Отмяна на оправдателна присъда за данъчни престъпления поради липса на мотиви

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * липса на мотиви * нова присъда във въззивното производство

Р Е Ш Е Н И Е

№ 515

София 23 октомври 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:РУМЕН ПЕТРОВ

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 437/2024 година

Производството е образувано по касационен протест, депозиран от Апелативна прокуратура – София, срещу въззивна присъда № 6/22.02.2024 г., постановена по ВНОХД № 6/2024 г. от Софийския апелативен съд.

В протеста и допълнението към него се съдържат твърдения за отклонение от принципните норми на чл. 13 и чл. 14 от НПК при установяване на правнорелевантните факти и е изразено несъгласие с изводите на съда за несъставомерност на деянието, тъй като събраните по делото доказателства утвърждават обвинителната теза за извършено от подсъдимия В. М. престъпление по чл. 255 от НК. Поддържа се, че въззивният съд не е извършил дължимия се доказателствен анализ, а допуснатите пороци в аналитичната дейност на съда, в изводите му по фактите и по правото определят атакувания съдебен акт като такъв без мотиви.

С тези аргументи се прави искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд.

Представителят на Върховната прокуратура поддържа протеста по изложените в него доводи и искания, като в допълнение акцентира, че представляваното от подсъдимия търговско дружество не е имало складова база и служители и че сумите, посочени във фактурите, предполагат извършване на банков превод, а не разплащания в брой.

В съдебното заседание подсъдимият В. Б. М. и неговият защитник оспорват протеста и пледират за оставяне в сила на атакуваната присъда. Защитникът представя писмени бележки.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Софийският градски съд с присъда № 142/29.09.2023 г., постановена по НОХД № 3970/2021 г., признал подсъдимия В. Б. М. за виновен в това, че на 14.06.2016 г. в гр. София, като управляващ и представляващ дружеството „Т. ***“ ЕООД, избегнал установяването на данъчни задължения по чл. 125 от ЗДДС, представляващи дължим данък добавена стойност (ДДС) за данъчен период 01.05.2016 г. – 31.05.2016 г. в размер на 42 030 лева – особено големи размери, като потвърдил неистина в подадена на 14.06.2016 г. по електронен път пред ТД на НАП, гр. София справка – декларация № 22141892409/14.06.2016 г., в която декларирал резултат - ДДС за възстановяване (кл.60) в размер на 3 181, 82 лева, вместо действителния резултат – ДДС за внасяне (кл. 50) в размер на 38 848, 18 лева, при ползван неследващ се данъчен кредит в размер на 42 030 лева, начислен за фактури, издадени от търговско дружество – доставчик „****“ ЕООД; използвал документ с невярно съдържание - дневник за покупките за месец май 2016 г., отразяващ неверни обстоятелства относно извършени доставки от „****“ ЕООД при водене на счетоводството на „Т. ***“ ЕООД и при представяне на информацията пред органа на приходите и неистински документи – шест броя фактури, отразяващи неверни обстоятелства по извършени доставки от дружеството „****“ ЕООД; и приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 42 030 лева, начислен по доставките от „****“ ЕООД, които реално не са извършени, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 във вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7 от НК и във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 и ал. 3 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на така определеното наказание е отложено за изпитателен срок от четири години.

Софийският апелативен съд с присъда № 6/22.02.2024 г., постановена по ВНОХД № 6/2024 г., е отменил изцяло първостепенния съдебен акт, признал подсъдимия М. за невинен и го оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 255, ал. 3 във вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7 от НК.

Касационният протест е основателен. Доводите, поддържани в подкрепа на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, са за отсъствие на доказателствен синтез в процесуалната дейност на втората инстанция и за непълнота във фактическата и правна обосновка в атакувания съдебен акт. Тоест, настоява се за присъствие на абсолютно процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК.

Апелативният съд е упражнил правомощията си по чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК, като отменил първоинстанционната присъда и постановил нова, с която е оправдал подсъдимия М. по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 255 от НК. Изискванията към мотивирането на въззивната присъда, съобразно нормата на чл. 339, ал.3 от НПК, са тези формулирани в чл. 305 от НПК. Не е необходимо подробно да се обсъжда защо съдебният акт трябва да съдържа фактическите обстоятелства, такива каквито са приети за установени от решаващия съдебен състав, анализ и оценка за допустимост и относимост на всички доказателствени материали, от които се извеждат фактическите констатации, правните съображения за взетото решение. Вътрешното убеждение на въззивния съд следва да бъде обективирано в мотивите на съдебния акт, така че да е възможно проследяването на начина на формирането му и упражняване на контрол върху този процес.

Посоченото по принцип, пренесено към конкретния казус, установява, че въззивната инстанция не е изпълнила вменените й задължения с цитираните по-горе законови разпоредби. В мотивите на проверяваната въззивна присъда присъства излагане на фактите, приети за установени от първата инстанция. Последвано от заявка за извеждане на нови фактически и правни изводи въз основа на наличната доказателствена съвкупност, за която апелативният съд е приел, че е приобщена при спазване на процесуалния закон. Тук е мястото първо да се отбележи пасивното отношение на въззивната инстанция към начина, по който основният съд е формирал кръга от подлежащите на обсъждане материали. В мотивите на първостепенния съдебен акт е отразено, че фактическа обстановка е изградена въз основа на подробно изброени доказателства, доказателствени средства и способи на доказване, между които е включено и заключението по протокол № 187/14.06.2021 г. за извършена съдебно-почеркова експертиза, л. 47-53, т. 13 от досието на досъдебното производство (виж, стр. 5 от мотивите ) . После в изложението си основният съд се е позовавал на същото заключение, наред със заключението по назначената от него съдебно-почеркова експертиза. На посоченото място в досъдебното производство е приложена експертиза, имаща за задача да отговори на въпроса дали подписите върху предоставените копия на документи (инкриминираните фактури и протоколите към тях) в графите „получил“ и „съставил“ са копия на подписи, изпълнени от В. Б. М. и М. А. Н.. От мотивите на първоинстанционната присъда, а и от обективираната процесуална дейност в хода на съдебното следствие, не става ясно как посоченото заключение е прието за елемент от доказателствената съвкупност, приобщаването на което е възможно да стане само по предвидения за това ред в чл. 282 от НПК. Въззивният съд не е коментирал допустимостта на приложения от първата инстанция подход към посоченото експертно заключение. Не е изразил и становище дали експертните изводи във връзка с установената автентичност на положения от подсъдимия подпис, както и че подписите за „съставил“ не са изпълнени от Н., но пък са положени от едно и също лице, влияят върху въпросите, имащи значение за правилното решаване на делото. Съответно, при положителен отговор да предприеме необходимите действия за евентуалното приобщаване на експертното заключение по предвидения за това ред, ако не присъстват процесуални пречки за това.

Отсъствието на съдебни разсъждения в тази насока можеше да остане само като констатация, ако извършената от апелативния съд процесуална дейност и отразената в атакувания съдебен акт мотивация бе подчинена на стандарта, очертан от чл. 14, чл. 107, чл. 339, ал. 3 във вр. с чл. 305 от НПК. Съдът очевидно е заявил направата на различна оценка на доказателствената съвкупност, но не е изложил възприетите от него факти, в рамките на които да направи заключението си, че същите не могат да се отнесат към фактическия състав на чл. 255, ал. 3 във вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7 от НК. По същество е приел за необоснован извода на първата инстанция за липсата на реално осъществени сделки между управляваното от подсъдимия М. търговско дружество „Т. ***“ ЕООД и „****“ ЕООД , доставчик по инкриминираните шест броя фактури. Позицията за необоснованост е аргументирана с това, че основният съд „въобще не е обсъдил обстоятелството, че дружеството „****“ ЕООД е подало нулева данъчна декларация и са съставени или ползвани документи при упражняването на стопанската дейност и са избегнати установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери на стойност 448 592 лева “. Така изложеното, като се има предвид поддържания от обвинението механизъм на осъществяване на деянието, не разкрива тезата на съда и логическия път, по който съобразяването на коментираните обстоятелства допринася за установяване на факта, че вписаните фактури в дневника за покупки на „Т. ***„ ЕООД с издател „****“ ЕООД удостоверяват реално сключени сделки. Отделно от казаното, изтъкнатите като необсъдени обстоятелства са намерили място в мотивацията на първоинстанционната присъда. Основният съд е приел, че от момента на регистрацията на „****“ ЕООД до 31.03.2016 г. дружеството е подавало нулеви справки –декларации по ДДС, което свидетелствало за липса на осъществявана търговска дейност, а следващото тримесечие, включващо и инкриминирания период, е декларирало само продажби (доставки), но не и придобиване на стоки през целия период на съществуване на търговското формирование. Посоченото, наред с обстоятелството, че това дружество няма кадрова обезпеченост, складова и производствена база, са послужили за обосноваване на извода на първата инстанция, че сделката с „Т. ***“ ЕООД не е действително извършена.

Следващите разсъждения на въззивния съд по повод изследването на съществения въпрос за реалност на доставките към „Т. ***„ ЕООД се свеждат до обобщението, че по делото са приложени касови бележки (фискални бонове), издадени в съответствие с представените фактури и приложените към тях протоколи за получаване на закупените стоки, които са изрядни от външна страна. Последно посоченото не е резултат от детайлен преглед на съдържанието на документите, които съпровождат инкриминираните фактури. В част от протоколите, третирани като удостоверяващи факта на получаването на стоките от „Т. ***„ ЕООД, се съдържат известни неточности - напр. този, приложен към фактура № ****/01.05.2016 г., в който е отразено, че данъчното събитие е възникнало на дата 15.11.2016 г. за разлика от посоченото в самата фактура; в протокола към фактура №****/02.05.2016 г., като се остави настрана погрешното посочване на датата на фактурата, към която е приложен, присъства и дата, вероятно на съставянето му - 15.11.2016 г., а за възникване на данъчно събитие – 01.05.2016 г. Така посочените данни за датите на съставянето на протоколите и за датите на възникване на данъчното събитие по смисъла на чл. 25, ал. 2 от ЗДДС (датата на прехвърляне на собствеността върху стоките и съобразно клаузите на представения договор чрез предаването им) биха могли да имат своето обяснение, но това е изисквало задълбочено изследване и ясно становище по тях. Тази забележка е продиктувана от акцента, поставен от предходната инстанция, върху налични протоколи за заприходяване на стоките в аналитичния регистър на „Т. ****“ ЕООД“ и всъщност е в основата на крайното заключение за оправдаване на подсъдимия.

Отправеният упрек от въззивния съд , че изводите за нереалност на сделките са направени, защото счетоводните документи били представени от дружеството на подсъдимия, не се оправдава от съдържанието на мотивите към първоинстанционната присъда. Непредубеденият им прочит не подкрепя подобна констатация. Основният съд, макар и в твърде пестелив порядък, е намерил за неоснователно възражението, свързано със заприходяването на стоките в дружеството, не защото документите за това са били представени от защитата, а тъй като „отчетеното осчетоводяване на стоките е направено на база документи и не установява реално наличие на получаване на доставките от „****“ ЕООД“ и „че е доказана неистинността на документите, които установяват извършването на доставки, въобще договорните правоотношения между дружествата“ (виж, л. 11, от мотиви, л. 409 от делото).

От мотивите на проверявания съдебен акт остава неясно дали съдебното внимание на въззивния съд е било ангажирано с приетите от първата инстанция факти, че дружеството „Т. ****„ ЕООД не е имало кадрова и складова обезпеченост, изведени от показанията на Л. С. , обслужвала счетоводно дейността на дружеството и депозирани от нея в съдебната фаза на процеса; че свидетелката М. Н. е била привиден управител на „****“ ЕООД и че същата е била вписана като управител и/или собственик на много търговски дружества, изводимо от регистрите, приложени по делото. Обективността на изследването, а и в отговор на доводите на прокурора, участващ в съдебното заседание, изисква да се посочи, че основният съд не е съзрял необходимост да приобщи показанията на С. от разпита й в хода на досъдебното производство (т.1, л. 21 и сл.), в които са изложени противоположни данни – за наличие на склад и „складов работник“. ВКС няма правомощие да обсъжда съдържанието на посочените гласни доказателствени средства. Единствено отбелязва, че така е извършена оценка само на част от фактическите данни, изхождащи от един и същи източник, а липсата на коментираната от първата инстанция обезпеченост на „Т. ***“ ЕООД е приета за подкрепящо обвинителната теза обстоятелство. Въззивният съд от своя страна, дистанцирайки се от задълженията си по чл. 314 от НПК, не е констатирал този пропуск в дейността на първата инстанция, не е заявил и становището си за релевантността на посочените обстоятелства към преценката за реалност/нереалност на сделките по инкриминираните фактури. Само за пълнота във връзка с констатациите за участието на свидетелката Н. в много търговски формирования се отбелязва, че прегледът на присъстващите по делото писмени документи насочва към вписването й за управител и на дружеството „З. Р.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], което дружество също е доставчик по включени фактури в дневника за покупки на „Т. ***“ ЕООД за месец май 2016 г. (сравн. съдържащите се данни в т. 3, л. 14 – дневник за покупки за месец май 2016 г. и приложеното извлечение от регистъра за „З. Р.“ ЕООД, т. 8, л. 100, данните, присъстващи и в т. 10, л. 47 от досъдебното производство).

Изводът, че „липсва субективният елемент на престъплението по чл. 255 от НК“, с предложените разсъждения в мотивите на въззивната присъда, че подсъдимият е станал обект на измама без да го осъзнава, че неустановени лица, са използвали данните на „****“ ЕООД, за да осъществяват търговска дейност, като са издавали неистински документи на контрагентите си, но това не означавало, че последните са извършители на престъпления при липса на „субективно съзнание“ за това и прочие, е възможен, но преждевременно направен. Съдът е следвало да достигне до него след обективно, пълно и всестранно изследване на всички материали в тяхната взаимна обвързаност при спазване на изискванията по чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Тези принципи са пренебрегнати от въззивния съд както на ниво собствен анализ на доказателствената съвкупност, така и на ниво проверка на доказателствената дейност на първата инстанция. Откроените непълноти в мотивировката на атакувания съдебен акт по отношение разбора на доказателствените материали и отсъствието на аргументи по всеки релевантен за процесното производство въпрос, препятства възможността да се проследи начинът, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. Като краен резултат постановеният съдебен акт не убеждава, че е извършена пълноценна въззивна проверка, а изложените мотиви не отговарят на изискванията по чл. 305 от НПК.

В този смисъл не са лишени от основание и доводите в касационния протест за отсъствие на решаващи съдебни съображения (формалното присъствие на мотиви е равносилно на липса на такива), свързани с индивидуален и съвкупен анализ и оценка на доказателствата и доказателствените източници и на изводимите от тях факти, което представлява и нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 , пр. 1 от НПК.

В заключение, касационният състав намира основания за отмяна на атакувания съдебен акт поради допуснати процесуални нарушения от кръга на съществените, които следва да бъдат преодолени при новото разглеждане на делото от друг състав на апелативния съд. В повторната въззивна процедура новият съдебен състав следва да извърши цялостна проверка на първоинстанционната присъда. Ясно да дефинира какви факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и дали те в своята съвкупност обуславят по безспорен начин наличие или липса на престъпна съставомерност на инкриминираното деяние. При необходимост да проведе допълнително съдебно следствие за събиране на релевантни доказателствени материали, вкл. при преценка и за привличане на допълнителна експертна помощ.

Предвид констатирания повод за отмяна на въззивната присъда, настоящият състав няма да отговаря на повдигнатите с протеста доводи за нарушение на материалния закон, които всъщност се претендират като резултат от претенцията за допуснати съществени процесуални нарушения .

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1, т. 5 от НПК , Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ присъда № 6/22.02.2024 г., постановена по ВНОХД № 6/2024 г. от Софийския апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.