Разграничение между средна и лека телесна повреда при ограничено движение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 219
гр. София, 13 май 2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
СВЕТЛА БУКОВА

при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА и прокурора от ВКП РОСИЦА СЛАВОВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 238/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по постъпил протест от прокурор от Окръжна прокуратура – Кюстендил срещу въззивна присъда № 18/04.12.2024 г. по в.н.о.х.д. № 525/2024 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил. В протеста се сочи, че са налице касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 НПК, като се прави искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.

В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа касационния протест, намира постановената въззивна присъда за правилна и законосъобразна и пледира за оставянето й в сила.

Повереникът на частния обвинител и граждански ищец В. С. Д. изразява становище за неоснователност на протеста, като едновременно с това прави искане касационната инстанция да осъди подсъдимия за извършено престъпление по чл. 129 НК и увеличаване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 2000 лева на 5000 лева, ведно със законната лихва, като претендира и за заплащане на адвокатско възнаграждение.

Защитникът на подсъдимия В. М. Д. пледира за оставяне на касационния протест без уважение, поради неговата неоснователност. Прави искане да не се уважава претенцията на повереника за увеличаване на обезщетението за неимуществени вреди, поради отсъствие на съответна жалба, подадена от гражданския ищец.

Подсъдимият В. М. Д. не се счита за виновен и моли да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, І - во наказателно отделение, след като обсъди доводите, изложени в касационния протест и в пледоариите на страните, както и всички материали, събрани по делото, съобразно пределите на чл. 347 НПК и предоставените му правомощия, намери за установено следното:

Първоначално по внесения в РС - Дупница обвинителен акт е образувано н.о.х.д. №1880/2016 г., приключило с присъда № 260047/08.06.2021 г., отменена впоследствие с въззивно решение № 5/21.01.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 406/2021 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил.

При повторното разглеждане на делото е постановена присъда № 15/07.03.2024 г., по н.о.х.д. №110/2022 г. по описа на Районен съд - Дупница, с която подсъдимият В. М. Д. е признат за невиновен в това, че на 08.05.2016 г. в гр. Дупница, в двора на къща на ул. „Поп Харитон“ № 20, причинил на В. С. Д. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение на движението на снагата, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК.

Със същата присъда е отхвърлен гражданският иск, предявен от пострадалата В. Д. срещу подсъдимия, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на деянието, в размер на 10 000 лева.

Срещу присъдата в Окръжен съд - Кюстендил е подаден протест от Районна прокуратура - Дупница и въззивна жалба от частния обвинител и граждански ищец с искане за нейната отмяна и осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 129 НК, както и уважаване на предявения срещу него граждански иск.

По протеста и жалбата в ОС - Кюстендил е образувано в.н.о.х.д. № 525/2024 г. С въззивна присъда № 18/04.12.2024 г., постановена по същото дело, предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционната присъда е отменена, подсъдимият Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 130, ал.1 НК, като на основание 305, ал. 5, вр. с чл. 24, ал.1, т. 3 НПК не му е наложено наказание, поради изтеклата абсолютна погасителна давност за наказателно преследване и е оправдан по обвинението по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 2, вр. с ал. 1 НК.

С въззивната присъда на основание чл. 45 ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на гражданската ищца обезщетение за причинените й неимуществени вреди в резултат на престъплението по чл. 130, ал.1 НК, в размер на 2000 лева, ведно със законната лихва, считано от 08.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лева, поради неговата неоснователност. В полза на ищцата е присъдено и заплатеното от нея адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева.

Подсъдимият е осъден на основание чл. 189, ал. 3 НПК да заплати разноските по делото и държавна такса върху уважения размер на гражданския иск.

Касационният протест, подаден срещу въззивната присъда, е допустим, тъй като е депозиран от процесуално легитимирана страна, в законовоопределения срок и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 2 НПК.

Разгледан по същество, протестът е неоснователен.

Основният довод, изложен в касационния протест, чрез който се аргументира твърдението на касатора за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК е, че въззивната инстанция не допуснала до разпит пострадалата Д., за да установи периода от време, през който същата е търпяла болки и страдания в резултат на причинената й травма, като по този фактическата обстановка по делото останала неизяснена. Този разпит бил задължителен, тъй като според експертите, изготвили тройната съдебно – медицинска експертиза, получената от пострадалата мекотъканна контузия на поясно – тазовата област й е причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и болки и страдания, при което болковото ограничение на движението на снагата минава за период по - малък от 30 дни, като не може да се даде категоричен отговор на въпроса за точната продължителност на времето за пълно отзвучаване и на най - леките болки, както и за времето, в което пострадалата е имала в някаква по - лека степен затруднение на движението на снагата. Касаторът твърди, че след като според експертите пълното възстановяване от такава травма е индивидуален процес, който зависи от възрастта на пострадалия, здравословното му състояние, индивидуалните особености на организма му, следвало е въззивната инстанция да разпита пострадалата, за да изясни тези обстоятелства и едва след това да прецени дали е осъществено деяние по чл. 129, ал. 2, вр. с ал.1 НК или по чл. 130, ал.1 НК. Като не сторил това, контролираният съд допуснал съществено нарушение на процесуалните правила довело до неправилно прилагане на материалния закон. С това твърдение касаторът аргументира искането си за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, при което да бъдат отстранени допуснатите нарушения.

Прегледът на въззивния съдебен акт не установява допуснати нарушения от вида на посочените в касационния протест.

Въззивният съд в изпълнение на задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК и чл. 339, ал. 3 НПК, е осъществил всестранен, обективен, пълен и прецизен анализ на доказателствената съвкупност, като е изложил в постановената въззивна присъда убедителни доводи по отношение на приетите от него факти, доказателствата, от които се установяват и правните изводи, които налагат. Изключително подробно и задълбочено са обсъдени заключенията на съдебно – медицинските експертизи, изготвени както на досъдебното производство, така и допуснатите и приети в хода на първоинстанционното съдебно следствие. Въз основа на тях въззивният съд е приел, че на следващия ден след инцидента, в който са участвали подсъдимия и пострадалата, последната е посетила съдебномедицински кабинет, където е била прегледана и е било издадено медицинско свидетелство № 96/09.05.2016 г., в което е отразено наличието на контузна рана на лявата китка, насиняване на долната част на кръста и счупване на десен напречен израстък на пети лумбален прешлен. На базата на това медицинското свидетелство и рентгенография е изготвена СМЕ в рамките на досъдебното производство (л. 72 от дос. пр.), според което периодът на пълно възстановяване от посочените увреждания е около 30 - 40 дни, през който се възстановяват функционалният режим на движенията на снагата и болковият синдром. В рамките на първоинстанционното съдебно производство е допусната единична СМЕ (л. 84 от н.о.х.д. №110/2022 г.), според заключението на която не е категорично доказана фрактурата на десния напречен израстък на пети поясен прешлен, което е довело до назначаване на тройна СМЕ (л. 146 от н.о.х.д. № 110/2022 г.), с участието на специалист по съдебна медицина, специалист по образна диагностика и специалист по ортопедия и травматология. Именно въз основа на това експертно заключение въззивният съд (както и първостепенния съд), е приел за установено, че при инцидента пострадалата Д. е получила мекотъканна контузия - натъртване на меки тъкани с кръвонасядане по кожата и болка в поясно - тазовата област на гърба - умерено изразена по степен, както и охлузване на кожата в областта на лявата китка, отговарящи на медико - биологичния признак - „временно разстройство на здравето, неопасно за живота“. Контролираният съд е приел посоченото заключение, като правилно е преценил, че вещите лица, които са го изготвили, са специалисти в различни области на медицината, като отсъстват съмнения в техните професионализъм и компетентност. Приел е и че това заключение е най - пълно, тъй като експертите са работили с целия обем от медицинска документация, събрана по делото. Вярната и обективна интерпретация на същото заключение е дала основание на контролираният съд да прецени правилно, че получените от пострадалата травми са затруднили движението на снагата й за срок по - малък от 30 дни, поради което не е реализиран медико - биологичния признак „трайно затруднение на движението на снагата“, за да се квалифицира деянието по чл. 129, ал. 2, вр. с ал.1 НК. В аргументацията на въззивната инстанция не се съзират логически грешки, които да поставят под съмнение изводите, до които е достигнала относно правилната правна квалификация на осъществената от подсъдимия престъпна проява. Неоснователно е в тази връзка твърдението на касатора, че е следвало да бъде разпитана пострадалата, за да се установи за какъв период от време е изпитвала болки и страдания. В заключението на тройната СМЕ експертите са уточнили, че няма обективен медицински метод, чрез който да се определи какво е точното време за пълното възстановяване на пострадалата от причинената й травма, като поради липсата както на медицинска документация, така и на свидетелски показания, включително и от пострадалата, които да установяват получени усложнения (последваща компресия и възпаления на нервни коренчета, нерезорбиране и организиране на по - голям хематом на нараненото място) следва да се приеме обичайния период за възстановяване, в случая 3 - 4 седмици. При това неправилно се акцентира от касатора върху въпроса (който според него останал неизяснен), в какъв период от време пострадалата е продължила да чувства болки и страдания, тъй като за квалифициране на деянието по чл. 129, ал. 2, вр. с ал.1 НК е от значение не кога напълно отшумяват и най - леките болкови усещания, които са изцяло субективни (според експертите зависещи от възрастта, общото физическо и здравословно състояние и от склонността на пострадалия да агравира - преувеличава и засилва оплакванията си), а обективно установената възможност за възстановяване движението на снагата. С оглед на това, неоснователно е възражението, че разпитът на пострадалата би допринесъл за разкриване на обективната истина по делото, още повече като се вземе предвид процесуалното развитие на наказателното производство и обстоятелството, че от деянието е изминал девет годишен период от време.

Изложеното налага извода, че при постановяване на въззивната присъда контролираният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила, които да са довели до неправилно приложение на материалния закон. С оглед на това не се налага намесата на касационната инстанция, чрез реализиране на правомощията й по чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, поради което касационният протест следва да бъде оставен без уважение, а атакуваната с него въззивна присъда в сила.

Претенцията на повереника за увеличаване размера на присъденото с въззивната присъда обезщетение за неимуществени вреди също следва да бъде оставена без уважение. Срещу въззивната присъда не е подадена касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец или от неговия повереник, а съгласно разпоредбата на чл. 347, ал.1 НПК касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК следва да бъде уважено искането на повереника подсъдимият да бъде осъден да заплати в полза на гражданската ищца направените от нея разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуалното й представителство пред касационната инстанция в размер на 2000 лева, съгласно представения по делото договор за правна помощ.

Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 18/04.12.2024 г., постановена по в.н.о.х.д. № 525/2024 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил.

ОСЪЖДА подсъдимия В. М. Д. на основание чл. 189, ал. 3 НПК да заплати в полза на В. С. Д. сумата от 2000 /две хиляди/ лева, представляваща разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.