Задължение на въззивния съд при нередовна искова молба по банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 150

София, 08.07.2022г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Диана Аначкова, като изслуша докладваното от съдията М.Христова г.д. № 4188 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Ю. БЪЛГАРИЯ“ АД, [населено място], чрез адвокат В. Д., срещу въззивното решение № 576/01.06.2021г. по в.г.д.№3694/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение №5151/26.08.2020г. по г.д.№2842/2018г. на Софийски градски съд е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от „Ю. България“ АД, [населено място] срещу Х. Т. Х. иск за заплащане на сумата от 44 136,66 CHF – дължима главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36123/21.05.2008г. за периода от 30.01.2015г. до 28.02.2018г., ведно със законната лихва върху нея считано от подаване на исковата молба в съда – 01.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане.

Касационното обжалване е допуснато служебно с определение №151/11.03.2022г., на основание чл.280, ал.2, предл. второ от ГПК, за проверка евентуалната недопустимост на въззивното решение. На основание чл.7 от ГПК съставът е уведомил страните, че конкретния въпрос, по който следва да се произнесе е за наличието на противоречие между твърдението в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор за кредит и искането за осъждане на ответника за заплати дължимата главница за периода от 30.01.2015г. до 28.02.2018г.

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение по правния въпрос, за чието разглеждане е допуснато касационно обжалване:

Предметните предели на производството се въвеждат от ищеца, съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК. Основанието на иска се определя от изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, а вида и обема на търсената защита се определя от нейния петитум. Когато предмет на предявения иск е заплащане на парична сума, ищецът следва еднозначно да посочи нейния размер и обстоятелствата, от които произтича вземането му. При изложени твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по сключен между страните договор за кредит преди предявяване на претенцията и отправено искане за осъждане на ответника за заплати пълния размер на дължимата главница, но за период преди подаване на иска, е налице нередовност на исковата молба, поради противоречие между нейната обстоятелствена част и петитум.

В този случай, съгласно разясненията дадени в т.5 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд следва да предприеме действия по чл. 129, ал. 2 от ГПК, за отстраняване на констатираната нередовност. В зависимост от изпълнение на указанията му, той ще разгледа и ще се произнесе по основателността на въззивната жалба или ще обезсили първоинстанционното решение и ще прекрати производството по делото. За допустимостта на исковия процес е необходимо вида и обема на търсената защита да съответства на изложените твърдения, за което съдът следи служебно.

По касационните оплаквания:

В жалбата си касаторът „Ю. България“ АД, [населено място] излага доводи за неправилност на решението в оспорената му част поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен. Претендира за присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът Х. Т. Х., редовно уведомен чрез назначения му особен представител, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно уведомен, не се представлява. С писмено становище поддържа касационната жалба и моли решението да бъде обезсилено, а делото върнато на въззивния съд със задължителни указания за тълкуване и прилагане на закона.

В съдебно заседание Х. Т. Х., редовно призован, не се явява, не се представлява и не изразява становище по жалбата.

За да се произнесе по спора, съдът взе предвид следното:

С решението на Софийски апелативен съд в атакуваната му част съдът е отменил частично решение №5151/26.08.2020г. по г.д.№2842/2018г. на Софийски градски съд и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от „Ю. България“ АД, [населено място] срещу Х. Т. Х. иск за заплащане на сумата от 44 136,66 CHF – дължима главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36123/21.05.2008г. за периода от 30.01.2015г. до 28.02.2018г., ведно със законната лихва върху нея считано от подаване на исковата молба в съда – 01.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане.

Въззивното решение № 576/01.06.2021г. по в.г.д.№3694/2020г. на Софийски апелативен съд в останалата му част е влязло в законна сила.

За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 21.05.2008г. между страните по делото е сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36123, с който ищецът е предоставил на Х. Т. Х. ипотечен кредит в размер на 30 000 евро, предназначени за покупка на недвижим имот и други разходи. За обезпечаване вземанията по него кредитополучателят е учредил в полза на банката договорна ипотека върху свой недвижим имот. Съобразно уговореното в договора, размерът на дължимата възнаградителна лихва е 4,5% /формирана като сбор от БЛП към датата на подписване на договора и надбавка в размер на 1,65 пункта/. В чл.3, ал.5 било предвидено, че базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като неговата промяна води до автоматична промяна и на дължимите месечни вноски. С договора било уговорено заплащане на месечна такса управление на кредита в размер на 0,5%, като банката си е запазила правото да променя Тарифата и условията, лихвите и таксите по кредити в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното им превалутиране. В чл.21 било предвидено, че кредитополучателят има право да поиска кредита му да бъде превалутиран в швейцарски франкове, а в чл.23 същият е декларирал, че е запознат и е съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения курс от банката купува или продава на швейцарския франк, както и превалутирането по чл.21, може да има за последица, включително и в случаите по чл.6, ал.2, повишаване на размера на дължимата погасителна вноска в лева, като е приел да носи за своя сметка риска от тези промени и повишение.

Съдът установил, че на 29.05.2008г. ответникът/кредитополучател е подписал Приложение №1 към договора, с което е усвоил кредита в размер на 49 848 шв.фр. по приложимия курс „купува“ за швейцарския франк на банката от 1.[ЕГН], на основание чл.1 от договора. Фактът на усвояване, както и частичното погасяване на задълженията по договора съдът е установил и от заключението по допуснатата от първостепенния съд съдебно-счетоводна експертиза. Приел е, че са били погасени 79 вноски, от които главницата е в размер на 5 791,32шв.фр., за период от 30.06.2008г. до 30.12.2014г. Посочил е, че към датата на изготвяне на заключението размерът на незаплатената главница по договора бил 44 136,68 шв.фр.

Във връзка с извършеното превалутиране на главницата, въззивният съд е допуснал нова съдебно – счетоводна експертиза, от заключението по която е приел за установени следните обстоятелства: за погасяване на кредита били направени общо вноски в размер на 31 851,37 шв.фр., от които чрез покупка на валута от банката 14 636,04 шв.фр. и чрез вноски в швейцарски франкове – 17 215,37 шв.фр. Приел, че при изчисляване размера на дълга по първоначалния план и при общо платени 34 801,01 шв.фр., със същите се погасяват 99 месечни вноски с падеж до 30.08.2016г. и част от вноска 100 с падеж 30.09.2016г. По втория вариант с преизчисляване на швейцарския франк и общо преизчислена стойност, общо погасената сума била в размер на 40 978,71 шв.фр., които покриват изцяло 117 вноски с падеж 28.02.2018г. и част от вноска 118 с падеж 30.03.2018г. Останали са 38 броя непогасени вноски, начиная от тази с падеж 30.03.2018г.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, че между страните по делото е сключен валиден договор за кредит, по който банката е изпълнила задължението си за отпускане на договорената сума, която е била усвоена от кредитополучателя. В изпълнение на задължението си служебно да следи за неравноправни клаузи в договорите сключени с потребители, съдът приел, че такива са налице в процесния договор и това са: чл.3.5, чл.6.3 и чл.13.1, които дават възможност на банката за едностранна промяна на лихвения процент, както и клаузите на чл.6, ал.2 и чл.21-23, които определят начина на формиране на задълженията по договора. Обосновал е извод, че същите са нищожни на основание чл.146, ал.1 от З., по следните съображения: Ответникът Х. Х. има качеството „потребител“ по смисъла на закона – сключил е договора за кредит в качеството си на физическо лице за задоволяване на лични нужди, извън неговата търговска или професионална дейност. Посочил е критериите за определяне на неравноправните клаузи, изведени в трайно установената съдебна практика, на която се е позовал, както следва: - клаузата да не е уговорена индивидуално; - да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; - да създава значителна неравноправност между страните – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията им; - да не е сключена във вреда на потребителя; да е формулирана по ясен и недвусмислен начин и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да променя цената на предоставената услуга. Методът на изчисление на лихвения процент следва да съдържа ясна и конкретно разписана процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Необходимо е и да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва, която е един от съществените елементи на договора за банков кредит. Съдът е посочил още, че еднозначно в съдебната практика е прието разбирането, че уговорената в договора възможност банката едностранно да променя лихвения процент, при необявени предварително и невключени в договора ясни правила за условията и методиката, не отговаря на изискванията за добросъвестност. Въз основа на посочените критерии, съдът направил извод, че клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.13 от договора, които предвиждат, че банката може да променя едностранно базовия лихвен процент, който не подлежи на договаряне и води до автоматично увеличение на месечните вноски, както и възможността за едностранна промяна на Тарифата за таксите лихвите и комисионните по кредити в швейцарски франкове не отговарят на изискванията за равноправност. В същите не се съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, конкретно посочена формула за изчисляване на възнаградителната лихва и има неяснота за начина на определяне на базовия лихвен процент от банката. На кредитополучателя – потребител не е била предоставена предварително информация за начина на определяне на възнаградителната лихва, поради което клаузите са неравноправни, респ. недействителни. Приел е, че по отношение на тях е неприложимо изключението на чл.144, ал.1, т.3 от З.. Посочил е, че установяването на неравноправността на клаузите за едностранно изменение на лихвата, позволява да се възстанови правното и фактическо положение към датата на сключване на договора, в който възнаградителната лихва е надлежно определена като размер и компоненти, от които се образува. Направил е извод, че договорът може да се изпълнява и без неравноправните клаузи, съобразно разпоредбата на чл.146, ал.5 от З.. Неравноправността не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на възнаградителна лихва в първоначално уговорения между страните размер.

По отношение начина на формиране на цената на договора за кредит и уговорката за издължаването му във валута, опосредена от друга чуждестранна валута, както и по въпроса дали е неравноправна клауза, с която целият валутен риск е в тежест на потребителя, съдът се е позовал на формираната съдебна практика на ВКС и тази на С.. Посочил е, че според същата, клауза, с която целия валутен риск се прехвърля върху потребителя и не е съставена по прозрачен начин, съставена на ясен и разбираем език, даваща възможност на кредитополучателя да прецени икономическите последици от сключването на договора, създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай не намират приложение изключенията на чл.144, ал.3 от З.. Въз основа на това и като е съобразил факта, че договорът е сключен за сумата от 30 000 евро, по курс купува на швейцарския франк на банката в деня на усвояване на кредита и връщането му се дължи в швейцарски франкове, съдът е направил извод, че клаузата на чл.23 от договора за поемане риска от промяна на валутния курс и евентуалното повишение на месечните анюитетни вноски, не отговаря на изискванията за равноправност. Приел е, че посоченият текст, както и тези на чл.21 и чл.22 от договора, с които този риск се прехвърля изцяло на потребителя не са индивидуално уговорени, същите са били изготвени предварително от търговеца и по тях потребителят не е могъл да изрази становище по съдържанието им. Банката не е установила, че е предоставила на потребителя, към момента на сключване на договора, цялата относима информация, която да му позволи да прецени икономическите последици от клаузите за валутния риск, поради което същите са неравноправни, респ. недействителни. Съдът е посочил още, че потребителят не е защитен и от текста на чл.21 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране е предоставено на банката, която има противоположни на него икономически интереси. Въз основа на така приетото, съдът е обосновал извод, че установяването на неравноправността на клаузите за валутния риск, не влияе на действителността на целия договор и същият може да се изпълнява без тях, като кредитът следва да бъде върнат в равностойността в швейцарски франкове на сумата от 30 000 евро, по първоначално определения курс „купува“ на банката за съответната валута към датата на сключване на договора, без това да води до изменение на основния предмет на договора.

Въз основа на изложеното е приел, че с извършените от ответника плащания е погасена сумата от 40 978,81 шв.фр., които покриват 117 месечни вноски до 28.02.2018г. и частично вноска 118 с падеж 30.03.2018г. Към датата на отправяне на изявлението за банката не е съществувало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, тъй като първата забава е настъпила на 30.03.2018г. Предсрочната изискуемост не е обявена и с исковата молба, тъй като към датата на подаването ѝ забава не е имало. Предвид липсата на забава до подаване на исковата молба и доколкото банката е претендирала заплащане на главницата за периода от 30.03.2015г. до 28.02.2018г., която е заплатена, то въззивният съд е намерил предявения иск за неоснователен.

По касационната жалба:

Неоснователен е доводът, че атакуваното въззивно решение е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като съдът е приел, че процесният кредит е предоставен в евро. Видно от мотивите на съда е, че същият е направил извод, че сключеният между страните договор е за сумата от 30 000 евро, по курс купува на швейцарския франк на банката в деня на усвояване на кредита и връщането му се дължи в швейцарски франкове. Решението е постановено в съответствие с формираната по този въпрос съдебна практика на ВКС /решение № 314/29.07.2019г. по т.д.№1766/2016г. на ВКС, 2-ро т.о; решение №67/12.09.2019г. по т.д.№1392/2018г. на ВКС , 1-во т.о. и др./.

Неоснователен е и въведеният довод за неправилност на въззивното решение, поради липса на служебно задължение на съда да разгледа клаузите на договора, с оглед преценка на тяхната неравноправност. По този въпрос е налице трайно установена съдебна практика на ВКС, част от която е обективирана в решение №23 от 07.07.2016г., т.д.№3686/2014г. състав на ВКС, І т.о., решение №232/05.01.2017г. по т.д.№2416/2015г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №142/01.08.2018г. по т.д.№1739/2017г. на ВКС, ІІ т.о. и др. Според даденото в същата разрешение, съдът разглеждащ спора следи служебно за наличие на обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор и възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба /чл.131 или чл.367 ГПК/. Същото може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като по отношение на него не се прилагат ограниченията на чл.266 ГПК. Прието е още, че когато решаващият състав констатира обстоятелства, които биха могли да обусловят неравноправност на клауза/и в потребителски договор, той е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства.

Настоящият съдебен състав споделя напълно така даденото разрешение, а атакуваното въззивно решение е постановено в съответствие със същото. При разглеждане на делото решаващият състав е констатирал обстоятелството, че вземанията предмет на иска произтичат от потребителски договор за кредит, поради което е направил извод за необходимост от изследване на неговите клаузи, с оглед преценка за евентуалната им неравноправност. В тази връзка е допуснал съдебно – счетоводна експертиза и е дал възможност на страните да изразят становище за наличието или липсата на такива клаузи по отношение на уговорката за погасяване на дълга в швейцарски франкове, както и да ангажират доказателства.

Неоснователен е и доводът за необоснованост на извода на съда за неравноправност на клаузите за прехвърляне на валутния риск – чл.6, ал.2 и чл.21, чл.22 и чл.23 от процесния договор. Правилно, при преценка за тяхната неравноправност, въззивният съд е проверил дали същите: попадат в предвидените от закона изключения; са свързани с основния предмет на договора; са изразени на ясен и разбираем език, което предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Въз основа на посочените обстоятелства съдът е направил извод, че тези клаузи не са индивидуално договорени; част са от кредитен договор в чуждестранна валута и водят до цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, без да са съставени на ясен и разбираем език, което е довело до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Преценката за неравноправността е направена към момента на сключване на договора, при отчитане на всички обстоятелства, които продавачът е могъл да знае към този момент и които могат да се отразят на последващото му изпълнение, като същата е извършена въз основа на всички събрани по делото доказателства. Правилен е и изводът на съда, че когато кредитът е бил уговорен в швейцарски франкове и следва да бъде върнат в уговорения размер и валута, поради нищожността на клаузите за приложимия при служебното превалутиране курс /чл.6, ал.2/, както и на чл.21, чл.22 и чл.23 от договора, кредитополучателят дължи връщане на равностойността на кредита в швейцарски франкове по първоначално определения курс, тоест по курс „купува“ за швейцарския франк на банката в деня на усвояване на кредита. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика, част от която са решение № 83/12.05.2022 г. по гр. д. № 2859/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №.170/16.03. 2021г. по т.д. № 1901/2019г. на ВКС, ІІ т.о.

Същевременно, с оглед дадения отговор на правния въпрос, при констатирана нередовност на исковата молба въззивният съд следва да приложи разпоредбата на чл.129, ал.2 от ГПК и да даде указания за поправянето ѝ, като по този начин обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. В случая, въззивната инстанция е процедирала в отклонение от установената в горепосочения смисъл задължителна практика, като е постановила акт по съществото на спора по предявения осъдителен иск за заплащане на главницата по сключения между страните договор за кредит, въпреки че исковата молба е била нередовна в тази част. В същата изрично е посочено, че поради забава в плащанията на месечните вноски, с нотариална покана вземанията по договора, включително и тези за главницата са обявени за предсрочно изискуеми. Въпреки това, в петитума е отправено искане за осъждане на ответника да заплати сумата от 44 136,68 швейцарски франка /пълния размер на неизплатената главница/, но е посочено че същата се дължи за периода от 30.05.2015г. до 28.02.2018г. Уточнение на тази претенция не е направено пред първостепенния съд, който е уважил иска в пълен размер. Недопустимо въззивният съд е приел, въпреки противоречието между обстоятелствата, на които се основава иска, размера на претенцията и посочения в петитума период, че това противоречие има за последица отхвърляне на иска, вместо да предприеме предвидените в ГПК действия за отстраняването му. След уточняване на иска, препис от молбата е следвало да бъде изпратен на насрещната страна, а производството по делото насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните, на които да се даде възможност да изразят становище по направените уточнения.

Посочените процесуални нарушения не могат да бъдат отстранени в производството по чл.293 от ГПК, поради което въззивното решение следва да бъде обезсилено в атакуваната му част и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да предприеме действия по отстраняване нередовностите на исковата молба.

По претенциите на страните за разноски, включително сторените в настоящето касационно производство, следва да се произнесе въззивната инстанция съобразно крайния резултат по спора /чл.294 ал.2 ГПК/.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение 576/01.06.2021г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 3694/2020 г. в частта, с която след частична отмяна на решение №5151/26.08.2020г. по г.д.№2842/2018г. на Софийски градски съд е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от „Ю. България“ АД, [населено място] срещу Х. Т. Х. иск за заплащане на сумата от 44 136,66 CHF – дължима главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL36123/21.05.2008г. за периода от 30.01.2015г. до 28.02.2018г., ведно със законната лихва върху нея считано от подаване на исковата молба в съда – 01.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: