Осъждане за убийство на майка при косвени доказателства

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство на баща, майка, рожден син или дъщеря * авторство на деянието * производни доказателства * незаконен съдебен състав

Р Е Ш Е Н И Е
№ 551
гр. София, 05 ноември 2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Сийка Милева от Върховната прокуратура изслуша докладваното от съдия Вълкова касационно дело № 632 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.
Образувано е по саморъчна касационна жалба от подсъдимия Х. Р. Б. и касационна жалба, чрез защитника му адвокат Л. Д. от САК, срещу решение № 66 от 06.03.2024 г., постановено по ВНОХД № 20231000601018/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС).
В жалбите и постъпило писмено допълнение към тях се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - 3 от НПК. Главно се оспорва изводът на съдилищата относно авторството на деянието по чл.116, ал.1, т.3 и т.6, вр. чл.115 от НК с доводи за липса на доказателства, като се изтъква нарушение на чл.303 от НПК, защото постановената присъда почива на предположения и е явно несправедлива. Сочи се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила свързани с доказателствената дейност на съда, довели до неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Твърди се, че времето на смъртта на пострадалата не е установено дори с приблизителна точност, а като очертан период от време. Оспорват се изводите в заключенията на СМЕ и СППЕ като необективни и без категорични отговори на съществени въпроси като например страдал ли е подсъдимият от патологично опиване към датата на деянието и какво е поведението му след употребата на алкохол. Не били изяснени мотивът и подбудите за убийството предвид близката родствена връзка на подсъдимия с жертвата. Счита се, че неправилно авторството на деянието е установено чрез показанията на свидетели, които са избирателно ползвани и отделно противоречат на други свидетелски показания, а част от тях са на лица, които не могат да бъдат свидетели. Оспорва се отказът съдът да кредитира обясненията на подсъдимия и конкретно, че по време на убийството не е бил в дома си. Неправилното приложение на материалния закон, включително приетите квалифициращи обстоятелства (причиняване на смърт по особено мъчителен за жертвата начин и с проявена от дееца особена жестокост), се сочат като резултат от фактическа необоснованост относно авторството на деянието и недоказаност на обвинението от обективна и субективна страна. Изразява се несъгласие с извода на съдилищата, че деянието е извършено при евентуален умисъл, но ако това е така, това би трябвало да води до намаляване на наказанието. Сочи се, че по делото има събрани само косвени доказателства и изводът от тях не е единственият възможен, но ако се приеме, че подсъдимият е извършил деянието, то следва да се квалифицира по чл. 124 НК (причиняване на средна телесна повреда в резултат, на която е настъпила смърт), защото не е законосъобразно и справедливо да бъде осъден човек за деяние, което не е извършил или да бъде осъден за едно престъпление, а той да е извършил по – леко такова. Явната несправедливост на наложеното наказание се обвързва с неправилната квалификация на деянието, отчетените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и липсата на преки доказателства за извършеното престъпление, които дават основание за определянето му по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Моли се за отмяна на обжалваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, алтернативно за изменение на въззивното решение и намаляване размера на наказанието лишаване от свобода.
В съдебно заседание подсъдимият и защитникът се явяват лично и заявяват, че поддържат касационните жалби с изложените в тях съображения и искания. Пред ВКС защитникът аргументира искането за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане с допълнителни доводи, като сочи, че първоинстанционната присъда е подписана с особено мнение от един от съдебните заседатели след опит на председателя на съдебния състав да манипулира останалите членове, както и че делото е разгледано от въззивен съдебен състав с членове правораздавали в специализирания съд, който дълги години е разглеждал друг вид наказателни дела, но не и с обвинение за убийство.
В лична защита пред ВКС подсъдимият заявява, че е осъден изключително въз основа на факти, които дори не са косвени доказателства, а твърдения на покойната, че я е бил и не са предадени непосредствено след евентуален нанесен побой, а „постфактум“, когато съседите са опитали да я изгонят от мазето, където тя се настанила по собствено желание и след това, когато братовчедите му я прибрали, за да предизвика съжаление. Нямало нито един случай, когато тя веднага след нанесен побой да е отишла при съсед, в полиция или в бърза помощ и да е казала, че подсъдимият й е нанесъл побой, а той бил осъден само въз основа на това твърдение. Майка му повторила една лъжа пред много хора, което не я прави истина. В последната си дума пред ВКС подсъдимият моля да се отмени присъдата и делото да се върне за ново разглеждане. Представителят на Върховна прокуратура намира касационните жалби на подсъдимия за неоснователни, тъй като изводът на въззивната инстанция за авторството на деянието, макар и въз основа на косвени доказателства, установяват по категоричен начин, че подсъдимият Х. Б. е причинил смъртта на майка си. Определя като неоснователни възраженията на защитата срещу доказателствената дейност на съда. Анализирайки поотделно оспорените от защитата доказателствени материали и отчитайки като задълбочена преценката на съда на всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства и високата обществена опасност на деянието, прокурорът изразява несъгласие с предложеното от защитника намаляване на наказанието на основание чл.55, ал. 1, т. 1 от НК и предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното:
С присъда № 102 от 12.06.2023 г., постановена по НОХД № 20211100203118/2021 г. по описа на Софийски градски съд подсъдимият Х. Р. Б., [дата на раждане] , е признат за виновен, че в неустановен с точност момент, за времето между 17.00 ч. на 17 март 2020 г. и 12.30 ч. на 19.03.2020 г., в жилище в [населено място] (ж.к. „Л.“, [жилищен адрес]), по особено мъчителен за убитата начин и с особена жестокост, умишлено умъртвил своята майка П. Х. Й. – Б., ЕГН:[ЕИК], поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 3 и 6, вр. чл. 115 и чл.54 от НК му е наложено наказание осемнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.
На основание чл.59, ал.1 от НК съдът е постановил да се приспадне при изпълнение на наказанието лишаване от свобода времето, през което подсъдимият Б. е бил задържан.
С присъдата е решен въпросът за разноските, които са възложени в тежест на подсъдимия.
По въззивни жалби на подсъдимия и на защитника (с главно искане за оправдаване) е било образувано ВНОХД № 1018/2023г. по описа на САС. По него е постановено оспорваното пред ВКС въззивно решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена.
Касационните жалби на подсъдимия и на защитника са срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирани са в законоустановения петнадесетдневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение от страни, които имат право на това, поради което са допустими, а разгледани по същество се преценяват като неоснователни.
Изложените в касационните жалби и писменото допълнение към тях доводи в подкрепа на наведените касационни основания до голяма степен се припокриват, както и са взаимно свързани, поради което и доколкото главното възражение в тях е срещу доказателствената дейност на съда, като се поддържа недоказаност на обвинението, те могат да бъдат разгледани съвкупно.
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
Наведените в хода на съдебните прения пред ВКС възражения за незаконен съдебен състав в двете предходни съдебни инстанции са неоснователни. Действително първоинстанционната присъда е подписана с особено мнение на съдебния заседател П. Д., в което е посочено, че председателят на съдебния състав се изказал по същество и заявил становището си преди съдебните заседатели и така опорочил установения в закона ред за независимост и безпристрастност на съда при постановяване на съдебния акт. Доколкото съдебният заседател Д. не посочва какво влага в изразите изказване „по същество“ и „заявил становището си“, аргументираното по този начин особено мнение не може да обуслови преценка за незаконност на първоинстанционния съдебен състав. Отделно, ако се приеме, че те касаят изразяване на становище по въпросите по чл.301, ал.1 от НПК за отговорността на подсъдимия, то тези твърдения се опровергават от мотивите на първоинстанционната присъда, които видно от съдържанието им са изготвени след представяне на особеното мнение и са подписани от всички членове на съдебния състав на СГС, включително от съдебния заседател, изразил особеното мнение. В тях е документирано, че председателят на съдебния състав е направил предварителни изказвания, но те се свеждат единствено до правни разяснения към членовете на състава, които не са юристи, кои доказателствени материали могат да ценят като допустими (не като достоверни) и кои не могат, какво представляват косвените доказателства, каква е разликата между убийство, извършено умишлено, непредпазливо или при „смесена вина“ и т.н., като в нито един момент в хода на тайното съвещание председателят на съдебния състав не е изразявал становището си по въпросите по чл. 301, ал.1 НПК, включително за авторството и вината на подсъдимия, преди такова да заявят останалите членове на съдебния състав. Същото възражение е правено и пред въззивния съд, който правилно и със споделими съображения на стр.31 от мотивите на обжалваното решение го е отхвърлил като неоснователно.
Доводът за незаконност на въззивния състав, постановил обжалваното решение, поради това, че негови членове дълги години са правораздавали във вече закритите органи на съдебната власт като специализираните съдилища, където са имали тясна специализация по други видове наказателни дела, но не и с обвинение за убийство, също е несъстоятелен, защото за съдиите в тях са били установени същите изисквания за статут и професионален стаж, които важат и за общите съдилища (вж. Решение № 22 от 1998 г. по к. д. № 18/1998 г. и Решение № 7/14.07.2022 г. по к.д. №9/2022 г., двете на Конституционния съд на Република България). Освен това след подадени заявления съдиите от закритите специализирани съдилища са преназначени по установен в закона ред за съдии в общите съдилища, какъвто е и въззивният съд, постановил обжалваното решение (САС). При това решенията на СК на ВСС за преназначаването на съдиите от закритите специализирани съдилища са с признато от закона предварително изпълнение (вж. §44 от ПЗР на ЗИД на ЗСВ, ДВ, бр. 32 от 2022 г., в сила от 28.07.2022г.). Ето защо и предвид липсата на твърдения и констатации за пристрастност на въззивния съдебен състав или негов отделен член, така аргументираното оплакване е неоснователно. Въззивното дело, по което е постановен атакуваният съдебен акт е разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден „в съответствие със закона“, което го прави легитимен по смисъла на чл.6, §1 от ЕКПЧ и юриспруденцията на ЕСПЧ (вж. решения по делата Posokhov v. Russia, § 39; Fatullayev v. Azerbaijan, § 144; Kontalexis v. Greece, § 42; Richert v. Poland, § 42 и Coлme and Others v. Belgium, § 98) .
Неоснователно е и оплакването за нередовно обвинение поради неяснота кога е извършено убийството. Оспорва се липсата на „дори приблизителна точност“ и вместо това очертания в обвинителния акт период (от 17 ч. на 17.03.2020 г. до 12.20. ч на 19.03.2020 г.) на причиняване на травмите на пострадалата и настъпване на смъртта, който съдилищата приели на база предположения. Принципно и съобразно чл.246, ал.2 от НПК времето на извършване на престъплението е задължителен елемент на обвинението от фактическа страна, но няма забрана той да се изрази в период от време, а не като конкретна дата или час. Така формулираното обвинение не противоречи на изискването за справедлив съдебен процес по чл.6, §1 от ЕКПЧ след като е безспорно, че подсъдимият е бил своевременно и надлежно уведомен за фактическото и правното основание на обвинението срещу него и обективно е имал възможност да се защити по отношение на инкриминирания период от време, за който още в обвинителния акт са изложени ясни съображения какви са били причините за определянето му, включително с начален и краен час. Що се отнася до критиката към съдилищата, че са приели този период от време на предположения, то тя е несъстоятелна, тъй като на стр.3 от мотивите на първоинстанционната присъда и стр.8 и 9 от въззивното решение съдилищата са дали убедителен отговор защо приемат за доказано обвинението и във времево отношение, позовавайки се на установеното по съответния процесуален ред местонахождение и действията на подсъдимия по дати и часове и съобразявайки давността, естеството и мястото на причинените на пострадалата увреждания, както по тялото й, така и в пространствено отношение съобразно заключенията на вещото лице д-р Ф. О. в двете СМЕ. Съвпадащите изводи на съдилищата, че подсъдимият е извършил убийството след като напуснал хотела в гр. Видин и се прибрал в дома си (след 17 часа на 17.03.2020 г.) и преди 12,30 ч. на 19.03.2020 г., когато за първи път позвънил на тел.112, за да съобщи за смъртта на майка си, не почиват на предположения, а на извършена в съответствие с процесуалните правила контролна аналитична доказателствена дейност на въззивния съд основана на експертното разграничение на всяко от причинените на пострадалата увреждания по давност и според причинната връзка с настъпилата смърт, както и според мястото на причиняването им, като вещото лице д-р Ф. О. убедително е защитило пред съда медицинските изводи, че всяко от съставомерните увреждания е причинено в дома на пострадалата и то там, където е намерен трупът й (на дивана в близост до терасата –вж. протокол за оглед на л.18-19, т.1 от ДП), а не извън жилището или пък в банята, където подсъдимият заявил, че я намерил паднала.
Следва да се направи уточнението, че в касационните жалби и писменото допълнение („становище“ на подсъдимия) към тях преобладават аргументи за необоснованост на въззивния съдебен акт, доколкото с тях се изразява несъгласие с фактическия извод на предходните съдебни инстанции, че подсъдимият е причинил смъртоносния побой на своята майка. Както е известно, необосноваността не е сред основанията, на които може да се предизвика касационна проверка, която се ограничава до преценката допуснати ли са съществени нарушения на процесуалните правила. В конкретния случай такива по смисъла на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК при установяването на оспорения в касационните жалби главен факт от предмета на доказване по чл.102 от НПК, а именно участието на подсъдимия в умъртвяването на пострадалата, не се откриват. При проверка на мотивите не се установява нарушение на процесуалните правила, гарантиращи правилно формиране на вътрешното убеждение и по останалите релевантни факти от предмета на доказване. Въззивният съд, разглеждайки делото по същество, аналитично е преценявал събраните и проверени доказателства, след обективно, всестранно и пълно изследване на всички значими по делото обстоятелства. Изпълнил е процесуалните си задължения да изложи подробни съображения, включително е отговорил на поставения и в касационната жалба на защитника въпрос защо се е солидаризирал с гласуваното от СГС доверие в показанията на свидетелите Г. Д., Ж. С., Н. С., П. К. и М. В.. Поради това ВКС не приема за основателен довода, че мотивите в обжалваното решение страдат от съществени непълноти и противоречия. Те съответстват на изискванията по чл. 339, ал. 2 НПК и съдържат подробен отговор на всички възражения на подсъдимия и защитника му, част от които се повтарят в касационните жалби и писменото допълнение към тях.
Пред ВКС подсъдимият представя амбулаторен лист от 18.03.2020 г. от Лаборатория Молекулярна вирусология при ВМА- гр. София, с който аргументира, че не е бил в дома си на посочената дата, когато съседка (свидетелката П. К.) чула женски викове от апартамента, в който живеели само подсъдимият и пострадалата. Като се остави настрана, че ВКС не провежда съдебно следствие и не събира доказателства в първо по ред касационно производство, каквото е настоящото, представеният документ не внася съмнение в полза на подсъдимия, както той настоява, тъй като в него е посочено, че е съставен на 18.03.2020 г. в 17,30 часа, но не и кой и кога го е получил, нито кога е взета серумната проба за изследване на COVID 19 от подсъдимия. Очевидно времето на вземането на проба от подсъдимия предшества изготвянето на документа, отразяващ отрицателния резултат от изследването, което ясно личи от съдържанието му и по-конкретно, че след написаното „серумна проба: взета на…“ и „получена на…“ има многоточие без каквото и да е уточнение в посока твърденията на подсъдимия. Дори медицинският документ да беше представен своевременно пред инстанциите по фактите и въз основа на него да беше установено, че подсъдимият лично го е получил във ВМА- гр. София по време на съставянето му в 17.30 часа или по-късно, това не опровергава обвинението предвид установената от вещото лице д-р Ф. О. давност на съставомерните увреждания на пострадалата, която съвпада с инкриминирания период и не се изключва от удостоверените в документа обстоятелства.
Точният и прецизен анализ на събраните доказателствени материали е позволил на въззивния съд да се съгласи с първоинстанционния съд, че въпреки косвения характер на доказателствата, те установяват авторството като образуват такава хармонична и логически свързана система, която изключва всякакви други версии и води до единствения и несъмнен извод за извършено деяние от подсъдимия. Информацията, съобщена от всеки от свидетелите, е ценена съобразно вътрешната й непротиворечивост, логичност, последователност и връзка с останалите доказателства. Съдилищата съобразявайки косвения характер на тези гласни доказателствени средства, много задълбочено са изследвали връзката им с останалите доказателства по делото, както и със заключенията на двете СМЕ на вещото лице д-р Ф. О. и това на СМЕ, изготвено от вещото лице д-р В. Н.. Експертните изводи категорично опровергават лансираните различни защитни хипотези, включително при подаваните от подсъдимия многократни сигнали на тел. 112 за самонараняване на пострадалата, за нанесен й побой извън жилището, за настъпила смърт, защото й „дошло времето“ или за причинени травми от падане поради нелекувана епилепсия. Всяка от тях е била задълбочено разгледана и отхвърлена на база експертните изводи на вещите лица и изобилните свидетелски показания за чести шумни скандали между подсъдимия и майка му, за упражнявано от него продължително физическо насилие и изрично заявения в тази връзка от жертвата страх за живота й пред свидетелите Р. К., В. Й. и Г. Д.. Този страх, според заявленията на пострадалата приживе, я е принудил още през есента на 2017 г. да напусне жилището и след завръщането през месец август 2018 г. отново да го напусне 2019 г. и да се установи в прилежащото мазе. Оттам тя се върнала в дома си месеци преди инцидента, но не защото е преодоляла страха от подсъдимия, а защото била принудена от решение на ОС на Етажната собственост и съседи, които недоволствали от миризмата на урина, идваща от обитаваното от нея мазе и защото не вярвала на полицията, която не й обърнала внимание, когато потърсила помощ. Въпреки производния характер на изводимите от показанията на посочените свидетелите гласни доказателства в частта, в която възпроизвеждат заявления на пострадалата за упражнено върху нея физическо насилие от подсъдимия, това не ги лишава от доказателствена годност, както счита подсъдимият. Това е така, защото първичните доказателства, каквито биха били данните от самата пострадала, поради смъртта й се явяват недостъпни и възприятията й могат да бъдат привнесени в доказателствената съвкупност чрез производни доказателства (вж. Решение № 172/15.03.2024 г. по н.д. №110/2024 г., ВКС, първо н.о.). Освен това двете предходни съдилища ясно и убедително са аргументирали съображенията си да възприемат като достоверни оспорените от защитата свидетелски показания в тази насока, като са се позовали на съвпадащите данни от свидетели, непосредствени съседи на апартамента, в който живеели подсъдимият и пострадалата, които са свидетелствали за лично възприети (чути) от тях скандали между двамата. Такъв е и свидетелят Н. С., който потвърдил пред СГС, че подсъдимият е бил майка си, а не обратно, защото чувал нейни викове, а не негови. Неоснователно защитникът възразява срещу възприемане показанията на посочения свидетел и съпругата му свидетелката Ж. С. от досъдебното производство, защото били написани ръкописно с един почерк от полицейски служител на 19.03.2020 г. на място при огледа. Видно от приложеното прокурорско постановление на л.1-8, т.1 от ДП наказателното производство е образувано по реда на чл.212, ал.2 от НПК под ДП №474/2020 г. по описа на 9 РУ при СДВР и е започнало с разпита на двамата свидетели, като първоначално е водено за престъпление по чл.127, ал.1 от НК – склоняване на пострадалата Б. към самоубийство. Едва след възникнало в хода на разследването подозрение за убийство то е възложено на разследващ полицай при СДВР, какъвто е този от 9 РУ при СДВР, който е провел разпитите на двамата свидетели. След като безспорно е установена компетентността на разследващия орган и данните от тези разпити са приобщени от СГС по предвидения в закона процесуален ред ( по чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК за свидетелката Ж. С. и по чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.2 от НПК за свидетеля Н. С.) без правно значение е дали същите са закрепени в протокола за разпит от ДП саморъчно от органа на досъдебното производство или по друг начин.
Основният аргумент на съдилищата да отхвърлят защитните тези на подсъдимия и да формират категоричен извод, че той е причинил смъртоносния побой на своята майка, са специализираните заключения на двете СМЕ на вещото лице д-р Ф. О., които потвърждават, че давността на телесните увреждания на пострадалата, които са в причинна връзка със съставомерния резултат, съвпада с инкриминирания период, както и поради изключената с научни съображения възможност те да са причинени извън дома на пострадалата или да са резултат от самонараняване, падане или заболяване, каквато противоречива информация подсъдимият дава в обясненията си и в сигналите, които е подал на тел.112 на 19.03.2020г. Съдилищата не могат да бъдат основателно упрекнати, че са отказали да се доверят на обясненията на подсъдимия, приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.3 от НПК в частта им, че майка му се прибрала на следващия ден, след като той се върнал от хотела в гр. Видин и била с видими наранявания, но му отказала да потърси медицинска помощ и че след този разговор за първи път я видял на следващия ден, когато вече била мъртва и той веднага сигнализирал на тел.112 (вж. л.202, т.1 от НОХД №3118/2021 г. на СГС и л.17, т.3 от ДП). При изслушването си пред съда вещото лице д-р Ф. О. е категорично, че медицинската оценка на уврежданията върху трупа на жертвата, които са в причинна връзка със смъртта, дава основание да се приеме без съмнение, че те са причинени в рамките на инкриминирания период. Същевременно вещото лице изключва уврежданията „да бъдат получени случайно при битов инцидент – падане, подхлъзване, спъване“ или извън мястото, на което е намерена мъртва. Също с медицинските знания на вещото лице и обусловените с тях закономерности, в които настоящият касационен състав няма причина да се съмнява, е установено точното място на побоя и че „от момента на нанасянето на тези удари починалата е останала на мястото, където е намерена (вж. л.345, т.2 от НОХД № 3118/21 г. на СГС), ерго на дивана в апартамента, в който безспорно между страните са живеели само подсъдимият и неговата майка. Не се установява друг да е влизал в жилището в изследвания период, включително с взлом или по друг дори правомерен начин. Поради това лансираната с тези обяснения защитна теза на подсъдимия е неубедителна и правилно отклонена от съдилищата като опровергана. Още по - несъстоятелни са обясненията на подсъдимия, че пострадалата е паднала, както сама му споделила, предвид потвърдената от вещото лице д-р Ф. О. физиологична невъзможност лице със „счупен гръклян“, каквото представлява констатираното увреждане на лявото рогче на щитовидния хрущял, да говори и да се изразява ясно освен да стене от силната болка, която такова увреждане причинява. Доводът в касационната жалба на защитника, че въпросното увреждане, както и останалите, са установени от вещото лице д-р Ф. О. с оглед фактическата обстановка, а не според медицински находки, се опровергава от предмета на експертното изследване. Освен СМЕ по писмени данни, вещото лице е изготвило заключение на СМЕ на труп в резултат на непосредствена аутопсия в КСМД – гр. София и въз основа на установените при вътрешен и външен оглед на трупа обективни данни е дало заключението за вида на съставомерните наранявания и причинната им връзка със смъртта. Поради това и като съобрази всестранния и задълбочен доказателствен анализ, който въззивният съд е направил на събраните по установения в закона ред доказателствени материали, ВКС намира за неоснователно оплакването в касационната жалба на защитника, че неназначаването на допълнителни биологични и дактилоскопни експертизи е компрометирало ефективността и пълнотата на разследването.
Не е вярно, че липсва категоричен отговор от вещите лица на въпроса страдал ли е подсъдимият от патологично опиване към датата на деянието и какво е поведението му след употреба на алкохол. В тази връзка за съществено нарушение на процесуалните правила защитата сочи несъобразената от съда препоръка на вещите лица подсъдимият да бъде настанен за допълнително стационарно освидетелстване за срок от 14 дни в ЦПЗ „Проф. Н.Шипковенски“. В пространно мотивираното заключение на Комплексната психиатрична и психологична експертиза вещите лица - психиатрите проф. П. М. и д-р Е. Т. и клиничният психолог д-р К. К., тримата от списъка с вещи лица при СГС, единодушно приемат, че подсъдимият е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Вещите лица безусловно са изключили подсъдимият да страда от каквато и да е психична болест, поради което са посочили, че не се налага изследване в психиатрично заведение, освен при преценка на разследващите органи за изясняване дали лицето има зависимост към алкохол. Само при положителна такава преценка вещите лица са предложили въпросното допълнително изследване (вж. л.130-152, т.2 от ДП). Непровеждането му обаче не прави разследването по въпроса за вменяемостта на дееца непълноценно, тъй като алкохолната зависимост на подсъдимия е установена с други доказателствени източници, безспорна е между страните и е обсъдена от същите вещи лица като налична и преди заключението им за съхранена психична годност на дееца. Видно от обстоятелствената част на заключението на КСППЕ и разясненията на вещите лица в съдебно заседание на 12.06.2023 г. на СГС те са съобразили алкохолната зависимост на дееца и въпреки това, след обективно комплексно изследване не са установили Б. да страда от каквото и да е заболяване, което да се приравни към разстройство на съзнанието, лишаващо го от базисна психична годност. Допълнително експертите са уточнили, че въпреки диагностицирания синдром на зависимост към алкохол, заради който подсъдимият е бил многократно лекуван, включително в лечебното заведение, в което работят вещите лица, те категорично отхвърлят психопатология, която „да смущава или да разстройва годността на освидетелствания да разбира свойството на извършеното, значението на извършеното или значително да пречи той да ръководи постъпките си“ (вж. л.500-504, т.2 от НОХД №3118/2021 г. на СГС). Поради това ВКС не приема за основателно възражението, че въпросното заключение не е дало категоричен отговор на поставения от защитата въпрос.
Не е основателна критиката, че показанията на свидетелката Д. Б., дългогодишна интимна приятелка на подсъдимия, са недопустими, недостоверни и незадълбочено обсъдени. Несподелим е доводът в касационната жалба на защитника за недопустимостта им поради нарушение на правилата на доказването, изводимо от факта, че разпитът й е проведен преди СГС да назначи поисканата от защитата Съдебно-психиатрична експертиза за годността на свидетелката правилно да възприема релевантните факти и да дава достоверни показания за тях. Това доказателствено искане защитата е аргументирала с представените преди разпита на свидетелката медицински документи за психичното й заболяване – биполярно разстройство. Макар на пръв поглед оплакването на защитата да обуславя несъобразяване на изискването за задължително експертно изследване по смисъла на чл.144, ал.2, т.5 от НПК с оглед събраните преди разпита на свидетелката обективни данни за съмнителната й психична годност, на практика правилно първоинстанционният съд е преценил, че следва първо да проведе непосредствения й разпит, за да събере допълнителна информация, която впоследствие да бъде експертно изследвана на посоченото основание, както е станало. Този процесуален подход не представлява процесуално нарушение, още по-малко съществено, тъй като от една страна медицинските документи за психичното заболяване на свидетелката са с голяма давност – издадени са далеч преди разпита й (в периода от 2003 г. до 2017 г.), като в последното експертно решение на НЕЛК от 2017 г. е посочено, че тя е работоспособна и в ремисия (вж. л.352-362, т.2 от НОХД №3118/2021 г. на СГС). От друга страна с назначената Комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза са изпълнени изискванията на чл.144, ал.2, т.5 от НПК и вещите лица са изготвили заключение, с което категорично изключват актуални качествени нарушения в психичното функциониране на свидетелката Д. Б. въпреки въпросните медицински документи. Според тях, психичното състояние на свидетелката не се явява обективна пречка за участието й в наказателното производство и тя може да дава достоверни отговори, ако желае, на поставените й въпроси (вж. л.467-485 и л.489-491, т.2 от НОХД №3118/2021 г. на СГС). Следователно късното, според защитата, реализиране на този задължителен способ на доказване по смисъла на посочената процесуална разпоредба не се явява съществено нарушение на процесуалните правила, което да обоснове отменително основание по чл.348, ал.3,т.1, вр. с ал.1, т.2 от НПК. Относно достоверността, предходните инстанции са подходили обективно при анализа на противоречивите данни от разпитите на посочената свидетелка в досъдебното и съдебното производство и са дали убедителен отговор защо кредитират прочетените по реда на чл.281, ал.4, във вр. с ал.1, т.1 и т.2 от НПК показания на свидетелката от ДП относно влошените отношения между подсъдимия и майка му, както и споделеното й отнего , че е блъскал майка си.
Ето защо следва да бъде отхвърлено и оплакването за осъждане в противоречие със забраната, въведена с разпоредбата на чл. 303, ал. 1 НПК. Събраният доказателствен материал позволява еднозначен извод за съпричастността на подсъдимия към деянието, предмет на обвинението, който изключва основателността на довода в касационната жалба, че отговорността на подсъдимия е ангажирана при недоказано по изискуемия от закон начин обвинение и на предположения. Неустановяването на конкретния мотив на дееца с оглед на наказателноправното му значение в разглеждания случай поначало не може да доведе нито до извод за липсата на престъпление въобще, нито до друга правна квалификация.
Горното налага извода, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивният акт не подлежи на отмяна по процесуални причини.
По оплакването за неправилно приложение на материалния закон:
В рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно, което изключва касационното основание на чл. 348, ал.1 , т.1 от НПК. Несъгласието на подсъдимия с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, тъй като доказателствените материали, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. Квалификацията на деянието като довършено убийство по чл.116, ал.1, т.3 и т.6, вр. чл.115 от НК е изцяло съобразена с данните за родството между дееца и пострадалата, която е негова майка, както и с характеристиката на изпълнителното деяние, осъществено чрез нанасяне на последователни многобройни удари и притискания от подсъдимия в жизненоважни области като главата, корема, гърдите и крайниците на пострадалата Б.. Част от ударите са довели до смъртоносните й наранявания. Съгласно заключенията на двете СМЕ смъртта е причинена от остра дихателна недостатъчност, вследствие на масивна мастна емболия в белите дробове предвид наличието на закрита гръдна травма с двустранно счупване на ребра, което допълнително е ограничило възможността за дишане. В генезиса на смъртта участва и счупването на лявото рогче на щитовидния хрущял, което също е затруднило дихателния процес в горните дихателни пътища (вж. стр.117-123, т.-2 от ДП). Отделно са били констатирани множество други наранявания на пострадалата със същата давност (едно денонощие преди смъртта), като например кръвонасядания и разкъсно-контузни рани в челната област, в ляво и дясно слепоочие, счупване на носни кости, кръвонасядания във всички отдели на левия горен крайник с оток на лявата ръка и кръвонасядания на дясната, лявото бедро, лявото коляно, дясно бедро, дясно коляно и дясна подбедрица. Те не са инкриминирани от обвинението като смъртоносни, но причислени към многобройните и всеобхватни съставомерни наранявания на гръдния кош и гръбначния стълб по същото време, правилно са мотивирали съдилищата да квалифицират деянието като извършено с особена жестокост по чл.116, ал.1, т.6 от НК. При така установените обективни наранявания на пострадалата ВКС не може да се съгласи с посоченото в касационната жалба на подсъдимия Б. и писменото допълнение към нея, че съдилищата са обосновали извод за убийство, причинено от побой, при наличие на квалифициращия признак „с особена жестокост“, само с преразказани от свидетелите твърдения на пострадалата, че подсъдимият я тормозил и биел. Такива изолирани от експертните заключения и писмените доказателствени материали фактически и правни изводи не се съдържат нито в първоинстанционната присъда, нито във въззивното решение.
Не почива на обективен прочит на установените факти и възражението на защитника, че деянието неправилно е квалифицирано по чл.116, ал.1,т.6, предл.второ от НК поради липса на квалифициращия признак особено мъчителен начин за убитата при извършване на деянието. Възражението е било поддържано пред първоинстанционния съд и пред въззивната инстанция, които аргументирано са го отхвърлили, като са посочили, че тази квалификация на деянието се предпоставя не само от големия брой удари, нанесени със значителна сила докато пострадалата е била в съзнание, а също и от заключението на СМЕ и разясненията на вещото лице д-р Ф. О. пред съда, че жертвата е изпитвала силни болки и страдания най - малко 12 часа преди да настъпи смъртта. Счупването на рогчето на щитовидния хрущял допълнително е затруднявало говоренето, преглъщането и дишането през този продължителен период, което характеризира болките и ужаса от преживяното като извънредни и необичайни за едно убийство (вж. л.347, т.2 от НОХД №3118/2021 г. на СГС).
Всеобхватните наранявания на пострадалата по едно и също време и особеностите на тези, които са в причинна връзка с настъпилия резултат, дават основание ВКС да не се съгласи със съдилищата, че убийството е извършено при евентуален умисъл т.е. без пряк умисъл от страна на подсъдимия да умъртви пострадалата. В съдебната практика е изяснено разбирането, че умисълът на дееца се извежда от психичното му отношение към целения резултат с оглед средството на престъплението и механизма на извършването му като сила на ударите, интензивност на нападението, уязвимост на жертвата, съобразно мястото на нанасяне на ударите (вж. ППВС № 14/1963 г. и ППВС № 2/1957 г. „По някои въпроси на умишлените убийства”). В конкретния случай прекият умисъл на подсъдимия да причини смъртта на майка си правилно в обвинителния акт е изведен от данните за реализацията на побоя и резултатите от него от една страна. От друга страна ВКС не може да пренебрегне информацията за крехката физиология на жертвата, която видно от приложения фотоалбум е била изключително дребна и слаба жена, отделно болна, възрастна и лишена от възможност за бягство или успешна самозащита. При това положение след като са нанесени последователно множество удари по всички части на тялото й, със значителна сила, довели до сериозни наранявания на вътрешни органи с жизнено важно значение, масивни счупвания на ребрата вляво и вдясно, които са разкъсали белите дробове и са спрели дишането не мигновено, а след часове, през които подсъдимият не е направил нищо и не е потърсил медицинска помощ. Той е позвънил на тел.112 едва след настъпването на смъртта, за да съобщи за това и да поиска максимално бързо погребение дори при липсата на смъртен акт, поради което е бил насочен от диспечера първо да се снабди с такъв. Тези особености на конкретно установеното субективно съставомерно поведение на подсъдимия опровергава приетата от СГС и САС по - лека форма на умишлената вина, както и преквалифициране на убийството като такова по чл.124 от НК (причиняване на смърт по непредпазливост при умишлено нанесена телесна повреда), както алтернативно се предлага в касационната жалба на защитника.
Ангажираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК се обвързва главно с оплаквания за недоказаност на обвинението и неправилна правна квалификация на деянието, които поради своята неоснователност изключват исканото намаляване на наложеното на подсъдимия наказание осемнадесет години лишаване от свобода. Други конкретни доводи за явна несправедливост на наказанието освен липса на преки доказателства, не се сочат. Поради това в тази част жалбата не може да получи по - обстоен отговор от този, че липсата на преки доказателства е успешно преодоляна от събраните косвени доказателства и експертните заключения, доказващи обвинението по несъмнен начин и че тя няма отношение към индивидуализацията на наказанието, която се прави на база съобразените от съдилищата критерии в чл.54 от НК, а не според наличието и/или липсата на преки доказателства за авторството и вината на дееца.
Аргументираното от ВКС несъгласие с предходните съдилища за формата на вината самостоятелно изключва намаляване на наказанието, тъй като извършване на убийство с пряк умисъл, както приема настоящата инстанция, разкрива по-висока степен на обществена опасност на деянието и дееца от това при евентуален умисъл. В този смисъл може да се разсъждава за проявено от предходните инстанции неоправдано снизхождение към дееца, а не обратно, както се сочи в касационната жалба на подсъдимия, тъй като наложеното наказание е под максималния размер от двадесет години лишаване от свобода, предвиден за най - леката от трите алтернативни санкции, между които са доживотен затвор и доживотен затвор без замяна. При липса на съответен протест намеса на касационната инстанция в посока завишаване отговорността на подсъдимия е недопустима, но допълнително намаляване на така наложеното наказание, включително чрез приложение на чл.55, ал.1,т.1 от НК, както настояват подсъдимият и защитникът му, е лишено от основание в контекста на чл.54, ал.1 и ал.2 от НК и предвид отсъствието на многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства. След като убийството е извършено при наличие на три квалифициращи обстоятелства, всяко от които предпоставя правна квалификация на деянието по чл.116 от НК, не може да се приеме, че са налице признаци на явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК особено, като се отчетат данните от показанията на свидетелката Р. К., пред която пострадалата лично се оплакала далеч преди инцидента, че подсъдимият я бие и я рита в ребрата (където са причинени и съставомерните увреждания в случая), както и тези на свидетелите М. А. и Г. Д., че преди да се върне в дома си, където се случил фаталният за живота й инцидент, подсъдимата се изнесла от дома си заради агресивността на подсъдимия към нея. Тези данни са установени от предходните съдебни инстанции и не са обхванати от забраната по чл.56 от НК, защото обвинението не е обвързано с тях. Поради това могат да бъдат ценени като отегчаващи отговорността обстоятелства и тъй като самостоятелно завишават степента на обществена опасност на личността на дееца, независимо от чистото му съдебно минало след настъпилата реабилитация за предходните му две осъждания, самостоятелно изключват намаляване на наложеното наказание.
С оглед на гореизложеното и поради отсъствие на претендираните касационни основания, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 66/06.03.2024 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 20231000601018 по описа на същия съд за 2023 г.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.