Валидност на неустойка при предсрочно изискуем банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Неоснователно обогатяване * тълкуване на договор * договор за банков кредит * нищожност на договор * нищожност на неравноправни клаузи * възнаградителна лихва * възражение * Неустойка * лихва

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50016

гр. София,02.06.2026 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на четиринадесети май две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2085 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД против решение № 540/21.07.2022г. по в.т.д № 568/2021 на Апелативен съд–София, с което е потвърдено решение № 260630/16.04.2021г. по т.д. № 641/2020г. на Софийския градски съд в частта, с която по иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Интернешънъл Асет Банк“АД е осъдена да заплати на „Деведжи-2005“ ЕООД сумата от 87 611.16 лева, представляваща част от общо вземане в размер на 115 375,79 лева, заплатена без основание под формата на договорна неустойка (наказателна надбавка) за просрочена главница от 826 148,02 лева, въз основа на клаузата на чл.11 от договор за инвестиционен кредит № 2377- 01/31.03.2014г., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска на 1.04.2020г. до окончателното й изплащане.

Касаторът твърди, че постановеното решение е неправилно , поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Не споделя изводите на съда за неприложимост на чл.11 от процесния договор за инвестиционен кредит при обявяване на предсрочна изискуемост на основание чл.19. ал. 6 от същия. Поддържа, че чл.11 урежда последиците от забавата, като с нея се уговаря размера на дължимото мораторно обезщетение. Същото може да бъде начислено като последица от неизпълнение на падеж, на уговорено в договора парично задължение - вноска или остатък от главницата при предсрочна изискуемост, обявена на някое от основанията в раздел VI. Основанието за плащане на обезщетението е фактът на самата забава, а не начинът на формиране на главницата. Твърди, че извършеното от решаващия съдебен състав тълкуване на договорните клаузи на чл.11 и чл. 19, ал. 6 не отговаря на зададените критерии и принципи , установени в чл.20 ЗЗД, като същевременно банката се позовава на решение № 101/15.08.2017г. по гр.д. № 53684/2015г. на ВКС, в което е посочено, че „уговорките за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем и за обезщетение за забавено плащане имат различен предмет и едната нито изключва, нито ограничава другата“, като резултат „обявената предсрочна изискуемост не изключва плащането на уговореното в договора за банков кредит обезщетение за забавено плащане на главницата“. Поради това се поддържа, че предявеният иск е следвало да бъде отхвърлен, тъй като сумите са получени на установено правно основание - мораторното обезщетение за забавени вноски.

Също така банката намира за погрешен извода на съда, че изобщо се касае за мораторна неустойка, която да следва да отговаря на изискванията за неустойка, установени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009г., ОСТК. Позовава се на решение № 168/18.01.2011г. по т.д. № 1164/2009г. на 1 - во т.о. на ВКС, че договорната лихва за забава и неустойката представляват различни институти, които произтичат от свободата на договаряне.

Същевременно се поддържа, че дори да се допусне, че уговореното обезщетение представлява неустойка по своята същност, то същото не е нищожно на основанията, посочени в обжалваното решение , още повече, че в настоящия случай длъжникът е търговец и банковият кредит е инвестиционен. Позовава се на следната съдебна практика: решение № 92/09.09.2019г. по т.д. № 2481/2017г. на 2 - ро т.о. на ВКС и решение № 89/02.10.2019г. по т.д. № 1214/2018г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 166/11.07.2014г. по гр.д. № 7030/2013г. на 3 - то г.о. на ВКС, решение № 92/09.09.2019г. по т.д. № 2481/2017г. На 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 191/15.02.2021г. по гр.д. № 4768/2019г. На 4 - то г.о. на ВКС; Посочва, че съдът никъде в решението не коментира и конкретния размер на уговореното обезщетение. Твърди, че с оглед мотивите на съда проблемът е само в начина на определяне и ако в договора беше уговорено фиксирана наказателна лихва в размер на 19%, практическата последица щеше да е една и съща, но основанието за нищожност не би било приложимо. В допълнение, цитира решение № 89/02.10.2019г. по т.д. № 1214/2018г. на 2 - ро т.о. на ВКС, че крайния размер на обезщетението, което е валидно и определено при аналогични на настоящия случай критерий е в размер на 24,15 % годишно (лихва от 9,15% с 15% наказателна надбавка), като на дневна база, лихвата е в размер на 0,06 %. В процесния случай, при 19,08 % годишна наказателна лихва, дневният й размер а 0,05 %, което е по-малко от приетото за допустимо от ВКС в посоченото по-горе решение. Твърди се, че подобен размер кореспондира и с обичайните размери на обезщетенията в сходни случаи.

На следващи място, касаторът не споделя и другия довод на съда за нищожност , поради променливия компонент, включен в размера на неустойката (според съда), тъй като същата следвало да бъде предварително определена. Излага становище, че преценката за валидност на подобна клауза е по-комплексна и практически ориентирана към конкретния приет за разглеждане казус. Освен възможността да бъде едностранно променяна от банката, във всеки случай в анализа следва да бъдат включени и обстоятелствата дали са налице критерии, по които се извършва тази промяна - дали същата почива на обективни икономически условия или се променя свободно. В случая, съгласно чл.9, ал. 2 и ал. 3 от договора, промени в лихвения процент и договорната надбавка са допустими в ограничени и изрично уредени случаи - при извънредни икономически условия или промяна на политиката на банката или при неизпълнение на определени задължения за кредитора. Ето защо, в случая не се касае и за „алеаторност“, доколкото промяната не зависи от случайността или шанса, а от изрично посочени обективни критерии. Подобни клаузи, предвид спецификите на банковата дейност, са стандартни за всички кредитни институции и не нарушават добрите нрави и справедливостта. От значение е и обстоятелството, че по делото е безспорно установено, че така формирания лихвен процент и договорна надбавка не са били изменени за срока на договора. Поради тази причина касаторът не споделя аргумента на съда, че неустойката не била изначално определена.

На последно място, като основание за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаторът сочи непроизнасяне от страна на съда по своевременно направено възражение за прихващане. Излага, че с допълнителния отговор на искова молба, в срока по чл.371 от ГПК, от ответника е направено възражение за прихващане на претендираните суми с дължима от ищеца такса за предсрочно погасяване по чл.22, ал.1, т.17 от договора за кредит в размер на 47 515,13 лева. Възражението било отхвърлено от първоинстанционния съд с мотиви, че таксата не се дължи предвид обявената предсрочна изискуемост на кредита. Въззивният съд не се произнася по него и не постановява нарочни мотиви по отношение на неговото отхвърляне или уважаване. В тази връзка касаторът счита, че обжалваният акт е постановен в противоречие с решение № 15/23.01.2017г. по т.д. № 2388/2014г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 173/15.07.2013г. по гр.д. № 1131/2012г. на 3 - то г.о. на ВКС, решение № 589/29.06.2010г. по гр.д. № 1359/2009г. на 1 - во г.о. на ВКС, решение № 324/2010г. гр.д № 1413/2009г. на 4 - то г.о. на ВКС, решение № 92/22.02.2011г. по гр.д № 1863/2010г. на 4 - то г.о. на ВКС и решение № 235/04.07.2011г. по гр.д № 513/2010г. на 4 - то г.о. на ВКС. Банката претендира присъждане на извършените съдебно-деловодни разноски за производството пред трите инстанции, в т.ч. дължимото юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Деведжи-2005“ ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба е неоснователна. Сочи, че според клаузата на чл.11 от договора, забавеното плащане на отделна вноска е предпоставка за предсрочната изискуемост, а след това и за начисляване на лихви. Поддържа, че заплащане на мораторна лихва се дължи само, ако пресрочната изискуемост е обявена, поради неспазване на сроковете за погасяване на лихвите и главницата. Счита, че при тълкуване на клаузите трябва да се изхожда от систематичното им място в определени раздели на договора. Споделя извода на съда, че вземането по чл.11 от договора има характер на неустойка, независимо как е наименовано. Счита, че неустоечната клауза е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави, като възприема и извода на въззивната инстанция за частна алеаторност на клаузата. С оглед на изложените съображения, иска решението да бъде оставено в сила, като претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.

С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по следните правни въпроси:

1/ Следва ли съдът при тълкуване на договора да издири действителната обща воля на страните като приложи всички принципи на тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД, вкл. да отчете общия смисъл и структура на договора и останалите относими клаузи в него, без да изменя волята на страните;

2/ Нищожна ли е клаузата на договор за кредит, която използва като компонент възнаградителна лихва за определяне на размера на неустойка / лихва за забава, който компонент може да се променя едностранно от банката, но е определен към датата на сключване на договора за кредит?

3/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения на ответника и да изложи мотиви по тях?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По първия правен въпрос:

По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД е формирана безпротиворечива практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК: решение № 502 от 26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ІV г.о.; решение № 504 от 26.07.2010г. по гр. д. № 420/2009г. на ІV г.о.; решение № 16/ 28.02.2013г. по т.д. № 218/ 2012г. на II т.о.; решение № 220 от 31. 07. 2014г. по гр. д. № 6126/2013г. на ІV г.о.; решение № 134 от 25. 06. 2014г. по гр. д. № 6886/2013г. на ІІІ г.о.; решение № 430 от 20. 01. 2015г. по гр. д. № 1673/2014г. на ІV г.о.; решение № 106 от 16.07.2018г. по гр. д. № 4088/2017г. на III г. о. и др. Според цитираната практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии - при тълкуването да се търси действителната воля на страните, като отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. За изясняване на действителната обща воля на страните може да се изследват обстоятелствата, при които договорът е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с изпълнението на договора и други обстоятелства. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава, като не може да подменя нейното съдържание.

По втория правен въпрос:

Настоящият състав на ВКС дава следния отговор на въпроса: Клауза за дължимост на мораторна неустойка при обявяване на предсрочна изискуемост на договор за кредит (между търговци) не е нищожна, поради неопределяемост на нейн компонент, който принципно може да се променя едностранно от банката, след като към момента на обявяване на предсрочната изискуемост не е налице възможност за промяна на този компонент и следователно е налице определяемост на размера на неустойката.

По третия правен въпрос:

По обусловилия касационния контрол процесуалноправен въпрос е формирана практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, както и по реда на чл.290 ГПК в: решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т. д. № 866/12г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. , решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 55 от 03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т. д. № 1618/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т. д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 190/07.02.2018г. по гр. д. № 180/2017г. на IV г. о. на ВКС и други. Съгласно посочената постоянна практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.

По касационната жалба:

Безспорно е между страните по делото и е установено и от събраните доказателства, че между „Интернешънъл Асет Банк“АД, от една страна, и от друга, „Деведжи-2005“ ЕООД (като кредитополучател и обезпечител, по смисъла на ЗДФО), „Хитбилдинг“ЕООД (солидарен длъжник и обезпечител), „Керванстрой“ООД (солидарен длъжник и обезпечител по смисъла на ЗДФО), Н. А. А. и Е. А. М. (като солидарни длъжници) е бил сключен договор за инвестиционен кредит № 2377-01 от 31.03.2014г., с който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя кредит, в размер на 1 650 000 лeва (чл.1), с цел покупка на недвижим имот, съгласно обявление по изп. дело № 58/2011г. по описа на ЧСИ с рег.№ 812, представляващ масивна двуетажна сграда - предприятие за месодобив и месопреработка; на движими вещи - моторни превозни средства и на производствена технологична линия за месодобив от ЕРД и ДРД и месопреработка, съгласно описи. Според разд. III от договора, кредитът е предоставен за период от 120 месеца в т. ч. 3 месеца гратисен период, една погасителна вноска от 275 х.лв. - възстановен ДДС до 31.07.2014г.; 116 месечни анюитетни погасителни вноски, считано от датата на подписване на договора и с краен срок за погасяване 31.03.2024 г. при погасителен план, съгласно приложение към договора (чл.3), като срокът на усвояване на кредита тече от датата на подписване на договора и изтича на 20.04.2014г. Безспорно установено по делото е, че кредитът е усвоен в посочения срок.

Според клаузата на чл.11 от договора, при неспазване сроковете за погасяване на лихвите и главницата, по своя преценка банката, може да отнесе размера на непогасените лихви и главница в просрочие и/или да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, като в този случай начислява върху непогасената част от главницата, считано от датата на падежа, съответно датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, лихва, равна на сбора от определения в чл.9 лихвен процент, плюс 10 %. Така определеният годишен лихвен процент се дължи до пълното погасяване на кредита, включително и след изтичане на договорения краен срок за погасяване на кредита, както и при събирането му по съдебен ред или друг начин на принудително изпълнение (чл.12).

Обявяването на предсрочната изискуемост на всички вземания по кредита се извършва по начина, посочен в чл.19, ал.7, изр. второ от договора- с едностранно писмено уведомление до кредитополучателя и солидарния длъжник на адресите, посочени в договора.

Според клаузата на чл.19, ал.6 от договора, ако трето лице, което е свързано такова с кредитополучателя, по смисъла на §1, т.4 от доп. разп. на ЗКИ, е в неизпълнение на свои задължения, произтичащи от сключен с банката договор, тя има право да преустанови предоставянето на траншове по кредита или да обяви кредита по договора за предсрочно изискуем, с всички произтичащи от това последици.

Въззивният съд е приел, че банката е надлежно упражнила потестативното си право си по чл.19, ал.6 от договора да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, поради неизпълнение на задълженията на свързано с длъжника лице по договор, сключен със същата банка, т. е. по кредитно правоотношение между други лица, по което длъжникът не е страна. Апелативният състав е счел, че позитивната регламентация на основанията за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита в нормите на чл.432 ТЗ и чл.60 ЗКИ не изключва правото на страните в рамките на установената в чл.9 ЗЗД договорна автономия да уговорят и други основания, при които в полза на банката възниква такова преобразуващо право, ако уговореното не противоречи на закона и на добрите нрави, който извод на съда не се оспорва в настоящото производство. Посочено е, че обявяването на предсрочната изискуемост води до отпадане на уговореното в полза на длъжника преимущество на срока, макар той да не е допуснал неизпълнение по сключения с нея договор.

Спорно в касационното производство е дали при обявена предсрочна изискуемост по чл.19, ал.6 от договора се прилагат последиците, предвидени в чл.11 от договора. За да бъде установена действителната воля на страните следва да се приложат критериите по чл.20 ЗЗД, като отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, при съобразяване на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В чл.19, ал.4 и 6 от раздел VI „Права и задължения на банката“ са посочени множество обстоятелства, пораждащи потестативно право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, между които са: забава на кредитополучателя за повече от 30 календарни дни по отношение на изпълнението на което и да е свое задължение (главница или лихва), предоставяне на неверни данни, когато обезпечението е станало недостатъчно и не е допълнено след покана и други визирани в ал.4 условия, както и при неизпълнение на задължение от трето лице, което е свързано такова с кредитополучателя, по смисъла на §1, т.4 от доп. разп. на ЗКИ, на свои задължения, произтичащи от сключен с банката договор, с всички произтичащи от това последици (ал.6). В чл.11 от раздел IV „Лихви, такси и комисионни по кредита“ от договора са предвидени следните права на банката: 1/ да обяви или не по своя преценка кредита за предсрочно изискуем при неспазване на сроковете за погасяване на лихвите и главницата; 2/ последиците от забавата - да начислява върху непогасената част от главницата, считано от датата на падежа, съответно датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, лихва, равна на сбора от определения в чл.9 лихвен процент, плюс 10 %. Доколкото предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост са уговорени в чл.19 ал.4 и 6, клаузата на чл.11 следва да се тълкува във връзка с тях. Да се приеме противното, би означавало че банката би имала право за обяви кредита за предсрочно изискуем независимо каква е продължителността на периода на забавата (на плащането на лихвата / главницата), въпреки че чл.19, ал.4 поставя допълнително условие забавата да е повече от 30 календарни дни, което би обезсмислило и разпоредбата на чл.19, ал.4, т.1 от договора. Видно е от изложеното, че целта на клаузата на чл.11 от договора не е да посочи предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост (те са предмет на чл.19, ал.4 и 6 от договора), а да уреди последиците от забавата на плащанията, независимо дали тя е свързана с настъпване на установените в договора и погасителния план към него падежи, или произтича от отпадане на уговореното в полза на длъжника преимущество на срока при обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. От систематичното място на разпоредбата на чл.11 в раздел „Лихви, такси и комисионни по кредита“ от договора, също е видно, че с нея се цели да се уредят последиците от забавата – а именно възникване на задължение за заплащане на мораторна лихва, в хипотеза на обявена предсрочна изискуемост на кредита, при която настъпва изискуемост на непадежираната до този момент главница по договора, независимо от основанието за обявяване на предсрочната изискуемост. Трябва да се съобрази и факта, че в договора единствено в чл.11 се уреждат последици от обявяването на предсрочната изискуемост на кредита - възникване на задължение за заплащане на мораторна лихва, поради което под „всички произтичащи от това (от обявяването на предсрочната изискуемост) последици“ по смисъла на чл.19, ал.6 следва да се разбира именно уговорката на чл.11 от договора за дължимост на мораторна лихва. С оглед горното, настоящият състав на ВКС намира за основателно оплакването на касатора, че извода на въззивната инстанция за неприлагане на чл.11 от договора в хипотеза на обявена предсрочна изискуемост по чл.19, ал.6 от същия е незаконосъобразен, поради неправилно прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД.

Апелативният съд е изложил и съображения, че тъй като за периода след настъпване на предсрочната изискуемост не се дължи възнаградителна лихва (т. 2 от диспозитива на Тълкувателно решение № 3/2017г. от 2703.2019г. по тълк. д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС), е недопустимо тя да бъде включена като компонент от уговореното мораторно обезщетение с характер на неустойка (алтернатива на законната лихва), каквато е клаузата на чл.11 от кредитния договор - възнаградителната лихва по чл. 9 плюс 10 %. Следва да бъде споделена дадената от въззивния състав правна квалификация на вземането по чл.11 от договора като мораторна неустойка, тъй като трябва да се изхожда от съдържанието на уговорката, а не от използваната терминология (лихва), и доколкото с посочената клауза е договорен предварително размера на обезщетението, което ще заплати при забава на изпълнението длъжникът, без да е необходимо кредиторът да доказва размера на вредите, настъпили от забавата.

Същевременно неправилно апелативният съд е заключил, че банката получава уговорената по договора насрещна престация - възнаградителна лихва по чл.9, и след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Вземанията на банката за възнаградителна лихва и за мораторна неустойка произтичат от различни основания – възнаградителната лихва се дължи за ползване на заемната сума за срока на предоставеното ползване, а мораторната неустойка - за репариране на вредите от забавата, без да е необходимо те да бъдат доказвани. В случая в чл.11 не се предвижда дължимост на възнаградителна лихва след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, а се уреждат последиците от забавата на изпълнението на главницата. Размерът на възнаградителната лихва в чл.11 е посочен единствено като база, върху която се определя размера на мораторната неустойка, но това не променя основанието и характера на вземането по чл.11 от договора. Не е налице законова забрана (вкл. в чл.432, ал.1 ТЗ) за уговаряне на неустойка за забава, дължима при предсрочна изискуемост на кредита, като на основание чл.9 ЗЗД следва да се извърши преценка, дали неустоечната клауза противоречи на добрите нрави при съобразяване на критериите, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК но ВКС. Следва да се има предвид, че преценка за наличие на основание по чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД би се извършила и ако беше прието, че вземането по чл.11 от договора представлява уговорена лихва за забава.

Размерът на неустойката за забава в чл. 11 е определен като сбор от определения в чл.9 лихвен процент, плюс 10 %. В клаузата на чл.9, ал.1 е уговорено, че кредитополучателят и/или солидарният длъжник заплащат на банката годишна лихва върху главницата по ползвания кредит в размер на годишен лихвен процент, формиран като сбор от банковия процент за кредитиране на юридически лица за инвестиционни кредити (БПКЮЛИК) на „Интернешънъл Асет Банк“ АД в лева, който към момента на сключване на договора е в размер на 6.5 % процента, плюс договорна надбавка в размер на 2.58 %, като договореният годишен лихвен процент се начислява ежедневно на база 365/360 дни от датата на фактическото ползване на кредита. В ал. 2 на същия член кредитополучателят се е съгласил при промяна на пазарните условия и/или лихвената политика на банката тя едностранно, без да е необходимо негово съгласие, да промени посочения в ал.1 банков лихвен процент при запазване размера на договорената надбавка, с което автоматично се променя и годишният лихвен процент по кредита. Фактът, дали банката се е възползвала или не от предвидената в чл.9, ал.2 възможност за едностранна промяна на лихвения процент е ирелевантен относно преценката за валидност на неустоечната клауза по чл.11 от договора, тъй като същата се извършва към момента на сключването на договора - т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК но ВКС.

Не е налице сочената от апелативния състав неопределяемост на размера на дължимата неустойка при обявена предсрочна изискуемост на кредита, тъй като с обявяването й банката не може да определя нов лихвен процент на възнаградителната лихва, доколкото такава след този момент не се дължи, и следователно размерът на неустойката се формира от този на действащата възнаградителна лихва към момента на обявяване на предсрочната изискуемост (в случая 9,08%), увеличен с 10 пункта.

Основателно е и оплакването на банката - касатор за незаконосъобразност на извода на въззивната инстанция за нищожност на договорената неустойка, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно даденото задължително по см. на чл.130 ЗСВ тълкуване в т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, при съобразяване на конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай и на посочените в тълкувателния акт примерни критерии. В конкретния случая, настоящият състав на ВКС като взе предвид, че неустойката обезпечава вредите от забавата на изпълнението на парично вземане (главницата по договор за инвестиционен кредит), налице са и други обезпечения по договора (залози по ЗДФО и ЗОЗ и ипотека върху недвижим имот), обусловени от размера на кредита от 1 650 000 лева, като размера на неустойката e 19,08% на годишна база или 0,053 % на ден, при размер на законната лихва от 10,04% към сключване на договора – 31.03.2014г. и 10% към датата на обявяване на предсрочната изискуемост – 17.02.2018г., намира, че същата не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

С оглед изложеното, въззивното решение е постановено при нарушение материалния закон – на чл.20 и чл.26, ал.1, предл. 3-то, вр. ал.4 и чл.9 ЗЗД, поради което трябва да бъде отменено като неправилно. Плащането на неустойката е извършено на правно основание, с оглед на което искът по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД се явява неоснователен и трябва да бъде отхвърлен изцяло. Предвид отхвърлянето на иска, не следва да бъде разглеждано направеното от банката при условията на евентуалност възражение на прихващане.

На основание чл.78, ал.3 ГПК, на касатора следва да се присъдят разноски в размер общо на 2683,26 евро, равностойност на 5284,45 лева (1782,22 лева – държавна такса и 350 лева юрисконсултско възнаграждение за касационното производство; 1752,23 лева държавна такса и 350 лева за юрисконсулство възнаграждение за въззивното производство; 350 лева – юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция и 700 лева – депозит за вещо лице, като се приспаднат присъдените в първоинстанционното производство разноски от 36,44 лева).

Водим от горното, на основание чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 540/21.07.2022г. по в.т.д № 568/2021 на Апелативен съд–София, с което е потвърдено решение № 260630/16.04.2021г. по т.д. № 641/2020г. на Софийския градски съд в частта, с която по иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Интернешънъл Асет Банк“АД, ЕИК[ЕИК], е осъдена да заплати на „Деведжи-2005“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 87 611.16 лева, представляваща част от общо вземане в размер на 115 375,79 лева, заплатена без основание под формата на договорна неустойка (наказателна надбавка) за просрочена главница от 826 148,02 лева, въз основа на клаузата на чл.11 от договор за инвестиционен кредит № 2377- 01/31.03.2014г., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска на 1.04.2020г. до окончателното й изплащане, ведно с присъдените в полза на „Деведжи-2005“ ЕООД.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Деведжи-2005“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], срещу „Интернешънъл Асет Банк“АД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 87 611.16 лева, представляваща част от общо вземане в размер на 115 375,79 лева, заплатена без основание под формата на договорна неустойка (наказателна надбавка) за просрочена главница от 826 148,02 лева, въз основа на клаузата на чл.11 от договор за инвестиционен кредит № 2377- 01/31.03.2014г., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска на 1.04.2020г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „Деведжи-2005“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Интернешънъл Асет Банк“АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл.78, ал.3 ГПК, направени разноски за всички инстанции в размер общо на 2683,26 евро (равностойност на 5248,01 лева).

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.