Осъждане за причинена по непредпазливост смърт при ПТП с бягство от местопроизшествието

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * неоснователност на касационна жалба * изпълнение на задълженията на въззивната инстанция

Р Е Ш Е Н И Е

№ 409

гр. София, 13 октомври 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Петя Маринова

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 698 по описа за 2025 г

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. В. Н., депозирана чрез защитник, и по жалба на частните обвинители Д. Г. П. и Н. И. И., депозирана чрез повереник, срещу решение на Софийски апелативен съд № 204 от 21.05.2025 г, по ВНОХД № 219/25, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 260003 от 17.06.2024 г, по НОХД № 5359/19.

С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 23.02.2019 г в [населено място], е нарушил чл. 21, ал. 1 ЗДП, и по непредпазливост, е причинил смъртта на С. К. П., като след деянието е избягал от местопроизшествието, с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, б.“б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, е осъден на три години и три месеца „лишаване от свобода“, при „общ“ режим.

С жалбата на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Сочат се следните доводи: В разрез със събраните доказателства е прието, че е налице квалифициращия признак „бягство от местопроизшествието“. САС не е дал изчерпателен отговор на възраженията, наведени от защитата във въззивното производство. Контролният съд не е констатирал, че съдебния акт на първата инстанция съдържа вътрешни противоречия и в него липсва яснота относно важни въпроси, каквито са мястото на удара и момента на възникване на опасността. Неправилното решаване на посочените въпроси е довело и до опорочаване на изводите относно скоростта на движение на водача и възможността му да избегне удара. Не е изяснено дали е имало работещо улично осветление, което да осигури видимост на подсъдимия. Съдът е дал вяра на експертните изводи относно скоростта на движение на автомобила, въз основа на които е приел, че подсъдимият се е движил с 90 км/ч, а в момента на удара, скоростта му е била 70 км/ч, които изводи са технически необосновани. Не е обсъдено обстоятелството, че на местопроизшествието не са регистрирани спирачни следи. Кредитираните от съда Автотехнически експертизи / АТЕ-зи / са необосновани и възниква съмнение за тяхната правилност. Не е даден отговор на въпроса: на какво разстояние се е намирал автомобила на подсъдимия до мястото на удара от момента, в който пешеходката е станала опасност за движението. Не е решено еднозначно каква е била скоростта на придвижване на пострадалата, който въпрос е от значение за изясняване на точното място на удара. Не е даден отговор на възражението за участието на поемните лица при проведените огледи на местопроизшествието. АТЕ-зи са изготвени на базата на негоден протокол за оглед, което обстоятелство е останало извън вниманието на съда. Невярно е интерпретирано заключението на Комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, която обяснява поведението на водача след произшествието. Налице е непълнота на доказателствата, което налага отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Софийски апелативен съд/САС/ със задължителни указания за назначаване на повторна Комплексна медикоавтотехническа експертиза със задачи, подробно посочени от защитата в касационната жалба. Допуснато е неправилно приложение на материалния закон. Съдът е нарушил материалния закон, като е пропуснал да наложи на подсъдимия наказанието „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“, а САС е нарушил задължението си да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция, за да бъде наложено посоченото наказание. Допусната е явна несправедливост на наказанието. Съдът е пропуснал да оцени съпричиняването като смекчаващо отговорността обстоятелство. Не е взета предвид ниската степен на обществена опасност на дееца, която обуславя необходимост от смекчаване на наказателно-правното му положение и приложение на хипотезата на чл. 66 НК.

С жалбата на подсъдимия се правят алтернативни искания: за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, за отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за смекчаване на наказанието и приложение на института на условното осъждане по чл. 66 НК.

С жалбата на частните обвинители се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Изтъква се, че съдът е надценил смекчаващите обстоятелства и е подценил отегчаващите такива, при което е наложил занижено наказание. Не е отдадено дължимото значение на обстоятелството, че подсъдимият е управлявал в тъмната част на денонощието на оживено кръстовище със скорост, двукратно надвишаваща разрешената такава за градски условия. С жалбата се иска да бъде отменено решението и делото да бъде върнато с оглед влошаване положението на подсъдимия.

В съдебно заседание на ВКС повереникът на частните обвинители пледира за уважаване на жалбата, депозирана от неговите доверители, и за оставяне без уважение на жалбата, подадена от подсъдимия.

Частните обвинители жалбоподатели не участват лично в касационното производство.

Защитата пледира за уважаване на жалбата, депозирана от подсъдимия.

Подсъдимият жалбоподател не участва лично в касационното производство.

Представителят на ВКП счита, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, а жалбата на частните обвинители е основателна.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

В чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК изчерпателно са изброени касационните основания: 1/ нарушение на закона, 2/ съществено нарушение на процесуалните правила, 3/ явна несправедливост на наложеното наказание. Сред изброените основания не фигурира „непълнота на доказателствата“, поради което съображенията в жалбата на подсъдимия, относими към посоченото основание, не могат да получат отговор по същество. Без разглеждане следва да остане и искането на защитата за връщане на делото във въззивната инстанция с даване на задължителни указания по назначаване на КМАТЕ със задачи, подробно посочени в касационната жалба.

ВКС намери, че нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Съображенията за това са следните:

Въззивният съд е извършил собствен подробен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване, при спазване на изискванията по чл. 14 НПК, откъдето следва, че правилността на формираното вътрешно убеждение по релевантните факти е гарантирана. В решението е даден надлежен отговор на наведените от защитата възражения срещу правилността на присъдата, постановена от първата инстанция, поради което доводът в тази насока не може да бъде възприет. Не могат да бъдат споделени оплакванията, че съдът е нарушил задължението си да установи важни параметри на произшествието, каквито са мястото на удара, наличието на осветеност на булеварда, скоростта на водача на автомобила, скоростта на придвижване на пешеходката, момента на възникване на опасността за движението. Съдът е обсъдил довода на защитата относно годността на протоколите за оглед и е извел верния извод, че се касае за годни доказателствени източници. Настоящата инстанция споделя становището на съда, че от проведените разпити на поемните лица: св. Д. И., св. Й., св. Л. И. и св. С., е изяснено, че те са присъствали по време на процесуалните действия и са възприели обстоятелствата, залегнали в съставените протоколи за оглед. Ето защо, няма пречка посочените протоколи да бъдат ползвани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти, какъвто правилен подход е възприет от съда. По делото са ценени обективните следи от пътния инцидент, закрепени в огледните протоколи, във видеофайловете, иззети от камери в района на произшествието, като е отдадено и дължимото значение на показанията, депозирани от свидетелите очевидци: св. Т., св. Е., св. Ш.. Съдът правилно е основал изводите си на заключенията на АТЕ-зи, на Видео-техническата експертиза, както и на Комплексната Видео и Автотехническа експертиза, дали експертен отговор на въпросите, имащи значение за правилното решаване на делото, като място на удара, скорост на движение на водача и на пешеходеца, механизъм на произшествието, отстояние на водача до мястото на удара, наличие на техническа възможност да бъде избегнат удара. Заключенията на цитираните експертизи са изготвени професионално и не се поражда съмнение в тяхната правилност, поради което не може да бъде споделено оплакването, че съдът не е имал основание да се позовава на експертните изводи. Съдът е приел най-ниската стойност на скоростта на движение на подсъдимия: 90 км/ч, респективно, 70 км/ч, към момента на удара, който вариант е в полза на подсъдимия. Скоростта на водача е съобразена със следите от произшествието по автомобила на подсъдимия, а именно: наличието на счупено предно стъкло на превозното средство. Взето е предвид и обстоятелството, че в резултат на пътния инцидент, тялото на пострадалата е било качено на предния капак на автомобила, след което е паднало на пътното платно. Изяснена е посоката на пресичане на пешеходката, а именно: от дясно на ляво спрямо посоката на движение на автомобила, както и това, че ударът е настъпил в лявата пътна лента. За скоростта на движение на пешеходката са съобразени гласните доказателства, че тя се е придвижвала с бърз ход. Съдът е ползвал показанията на св. Т. и св. Е., възприели поведението на подсъдимия след удара, а именно: че деецът е продължил движението си и не е спрял на мястото на произшествието. Вярно е интерпретирано заключението на СППЕ, според което подсъдимият е изпаднал в емоционален шок вследствие на травматично събитие, но това не му попречило правилно да възприеме обстоятелствата на развилия се пътен инцидент. Съдът правилно е приел, че не следва да кредитира твърдението на подсъдимия, изводимо от неговите обяснения, че не е разбрал какво се е случило. В тази насока е отчетено, че при удара главата на пострадалата е счупила предното стъкло на автомобила, което е било видимо за водача и обективно е могло да му послужи като сигнал за пътен инцидент, предполагащ спиране. Вярно е становището на съда, че пътното платно е било осветено от работещо улично осветление, което е осигурявало обективната възможност на водача да възприеме опасността за движението. Правилно е определен момента на възникване на опасността, който съвпада с момента на стъпване на пешеходката на пътното платно, движейки се от дясно на ляво спрямо посоката на движение на водача. Даден е отговор на въпроса с каква скорост на автомобила ударът би могъл да бъде избягнат, като по експертен път е изяснено, че при движение с 55, 50 км/ч или по-ниска скорост, ударът е можел да бъде предотвратен. Съдът е обсъдил довода за липсата на спирачни следи и правилно е посочил, че това се дължи на обстоятелството, че водачът не е предприел аварийно спиране. Неоснователно се сочи, че въззивният съд е пропуснал да констатира съществено процесуално нарушение, допуснато от първата инстанция, тъй като такова нарушение не е налице. Контролният съд е споделил верните изводи на първата инстанция и същевременно е изложил собствени съображения в рамките на задълженията си за цялостна въззивна проверка на съдебния акт, на основание чл. 314, ал. 1 НПК.

По изложените съображения, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.

Не е допуснато и нарушение на материалния закон, което да нарушава процесуалните права на подсъдимия. Правилно установените факти обуславят съставомерност на деянието по чл. 343, ал. 3, б.“б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, каквато е възприетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. При това положение, не може да бъде удовлетворено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която не е налице. Не може да бъде споделено становището на защитата, че пропускът на съда да наложи наказание по чл. 343 г НК, би могло да послужи като основание за връщане на делото за ново разглеждане. Вярно е, че налагането на посоченото наказание е задължително, тъй като се касае за кумулативно предвидено наказание, наред с „лишаването от свобода“. Този пропуск обаче е в полза на подсъдимия и той или неговата защита нямат правен интерес да искат неговото отстраняване. Допуснатото нарушение обаче би могло да се релевира от прокурора или от частните обвинители, които биха имали основание да поискат отстраняване на нарушението по съответния процесуален ред, като направят и изрично искане в тази насока. В случая, липсва протест или жалба на частното обвинение със съответно искане за отстраняване на допуснатия пропуск, откъдето следва, че нарушението на материалния закон, изразило се липса на наложено наказание по чл. 343 г НК, не може да бъде отстранено.

Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Въззивният съд е обсъдил комплексно обстоятелствата по чл. 54 НК и е достигнал до верен извод, че наложеното от първата инстанция наказание е справедливо. Отчетена е завишената степен на обществена опасност на деянието, изводима от обстоятелствата, при които е осъществено произшествието: управлението на дееца със скорост, двойно надвишаваща разрешената за градски условия от 50 км/ч, нощно време, на оживено пътно кръстовище. Съобразена е ниската степен на обществена опасност на дееца, който е с необременено съдебно минало, млада възраст, трудово ангажиран. Отчетено е като смекчаващо обстоятелство съпричиняването на престъпния резултат от действията на пострадалата, която е навлязла на пътното платно на забранителен сигнал на светофара. Взета е предвид и продължителността на воденото наказателно производство, имащо отношение при преценката за „разумния“ срок. Наложеното наказание три години и три месеца „лишаване от свобода“ е определено при изключителен превес на смекчаващите обстоятелства към минимума на основната санкция, действала към момента на деянието / от три до петнадесет години „лишаване от свобода“ /. Това наказание се явява справедливо съобразно законовия критерий по чл. 348, ал. 5 НПК, тъй като съответства на кръга от обстоятелства по чл. 54 НК и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК. Не са налице основания за неговото смекчаване, каквото искане е направено от подсъдимия, както и не са налице условия за неговото завишаване, каквото искане е поддържано от частното обвинение, поради което и двете искания не следва да бъдат уважени. Размерът на наказанието „лишаване от свобода“ не допуска приложение на чл. 66 НК, поради което доводите на защитата в тази насока не биха могли да бъдат обсъждани.

По тези съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в СИЛА решение на Софийски апелативен съд № 204 от 21.05.2025 г, по ВНОХД № 219/25.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: