Регресна отговорност на служител към работодател при солидарен дълг

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50200/22 г.

гр.София, 10.01.2023 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр. дело № 3005/2021 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от “Аджибадем Сити Клиник Многопрофилна болница за активно лечение Токуда“ ЕАД (Болницата), представлявано от изпълнителния директор и прокуриста на дружеството, чрез адвокат В. Г., срещу въззивно решение № 191/08.03.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр. д. № 2580/2020 г.

Касационно обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: когато с влязло в сила съдебно решение е постановена солидарна отговорност между двама ответника спрямо трето лице, как се уреждат отношенията между тях, след като единият съдлъжник изпълни изцяло дълга, и в този случай, когато между солидарните ответници е налице трудовоправно отношение, това изключва ли правото на платилия съдлъжник/работодател да поиска от своя работник/съдлъжник да му възстанови част от платеното, съответно по кой ред може да реализира вземането си.

Съставът на Върховния касационен съд дава следните разяснения:

Когато с влязло в сила съдебно решение е постановена солидарна отговорност между двама ответника, те, помежду си, са обвързани от силата на мотивите на влязлото в сила решение, с които е признато, че и двамата са задължени към ищеца, размерът на общо дължимата от тях сума, както и солидарност в отношенията между тях. В случаите, когато единият от ответниците е осъден по чл. 49 ЗЗД, а другият – като деликвент по чл. 45 ЗЗД, обвързващата сила на мотивите обхваща и съображението, че отговорният по чл. 45 ЗЗД е пряк извършител на деянието, неговата вина, причинноследствената връзка между деянието му и увреждане, както и, че то е настъпило при или по повод работа, възложена му от отговорния по чл. 49 ЗЗД ответник.

Длъжникът, платил цялата сума на кредитора, има право да получи от съдлъжника съответстващата му се част, чийто размер се определя според вътрешните отношения между съзъдължените лица.

Когато солидарно отговорните са в трудово правоотношение помежду си, това само по себе си не изключва правото на платилия да търси съответна част от другия длъжник.

Когато солидарно отговорният работодател погаси целия дълг, той има право да потърси от съдлъжника - работник/служител съответна част от платеното – чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Вземането се реализира при спор с работника по реда на общия исков процес, при положение, че вредата, за която вече е установено, че е при или по повод изпълнение на трудовите задължения с влязлото в сила решение, е причинена умишлено или в резултат на престъпление (арг. чл. 203, ал. 2 КТ). При небрежност във всичките й проявни форми – отговорността на работника/служителя спрямо работодателя, е в размерите по КТ – по чл. 206, чл. 207 (отчетническа дейност), чл. 208 (вреда, причинена от няколко работници или служители), чл. 209 (бригадна отговорност). Тази отговорност е ограничена ( изкл. чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ – при липси), вземането се осъществява по реда на чл. 210 КТ с издаване на заповед, която определя основанието и размера на отговорността на работника/служителя, въз основа на която, ако не е оспорена в сроковете и по реда на чл. 210, ал. 3 КТ, задължението се събира направо от работодателя, чрез удръжки от трудовото възнаграждение на работника/служителя, в размерите, посочени в ГПК. Това разрешение принципно е дадено и в мотивите към ТР 3/2005 по т. д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

Следователно пълната имуществена отговорност се осъществява по съдебен ред, а ограничената имуществена отговорност се осъществява по реда на чл. 210 КТ , при изпълнение на уредената процедура по издаване и връчване на заповед с основанието и рарзмера на вземането. Само, ако работникът оспори заповедта по чл. 210, ал. 3 КТ, работодателят може да предяви иск срещу работника/служителя, по който страните обаче ще са обвързани от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение срещу тях в указаните по-горе рамки.

Ако, поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини, събирането на сумата не може да стане чрез удръжки от работодателя, последният би могъл да се суброгира в изпълнителния процес по чл. 429, ал. 1 ГПК, но само до размера на задължението, според неоспорената му заповед по чл. 210 ЗЗД.

При предявен отрицателен установителен иск, ответникът следва да изчерпи всичките си възражения, защото уважаването на такава претенция формира сила на присъдено нещо, че към датата на даване ход на устните състезания във въззивното производство, ответникът не е носител на спорното право – на никаква част от него и на никакво основание.

В случай на вече предявени отрицателен установител иск по чл. 439 ГПК от работника против работодателя, че последният няма право да получи от ищеца възстановяване на половината от платената на общия им кредитор сума, съдът трябва да установи обвързани ли са страните и по какъв начин от мотивите на влязлото в сила решение по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД; те в трудови правоотношения ли са били; има ли плащане от работодателя; каква е отговорността на служителя спрямо работодателя – пълна или ограничена и с оглед на това да постанови дали работникът дължи възстановяване на сумата по правилата на ЗЗД или по КТ, съответно цялата или част от сумата; вземането погасено ли е - чрез плащане или други способи.

След като спорът е вече отнесен пред съда, той трябва да се произнесе и в хипотеза на установена ограничена имуществена отговорност, но вместо по осъдителен иск по чл. 210 ал. 3 КТ, предявен от работодателя, по отрицателен установителен иск, предявен от работника. Дори да не е развито производство по чл. 210 КТ, в тази хипотеза съдът също дължи произнасяне и за вземане по ограничената имуществена отговорност на работника, защото искът по чл. 439 ГПК е допустим, а ако бъде изцяло отхвърлен, ще формира сила на пресъдено нещо, че никаква сума и на никакво основание работникът не дължи на платилия солидарно отговорен работодател. Несъмнено, работодателят търси имуществена отговорност от служителя в определен размер, като е от правомощията на съда да прецени основанието и размера й и не е обвързан от квалификациите, давани от страните, както и е ясно, че работникът възразява, че дължи. При така предявения от него иск – за цялото вземане – оспорва правото на работодателя да получи каквато и да е сума, вкл. и до размера на уговореното месечно трудово възнаграждение на работника.

От така изложеното се извежда изводът, че издаването на заповед по чл. 210 КТ не е непременно условие да се признае вземане на работодателя и при предявен отрицателен установителен иск от работника по чл. 439, ал. 1 ГПК при суброгиране.

По касационните оплаквания:

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна Р. П. С., чрез адвокат Н. М., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Софийски градски съд, приел за установено, че Р. П. С. не дължи на “Аджибадем Сити Клиник Многопрофилна болница за активно лечение Токуда“ ЕАД, суброгирало се, след погасяване на дълга, в правата на кредитора В. Х. Д., сумата от 33 371.97 лв. по изпълнително дело № 20188500400571 на ЧСИ А. Б., рег. № 850 КЧСИ. Осъдил дружеството да заплати на С. сторените разноски пред двете съдебни инстанции.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с влязло в сила съдебно решение “Аджибадем Сити Клиник Многопрофилна болница за активно лечение Токуда“ ЕАД, на осн. чл. 49 ЗЗД, и доктор Р. П. С., на осн. чл. 45 ЗЗД, са осъдени солидарно да заплатят на трето пострадало лице - В. Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от В. Д., настъпили в резултат на усложненията след неправомерно поведение при оперативни интервенции, извършени в болницата, в противоречие със Закона за здравето, Правилата за добра медицинска практика и Медицински стандарт „Лицево-челюстна хирургия“, .

Пострадалата – кредитор е предявила вземането си за принудително изпълнение против болницата – длъжник. След погасяване на задължението, вкл. разноски по делото и по изпълнението, болницата се е суброгирала в правата на кредитора и е поискала по същото изпълнително дело от солидарно съзадължения С. да й възстанови 1/2 част от платеното съгласно чл. 127 ЗЗД. Последният е предявил отрицателен установителен иск против болницата.

Съдът установил, че той работи по трудово правоотношение в болницата като лекар по трудово правоотношение. Съдът посочил, че във вътрешните отношения между тях в полза на работодателя е възникнала регресна претенция по чл. 202 КТ. Когато работник или служител при изпълнение на възложената му работа причини вреди на трето лице, което е договаряло с предприятието за изпълнението на тази работа, това лице има право да търси по силата на договора обезщетение от предприятието за причинените вреди, а работникът, причинил вредите, отговаря по чл. 95 КТ /отм./ - понастоящем чл. 203 КТ. Допълнил, че основанието и обемът на отговорността на работника спрямо работодателя, който е изплатил обезщетението, не се променя от факта, че са солидарно осъдени спрямо пострадалото лице, тъй като вътрешните им отношения се уреждат по Кодекса на труда - чл. 202, а не по чл. 54 ЗЗД. Посочил, че в случая не са налице предпоставките за ангажиране на пълната имуществена отговорност на служителя; ограничената имуществена отговорност се реализира по друг ред, за осъществяването на който по делото няма данни. Позовал се на т. 6 на ППВС 17/18.11.1963. Накрая заключил, че не е налице основание лекарят да заплати половината от дълга, платен в цялост от Болницата, като отхвърлил изцяло иска.

При служебно извършената проверка касационната инстанция не установи пороци, обуславящи нищожност или недопустимост на обжалваното решение.

Въззивният съд, в съответствие с даденото по-горе разрешение, е издирил и приложил точно материалния закон – чл. 202 и чл. 203 КТ. Правилно е съобразил обвързващата сила на мотивите по влязлото в сила съдебно решение по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД в отношенията между работодателя и Р. С.. В съответствие с установеното по делото, обоснован и законосъобразен е изводът му, че увреждането на пострадалия (кредитор) е от действия на С. при и по повод изпълнение на служебните му задължения, които действия не съставляват престъпление, нито са умишлени. Служителят не е ръководител, нито отчетник и, правилно Софийският апелативен съд е постановил, че отговорността му е ограничена по чл. 206 КТ, както и, че вземането на работодателя се реализира след осъществено производство по чл. 210 КТ, каквото в случая не е осъществено.

Неправилно, в противоречие с дадените по горе разяснения, въззивният съд, като не е отчел вида на иска – отрицателен установителен по чл. 439 ГПК, предявен от работника, се е произнесъл, като го уважил изцяло и така признал, че Р. С. не дължи възстановяване, както на цялата спорна сума, така и на каквато и да е част от нея.

По делото няма данни за уговореното между страните трудово възнаграждение, нито им е дадена възможност да изразят становище за това какъв е размера му, към кой момент се определя и какво включва.

Въззивният съд е следвало да укаже на страните, че относимата материалноправна норма в отношенията между тях е чл. 206 КТ, а не приложената от първа инстанция – чл. 127, ал. 1 ЗЗД, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК). Като не го е сторил, е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила –чл. 7, ал. 1, изр. 2, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 ГПК, което не може да бъде отстранено от настоящата инстанция. Разпоредбата на чл. 439 ГПК е процесуална и урежда правото на отрицателен установителен иск.

В заключение въззивното решение е неправилно и следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да съобрази указанията по т. 2 от ТР № 1/2013 ГПК на ОСГТК.

По сторените в настоящата инстанция съдебноделоводни разноски следва да се произнесе въззивната инстанция съобразно разрешението по материалноправния спор.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 191/08.03.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 2580/2020 г.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: