Давност и изискуемост при автоматично подновяван договор за кредитна карта

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50186
гр. София, 16.11.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като разгледа докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 4472/2021 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД („ПИБ“ АД) с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] против решение № VI – 5 от 08.03.2021 г. по гр. д. № 3/2021 г. на Окръжен съд – Бургас.

В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се същото и потвърденото с него първоинстанционно решение да бъдат отменени, а предявения иск за съществуване на вземането против ответника да се уважи.

Ответникът по жалба Х. Я. А. чрез адв. Т. я оспорва. Излага съображения в подкрепа на изводите във въззивното решение и моли същото да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение съобрази следното:

Предмет на разглеждане е жалба срещу посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260621/09.11.2020 г. по гр. д. № 9968/2019 г. на Районен съд – Бургас за отхвърляне на предявения от „ПИБ“ АД срещу Х. Я. А. иск с правно основание чл. 422 ГПК за съществуване на вземания, произтичащи от сключен помежду им на 08.10.2007 г. договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка, от които 7 000 лв. - просрочена главница, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 23.04.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; 3 968. 77 лв. - просрочена договорна лихва за периода 23.04.2016 г. - 22.04.2019 г.; 6 097. 93 лв. - наказателна лихва за периода 23.04.2016 г. - 22.04.2019 г.; 51. 60 лв. - разноски по събиране на вземането по кредита за периода 07.03.2019 г. - 23.04.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3299/2019 г. на Районен съд - Бургас.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало облигационно правоотношение породено от сключения помежду на 08.10.2007 г. договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка в размер на 7 000 лв. със срок до 08.10.2009 г. Приел е, че картодържателят е усвоил така предоставения кредитен лимит като след 18.12.2009 г. е преустановил погасителните плащания по договора и не е възстановил сумата на банката. Направен е извод, че макар ответникът да е декларирал с подписа си под съглашението, че са му предоставени и е запознат с Общите условия (ОУ) на банката за разглеждания вид услуга, не може да се установят по несъмнен начин приложимите по правоотношението такива, доколкото в заповедното и в исковото производство били представени ОУ на „ПИБ“ АД с различно съдържание и без дата, с оглед определяне периодът на тяхното действие. Затова е отречена правната възможност за автоматично удължаване на срока на действие на договора за овърдрафт, предвидена в чл.19.1.1 от едните, респ. чл. 36. 1 от другите ОУ. Изтъкнато е, че в процесния кредитен договор (овърдрафт) липсва подобна уговорка, поради което е направено съждение, че срокът му на действие е изтекъл на датата посочена в него - 08.10.2009 г. Според решаващият състав обстоятелството, че банката е продължила да поддържа разплащателната сметка, да начислява и да капитализира дължимите лихви не променя горния извод. В тази връзка е прието, че съществуването на сметката е било необходимо за погасяване на усвоената главница и на лихвите върху нея. Изразено е разбиране, че да се удължи срокът на действие на договора означава банката да предостави или да продължи предоставения овърдрафт в размер на 7 000 лв. в съответствие с нормата на чл. 2 от договора, което не е осъществено в случая, макар и поради неиздължаване на кредита от картодържателя. Изложени са съображения, че въведеното от ответника правопогасяващо възражение за давност на процесните вземания е основателно. Споделен е изводът на районния съд, че последната дата на падежа на вноската за погасяване на дълга по предоставения кредит – овърдрафт е 05.09.2012 г. (възприето е заключението на съдебно – счетоводната експертиза), поради което правото на банката да търси изпълнение на вземането за главницата възниква от тази дата и се погасява с 5 – годишен давностен срок (арг. чл. 110 ЗЗД), т. е. на 05.09.2017г. Посочено е в обжалваното решение, че ищцовата банка е упражнила тези свои права със заявлението по чл. 417 ГПК едва на 23.04.2019 г., т.е. след изтичане на давността за вземането и затова искът за съществуването му следва да се отхвърли като е препратено към мотивите на първоинстанционния съд съгласно правилото на чл. 272 ГПК.

С определение № 458 от 27.05.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидната му неправилност.

Решението е постановено при явна необоснованост в изводите на второинстанционния съд, че предявеният (със заявлението по чл. 417 ГПК) положителен установителен иск е погасен по давност, която е започнала да тече от датата на последната падежна дата на съответната погасителна вноска, макар да се касае за вземания въз основа на документ (извлечение от счетоводни книги), които са възникнали по договор за револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по (картова) разплащателна сметка, по която е усвоен кредитния лимит и връщането на който не се подчинява на погасителен план. В грубо противоречие с доказателствата по делото е направен извод за обвързване на страните с правното действие на процесното съглашение само за времето на уговорения в него срок – т. е. до 08.10.2009 г. при данните, че същото е сключено при Общи условия на банката – кредитор за този вид услуга (с които картодържателят е декларирал, подписвайки договора, че са му предоставени, запознат е с тях и ги приема в отношенията си с банката) които са част от събрания доказателствен материал и чиято индивидуализация (приети с решение на Управителния съвет на „ПИБ“ АД от 17.04.2007 г., изм. и доп. с решение от 24.07.2007 г.) несъмнено ги прави приложими по спорното правоотношение, вкл. и относно възможността за автоматично подновяване на договора за кредитна карта – чл. 36, ал. 1 при там разписаните предпоставки.

Горните пороци на обжалвания въззивен акт са очевидни, тъй като те се установяват в съдържанието на мотивите му, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти.

С оглед на изложеното, въззивното решение е неправилно и като такова подлежи на отмяна.

По делото е установено, че между страните е възникнала облигационна обвързаност по силата на процесния договор от 08.10.2007 г. за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка в размер на 7 000 лв. Срокът на ползване на овърдрафта е уговорен до 08.10.2009 г. като е предвидено той да се подновява автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия (ОУ) на банката за този вид услуга. Същите са представени на ответника (титуляр на картовата сметка), той се е запознал с тях и е приел действието им в отношенията по сключване и изпълнение на договора, което е удостоверил с подписването му. Кредитният лимит по картовата сметка е усвоен изцяло, а на титуляра е издадена последваща кредитна карта с валидност до м. септември 2012 г. Погасяването на предоставения овърдрафт е разписано да се извърши в срокове и по начина, договорени в ОУ. Според уговорките в съглашението за ползвания овърдрафт титулярът ползва гратисен период до 45 дни и ако погаси до датата на падежа (всяко 5 – то число от месеца, респ. следващия работен ден ако той е неработен) изцяло дебитното салдо по картовата си разплащателна сметка, формирано до края на последния отчетен период, банката не начислява лихва върху това салдо. При непогасяване до датата на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период обаче е предвидено титулярът да заплаща на банката след изтичане на първите три отчетни периода, годишен лихвен процент в размери съответно: от 16 % за извършени безналични плащания на ПОС терминал и от 18 % за всички останали транзакции. В случай на неплащане на месечна погасителна вноска или надвишение на разрешения кредитен лимит е предоставена възможност на банката да начислява наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12 %. Съгласно приложените по делото и приложими по спора ОУ, приети от управителното тяло на банката – касатор с решения от 17.04.2007 г. и 24.07.2007 г. – чл. 36, ал. 1, е включена клауза за автоматично подновяване на договора за нов едногодишен срок. Условията за това са: титулярът да не е уведомил банката за прекратяване на договора на – малко 60 дни преди изтичане на текущия срок, респ. банката да не е уведомила титуляра за прекратяване на договора най – малко 30 дни преди изтичане на текущия срок. Извън тези хипотези основание за прекратяване на правната връзка по всяко време на действието й е и едностранно отправеното писмено предизвестие от всяка от страните до насрещната – от титуляра с 60 дневно предизвестие и от банката – с 30 дневно предизвестие. В задължение на титуляра е да внася по сметката минималната погасителна вноска, посочена в извлечението, но неполучаването на последното не е предвидено да съставлява основание за освобождаване на картодържателя от изпълнение – да заплати в срок до падежа минималната погасителна вноска. С нотариална покана от 21.02.2019 г. на нотариус Д. – рег. № 491 на НК банката е обявила надлежно на длъжника, че с изтичане на там предвидения 7 - дневен срок ще счита ползвания кредит – овърдрафт за изцяло и предсрочно изискуем поради неизпълнение на задълженията по него в уговорените срокове. Поканата е връчена на майката на адресата - И. Д. А., на 22.02.2019 г., която е поела задължението да му я предаде. На 23.04.2019 г. е подадено заявление по чл. 417 ГПК пред заповедния съд (РС – Бургас) за вземането по извлечение от счетоводните книги на банката относно процесния овърдрафт, там е образувано ч. гр. д. № 3299/2019 г. и за сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Не се спори по делото, че срещу заповедта е постъпило своевременно възражение от длъжника, което е обусловило предявяването в едномесечния срок от съобщението на настоящия иск.

При тези факти предявеният положителен установителен иск за вземането е основателен.

Съществуващата между страните по силата на договора от 08.10.2007 г. облигационна връзка във връзка с предоставения кредит - овърдрафт и открита разплащателна сметка с издадена към нея кредитна карта, не е била прекратена с настъпване на уговорената дата – 08.10.2009 г. При действието на клаузата по т. 36. 1 от приложимите по правоотношението ОУ на банката – кредитор, предвиждаща автоматично удължаване (година за година) срока за ползване на овърдрафта; липсата на ангажирани доказателства за отправено от длъжника уведомление (предизвестие) до банката за прекратяване на съглашението в посочения в ОУ текущ срок; издаването на последваща (нова) кредитна карта на името на ответника с валидност до м. септември 2012 г., която е била в негово държане се налага, че към датата на отправеното от ищеца волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 21.02.2019 г., обусловено от безспорната длъжникова забава (усвоената част от кредита от предходни месечни периоди не е възстановена чрез плащане на минимална погасителна вноска на падежа) и надлежно връчено на ответника, процесният договор е обвързвал страните. Така при подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – на 23.04.2019 г. кредиторът е разполагал с ликвидно и изискуемо вземане в заявения размер, признаването на чието съществуване с иска по чл. 422 ГПК не е погасено по давност, което характеризира като неоснователно наведеното в тази насока възражение от ответника.

Не може да се сподели и доводът на ответната страна за неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП (в редакцията му датата на сключване на договора – 08.10.2007 г.) и поради това нищожни на клаузите по т. 8 от съглашението и на т. 18 от ОУ на банката.

Според уговорката в чл. 8 от договора между страните при неплащане на месечна погасителна вноска или надвишаване на разрешения кредитен лимит банката начислява наказателна лихва в размер на договорния лихвен процент с надбавка от 12 %.

Възражението на защитата на ответника се свежда до твърдение, че клаузата е неравноправна поради това, че е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя като предвижда възможност наказателната лихва по договора да достигне 30 % на годишна база, което е необосновано висока санкция за неизпълнение, а освен това ангажира допълнително отговорността за неизпълнение, наред с предвидените отговорности по чл. 7 от договора, а това е „прекалено“.

Неравноправните клаузи са нищожни съгласно чл. 146 ЗЗП, освен ако са уговорени индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия. Тук оспорената клауза на чл. 8 от договора за предоставяне на кредит – овърдрафт по разплащателна сметка с издадена към нея карта с чип, касаеща начина на определяне на наказателната лихва (а също и на договорната възнаградителна лихва при неизпълнение, фиксирана според вида извършени транзакции с картата – чрез плащане на ПОС терминал от 16 % и за всички останали транзакции от 18 %) обаче е индивидуално договорена между страните, което изключва нейната неравноправност.

Разпоредбата на чл. 143, т. 14 ЗЗП (в приложимата му редакция) определя, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като налага на потребителя за изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. Преценката дали една клауза е неравноправна следва да се прави, като се отчитат видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване , както и всички останали клаузи на договора (чл. 145, ал. 1 ЗЗП).

Клаузата на т. 18 от ОУ на ищцовата банка за разглеждания вид услуга не попада в приложно поле на чл. 143, т. 14 ЗЗП, каквото е възражението на ответника. Тя вменява в задължение на потребителя (картодържателя) да заплаща ежемесечно на падежа или следващия работен ден (ако падежа е в неработен ден) минималната погасителна вноска по извлечението като неполучаването на последното не е предвидено да освобождава потребителя от задължението да възстанови своевременно усвоената сума чрез вноска. Тази уговорка не води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по овърдрафта, а гарантира и стимулира точното изпълнение по възстановяване на усвоената част от кредита през предходния отчетен период. Освен това не е налице хипотезата на чл. 143, т. 14 ЗЗП, доколкото в задължение на банката – кредитор е в определен срок да изготви и изпрати на оправомощения картодържател ежемесечен отчет по сметка, но не и да отговаря за получаването му от картодържателя – т. е. няма такова задължение по силата на т. 18 от ОУ. Последната съдържа единствено конкретно обстоятелство, което е посочено изрично да не съставлява основание за освобождаване от задължението за възстановяване на усвоената част от предоставения овърдрафт, но не разписва насрещно задължение на банката по съглашението. Ето защо възражението за неравноправност на клаузата с последица нейната нищожност е неоснователно.

Не е налице и твърдяната недействителност на процесния договор, поради противоречието му с разпоредбата на чл. 10, т. т. 2 и 3 от приложимия по спора Закон за потребителския кредит (ЗПК) от 2006 г. (отм.), в редакцията му към датата на сключване на съглашението. В него и действащите при банката ОУ за този вид услуга се съдържат уговорки за предоставения кредитен лимит, за условията за ползване и връщане на усвоената част от овърдрафта, за годишния размер на договорната възнаградителна лихва при невъзстановяване на изразходваната част от кредита - диференцирана според вида на ползваните транзакции, правила относно механизма за определяне на наказателната лихва и уговорки за разходите, приложими към момента на сключване на договора – дължими такси и комисионни според тарифата за такси и комисионни на банката - кредитор, неразделна част от договора. В тази насока следва да се отчита, че предвид естеството на предоставения кредит – овърдрафт с разплащателна сметка и кредитна карта към нея минималните погасителни вноски не могат да бъдат определени отнапред, а се формират според изразходваната (усвоената) част от предоставения овърдрафт за предходния отчетен (месечен) период. Ето защо съглашението отговаря на изискванията на чл. 10, т. т. 2 и 3 ЗПК (отм.), не накърнява правата на ответника като потребител и не е недействително на соченото основание.

С оглед на горното се налага, че ищецът има вземане срещу ответника в размер на исковите суми (уточнени с молбата от 24.06.2020 г. пред първостепенния съд), които съставляват част от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3299/2019 г. на Районен съд – Бургас, а именно: 7 000 лв. - просрочена главница, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 23.04.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; 3 968. 77 лв. - просрочена договорна лихва за периода 23.04.2016 г. - 22.04.2019 г.; 6 097. 93 лв. - наказателна лихва за периода 23.04.2016 г. - 22.04.2019 г.; 51. 60 лв. - разноски по събиране на вземането по кредита за периода 07.03.2019 г. - 23.04.2019 г.,

Изложеното характеризира въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК като неправилно и налага изцяло неговата отмяна при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК с постановяване на друго решение, с което предявеният установителен иск се уважи и се признае съществуване на вземането по договор за кредит - овърдрафт с открита разплащателна сметка и издадена към нея кредитна карта за сумите в горепосочените им размери, вкл. и със законната лихва върху главницата.

По отговорността за разноски.

Според изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба да бъде осъден да заплати на касатора направените в заповедното производство (т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и в исковото производство разноски. Тъй като касаторът не е представил списък по чл. 80 ГПК съдът определя разноските според представените документи по делото и неговия предмет (доколкото същият касае част от вземанията заявени в заповедното производство, то присъждането на разноските за тях изисква да се съобрази съответствието между вземания и сторен за тях разход за дължими такси): 342. 37 лв. – разноски в заповедното производство, 342. 37 лв. – разноски пред първата инстанция и толкова разноски пред въззивната инстанция, и 396. 33 лв. - разноски за производството пред ВКС, или общо сумата от 1 423. 44 лв., а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК следва да се присъди и сумата от 360 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение за три съдебни инстанции. Така общият размер на разноските по делото, които следва да се възложат в тежест на жалбоподателя възлиза на 1 783. 44 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № VI – 5 от 08.03.2021 г. по гр. д. № 3/2021 г. на Окръжен съд – Бургас и потвърденото с него решение № 260621/09.11.2020 г. по гр. д. № 9968/2019 г. на Районен съд – Бургас и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422 ГПК, съществуването на вземане на „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] срещу Х. Я. А. с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] породено от сключен помежду им на 08.10.2007 г. договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка, от които 7 000 лв. - просрочена главница, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 23.04.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; 3 968. 77 лв. - просрочена договорна лихва за периода 23.04.2016 г. - 22.04.2019 г.; 6 097. 93 лв. - наказателна лихва за периода 23.04.2016 г. - 22.04.2019 г.; 51. 60 лв. - разноски по събиране на вземането по кредита за периода 07.03.2019 г. - 23.04.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3299/2019 г. на Районен съд - Бургас.

ОСЪЖДА Х. Я. А. с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] сумата от 1 783. 44 (хиляда седемстотин осемдесет и три лв. и 44 ст.) лева - разноски в производството по делото.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.