Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 02 Февруари 2022

Задължителна сила на мотивите спрямо трето лице-помагач

Върховен касационен съд · 02 Февруари 2022

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Частен съдебен изпълнител предявява иск срещу своя застраховател за възстановяване на изплатено обезщетение по влязло в сила съдебно решение, по което застрахователят е участвал като трето лице-помагач. Въззивният съд отхвърля иска, като преквалифицира правното основание на отговорността от предходното дело и приема, че липсва покрито застрахователно събитие. Върховният касационен съд отменя това решение, приемайки, че въззивният съд е бил обвързан от фактическите констатации и правните изводи в мотивите на предходното решение.

Какво приема съдът

Мотивите на влязлото в сила решение, включително правните изводи и квалификацията на спорното право, обвързват задължително съда и страните в последващ процес между подпомаганата страна и третото лице-помагач съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

трето лице-помагачсила на мотивитепрофесионална отговорностчастен съдебен изпълнителзастрахователно обезщетение

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 60167

[населено място], 02.02.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

при участието на секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2490 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. И. С. срещу решение № 11986/14.09.2020 г. по гр.д. № 4118/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 12 състав, с което е потвърдено решение № 90/28.06.2019 г. по т.д. № 36/2019 г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, III състав, за отхвърляне на предявения от касатора срещу „ДЗИ– Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.229 КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 73 452,05 лв., съставляваща изплатено от Я. И. С. на увреденото лице „Дискавъри 2003“ ООД по изп. дело № 20181110400550 по описа на ДСИ при СРС застрахователно обезщетение по сключен между ЧСИ Я. С., с рег. № 794 на КЧСИ и „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД договор за застраховка „Професионална отговорност на частния съдебен изпълнител“ с полица № 212514224000001/21.03.2014 г., валидна от 22.03.2014 г. до 21.03.2015 г.

В касационната жалба касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение. Счита, че неправилно САС не е зачел задължителната сила на мотивите на влязлото в сила решение по гр.д.№ 430/2016. на СОС по иск с правно осн. чл.74, ал.1 ЗЧСИ, в което производство застрахователят е бил конституиран като трето лице- помагач на делинквента, настоящ касатор, относно правнaта квалификация на предявения иск. Приемането на различна правна квалификация от въззивната инстация на иска срещу ЧСИ, а именно по чл.55, ал.1 , пр.3 ЗЗД и незачитането на установените вече в мотивите на цитираното решение правопораждащи факти е в нарушение на чл.223, ал.2 ГПК. Така изрично е било прието от предходния съдебен състав, че правото на присъждане на обезщетение в полза на „Дискавъри 2003“ООД произтича от деликт, изразяващ се в неправомерни процесуални действия на ЧСИ, от които констатации застрахователят, като трето лице-помагач е обвързан. САС е допуснал съществени процесуални нарушения, тъй като не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба на касатора за процесуални нарушения на СОС във връзка с направени доказателствени искания, останалите доводи на въззивника и в отговора на въззиваемата страна. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго за уважаване на иска. Претендират се разноски за всички инстанции.

Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД не изразява становище по касационната жалба.

Касационен контрол е допуснат на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: за действието на влязлото в сила решение на основание чл.223, ал.2 ГПК между третото лице – помагач и подпомаганата страна по спора , за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/30.10.1975г., ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 109/16.04.1985 г. на ОСГК на ВС, решение № 167/09.11.2010г. по т.д. № 1012/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 247/13.06.2012 г. по гр.д. № 525/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение №106/16.07.2018г. по гр.д. № 4088/2017г. на ВКС, III г.о., определение № 14/15.01.2016г. по ч.гр.д. № 38/2016г. на ВКС, I г.о., определение № 851/20.11.2014г. по ч.т.д. № 2526/2014г. на ВКС, I т.о. и други.

Като взе предвид становищата на страните и по реда на чл.290, ал.2 ГПК извърши проверка по заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът, в качеството му на частен съдебен изпълнител, е бил застрахован при ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД по задължителна застраховка „Професионална отговорност на частния съдебен изпълнител“ за периода от 22.03.2014г. до 21.03.2016г. по силата на застрахователна полица № 212514224000001/21.03.2014 г. и застрахователна полица № 212515224000001/05.03.2015 г. По изп. дело № 20137940400175 ЧСИ е издал три възлагателни постановления от 21.07.2014г., с които е възложил на С. М. и „Био Еко Тех“ ЕООД движими вещи. Постановленията са отменени като незаконосъобразни с решения на СОС, съответно от 15.10.2015 г., 20.10.2015 г. и 04.01.2016 г. След постановяване на съдебните решения С. М. и „Био Еко Тех“ ЕООД, а впоследствие „Дискавъри 2003“ ООД, на което дружество вземанията са цедирани, са поискали от ЧСИ да върне платената по отменените възлагателни постановления продажна цена. Съдебният изпълнител е върнал част от сумата, като невъзстановената част към 23.10.2017 г. възлиза в размер на 56 184,72 лв. С решение № 339/23.10.2017 г. по гр.д. № 430/2016 г. на СОС, влязло в сила на 24.02.2018г., ЧСИ е осъден да заплати на „Дискавъри 2003“ООД на основание чл.74, ал.1 ЗЧСИ вр. чл.45 ЗЗД следните суми: 1/ сумата от 56184,72 лв., от която 46987,45 лв. представляват ДДС, възстановен по сметката на ЧСИ; 2/мораторна лихва върху сумата 56 184,72 лв., натрупана в периода от 21.07.2014г. /датата на постановяване на отменените възлагателни постановления/ до 01.07.2016г. /датата на предявяване на иска/; 3/ сумата от 6 133,28лв. – съдебно – деловодни разноски. Решението е било постановено при участието на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД като трето лице – помагач на страната на ответника. Присъдените с решението суми са били платени на ищцовото дружество от съдебния изпълнител на 29.05.2018г. С оглед на тази фактическа установеност и релевираните оплаквания от насрещните страни, въззивният съд е приел, че първият спорен въпрос засяга действието на влязлото в сила решение по иска по чл.74, ал.1 ЗЧСИ в отношенията между подпомаганата и подпомагащата страна. Изложил е съображения, че на основание чл.223, ал.2 ГПК задължително за третото лице в отношенията му със страната, която го е привлякла, е това, което съдът е установил в мотивите на решението относно размера на подлежащите на възстановяване на купувача по отменените възлагателни постановления суми, на кого се дължат, каква част от тях е платеното ДДС, кога е поискано връщането му от съдебния изпълнител, съответно кога е получено по негова сметка, бездействал ли е съдебният изпълнител да поиска от НАП възстановяване на платеното ДДС по отменените публични продани, какъв е размерът на лихвата за забава върху подлежащата на възстановяване сума за периода 21.07.2014г.– 01.07.2016г. Според САС изводът в решението на СОС, че установените факти се подвеждат под хипотезиса на чл.74, ал.1 ЗЧСИ, не е задължителен при разглеждане на спора, тъй като правните квалификации на съда нямат обвързваща сила в отношенията подпомагана – подпомагаща страна. С оглед на тези съображения е приел, че е свободен да определи дали от установеното по предходното дело бездействие на съдебния изпълнител да възстанови на правоимащия част от цената по отменените публични продани и платеното ДДС по тях е произлязла вреда, представляваща размера на невъзстановените суми, и налице ли е причинно – следствена връзка между тях. Въззивният съд е приел, че предмет на главния иск по гр.д. № 430/2016 г. на СОС е връщане на платеното, поради отпаднало основание, а не обезщетяване на вреди от бездействието да бъде върната подлежащата на възстановяване сума. Изтъкнал е, че неполучаването на спорно вземане не е посочено от ищеца като вредоносно събитие, от което да е произлязла вреда. Връщането поради неоснователно обогатяване се фокусира върху придобитата от ответника полза, а не върху понесената от ищеца загуба, затова самото неполучаване на спорно вземане не представлява вредоносно събитие, което причинява загуба. Ето защо, като е осъдил касатора да плати на „Дискавъри 2003“ ООД сумата от 56 184,72лв. и независимо от дадената правна квалификация по чл.74, ал.1 ЗЧСИ, съставът на СОС по гр.д. № 430/2016 г., според въззивната инстанция, не е присъдил на дружеството обезщетение за вреди от отказа на съдебния изпълнител да върне сумата, а самата сума, като подлежаща на връщане, поради отпаднало основание. С оглед на тези съображения САС е приел, че липсва състав на непозволено уреждане или застрахователно събитие, покрито от застраховка „Професионална отговорност на частния съдебен изпълнител“, съответно извършеното в изпълнение на решението изплащане на сумата 56 184,72 лв. на „Дискавъри 2003“ ООД не прави касаторът активно легитимиран по чл.229 КЗ /отм./.

По правния въпрос настоящият състав на ВКС намира следното:

На осн. чл.223, ал.2 ГПК „това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла“. В чл.235, ал.2 ГПК изрично е регламентирано, че „съдът основава решението си върху приетите за установени от него обстоятелства по делото и върху закона“, т.е. съдът е длъжен да посочи в решението си правната норма, която счита за приложима към конкретния спор и констатациите си относно съществуването или не на очертаните в хипотезиса й релевантни факти. В този смисъл в чл.236, ал.2 ГПК е посочено съдържанието на мотивите на съдебния акт: „към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда“.

Въз основа на горното както в цитираните по-горе решения, така и в правната теория се приема, че установителното действие на решението между третото лице-помагач и насрещната страна се заключава в силата на пресъдено нещо, с която се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а що се касае до вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна, за тях важи задължителната сила на мотивите /чл.223, ал.2 ГПК/. Последната има за предмет всички становища на съда, намерили израз в мотивите на решението /фактически констатации на съда, правни изводи, становища относно преюдициални въпроси/, доколкото те обуславят изводите относно спорното право.

Настоящият състав на ВКС споделя изразеното по-горе становище. В допълнение следва да се посочи, че задължителната сила на мотивите по смисъла на чл.223, ал.2 ГПК обвързва по задължителен начин страните и съдът, пред който е висящо следващото по време дело - между подпомагаща и подпомагана страна, да приемат, че съдържащите се в мотивите на решението по предходното дело, в който са участвали подпомаганата и подпомагащата страна в това им качество, изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за правоотношението, което е предмет на постановеното решение, са се осъществили така, както се сочи в мотивите, към момента на приключване на устните състезания по предходното дело. Третото лице-помагач не може в следващия процес да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело, като единственото изключение е при възражение за лошо воден процес на осн. чл.223, ал.2, изр.1 ГПК.

По основателността на жалбата:

С оглед отговора на правния въпрос въззивният съд в отклонение от съществуващата задължителна практика на ВКС и създадената практика на касационната инстанция в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, не е съобразил относимостта на обвързващите подпомаганата страна и третото лице-помагач по спора мотиви към предявеното по гр.д. № 430/2016г. на СОС спорно право.

Задължителен за въззивната инстанция по т.д. № 4118/2019г. на САС е изводът в решението на СОС, че претендираните по исковата молба и установените по делото факти се подвеждат под хипотезиса на чл.74, ал.1 ЗЧСИ. Както бе посочено по-горе правните изводи в мотивите на решението по предходното дело имат обвързваща сила в отношенията подпомагана – подпомагаща страна и съда, разглеждащ последващия спор между тях. Третото лице-помагач е разполагало с процесуална възможност да защити правата си като независимо от предприетата от подпомаганата страна защита оспори дадената от съда правна квалификация. Влизането в сила на решението по предходното дело преклудира правото на подпомагащата страна да възразява срещу дадената правна квалификация на иска.

Ето защо извършената от въззивния съд в обжлаваното решение преквалификация на иска по гр.д. № 430/2016 г. на СОС и изводът, че по него е предявен такъв за връщане на платеното, поради отпаднало основание, а не обезщетяване на вреди от бездействието да бъде върната подлежащата на възстановяване сума, се явява в нарушение на процесуалния закон. Същото е съществено, защото е довело до неправилно приложение на материалния закон. В обжалваното решение е обективиран неправилен извод, че липсва състав на непозволено уреждане или застрахователно събитие, покрито от застраховка „Професионална отговорност на частния съдебен изпълнител“, съответно извършеното в изпълнение на предходното влязло в сила решение изплащане на „Дискавъри 2003“ ООД не прави касаторът активно легитимиран по чл.229 КЗ /отм./.

Горните нарушения са довели единствено до произнасяне от страна на въззивния съд дали е налице настъпило застрахователно събитие, за да се реализира отговорността на застрахователя по чл.229 КЗ/отм./, но не и до други факти, относими към предмета на делото. С въззивната жалба са били въведени доводи относно обема на застрахователното обезщетение на осн. чл.223, ал.1, 2 и 4 КЗ /отм./, по които не е налице произнасяне от САС. Поради което след отмяна на въззивното решение, делото следва да бъде върнато на САС за разглеждане от друг състав на въззивния съд, на осн. чл. 293, ал.3 ГПК.

При новото разглеждане на спора САС дължи произнасяне по чл.294, ал.2 ГПК и за разноските пред касационната инстанция.

Водим от горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 11986/14.09.2020 г. по гр.д. № 4118/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 12 състав.

ВРЪЩА делото на САС за ново произнасяне в друг състав на въззивния съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.