Давност при предявен граждански иск в наказателното производство

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 122

София, 30.08.2021 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на десети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Велислав Павков

ЧЛЕНОВЕ:Ерик Василев

Десислава Попколева

при участието на секретаря Даниела Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1817 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Г. Н. и Т. С. Н., чрез пълномощника им адв. М.Р. против решение № 211 от 13.12.2019 г. по в.гр.д. № 501/2019 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено решението на Окръжен съд Хасково от 02.07.2019 г. по гр.д. № 568/2018 г. в осъдителните му части и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от К. Г. Н. и Т. С. Н. искове с правно основание чл.45 ЗЗД срещу Н. Т. М. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 16 950 лв. и срещу С. Т. А. – за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва от 31.08.2015 г. до окончателното изплащане.

Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат неправилност поради нарушение на материалния закон и по-конкретно на института на погасителната давност – основание по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора неправилни са изводите на съда относно началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност при конкретното непозволено увреждане; че с предявяване на гражданските искове в наказателното производство, давността не се прекъсвала и че висящността на процеса относно вземането е прекратена на 28.03.2013 г. Поддържа се, че съгласно трайната практика на ВКС, отказът да се приеме граждански иск за съвместно разглеждане не преустановява висящността на процеса относно вземането и съответно не се преустановява спирането на давността. Допуснатото нарушение на материалния закон е довело да неправилния краен извод на въззивния съд, че исковете са погасени по давност.

Ответникът по жалбата – Н. М., чрез пълномощника си адв. Н.М. е депозирал отговор, в който е изложил съображения, че не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване. В открито съдебно заседание поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Ответникът по жалбата - С. А. не е депозирал отговор по чл.287, ал.1 ГПК и не взема становище по жалбата в открито съдебно заседание.

С определение № 664/02.11.2020 г. е допуснато касационно обжалване на решението от 13.12.2019 г. по в.гр.д. № 501/2019 г. на Пловдивския апелативен съд в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали в случаите, при които вземането произтича от деликт, който съставлява престъпление и гражданският иск на пострадалите е предявен пред наказателния съд, се смята за висящ процеса относно вземането и тогава, когато осъдителната първоинстанционна присъда бъде отменена, а делото – върнато на прокуратурата и внесено отново с обвинителен акт. Поддържа се, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 50/19.03.2019 г. по гр.д. № 3438/2018 г. на ІV г.о. на ВКС.

С посочения съдебен акт Върховният касационен съд е дал разрешение на въпросите за началото на погасителната давност за вземанията за обезщетение за вреди от извършено престъпление, за спирането и прекъсването на погасителната давност при предявяването на гражданския иск в наказателното производство и за последиците от прекратяването на производството по така предявения граждански иск. Прието е, че съгласно чл.114 ЗЗД вземането за обезщетение за вредите от непозволеното увреждане, в т.ч. от престъпление, става изискуемо и давността започва да тече от откриването на дееца. Съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск за вземането и съгласно чл.115, б.“ж“ ЗЗД не тече докато трае съдебният процес относно вземането. Когато в наказателния процес е позволено предявяването на граждански иск, давността прекъсва и спира да тече с предявяването му независимо от това, в коя фаза се намира наказателното производство - досъдебна или съдебна. На следващо място е изложено, че приемането на иска за съвместно разглеждане в наказателното производство, като акт на наказателния съд по движението на делото и последващото отменяване на този акт или постановяването на акт за прекратяване на производството по приетия граждански иск, нямат значение за прекъсването и спирането на давността, тъй като тези правни последици вече са настъпили с неговото предявяване, като единствената правна последица от тези „прекратителни“ актове е отделянето на гражданския иск за разглеждане по реда на ГПК и ако това не е постановено изрично от наказателния съд, подаването на нова искова молба пред гражданския съд съставлява молба за отделното разглеждане на вече предявения иск по реда на ГПК. Съставът на ВКС е приел, че настъпилите с предявяването на гражданския иск прекъсване и спиране на давността могат да отпаднат с обратна сила съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД само ако гражданският съд прекрати производството по иска, като нередовно предявен или недопустим.

Настоящият състав споделя изцяло тази съдебна практика, поради което на повдигнатия от касаторите въпрос следва да се даде положителен отговор.

С оглед гореизложеното, касационната жалба се явява основателна, тъй като решаващите изводи на въззивния съд противоречат на даденото от ВКС разрешение по повдигнатия въпрос. Това налага отмяна на обжалваното решение като неправилно и доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, касационният състав е длъжен да разреши по същество правния спор.

Правилно въззивният съд е приел, че в конкретния случай са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответниците по исковете, но в нарушение на материалния закон е приел, че правото на ищците не е било упражнено в срока по чл.110 ЗЗД и съответно вземанията били погасени по давност.

По делото е установено, че досъдебното производство е образувано на 29.03.2007 г., като ответниците М. и А. са привлечени към наказателна отговорност с постановления за привличане на обвиняем на 17.11.2008 г. Въз основа на обвинителен акт против двамата е образувано н.о.х.д. № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд Хасково, за извършени престъпления по чл. 252, ал.2, вр. ал.2, предл. Първо, вр. чл.20, ал.2 НК и по чл.257, ал.1, пр.1 /отм./ вр. чл.255, ал.1, пр.1 /отм./ вр. чл.26, ал.1 НК. В хода на образуваното съдебно производство - на 10.02.2010 г. касаторите са предявили граждански искове срещу ответниците М. и А. за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, причинени от деянието, както следва: срещу първия ответник за сумата от 16 500 лв., а срещу втория – за сумата от 5 000 лв., ведно със законната лихва от датата на причиняването им до окончателното изплащане, като исковете са приети за разглеждане от наказателния съд. С присъда № 238 от 09.11.2012 г. по н.о.х.д. № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд Хасково, ответникът М. е признат за виновен в това, че в периода м.февруари 2000 г.-м.януари 2007 г. в [населено място] и [населено място], сам и в съучастие със С. А. в качеството си на извършител, без съответното разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, и с тази дейност е причинил вреда на редица лица, включително на двамата касатори в размер на 14 825 лв. и получил значителни неправомерни доходи, поради което и на основание чл. 252, ал.2, вр. ал.1, предл. 1, вр. чл.20, ал.2 и чл.55, ал.1, т.1 и ал.2 НК е осъден на три години „лишаване от свобода“ и глоба в размер на 4 000 лв., като на основание чл.66, ал.1 НК е отложено изпълнение на наказанието за срок от 5 години, като по първоначалното обвинение за разликата в размера на причинените вреди на ищците над 14 825 лв. до 16 950 лв. е оправдан. Със същата присъда М. е осъден да заплати на К. Н. и Т. С. сумата от 14 825 лв., представляваща обезщетение за причинените в резултат на деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, като гражданският иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 16 950 лв. Ответникът А. също е признат за виновен с присъда по н.о.х.д. № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд Хасково за това, че в периода 22.10.2002 г. до м.ноември 2006 г. в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място] сам и в съучастие с Н. М. в качеството си на извършител, без съответното разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, и с тази дейност е причинил вреда на редица лица, включително на двамата касатори в размер на 2 000 лв. и получил значителни неправомерни доходи, поради което и на основание чл. 252, ал.2, вр. ал.1, предл. 1, вр. чл.20, ал.2 и чл.55, ал.1, т.1 и ал.2 НК е осъден на две години „лишаване от свобода“ и глоба в размер на 3 000 лв., като на основание чл.66, ал.1 НК е отложено изпълнение на наказанието за срок от 4 години, като по първоначалното обвинение за разликата в размера на причинените вреди на ищците над 2 000 лв. до 5 000 лв. е оправдан. Със същата присъда А. е осъден да заплати на К. Н. и Т. С. сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинените в резултат на деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, като гражданският иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 5 000 лв. След протестирането и обжалването на присъдата, по образуваното в.н.о.х.д. № 20/2013 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с решение № 66 от 28.03.2013 г. делото е върнато на прокуратурата за изготвяне на нов обвинителен акт и за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, като постановената присъда в наказателно – осъдителната и в гражданската й част е отменена. По новия обвинителен акт е образувано н.о.х.д. № 594/2013 г. по описа на Окръжен съд Хасково, като преди първото по делото заседание са депозирани две искови молби от ищците, съответно с искане за осъждане на ответника А. да заплати имуществени вреди, причинени от деянието в размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва от увреждането до окончателното изплащане и за осъждане на ответника М. да заплати имуществени вреди в размер на 16 950 лв., ведно със законната лихва от увреждането до окончателното изплащане. В о.с.з. от 27.03.2014 г. по н.о.х.д. № 594/2013 г. касаторите са конституирани като частни обвинители, но съдът е оставил без уважение искането им като граждански ищци и не е приел за съвместно разглеждане гражданските искове. Производството е приключило с присъда № 10 от 10.03.2016 г., с която ответниците М. и А. отново са признати за виновни в това, че в съответните периоди без разрешение са извършвали по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение и са причинили на касаторите значителни вреди, а именно: М. в размер на 10 920,20 лв., а А. в размер на 2 000 лв., поради което са осъдени на лишаване от свобода с отлагане изпълнението на наказанията. С решение № 196 от 02.10.2017 г. по в.н.о.х.д. № 248/2016 г. на Апелативен съд Пловдив присъдата е потвърдена, а с решение № 44 от 09.03.2018 г. по к.н.д. № 1297/2017 г. на ВКС въззивното решение е оставено в сила.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по т.д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК, бездействието на кредитора не се санкционира с неблагоприятната последица вземането му да се погаси по давност при висящ съдебен процес относно вземането, по отношение на което тече погасителна давност, но наказателният процес относно престъпление, с което е осъществен и фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД, не е съдебен процес относно вземането за вреди, което произтича от деликта. За спирането на давността е необходимо да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК, или на граждански иск в наказателния процес, като този съдебен процес, а не висящото наказателно производство, е основание за спиране на погасителната давност докато трае съдебния процес. Когато в наказателния процес се предяви граждански иск, погасителната давност за вземането спира да тече с предявяването му и давността се счита за прекъсната. При последваща отмяна на акта за приемане за съвместно разглеждане в наказателния процес на граждански иск, или при постановяване на акт за прекратяване на производството по приетия граждански иск, този иск следва да бъде счетен като отделен за разглеждане по реда на ГПК. Дори и да не е постановен изричен акт в този смисъл от наказателния съд, то подаването на нова искова молба пред гражданския съд представлява молба за отделното разглеждане по реда на ГПК на вече предявения иск. Настъпилото с предявяването на гражданския иск спиране и прекъсване на давността може да отпадне с обратна сила само в случай, че гражданският съд прекрати производството по него като нередовно предявен или недопустим.

В конкретния случай касаторите са предявили граждански искове в наказателния процес на 10.02.2010 г., които са приети за съвместно разглеждане от съда и са разгледани в първоинстанционната присъда, поради което давност за вземанията им не тече от тази дата докато трае съдебния процес и същата е прекъсната с предявяването на исковете. Не е налице прекратяване на производството по гражданския иск, нито пък актът, с който исковете са приети за съвместно разглеждане е отменен от наказателния съд. Повторното предявяване на граждански иск в наказателния процес по поправения обвинителен акт, както и действията на съда във връзка с неговото приемане или неприемане, не обусловят извод, че спирането на течението на давността е преустановено, тъй като съдебният процес относно вземането не е прекратен. Последващата искова молба на ищците до гражданския съд следва да се счита като изявления на касаторите, при липсата на произнасяне на наказателния съд по надлежно заявените претенции, за разглеждане на вече предявените искове по реда на ГПК.

За вземания, произтичащи от непозволено увреждане законът определя погасителната давност да започва да тече от откриването на дееца, без да е уреден специален ред за установяване авторството на деянието. В случаите, при които според фактите по делото не може да се приеме, че извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, и при положение че се претендират вреди, произтекли от престъпление, притежаващо и признаците на деликт, като основание за граждански иск в наказателния процес, датата на откриване на дееца не може да съвпада с датата на образуване на досъдебното производство, доколкото последното се образува при наличие на законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. От разпоредбата на чл.211, ал.2 НПК е видно, че за образуването на наказателния процес не е необходимо да са налице данни, сочещи кои са извършителите на престъплението. С постановлението за привличане в качеството на обвиняем се сочи съпричастността на дееца към извършването на престъплението, за което е образувано досъдебното производство, поради което това е най-ранният момент, от който деецът следва да се счита за открит. Ето защо, неправилен се явява и изводът на въззивния съд, че погасителната давност започва да тече от извършването на противоправното деяние, доколкото към този момент не би могло да се направи преценка за наличието на достатъчно данни не само за образуване на досъдебно производство, но и за привличането на обвиняем. Приемайки, че давността започва да тече от момента на извършване на деликта – в случая по отношение на ответника М., считано от 15.01.2007 г., а по отношение на ответника А. – от 22.02.2005 г., въззивният съд е допуснал смешение между проявлението на вредата и откриването на дееца. При съобразяване на съдебната практика на ВКС по въпроса за значението на фактическите обстоятелства за всеки конкретен случай при определяне дали деецът е открит, обективирана в решение № 173 по гр.д. № 22/2018 г. на III г.о, настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай деецът е открит към датата на постановлението за привличането на двамата ответници в качеството им на обвиняеми, което е станало на 17.11.2008 г. и именно от тази дата е започнала да тече и погасителната давност на вземането за непозволено увреждане. С предявяване на гражданските искове в наказателния процес по първото наказателно дело – 10.02.2010 г., давността е прекъсната и е спряла да тече, т.е. от давността са изтекли една година, два месеца и 23 дни. Висящността на процеса относно вземането не е прекъсвана, а настоящото производство е инициирано в резултат на изявлението на увредените лица за разглеждане на исковете по реда на ГПК. Петгодишният давностен срок за предявяване на исковете не е изтекъл и вземането на касаторите за обезщетяване на претърпените от тях имуществени вреди не са погасени по давност.

По отношение размера на предявените искове с правно основание чл.45 ЗЗД, настоящият състав на ВКС приема, че същите са частично основателни – до размера на причинените от престъпното деяние имуществени вреди, установен с влязлата в сила присъда на наказателния съд, доколкото последните са елемент от фактическия състав на чл.252, ал.2 НК. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 22 от 5.05.2011 г. по т.д. № 368/2010 г. на I т.о. и решение № 25/17.03.2011 г. по т.д. № 411/2010 г. на II т.о. на ВКС, влязлата в сила присъда относно размера на претърпените вреди, когато последните са елемент от фактическия състав на престъплението, формира сила на пресъдено нещо, поради което е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от извършеното деяние и последният не може да приеме друг размер, различен от този, установен с присъдата. Доколкото причиняването на „значителни вреди“ е елемент от състава на чл.252, ал.2 НК, то имуществените вреди са били предмет на установяване в наказателното производство като елемент от състава на престъплението, поради което приетите с присъдата размери на вредите, са задължителни за гражданския съд. При това положение искът на ищците срещу ответника Н. М. е основателен до размера от 10 920,20 лв., а срещу ответника С. А. – до размера от 2 000,00 лв., поради което въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете са отхвърлени за тези размери и вместо него следва да се постанови друго, с което същите да бъдат уважени ведно със законната лихва от 31.08.2015 г. Решението на въззивния съд следва да бъде отменено и в частта, с която ищците – въззиваеми са осъдени да заплатят на ответника Н. М. разноски за двете съдебни инстанции за сумата над 746,98 лв., а на ответника С. А. – за сумата над 928,12 лв. В останалата обжалвана част, с която исковете са отхвърлени за разликата над 10 929,20 лв. до 16 950,00 лв. и съответно за разликата над 2 000,00 лв. до 5 000,00 лв., въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Предвид частичната основателност на предявените искове, на ищците следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанцинното и за въззивното производство съобразно уважената част на предявените искове, като ответникът М. следва да заплати на ищците разноски в размер на 525,61 лв., а ответникът А. – в размер на 195,31 лв. Касаторите не претендират разноски за настоящата инстанция.

На основание чл.78, ал.6 ГПК ответниците следва да заплатят дължимите държавни такси по исковете и за касационното обжалване по сметка на ВКС, както следва: Н. Т. М. – сумата от 654,00 лв., а С. Т. А. – сумата от 120,00 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 211 от 13.12.2019 г., постановено по в.гр.д. № 501/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.45 ЗЗД, предявени от К. Г. Н. и Т. С. Н. срещу Н. Т. М. за сумата от 10 920,20 лв. и срещу С. Т. А. за сумата от 2 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2015 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която К. Г. Н. и Т. С. Н. са осъдени да заплатят на Н. Т. М. разноски в размер над сумата от 746,98 лв., а на С. Т. А. - в размер над сумата от 928,12 лв. и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Н. Т. М. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица] да заплати на К. Г. Н. с ЕГН [ЕГН] и на Т. С. Н. с ЕГН [ЕГН] и двамата с адрес [населено място], Х. област, на основание чл.45 ЗЗД сумата от 10 920,20 лв. – обезщетение за имуществени вреди, установени с присъда № 10 от 10.03.2016 г., постановена по н.о.х.д. № № 594/2013 г. по описа на Окръжен съд Хасково, ведно със законната лихва, считано от 31.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, а на основание чл.78, ал.1 ГПК и сумата от 525,61 лв.-разноски за първата и въззивната инстанции.

ОСЪЖДА С. Т. А. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх.Б, ап.12 да заплати на К. Г. Н. с ЕГН [ЕГН] и на Т. С. Н. с ЕГН [ЕГН] и двамата с адрес [населено място], Х. област, на основание чл.45 ЗЗД сумата от 2 000,00 лв. – обезщетение за имуществени вреди, установени с присъда № 10 от 10.03.2016 г., постановена по н.о.х.д. № № 594/2013 г. по описа на Окръжен съд Хасково, ведно със законната лихва, считано от 31.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, а на основание чл.78, ал.1 ГПК и сумата от 195,31 лв. - разноски за първата и въззивната инстанции.

ОСЪЖДА Н. Т. М. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица] да заплати по сметка на ВКС на основание 78, ал.6 ГПК, държавна такса по иска и държавна такса за касационното обжалване в размер на 654,00 лв.

ОСЪЖДА С. Т. А. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх.Б, ап.12 да заплати по сметка на ВКС на основание 78, ал.6 ГПК, държавна такса по иска и държавна такса за касационното обжалване в размер на 120,00 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 211 от 13.12.2019 г., постановено по в.гр.д. № 501/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в останалата обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: