок на предвиденото по българския НК наказание от дванадесет години е съответен на определения с присъдата на италианския съд размер.

Внимателният прочит на материалите по делото показва, че инстанционните съдилища правилно са приели, че са налице всички условия за приемане изпълнението на присъдата на компетентния италиански съд спрямо осъдения М. А. М., съгласно изискванията на чл. 457, ал. 3 от НПК, във вр. с чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА.

Неоснователно е оплакването, че производството е следвало да се развие по реда на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/, а не както са приели съдилищата - по чл. 457 от НПК..

Нужно е да се отбележи, че процедурата по чл. 44, ал. и от ЗЕЕЗА се явява диференцирана - тя намира приложение в случаите, когато българският съд откаже изпълнение на ЕЗА за предаване на български гражданин на молещата държава, и приеме той да изтърпи наложеното му в тази държава наказание в България. Затова и този закон се отнася към ЗПИИСАННЛСМВЛС като специален към общ, и в посочените хипотези винаги ще намери приложение производството по чл. 457, ал. 2-5 от НПК по препращане от разпоредбата на чл. 44, ал. и от ЗЕЕЗА. Че това е така, е видно и от разпоредбата на чл. 29, ал. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, която на свой ред препраща именно към реда по чл. 44, ал. 8 -13 от ЗЕЕЗА.

В настоящото производство осъденият М. А. М. не може да прави възражения срещу постановената от чуждия съд присъда, доколкото същността на производството изключва тя да бъде преразглеждана по същество, като съобразно чл. 459 от НПК и чл. 19 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, присъдите могат да бъдат проверявани само от компетентните органи на държавата, в която са постановени, националният съд на изпълняващата държава е длъжен да зачете изцяло съдебното решение, което му е изпратено и да изпълни наказанието, наложено с присъдата на издаващата държава /решение по дело № С-554/14 на СЕС/.

Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, препращаща към процедурата по чл. 44, ал. 8 от ЗЕЕЗА, приемането на присъдата е по реда на чл. 4, т. 6 от РР 2002/584/ПВР.

Изложените по-горе съображения мотивират Върховният касационен съд да приеме, че не са налице основания за възобновяване на производството по делото, поради което искането на осъдения М. А. М. следва да бъде оставено без уважение.

Предвид изложеното Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. А. М. за възобновяване на ЧНД № 125/2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч

и ВЧНД № 169/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

Председател: Членове: 1. 2.