Справедливост на наказанието за грабеж в условията на опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * съкратено съдебно следствие * справедливост на наказание * индивидуална и генерална превенция

Р Е Ш Е Н И Е
№ 371
гр. София, 27.06.2024 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

при секретаря Илияна Рангелова и участието на прокурор Сийка Милева като изслуша докладваното от съдия Колева НД № 503/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, ал. 1 от НПК.

Образувано е по жалба на защитника на подс. Н. К. – адв. Г., срещу решение № 129 от 22.04.2024 г., постановено по ВНОХД № 1227/2023 г. на апелативен съд – София.

В жалбата е посочено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като се твърди, че е второинстанционният съд е следвало да направи изводи за наличие на множество смекчаващи вината на подзащитния му обстоятелства. Изтъква, че е бил нисък интензитетът на използваната сила при осъществяване на деянието, че липсвали отправени към пострадалата от дееца заплахи, че стойността на отнетите вещи възлиза на 143 лв. и частично е било възстановено отнетото в размер 42 лв. Претендира, че не било отчетено тежкото материално положение на подсъдимия, младата му възраст, че е баща на малолетно дете и че въззивният съд не е взел предвид изказаното съжаление за извършеното. Затова иска намаляване на наложеното на подс. К. наказание под минимума, предвиден в закона.

В съдебно заседание пред касационната инстанция служебният защитник адв. Г. поддържа жалбата.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Намира наложеното наказание за справедливо и адекватно на стореното и съдебното минало на подсъдимия. Пледира за оставяне в сила на решението на апелативната инстанция.

Подс. К. изразява желание за намаляване размера на наложеното му наказание.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:

С присъда № 136 от 19.09.2023 г. на Софийски градски съд, постановена по НОХД № 3867/2023 г., подс. Н. В. К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б.“а“ и б.“б“ вр. чл. 58а, ал. 1 от НК, като му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на пет години.

Със същата присъда подс. К. е признат за невиновен и е оправдан да е отнел от владението на пострадалата вещи без стойност.

На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК на подс. К. е наложено едно общо наказание по НОХД № 3867/2023 г. СГС, по НОХД № 20221110211586/2023 г. СРС и по НОХД № 1988/2023 г. СГС в размер на пет години лишаване от свобода. Постановено е наказанието да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.

Зачетено и приспаднато е времето на предварително задържане на лицето и това, през което е търпяло наказание „лишаване от свобода“ по НОХД № 20221110211586/2023 г. СРС и по НОХД № 1988/2023 г. СГС.

В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски.

По жалба на защитника пред апелативен съд – София било образувано ВНОХД № 1227/2023 г. С решение № 129 от 22.04.2024 г. атакуваната пред второинстанционния съд присъда на Софийски градски съд била потвърдена.

След внимателна преценка на материалите по делото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК не се констатира.

Производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, след като подс. К. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Съобразно разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК съдът определя наказанието при условията на чл. 58а от НК. Тъкмо това е сторено от двете долустепенни инстанции, които са определили наказанието, което привлеченото към наказателна отговорност лице следва да понесе, по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК, а не по реда на чл. 58а, ал. 4 от НК, т. к. не са намерили, че са налице условията на чл. 55 от НК за приложението на тази разпоредба.

В обсъждания казус въззивният съд, аналогично на първостепенния, е направил дължимата преценка на относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда, която следва да бъде приложена по отношение на привлеченото към наказателна отговорност лице и правилно е счел, че наказанието на подс. К. не може да бъде определено при условията на чл. 55 от НК. В случая, апелативният съд е възприел изцяло доводите на първата инстанция относно определянето на наказанието по вид, размер и начин на изтърпяване.

Изтъкнатите от защитника и взети предвид смекчаващи отговорността обстоятелства не формират съвкупност от многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които да обосноват налагане на наказание при условията на чл. 55 от НК. Между тях няма и едно, което да е изключително по своя характер и да обуслови индивидуализация на наказанието под специалния минимум по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НПК.

На първо място, данните по делото за обществената опасност на конкретното деяние го очертават като типичното за този вид престъпления. Вярно е, че спрямо пострадалата не е упражнена голяма физическа сила при отнемане на предмета на престъплението от нейната фактическа власт, както и че посегателството не е било съпроводено с психическо насилие, но тези факти не очертават стореното като такова с по-ниска степен на обществена опасност. Деянието е било насочено срещу жена; същото е осъществено в тъмната част на денонощието и при извършването му е използвана по-тежката форма на принуда, а именно сила.

Правилно, по-натам, като отегчаващо отговорността на подс. К. обстоятелство е преценено обремененото съдебно минало на привлеченото към наказателна отговорност лице, извън правната квалификация на деянието, обуславящи го като извършено при условията на опасен рецидив.

Макар и да се касае за невисока стойност на отнетите вещи и частичното възстановяване на предмета на престъплението, деянието е извършено от подс. К. на възраст, която не може да се охарактеризира като млада, незряла или свързана с недооценяване на обстоятелствата.

Като смекчаващо отговорността обстоятелство е съобразено изказаното съжаление за извършеното и съдействието на подсъдимия чрез избора на реда за разглеждане на делото за бързото приключване на същото. На това обстоятелство – изказано съжаление обаче не следва да се отдава по-голямо значение отколкото то в действителност има. Тъкмо процесуалното поведение на привлеченото към наказателна отговорност лице в съдебно заседание чрез признаването на фактите по обвинението е довело до редукция на наказанието с една трета.

Отново следва да се настои, че несъгласието на защитата с наложеното наказание не означава, че смекчаващите отговорността обстоятелства са били недооценени или игнорирани от инстанциите по фактите, каквото възражение се прави. Напротив, обсъдени са данните за личността на подсъдимия и деянието, като с основание е счетено, че възрастта на подсъдимия – тридесет и една години към датата на деянието, респ. тридесет и две години към момента на налагане на същото от първата и втората инстанции, не се явява смекчаващо отговорността обстоятелство. Тежкото материално положение, в което се намира подс. К., стойността на вещите, предмет на престъплението, както и факта, че частично са възстановени имуществените вреди на пострадалата – в размер на 42 лв., също са били обект на коментар от проверявания съд, но те не обуславят налагане на наказанието към минимума, предвиден в закона за този вид престъпни посегателства. При връщане на мобилния телефон на пострадалата липсва какъвто и да е елемент на доброволност и съпричастност от страна на подсъдимия К.. Твърдението, че е баща на малолетно дете не се явява факт, който да налага приложението на чл. 55 от НК. В този смисъл, няма подценяване на смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, нито надценяване на отегчаващите такива. Затова може да се приеме, че въззивната инстанция е извършила надлежна дейност по индивидуализация на наказанието. Определеното от съдилищата по фактите наказание е адекватно на извършеното от дееца и основателно е прието, че в този размер ще допринесе за реализиране целите на наказанието.

При решаване на въпроса за наказанието съдът е длъжен да потърси баланс между генералната и специалната превенция. При подс. К. е формиран модел на поведение, насочен към несъобразяване със закона, на който следва да бъде адекватно отреагирано. Затова, според настоящия състав за постигане целите по чл. 36 от НК този резултат може да бъде реализиран с отделянето му от обществото за срок от пет години, така както е преценил и проверяваният съд, който срок е минималният, предвиден в нормата на чл. 199, ал. 1 от НК и в конкретния случай се явява правилно отмерен след приложение на нормата на чл. 58а, ал. 1 от НК.

Съгласявайки се изцяло с аргументите на съдилищата по същество, настоящият състав намира, че не са налице основания за намеса на касационната инстанция в посока редуциране на наложеното на подс. К. наказание. Явна несправедливост на наказанието е налице само при очевидно несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК, пред каквато хипотеза не сме изправени по настоящото дело. В случая, не е налице диспропорция между изброените фактори, поради което липсва касационното основание по чл. 348, ал. 5 от НПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 129/22.04.2024 г. на апелативен съд – София, постановено по ВНОХД № 1227/2023 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.