Давност при връщане на надплатена лихва по кредит заради неравноправни клаузи

Текстът на акта

Ключови фрази

13

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, № 191/ 22.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

при секретаря Ангел Йорданов като разгледа докладваното от съдия Господинова т.д. № 1702 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. М. срещу решение № 2082/ 04.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 13336/2022 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, в частта, с която е потвърдено решение № 365924/ 20.03.2018 г., постановено по гр.д. № 55624/2016 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 140-ти състав, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. Д. М. срещу „Обединена българска банка“ АД, като правоприемник на първоначалния ответник „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер над 1 390, 95 лв. до 20 000 лв., представляваща платена в периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2016 г. без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът счита, че е неправилен изводът на въззивния съд, че клаузата на чл. 4.1. от договора за кредит е неравноправна и съответно нищожна само в една нейна част, която е тази, с която са уговорени компонентите, които участват при формиране на размера на задължението за възнаградителна лихва, както и начинът, по който се определя един от тях – стойност на банковия ресурс, но е действителна в частта, с която е посочено, че възнаградителната лихва се изчислява при годишен лихвен процент от 6, 90 %. Този извод противоречи на разрешението, дадено в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, че когато една клауза е неравноправна, съдът следва да откаже да я приложи, но не е овластен да изменя нейното съдържание. Ето защо въззивният съд е следвало да заключи, че тази клауза е нищожна изцяло. Касаторът намира, че платената от него на банката възнаградителна лихва за спорния период възлиза на сумата от 26 955, 94 лв., а не на приетата от въззивния съд сума, която е по-ниска по размер. Претендира, че предвид неравноправността на клаузата за дължимост на възнаградителна лихва тя трябва да се тълкува по начин, който е благоприятен за потребителя, а именно, че уговореният с нея размер на това задължение следва да се изчислява на база 1-месечния СОФИБОР и надбавка от 2, 40 %. Посочва, че анексите, с които е изменен договорът за кредит, са изцяло нищожни, защото сумата, върху която се начислява лихвата според договореното в тях, е определена въз основа на неравноправна клауза. Неправилен според касатора е изводът на въззивния съд, че погасителната давност за вземането на кредитополучателя да получи сумите, които е платил без основание на кредитора в изпълнение на неравноправните клаузи от процесния договор за кредит, започва да тече от датата на тяхното плащане. Той противоречи на задължителното тълкуване, дадено в Решение на СЕС от 25.04.2024 г., постановено по дело С-484/21, в което е прието, че правото на ЕС не допуска давностният срок за възстановяване на суми, платени от потребителя по договорна клауза, която е неравноправна, да започне да тече от датата на плащането. Касаторът счита, че с оглед на това тълкуване, погасителната давност за цялото вземане, предявено с иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, не е изтекла към датата на сезиране на съда. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответникът по касационната жалба - „Обединена българска банка“ АД, счита, че решението на въззивния съд е правилно в обжалваната част. Посочва, че клаузата на чл. 4.1. от процесния договор за кредит е ясна и в нея е посочен конкретен размер на възнаградителната лихва, който кредитополучателят дължи, който е 6, 90 % годишно, поради което не е неравноправна и обвързва страните. Предвид неравноправността на клаузата за изменение на задължението за възнаградителна лихва, неговият размер трябва да се изчисли при прилагане на уговорения лихвен процент от 6, 90 % за целия срок на действие на договора за кредит, както е приел и въззивният съд. Позовава се и на изявление в тази насока, направено от самия ищец, който е заявил в хода на въззивното производство, че задължението му за възнаградителна лихва следва да се определи по размер въз основа на уговорения в чл. 4.1. от договора лихвен процент за целия срок на ползване на предоставената в заем парична сума. Намира, че договорът за банков кредит е възмездна сделка, поради което възнаграждението, което кредитополучателят се задължава да плаща на банката, е негова съществена престация и не е възможно то да отпадне изцяло. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Обединена българска банка“ АД, което дружество е правоприемник на първоначалния ответник „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, да заплати на В. Д. М. сума в размер на 20 000 лв., представляваща платена в периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2011 г. без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва, възникнало въз основа на неравноправни и нищожни клаузи от договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г. Счел е, че по делото не е спорно и се установява от събраните доказателства, че между ищеца, като кредитополучател, и праводателя на ответника „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е сключен договор за кредит от 22.05.2007 г. Намерил е, че кредитополучателят по тази сделка има качеството на потребител, поради което и с оглед заявеното в процеса възражение е извършил проверка за неравноправност на клаузата на чл. 4.1. от договора за кредит, с която е уговорена дължимостта на възнаградителна лихва и е дадено определение на един от компонентите, въз основа на които се формира нейният размер, който е стойността на банковия ресурс /СБР/, както и на клаузата на чл. 4.2. от договора, в която е уговорено правото на банката да промени размера на възнаградителната лихва чрез промяна на стойността на СБР. Заключил е, че в тези клаузи част от компонентите, от които се определя стойността на СБР и оттам размерът на дължимата възнаградителна лихва, са посочени твърде общо, без дa са достатъчно определени или определяеми. Такъв е компонентът, представляващ „законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с ФГВ, изчислявани текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката“. Това не дава възможност на потребителя да предвиди по какъв начин тези компоненти ще се изменят за срока на договора и ще влияят върху размера на задължението му за възнаградителна лихва. Ето защо второто изречение на клаузата на чл. 4.1. от договора, в което е дадено определение на СБР, и клаузата на чл. 4.2. от договора са счетени за неравноправни и като такива нищожни. Неравноправни са и клаузите от сключените към договора за кредит четири анекса, в които страните са изменили определението на понятието СБР и са конкретизирали при какви пазарни фактори банката може да изменя задължението за възнаградителна лихва, защото с тях не се внася повече яснота относно механизма, по който се осъществява изменението. Предвид това въззивният съд е приел, че дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва по договора за кредит трябва да се изчисли за целия спорен период при годишен лихвен процент от 6, 9 %, който е изрично посочен в първото изречение от уговорката, постигната с чл. 4.1. от договора, която не е неравноправна. Това означава, че не е налице правно основание за получаване от банката на сумите, платени от кредитополучателя за възнаградителна лихва, изчислена при прилагане на неравноправните клаузи и оттам при различен размер на лихвения процент. На следващо място, въззивният съд е разгледал направеното от ответника възражение за погасяване по давност на предявеното вземане за връщане на платената без правно основание сума за възнаградителна лихва и е намерил, че петгодишната погасителна давност за него започва да тече от деня на плащането на сумата, като се е позовал на задължителните указания за това, дадени с т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. С оглед на това и предвид датата на подаване на исковата молба, която е 04.10.2016 г., е заключил, че погасено по давност е предявеното вземане за връщане на сумите, които са платени за възнаградителна лихва преди 04.10.2011 г. Не е погасено по давност вземането за връщане на възнаградителната лихва, платена за периода от 04.10.2011 г. до 04.10.2016 г. Възприемайки изчисленията на допуснатата тройна съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е счел за установено, че размерът на платената за посочения период възнаградителна лихва от кредитополучателя на банката е 19 285, 91 лв., а този на дължимата за същия период лихва, изчислена при годишен лихвен процент от 6, 9 %, е 18 016, 11 лв., поради което надплатената лихва възлиза на 1 269, 80 лв. Съдът е съобразил, че с анекс № 4 от 08.04.2015 г. към процесния договор за кредит страните са постигнали уговорка, че просрочените лихви по кредита се капитализират към главницата и върху така получената сума се дължи възнаградителна лихва. Тази уговорка е преценена за нищожна, като противоречаща на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Основавайки се на изводите на вещите лица в заключението на тройната експертиза, съдът е приел, че размерът на платената възнаградителна лихва, начислена върху капитализираните към главницата по кредита лихви, е 121, 15 лв., която също се явява недължимо платена. Следователно общият размер на надплатената от ищеца възнаградителна лихва, която подлежи на връщане, е 1 390, 95 лв. До този размер е основателен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като за разликата над него до пълния предявен размер от 20 000 лв. той е неоснователен и трябва да се отхвърли. Предвид частичното разминаване в изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение е отменено в частта, с която този иск е отхвърлен за сумата от 1 390, 95 лв. и вместо него е постановено друго, с което той е уважен за посочения размер. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 1 390, 95 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв., решението на първоинстанционния съд е потвърдено.

С определение № 3529/ 11.12.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса: Какъв е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на неравноправни клаузи от договор за кредит?.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Със Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ са въведени разпоредбите на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/ЕО/, поради което тяхното тълкуване от Съда на Eвропейския съюз /СЕС/, дадено в постановените от него решения, които на основание чл. 633 ГПК са задължителни за всички национални съдилища, трябва да бъде съобразявано от съда при произнасяне по съществуването на права, произтичащи от норми от този закон. СЕС е постановил редица решения, с които са тълкувани разпоредби от Директива 93/13/ЕО и с оглед на това са дадени разяснения за това от кой момент е допустимо да тече давностният срок за погасяване на вземането на потребителя за връщане на суми, платени в изпълнение на уговорки от договор, които са счетени за неравноправни, за да отговаря на принципа на ефективност. Това са Решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, Решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, Решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21 - С-813/21, Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 - С-259/19, Решение от 16.06.2020 г. по дело C-28/22, Решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 - С-699/18, Решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-776/10 - С-782/19, Решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21. Произнасянията на СЕС в тези решения са обобщени в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. В него е посочено, че според даденото от СЕС тълкуване искът на потребителя за връщане на недължимо платеното поради неравноправна клауза може да е обвързан от давностен срок, но при спазване на принципите на равностойност и ефективност. СЕС приема, че ключов за ефективността на потребителската защита е началният момент на течение на давностния срок при дългосрочни потребителски договори, като разяснява, че ако потребителят не е знаел или разумно не е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, принципът на ефективност е нарушен, когато давностният срок започва да тече от следните моменти: 1) от сключване на потребителския договор - Решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19, т. 91 и Решение по съединени дела С-776/19 и С-782/19; 2) от неоснователното обогатяване – Решение по дело С-485/19, т. 60-61 и Решение по съединени дела С-80/21 и С-82/21, т. 93-100; 3) от датата на цялостното изпълнение по договора, когато без проверка се презюмира, че на тази дата неравноправният характер на клаузата е известен на потребителя – Решение по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 67 и т. 2 от диспозитива. Съгласно практиката на СЕС за да се счете, че е налице знание за неравноправния характер на клаузата, потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността, но и с правната им преценка, която предполага този потребител да е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13/ЕО, вкл. да разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото си на защита пред съд - Решение от 25.01.2024г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, т. 49-50 и т. 1 от диспозитива. В решението на ВКС са обобщени и разясненията на СЕС относно конкретни факти, изложени в разгледаните преюдициални запитвания и имащи отношение към преценката за това от кой момент може да се приеме, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, които са: - че наличието на трайно установена национална практика относно нищожността на неравноправни клаузи не означава, че потребителят е знаел за неравноправността на клаузата и за произтичащите от нея правни последици /Решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21/; - че решенията на СЕС не са източник на информация за средния потребител относно неравноправния характер на договорна клауза, дори когото са постановени по преюдициално запитване, отправено в производство, по което този потребител е страна /Решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21/; - че към датата на влизане в сила на съдебния акт, с който със сила на пресъдено нещо спрямо потребителя се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нейната нищожност, той със сигурност е узнал за този порок и последиците от него /Решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21/. Въз основа на тези указания по тълкуване на правото на ЕС в цитираното решение на ВКС е заключено, че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е този на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/79 г./, но само при условие че към него потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорната клауза, но и с правната им преценка – с правата, които черпи от Директива 93/13/ЕО. В хипотезата, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е приета или обявена за нищожна като неравноправна договорна клауза, следва да се счита, че към датата на влизане в сила на това решение потребителят със сигурност е знаел за неравноправността на тази клауза, като това не лишава от възможност продавачът/ доставчикът на услуга да установи, че този потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент, като той носи доказателствената тежест за това съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. В същия смисъл е произнасянето и в Решение № 124/ 24.07.2024 г. по т.д. № 342/2023 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. Настоящият съдебен състав споделя изцяло разрешението на правния въпрос, дадено в цитираната практика.

По основателността на касационната жалба:

Предвид частта от решението, която се обжалва с подадената от ищеца В. Д. М. допустима касационна жалба, предмет на разглеждане от касационния съд е само осъдителният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от това лице срещу „Обединена българска банка“ АД, за сумата над 1 390, 95 лв. до 20 000 лв., представляваща платена от 01.06.2009 г. до 04.10.2016 г. без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва, начислена въз основа на неравноправни клаузи от договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г. Този иск не е висящ пред касационния съд за сумата от 1 390, 95 лв., която е платена за периода от 04.10.2011 г. до 04.10.2016 г., защото решението на въззивния съд, с което той е уважен до този размер, е влязло в сила, като необжалвано от ответника, който е имал интерес да направи това.

С оглед на това, че въззивното решение се обжалва само от ищеца и предвид заявените от него оплаквания в касационната жалба, трябва да се приеме, че настоящият съдебен състав не може да се произнася по правилността на част от изводите на въззивния съд, които са от значение за възникването на предявеното в процеса вземане на ищеца към ответника за връщане на платените без основание парични суми. Те са следните: - че между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, чийто правоприемник е „Обединена българска банка” АД, като кредитор, и В. Д. М., като кредитополучател, на 22.05.2007 г. е подписан договор за банков кредит, по който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 65 000 лв., който е усвоен; - че кредитополучателят по тази сделка има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Въпреки че е свързан с прилагането на императивни материалноправни норми, не може да бъде преразглеждан и изводът на въззивния съд, че в съдържанието на договора за кредит има клаузи, които са неравноправни, които са уговорката на второ изречение на чл. 4.1. от договора, в която са посочени компонентите, участващи при определяне от банката на размера на възнаградителната лихва, и е дадено определение на единия от тях, който е стойност на банковия ресурс /СБР/, клаузата на чл. 4.2. от договора, в която е предвидена възможността на банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва чрез промяна на СБР, както и уговорките в сключените към договора за кредит четири анекса, в които също се дефинира понятието СБР и се предвижда възможността на банката да го променя едностранно. Това е така, тъй като този извод ползва ищеца, който се е позовал на неравноправността на посочените клаузи, а той е единствената страна, която обжалва решението на въззивния съд по предявения иск и неговото положение не може да бъде влошено от настоящата инстанция с приемане на обратното относно тяхната неравноправност, когато няма жалба от насрещната страна.

Първото от заявените от ищеца оплаквания в подадената касационна жалба, което следва да бъде разгледано, е, че клаузата на чл. 4.1. от договора за кредит е неравноправна в своята цялост, а не само в частта, приета за такава от въззивния съд. Тази страна поддържа, че при сключване на процесния договор кредиторът не е посочил как е формиран размерът на годишния лихвен процент от 6, 90 %, при който се изчислява възнаградителната лихва. Ищецът се позовава и на практика на СЕС, в която при тълкуване на нормата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е прието, че съдът е длъжен да не прилага неравноправна клауза от договор, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, като при това не може да изменя съдържанието на договора, който трябва да продължи да действа, ако това е възможно съгласно нормите на вътрешното право, без друго изменение в него, освен произтичащото от премахването на неравноправната клауза. Счита, че при прилагане на това разрешение в случая не може да бъде обявена неравноправността само на една част от клаузата на чл. 4.1. от договора, защото така ще се стигне до изменение на волята на страните относно съдържанието на задължението за възнаградителна лихва, което не е допустимо, поради което уговорката трябва да бъде призната за неравноправна в нейната цялост.

За да се прецени основателността на това оплакване следва да бъде тълкувана клаузата на чл. 4.1. от договора за кредит с оглед на съдържанието й и във връзката й с останалите уговорки от договора, касаещи задължението за възнаградителна лихва, включително тези, които въззивният съд е счел за неравноправни. С изречение първо на чл. 4.1. от договора страните са постигнали съгласие, че за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на 6, 90 % за целия срок на кредита. Във второто изречение на тази клауза е посочено, че лихвата представлява стойност на банковия ресурс в лева /СБР/ + 2, 40 пункта надбавка годишно, като е дадено и определение на понятието СБР. В чл. 4.2. от договора е уговорено, че при промяна на пазарните условия банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР, като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя. Между страните по договора за кредит са сключени четири анекса, в които са включени клаузи за изменение на определението на понятието СБР и за конкретизиране на пазарните условия, при които банката може да изменя размера на задължението за възнаградителна лихва.

От текста на клаузата на изречение първо на чл. 4.1. от договора е видно, че с нея страните по сделката са се съгласили по отношение на една от основните престации по договора за банков кредит, която съгласно чл. 430 ТЗ е тази на кредитополучателя да заплати на банката възнаградителна лихва, имаща характер на възнаграждение, което се следва за времето, през което паричните средства са му предоставени за ползване. В тази клауза е уговорено, че такова задължение за възнаградителна лихва възниква в тежест на кредитополучателя по сделката, както и че размерът му се определя въз основа на годишен лихвен процент, посочен в конкретна стойност от 6, 9 %. Трябва да бъде съобразено, че в текста на изречение първо на чл. 4.1. от договора е отбелязано изрично, че годишният лихвен процент от 6, 9 % е приложим за целия срок на ползване на предоставения кредит. След като страните по договора са се съгласили, че размерът на задължението за възнаградителна лихва ще се изчислява за целия срок, през който то възниква, въз основа на лихвен процент с конкретна стойност, то трябва да се приеме, че волята им е то да бъде в твърд размер, а не в променлив. За да е налице уговорка за дължимост на променлива възнаградителна лихва, трябва да има изразено съгласие от страните, че тя ще се изчислява при лихвен процент, който ще има различна стойност за периода на ползване на кредита, както и за начина, по който ще се определя тази стойност, каквато уговорка няма в процесния договор. Изводът, че волята на страните по договора за кредит е задължението за възнаградителна лихва да бъде във фиксиран размер, се подкрепя и от изричното изявление на кредитополучателя във въззивното производство, направено чрез процесуалния му представител в открито съдебно заседание, проведено на 28.09.2023 г., което е, че по договора се дължи възнаградителна лихва в твърд размер, който се изчислява при годишен лихвен процент от 6, 9 % за целия срок на ползване на предоставената в заем сума.

Различен извод не следва и при тълкуване на изречение първо на чл. 4.1. от договора във връзка с останалата част на тази клауза и с чл. 4.2. от договора. С уговорката на чл. 4.2. от договора страните са целели да създадат една допълнителна възможност за изменение на съдържанието на кредитната сделка в частта относно размера на задължението за възнаградителна лихва, извън общото правило на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, регламентиращо, че това става по тяхно взаимно съгласие, като са предвидили, че банката може да прави това едностранно. Именно с оглед постигнатото съгласие, че за банката ще съществува възможност да изменя договора по своя воля, в изречение второ на чл. 4.1. от него са конкретизирани компонентите, които тази страна ще взема предвид при определяне на размера на годишния лихвен процент, от който се изчислява размера на възнаградителната лихва, които са СБР за лева и надбавка. Следователно тези клаузи в тяхната връзка касаят само предвиждането в договора на възможност за неговото изменение в срока му на действие, но нямат отношение към постигнатото между страните при сключване на сделката съгласие за конкретната стойност на лихвения процент, при която се изчислява размера на задължението за възнаградителна лихва, както и за това, че той е фиксиран за целия срок на ползване на кредита. Уговорката, че банката има право да измени размера на това задължение, не променя неговия характер от такова с фиксиран размер в задължение с променлив размер. След като изменението на размера на дължимата възнаградителна лихва е уговорено като право на банката, то за да настъпи, това право трябва да бъде упражнено, което зависи от волята на банката. При липса на воля за изменение на размера на това задължение той ще остане постоянен за целия срок на действие на договора, а клаузата за дължимост на променлива възнаградителна лихва предполага постигане на съгласие, че нейната стойност няма да бъде постоянна за този срок, а ще се изменя в зависимост от факт, който по естеството си е променлив, като например конкретен пазарен индекс, от който се определя приложимият лихвен процент.

Доколкото с клаузата на изречение първо от чл. 4.1. от договора страните са се съгласили по отношение на съдържанието на една от основните престации по договора за банков кредит, то тя е част от неговия основен предмет, поради което на основание чл. 145, ал. 2 ЗЗП по отношение на нея би било допустимо да бъде извършена проверка за неравноправност само ако тя не е изразена на ясен и разбираем език. Посочването в тази клауза на конкретна стойност от 6, 90 % на годишния лихвен процент, въз основа на който ще се изчислява размерът на задължението за възнаградителна лихва, както и това, че той е приложим за целия период, за който това задължение възниква, правят възможно за средния, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител да разбере каква е стойността на насрещната престация, която той ще дължи на банката за срока, през който ползва кредита, и оттам каква е общата сума, която следва да престира в изпълнение на сключения договор. Това означава, че тази договорна клауза отговаря на изискването за прозрачност. Неяснотата в разписания механизъм за определяне на СБР и за изменение на задължението за възнаградителна лихва, на която се позовава ищецът в процеса, е относима единствено към клаузите, с които в договора за кредит е уговорена възможността за банката да изменя едностранно задължението за възнаградителна лихва, но не касае обсъжданата уговорка, в която е постигнато съгласие за размера му с конкретно посочена стойност на годишния лихвен процент, приложима за целия срок на договора. Това, че клаузата на първото изречение на чл. 4.1. от договора отговаря на изискването за изразяването й на ясен и разбираем език, налага изводът, че съдът не може да извършва преценка за нейната неравноправност и тя не може да бъде обявявана за недействителна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че възможността тази клауза да съществува самостоятелно и да обвързва страните по договора не се засяга от установената с въззивното решение неравноправност на клаузите на второто изречение на чл. 4.1. и на чл. 4.2. от договора.

В редица решения на СЕС, в които е тълкувана нормата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, се приема, че предвидените в тази директива правила не изискват от националния съд, наред с обявената за неравноправна клауза, да остави без приложение и тези клаузи от договора, които не са квалифицирани като такива. Целта, която се преследва с тази уредба, е да се защитят потребителите и да се възстанови равновесието между страните, като не се прилагат клаузите, счетени за неравноправни, но същевременно се запази по принцип валидността на други клаузи от съответния договор. Договорът следва да продължи да действа, ако това е възможно, без друго изменение в него, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи и доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност той да се запази. Когато националният съд прилага последиците от неравноправността на една клауза, той не може да допълва и изменя договора, като променя съдържанието на включените в него уговорки така, че да се засегне същността им. В този смисъл са Решение от 07.08.2018 г. по дело C‑96/16 и C‑94/17, т. 73, т. 74, т. 75; Решение от 15.03.2012 г. по дело C‑453/10, т. 31, т. 32, т. 33; Решение от 29.07.2021 г. по дело С-19/20, т. 53, т. 54, т. 55, т. 56, т. 57, т. 72; Решение от 03.10.2019 г. по дело C‑260/18, т. 39 и т. 41; Решение от 05.06.2019 г. по дело C‑38/17, т. 42, Решение от 26.03.2019 г. по дело C‑70/17 и С-179/17, т. 53, т. 54 и т. 55.

Последиците от неравноправността на клаузите, с които е уговорено правото на банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, се изразяват в това, че те нямат действие в отношенията между страните по кредитната сделка. При прилагането на тези последици в случая не се стига до недопустимо изменение на същността на задължението на кредитополучателя за възнаградителна лихва, както счита касаторът. Това е така, защото това задължение е определено в първото изречение на чл. 4.1. от договора като такова за заплащане на възнаградителна лихва в твърд размер, който се изчислява при лихвен процент, който е фиксиран за целия срок на действие на договора от 6, 90 %, а не при променлив лихвен процент, който да се влияе от някакви фактори. Както беше посочено, включването в съдържанието на договора на уговорки, предвиждащи правото на банката да изменя по своя воля размера на задължението за възнаградителна лихва, не превръща това задължение в такова с променлив размер, поради което и тяхното отпадане в резултат на нищожността им не би довело до изменение на неговата същност. След като прилагането на последиците от неравноправността на клаузите на второто изречение на чл. 4.1. и на чл. 4.2. от договора не влияе на възможността клаузата на първото изречение на чл. 4.1. от договора да съществува самостоятелно и тя не може да бъде подлагана на преценка за нейната неравноправност, то тя трябва да продължи да действа и да обвързва страните. Това, че отпадането на неравноправните клаузи не засяга същността на една от съществените престации по договора за кредит, означава, че то не засяга и възможността този договор да съществува и да се изпълнява.

Следователно уговорката на първо изречение на чл. 4.1. от договора за кредит е действителна и създава задължение за кредитополучателя да заплати възнаградителна лихва, което се изчислява при прилагане на фиксиран годишен лихвен процент от 6, 90 % за целия период, през който той ползва предоставените в заем парични средства. Няма основание да се приеме, че размерът на възнаградителната лихва следва да се изчисли при съобразяване на лихвен процент, определен от едномесечния Софибор, и надбавка, както поддържа ищецът в касационната жалба, защото между страните по договора не е постигнато съгласие за това. Тяхната воля е за целия срок на ползване на кредита задължението за възнаградителна лихва да се определя при фиксиран лихвен процент с конкретна стойност, а не при променлив лихвен процент, който да е поставен в зависимост от стойността на някакъв пазарен индекс. Ето защо за процесния период от 01.06.2009 г. до 04.10.2016 г. размерът на задължението на кредитополучателя за възнаградителна лихва трябва да се изчисли въз основа на годишен лихвен процент от 6, 90 %. Такова изчисление е направено в основното заключение на извършената във въззивното производство тройна съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, което съдът възприема, тъй като е обосновано и е в резултат на прилагане на специалните знания на три вещи лица. От изводите на експертите следва, че за кредитополучателя В. Д. М. по процесния договор за кредит е възникнало задължение за заплащане на възнаградителна лихва за посочения период в размер на 27 887, 27 лв. Сумите, които това физическо лице е платило на банката в изпълнение на задължението за възнаградителна лихва за този период, също се доказват от заключението на тройната ССЕ, в което констатациите за това са направени от вещите лица въз основа на всички данни за извършени плащания в изпълнение на договора за кредит. Тези суми са в общ размер на 33 849, 76 лв. В заключенията на изготвените в първоинстанционното производство две единични ССЕ са направени изводи за размера на платените от кредитополучателя суми за възнаградителна лихва, които се различават от тези в заключението на тройната експертиза. Няма обаче основание изводите на някое от вещите лица, работили самостоятелно, да се кредитират вместо тези, направени от състава от трима експерти с необходимата компетентност, защото не се установява първите да са извършили проверка на различни документи или да са взели предвид факти, които не са съобразени при изготвянето на тройната експертиза. При съпоставяне на размера, до който задължението за възнаградителна лихва е възникнало за периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2016 г., и на платените за неговото изпълнение суми е видно, че кредитополучателят е престирал в повече парични средства в размер на 5 962, 49 лв. Тази сума е получена от ответната банка без правно основание за това, поради което на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за нея възниква задължение да я върне на кредитополучателя.

Следващото оплакване, което касаторът формулира в касационната жалба, е за неправилност на извода на въззивния съд по направеното от насрещната страна възражение за погасяване по давност на предявеното вземане за получаване на платените без основание суми. От фактите, установени от заключението на тройната ССЕ, е видно, че надплатените парични средства от 5 962, 49 лв. са събрани от кредитополучателя в резултат на изчисляване на размера на задължението за възнаградителна лихва при прилагане от банката на неравноправните клаузи от процесния договор за кредит, в които е уговорено, че за нея възниква правото едностранно да го изменя. Следователно предявеното в процеса реституционно вземане за получаване обратно на тези средства произтича от прилагането на неравноправни договорни клаузи. Това означава, че по отношение на началния момент, от който започва да тече давността, с която то се погасява, която е общата петгодишна давност, приложение намира разрешението, дадено при отговора на правния въпрос, по който беше допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Ето защо, за да бъде направен извод за това от кой момент започва да тече погасителната давност за предявеното в процеса вземане, трябва да бъде преценено кога се доказва, че кредитополучателят е узнал или е могъл да узнае за неравноправния характер на клаузите от договора за кредит и от анексите към него, с които е уговорена възможността за банката едностранно да променя размера на задължението за възнаградителна лихва, както и за правата, с които той разполага, в качеството му на потребител, за да се защити. От съдържанието на подадената от кредитополучателя В. М. искова молба е видно, че към датата на нейното депозиране в съда, която е 04.10.2016 г., това лице е било наясно, че посочените клаузи от договора за кредит са неравноправни, което ги прави нищожни. Кредитополучателят е знаел и че след като тези клаузи са нищожни, те не се прилагат в отношенията между него и банката и не могат да породят в негова тежест задължение за заплащане на по-висок размер на възнаградителната лихва за срока на ползване на предоставената в заем сума от този, който е уговорен в договора. Това е така, тъй като лицето изрично се позовава на тези факти и на последиците от тях в исковата молба, като прави искане те да бъдат приложени спрямо него, за да бъде възстановено настъпилото неоснователно разместване на блага в резултат на плащането в полза на банката на суми за възнаградителна лихва, която не е била дължима. По делото от ответника, върху който съгласно чл. 154 ГПК лежи тежестта за това, няма представени никакви доказателства за установяване на факти, от които да може да се направи извод, че потребителят М. е знаел или е могъл да знае за неравноправността на договорните клаузи и за правата, които има, за да се защити срещу неоснователно обогатилия се кредитор, в по-ранен момент от 04.10.2016 г. От заключението на тройната ССЕ се доказва, че всички плащания на суми от кредитополучателя на кредитора в изпълнение на задължението за възнаградителна лихва по процесния договор за кредит, които са предмет на предявения иск, са извършени преди 04.10.2016 г. - в периода от 01.06.2009 г. до 17.09.2016 г. Следователно към датата, на която потребителят е платил на кредитора недължимите суми в общ размер от 5 962, 49 лв., той не е знаел и не е могъл да знае за неравноправността на уговорките, въз основа на които банката е изискала тяхното плащане, както и че това ги прави нищожни и като такива те не пораждат задължение за него. Това означава, че датата на плащане на сумите не може да се счете за начален момент, от който тече погасителната давност за реституционното вземане на потребителя за тяхното връщане, както неправилно е приел въззивният съд. Най-ранният момент, от който по делото е доказано, че ищецът е знаел за неравноправността на клаузите от договора за кредит и анексите към него, предвиждащи правото на банката едностранно да изменя размера на задължението за възнаградителна лихва, е датата на подаване на исковата молба - 04.10.2016 г., поради което това е датата, от която тече погасителната давност за процесното вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. След като погасителната давност за това вземане започва да тече на датата, на която е предявен и искът за неговата защита пред съда, няма как то да е погасено по давност, като в тази връзка трябва да се съобрази и това, че на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давностният срок изобщо не е текъл по време на висящността на настоящия процес.

Предвид изложеното трябва да се заключи, че заявеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е изцяло неоснователно, поради което осъдителният иск за неговото изпълнение е основателен за размера, до който се доказа, че то е възникнало, който е 5 962, 49 лв. Като е счел, че част от това вземане е погасено по давност, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, регламентиращ правилата за погасителната давност. Доколкото с тази част от въззивното решение, която е влязла в сила, искът за връщане на сумите, заплатени от ищеца за възнаградителна лихва, начислена в резултат на прилагането на неравноправните клаузи от договора, е уважен до размера от 1 269, 80 лв., то сумата, която допълнително следва да се присъди на ищеца от настоящата инстанция е 4 692, 69 лв. /с влязлото в сила въззивно решение осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е уважен и за сума в размер на 121, 15 лв., която обаче представлява начислена и заплатена възнаградителна лихва върху капитализираните към главницата лихви и няма отношение към тази част от реституционното вземане на потребителя, произтичаща от прилагането на неравноправните клаузи, която е предмет на разглеждане от касационната инстанция, поради което сумата от 121, 15 лв. не се приспада от сумата, която следва да се присъди допълнително в полза на ищеца/. Ето защо въззивното решение трябва да бъде отменено като неправилно в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от В. Д. М. срещу „Обединена българска банка“ АД иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер над 1 390, 95 лв. до 6 083, 64 лв., и вместо него да бъде постановено друго, с което „Обединена българска банка“ АД да бъде осъдено да заплати на В. Д. М. сумата от още 4 692, 69 лв., представляваща платена за периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2016 г. при начална липса на основание сума в изпълнение на задължението за възнаградителна лихва, начислена при прилагане на неравноправни клаузи от договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г. На основание чл. 4, чл. 11, чл. 12 вр. § 1, т. 10 от ДР от Закона за въвеждане на еврото в Република България посочената сума следва да се присъди в евро и възлиза на 2 399, 33 евро. В останалата обжалвана част решението на въззивния съд трябва да бъде оставено в сила.

По присъждане на направените разноски:

С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане за това, в полза на касатора, който има качеството на ищец по предявения иск, следва да се присъдят разноски, направени от него в производството пред трите съдебни инстанции, съразмерно на уважената в касационното производство част от иска.

По въпроса за размера на направените от ищеца разноски в първоинстанционното и въззивното производство е налице произнасяне от въззивния съд в постановеното от него решение, като от страните няма отправено искане по чл. 248 ГПК за неговото изменение в тази му част. След като това произнасяне по разноските не е оспорено по предвидения ред, касационният съд не може да го преразглежда, а следва само да присъди в полза на ищеца допълнителна част от тези разноски, която е съразмерна на уважената в касационното производство част от предявения иск. Тази част от разноските е в размер на 433, 21 лв. за направените такива в първоинстанционното производство и в размер на 849, 11 лв. за заплатените разноски за водене на делото пред въззивния съд.

Ищецът е направил и разходи за водене на делото пред касационния съд в общ размер на 1 420, 30 лв., от които 220, 30 лв. – платени държавни такси и 1 200 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на тази страна се следват разноски в размер на 358, 16 лв., които са съразмерни на размера на иска, за който касационната жалба е счетена за основателна, спрямо общия материален интерес на делото в тази инстанция. Следователно общият размер на разноските за трите инстанции, които ответникът трябва да бъде осъден да възстанови на ищеца, е 1 640, 48 лв., като те също ще се присъдят в евро и възлизат на 838, 76 евро.

Разноски за касационната инстанция се следват и на ответника по касация за осъществената от него защита срещу подадената касационна жалба, която е частично неоснователна. Те са в размер на 75 евро - възнаграждение за защита от юрисконсулт в касационното производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК и съразмерно на размера на иска, за който касационната жалба е счетена за неоснователна, спрямо общия материален интерес на делото.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 2082/ 04.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 13336/2022 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, в следните части: - в частта, с която е потвърдено решение № 365924/ 20.03.2018 г., постановено по гр.д. № 55624/2016 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 140-ти състав, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. Д. М. срещу „Обединена българска банка“ АД, като правоприемник на първоначалния ответник „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер над 1 390, 95 лв. до 6 083, 64 лв., представляваща платена без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по чл. 4.1. от договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г., начислена за периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2016 г., както и в частта му, с която В. Д. М. е осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата над 474, 65 лв. до 602, 09 лв., представляваща разноски, направени в първоинстанционното производство; - в частта, с която В. Д. М. е осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата над 219, 07 лв. до 277, 89 лв., представляваща разноски, направени във въззивното производство, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „Обединена българска банка” АД , с ЕИК:[ЕИК], да заплати на В. Д. М. , с ЕГН: [ЕГН], сума в размер на 2 399, 33 евро /две хиляди триста деветдесет и девет евро и тридесет и три евроцента/ , представляваща платена за периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2016 г. при начална липса на основание сума в изпълнение на задължението за възнаградителна лихва, начислена при прилагане на неравноправни клаузи от договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г., между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, чийто правоприемник е „Обединена българска банка” АД, като кредитор, и В. Д. М., като кредитополучател, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 04.10.2016 г., до окончателното й плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2082/ 04.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 13336/2022 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Обединена българска банка” АД да заплати на В. Д. М. сума в размер на 838, 76 евро /осемстотин тридесет и осем евро и седемдесет и шест евроцента/ , представляваща сбор от разноските, направени в първоинстанционното, въззивното и касационното производство, съразмерни на уважената от касационния съд част от предявения иск.

ОСЪЖДА В. Д. М. да заплати на „Обединена българска банка” АД сума в размер на 75 евро /седемдесет и пет евро/ , представляваща разноски, направени в касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.