Окончателно осъждане на пет години затвор за катастрофа с трима загинали при изпреварване

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * липса на мотиви * доказателствен анализ * формиране на вътрешно убеждение * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * събиране на нови доказателства във въззивното производство * автотехническа експертиза * кредитиране на експертно заключение * приемане на експертно заключение * предубеденост на вещо лице * предпоставки за приложение на чл. 55 НК * индивидуализация на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 299

гр. София, 23 юни 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести юни две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Кирил Иванов

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 461/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по постъпили касационни жалби на защитника на подсъдимата С. Й. М. адв. М. К. и на частните обвинители М. И. А. и А. И. А., подадена чрез повереника им адв. В. Н., срещу решение № 11/10.01.2025 г. по ВНОХД № 547/2024 г. по описа на Апелативен съд – София.

В жалбата на защитника адв. М. К. се заявяват и трите касационни основания по чл.348 ал.1 т.1, т.2 и т.3 НПК – че атакуваното решение е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, а наложеното наказание лишаване от свобода е явно несправедливо. В условията на алтернативност към ВКС се отправят искания: - да отмени атакуваното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд; - да отмени намалената присъда от пет години лишаване от свобода, като оправдае подсъдимата С. М.; - или да измени (намали) наказанието и отложи изтърпяването му по реда на чл.66 НК вр. чл.55 НК.

В жалбата на частните обвинители, подадена чрез повереника им адв. В. Н., се претендира наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3, вр., ал. 5, т. 1 НПК – че наложеното на подсъдимата наказание (лишаване от свобода) е явно несправедливо, а неговият размер твърде занижен, тъй като същото не съответства на обществената опасност на извършеното деяние, на дееца и на целите на наказанието. Към касационната инстанция се отправя молба на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 НПК да отмени изцяло атакуваното решение и да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция, като бъдат дадени указания на основание чл. 355 НПК за увеличаване наказанието на подсъдимата в максималния предвиден от закона размер.

В срока по чл.351 ал.4 НПК срещу жалбата на защитника на подсъдимата адв. М. К. е постъпило писмено възражение от повереника на частните обвинители адв. В. Н., в което се оспорва основателността на изложените в нея възражения и се излагат съображения относно всеки един аспект на заявените оплаквания, като се формулира молба да се остави без уважение касационната жалба на подсъдимата.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимата С. М. адв. М. К. поставя на вниманието на ВКС изложените вече в жалбата подробни съображения в подкрепа на релевираните касационни основания. Моли настоящата инстанция да отмени решението на САС и върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда с указания да се извърши нова СТЕ с различни вещи лица. Алтернативно моли да се приеме, че деянието представлява случайно такова по смисъла на чл.15 НК и да бъде постановена оправдателна присъда. Също алтернативно моли да се приложи чл.55 НК и да се наложи наказание лишаване от свобода до три години, като се приложи чл.66 НК.

Подсъдимата С. М. се съгласява с казаното от защитника си, а в последната си дума моли да се върне делото за ново разглеждане или да й се наложи условно осъждане, за да може да си гледа детето спокойно.

Представителят на ВКП счита, че делото следва да бъде върнато на САС за ново разглеждане, но не на посочените от защитата основания, а на посочените основания от представителя на частните обвинители. Моли да се отхвърли жалбата на защитата, да се уважи жалбата на частните обвинители и да се постанови съдебен акт, с който се дадат указания на въззивната инстанция да увеличи размера на наказанието.

Повереникът на частните обвинители М. А. и А. А. адв. В. Н. поддържа подадената касационна жалба. Моли да се отмени решението на САС и да се върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция, като бъдат дадени указания за увеличаване на наказанието на подсъдимата в максималния предвиден от закона размер. Моли да се остави без уважение касационна жалба на подсъдимата.

Частните обвинители М. И. А. и А. И. А. не се явяват и не вземат становище.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационните жалби доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 45/21.12.2023 г. по НОХД № 259/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, подсъдимата С. Й. М. е призната за виновна в това, че на 15.08.2021 г. около 16.00 часа на път /път/, между [населено място] и [населено място], /област/, на двупосочно платно за движение, при управление на лек автомобил марка /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушила правилата за движение по пътищата, както следва: „Водач, който изпреварва, е длъжен: когато при изпреварване навлиза в пътна лента, предназначена за насрещното движение, да не създава опасност или пречки за превозните средства, движещи се по нея“ - нарушение на чл. 42, ал. 2, т. 2 ЗДвП, като при изпреварване е навлязла в насрещната лента и с това си действие е създала опасност и пречка за движещия се там лек автомобил марка /марка/ , и по непредпазливост е причинила смъртта на три лица - И. А. М., М. М. М. и Й. А. М., починал на 22.08.2021 г., и средна телесна повреда на едно лице - М. П. Г., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл. 54 НК, вр. чл. 2, ал. 2 НК е осъдена на лишаване от свобода за срок от седем години, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС й е определен първоначален общ режим на изтърпяване на това наказание.

С посочената присъда на основание чл. 343г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимата С. Й. М. е лишена от право да управлява МПС за срок от седем години, като на основание чл. 59, ал. 4 НК е зачетено и приспаднато времето, през което е била лишена от възможността да упражнява това право по реда на чл.69а НПК и по административен ред считано от 20.08.2021 г.

С присъдата СОС се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК е възложил последните на подсъдимата С. Й. М..

По подадени срещу горната присъда въззивни жалби от защитника на подсъдимата С. М. адв. М. К. и от повереника на частните обвинители М. А. и А. А. адв. В. Н. пред Апелативен съд-София е било образувано ВНОХД № 547/2024 г. Същото е приключило с постановяване на атакуваното пред ВКС въззивно решение № 11/10.01.2025 г., с което първоинстанционната присъда е изменена в частта относно наложеното на подсъдимата С. М. наказание лишаване от свобода като същото е намалено от седем на пет години, а в останалата й част присъдата е потвърдена. С това решение подсъдимата М. е осъдена да заплати по сметка на САС сторените във въззивното производство разноски.

Касационните жалби са подадени от лица, имащо право на жалба; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок, поради което са допустими.

І. По заявените в жалбата на защитника на подсъдимата оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

1. Възражението за липса на мотиви на решението на въззивната инстанция (чл.348 ал.3 т.2 пр.1 НПК) е обосновано с многобройни (хаотично описани в жалбата) упреци към съдържанието на атакувания акт и към дейността на въззивния съд по аргументирането на изводите му: че е нарушил изискването на чл.305 ал.3 НПК; че формално е преповторил фактическата обстановка и заключението на вещото лице, без да изложи каквито и да са мотиви; че решението страда от липса на мотиви и от задълбоченост и аналитичност при анализа на доказателствата и установените въз основа на тях фактически констатации; че е възприел описаната в мотивите към първоинстанционната присъда фактология, която е отбелязана формално, без да е анализирал свидетелските показания; че не е отговорено на нито едно от възраженията на защитата, респ. че формално се е произнесъл по възраженията на защитата и че е проявена незадълбоченост при обсъждането им; че липсват анализ и мотиви относно възражението, че деянието е случайно по смисъла на чл.15 НК; че формално се е произнесъл относно квалифициращото обстоятелство деянието да представлява „особено тежък случай” и подсъдимата да е карала автомобила; че не е обсъдил и дал отговор на възраженията относно наличието на обстоятелството по чл.55 НК – като не е посочил защо смята, че не са налице многобройни или изключителни обстоятелства за приложението на чл.55 от НК, както и относно наличието на обстоятелствата по чл.66 НК; че липсват съображения и относно наказанието.

По повод оплакването за липса на мотиви на атакувания съдебен акт преди всичко следва да се посочи, че въззивният съд не е допуснал претендираното нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК. Правилата в посочената разпоредба, на нарушение на която се позовава защитата, са приложими единствено в случаите на нова присъда (чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 НПК) и затова касаят изискванията за съдържанието на въззивната присъда. Следователно само когато постановява нова присъда, второинстанционният съд следва да се съобразява с разпоредбите на чл. 305 НПК. В настоящия случай въззивният съд е постановил решение, поради което приложими за неговото съдържание се явяват правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 НПК, а не тези на чл.305 ал.3 НПК.

В принципен план същественото процесуално нарушение „липса на мотиви“ предполага или отсъствие изобщо на мотиви, или наличие на съществени непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение. При липсата на мотиви винаги се касае до невъзможност страните и контролиращите инстанции да установят действителната воля на решаващия съд. Този порок, от една страна, накърнява правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на съдебния орган по отношение на съществени факти и обстоятелства, релевантни за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия, а, от друга, осуетява възможността да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на съда при установяване на фактите и правилността на този логически процес в процесуален аспект.

В заявените от защитата аспекти липса на мотиви, на първо място, ще е налице, когато в съдебния акт няма изложени никакви аргументи относно приетите фактически положения. Принципно вярна е констатацията на защитника, че във въззивното решение е възприета и преповторена описаната в мотивите на първоинстанционната присъда фактология. Но в случая, описвайки на стр. 9 - 13 в решението си възприетите релевантни на обвинението фактически положения, въззивният съд изрично е посочил, че това е приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която е правилно установена и се споделя с малки корекции. Този подход на апелативния съд не е недопустим и незаконосъобразен, тъй като е в съответствие с правомощията на въззивната инстанция спрямо установените по делото фактически положения, доколкото по аргумент от чл.316 НПК тя е оправомощена да споделя и подкрепя изводите на първата инстанция за съществуването на определени факти и обстоятелства. В настоящия казус въззивният съд е сторил тъкмо това по отношение на приетите от СОС фактически констатации, поради което упражняването на тези негови правомощия не е довело до липса на мотиви на решението относно приетите за установени фактически положения. Затова възражението в тази насока се явява без резон.

Липса на мотиви в заявените от защитата аспекти, на второ място, ще е налице, когато в съдебния акт не са обсъдени релевантните доказателствени материали. В тази връзка неоснователно е оплакването за опороченост на атакуваното решение поради отсъствието на самостоятелен анализ на доказателствата от страна на въззивния съд, респ. поради липсата на задълбоченост в анализа им. В частта относно доказателствените материали, въз основа на които е изведена споделената от въззивната инстанция фактическа обстановка, на стр. 13-24 и на стр. 27-28 в решението е дадена цялостна положителна оценка на извършената от първоинстанционния съд аналитична доказателствена дейност спрямо отделните групи доказателствени източници и способи на доказване, като на тази основа е заявено и пълно съгласие с изводите от тази дейност. Затова, след като е изразил такова съгласие с направения от първата инстанция анализ на доказателствата, обезпечили възприетите от него фактически положения, и е приел за качествено извършена аналитичната дейност по отношение на тези доказателства, въззивният съд не е бил длъжен отново да обсъжда задълбочено и в детайли доказателствата по делото, да излага нов собствен подробен доказателствен анализ и изрично да обосновава всяка приета от него фактическа констатация (решения 58-2014 на І н.о. ВКС, 445-2014 на ІІІ н.о. на ВКС, 336-2015 г. на ІІІ н.о. на ВКС, 25-2017 г. на І н.о. на ВКС, 183-2023 г. на І н.о. на ВКС). Достатъчно е било да изложи собствен анализ на новосъбраните във въззивното производство доказателствени материали, както и на тези доказателства и доказателствени източници, които се оспорват, което в случая е било сторено, доколкото апелативният съд е изложил конкретните си аргументи както по новосъбраните материали (стр.24-27), така и по спорните доказателствени материали (стр.14-24 и стр.27-28). В случая от съдържанието на въззивния съдебен акт е ясно проследим процеса, по който апелативният съд е формирал вътрешното си убеждение относно доказателствената обезпеченост на приетите за установени факти по обвинението, поради което и с оглед изложеното се налага извода, че е спазил изискуемия стандарт относно съдържанието на въззивното решение в обсъжданата насока.

Липса на мотиви в заявените от защитата аспекти, на трето място, ще е налице, когато в нарушение на чл. 339 ал.2 НПК в съдебния акт не са посочени основанията да не бъдат приети доводите на защитата, респ. когато не са изложени съображения и липсва произнасяне по конкретни възражения на защитата. Без да отстъпва от утвърденото в практиката разбиране, че въззивният съд поначало дължи на страните обстоен отговор на наведените от тях конкретни доводи, настоящият състав счита, че ако въпреки лаконичността си даденият с въззивния съдебен акт отговор на претенциите на жалбоподателя позволява безпрепятствено да се установи волята на решаващия орган и осигурява възможност за проверка на процесуалната законосъобразност на формирането на вътрешното му убеждение, следва да се приеме, че аргументацията на въззивния съдебен акт съответства на стандарта на чл. 339, ал. 2 НПК. В случая с въззивното решение на практика са дадени отговори на всички съществени и относими оплаквания на защитата за необоснованост, незаконосъобразност и несправедливост на присъдата, като тези отговори, макар и в някои случаи твърде пестеливи (в рамките на минимално необходимия обем съображения), все пак удовлетворяват горните изисквания. Проверката на въззивния съдебен акт в обсъждания контекст показва, че подходът на апелативния съд спрямо възраженията на защитата покрива изискването на процесуалния закон да се дадат отговори на всички наведени доводи (което се потвърждава и от факта, че част от тях са приети за основателни - относно несправедливостта на наказанието). По повод упреците към отговорите на въззивния съд по някои от конкретните възражения на защитата ВКС намира за нужно да добави следното:

Оплакването, че въззивният съд само формално се е произнесъл по възражението, че подсъдимата не е осъществила престъпление, което представлява „особено тежък случай“ по смисъла на чл.93, т.8 НК, освен, че е изначално безпредметно, е и неоснователно. То е безпредметно, защото не е съобразено с факта, че на подсъдимата С. М. не е повдигано обвинение престъплението по чл. 343 НК да е особено тежък случай и че тя не е призната за виновна и осъдена по такова обвинение, поради което и за въззивния съд не е съществувало задължение да се произнася по същество относно наличието на въпросния квалифициращ признак, доколкото е извън предмета на делото. А е неоснователно, защото на стр.14 в решението си апелативният съд изрично е отговорил на това възражение на защитата, като правилно е посочил, че обвинение с правна квалификация „особено тежък случай“ не е повдигано на подсъдимата и затова не е било предмет на обсъждане и произнасяне при постановяването на първоинстанционната присъда.

Несъстоятелно е и твърдението за неизлагане на мотиви по възражението, че деянието на подсъдимата е случайно по смисъла на чл.15 НК. На стр.28 от решението въззивният съд е взел отношение по този въпрос и макар лаконично, се е мотивирал защо не следва да се уважава претенцията подсъдимата да бъде оправдана заради случайно деяние по смисъла на чл.15 НК.

Неоснователно е и оплакването, че не са изложени аргументи по възражението, с което се оспорва факта подсъдимата да е шофирала автомобила /марка/ . На стр. 27 от решението въззивният съд изрично е отговорил на това възражение, като е изложил убедителни аргументи защо приема за правилно установено от окръжния съд, че именно С. М. е управлявала процесния автомобил /марка/ .

Лишена от основание е и претенцията, че апелативният съд не е обсъдил и дал отговор на направеното възражение относно наличието на предпоставки за прилагането на чл.55 НК. На стр. 29 от решението, след като е описал възприетите смекчаващи обстоятелства, САС е взел отношение и по този въпрос, като е изразил съгласието си с извода на първостепенния съд, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, за да се приложи чл.55 НК.

Без основание е и недоволството, че въззивният съд не е обсъдил и дал отговор на възражението за наличието на предпоставките по чл.66 НК. Напротив, на стр. 31 от решението апелативният съд е обсъдил възможността за приложението на чл.66 НК, като е изложил съображения, че предвид определеното наказание в размер на пет години лишаване от свобода разпоредбата на чл.66 НК е неприложима.

Неоснователно се поддържа, че в съдържанието на атакувания съдебен липсват и съображения относно наказанието, доколкото е ясно установимо, че на стр.29-32 въззивният съд е изложил своите доводи относно индивидуализацията на наложените на подсъдимата наказания и тяхната справедливост.

След като САС е дал своите отговори на поставените пред него възражения неудовлетвореността от тези отговори и несъгласието с тях сами по себе си не са основание за извод, че не е спазен очертания в нормата на чл. 339, ал. 2 НПК стандарт за съдържанието на въззивното решение в случаите, когато се потвърждава първоинстанционната присъда по въпросите по чл. 301 ал.1 т.1 и т.2 НПК, какъвто е настоящият.

В обобщение се налага извод, че в атакуваното решение отсъстват пропуски и непълноти в мотивировката му. С оглед на това ВКС счита, че процесуалните му характеристики отговарят на изискванията на чл. 339 ал.2 НПК, поради което обуславят неоснователност на отправените от защитата упреци спрямо съдържанието му, а с това и извод, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 пр.1 НПК.

2. Заявено е оплакване и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.3 т.1 НПК, за които се претендира да са довели до ограничаване защитата на подсъдимата и да са накърнили правото й на справедлив процес. Към него се отнасят хаотично поднесените многобройни доводи, с които се оспорва доказателствената дейност на въззивния съд: че в хода на съдебното производство са допуснати съществени нарушения на чл.13 и чл.14 НПК; че са допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани с разкриването на обективната истина, с игнориране и превратно тълкуване на доказателствата; че не са събрани поисканите доказателства, че не са допуснати и уважени доказателствени искания, свързани със съпричиняването на ПТП-то, скоростта с която са се движили леките автомобили /марка/ и /марка/ , както и обстоятелството къде се е намирал л.а. /марка/ след сблъсъка с л.а. /марка/ и защо водачът на л.а. /марка/ го е изместил; че е отказано да бъдат допуснати доказателства - назначаването на повторна тройна АТЕ, с която да се изчисли скоростта на трите автомобила; че в хода на съдебното производство не са изяснени всички факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване по смисъла на чл. 102 НПК; че не са обсъдени всички релевантни за изясняване на механизма на произшествието факти (реалната скорост на движение на л.а. /марка/ към момента на оставяне на следи върху пътната настилка и изобщо скоростта на трите автомобила; местоположението на л.а. /марка/ към момента на удара и след това; видимостта на подсъдимата; възможността за предотвратяване на удара към момента); че във въззивната инстанция не е имало съдебно следствие, въпреки направените искания, които изобщо не са били допуснати; че не е било проведеното пълно и качествено съдебно следствие с цел разкриване на обективната истина, с което е допуснато нарушение на чл. 13 и чл. 14 НПК; че въззивният съд изобщо не е положил усилия за разкриване на обективната истина относно скоростта, съпричиняването на резултата от страна на пострадалите, липсата на оглед на леките автомобили на място, липсата на оглед на мястото на ПТП-то; че е останал неизяснен въпроса за съпричиняване на резултата от пострадалия И. М., респ. че не са обсъдени извършените от него нарушения; че не е извършено съдебно следствие свързано с направеното възражение за написаните неистини в СТЕ относно въпроса бил ли е с колан потърпевшия М.; че въззивният съд не е извършил всестранен и пълен анализ на доказателствата, че е проявил избирателност и тенденциозност при интерпретацията на същите, което е довело до неизпълнение на императивните разпоредби на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 НПК; че се забелязва превратна или противна на формалната логика преценка на доказателствата.

Относимите към инкриминираното деяние фактически положения са установени в съответствие с процесуалните правила, регламентиращи процеса на формиране на заключенията по фактите, без да са допуснати нарушения при допускането, събирането, проверката, анализа и оценката на доказателствените материали. За пълното и всестранно изследване на всички значими за правилното решаване на делото обстоятелства АС-София е провел въззивно съдебно следствие, след като по искане на защитата и с цел изясняването на механизма на произшествието и на обстоятелствата, при които е настъпило, е назначил и впоследствие е приел допълнителна тройна АТЕ, на която са поставени задачи да изчисли, вкл. и чрез използване на международно утвърдения метод „D.-V“ точната скорост на трите автомобила ( /марка/ , /марка/ и /марка/ ) преди ПТП и в момента на удара, като се използва един и същи метод за определяне на скоростта по отношение и на трите МПС, разположението им, оставените спирачни следи, технически възможности на тримата водачи за избягване на ПТП; да отговори на въпросите къде е мястото на удара /ударите/ между ППС; в кой момент са реализирани; да се определи опасната зона за спиране на МПС; в кой момент е възприета опасността от трите МПС и какви действия са предприели техните водачи за предотвратяване на ПТП; от какво разстояние от мястото на удара водачите са възприели опасността и са предприели евентуално аварийно спиране; в какво положение спрямо платното за движение и един от друг са били трите автомобила в момента на възприемане на опасността от всеки един от водачите; при каква скорост на движение всеки един от водачите би имал техническа възможност да предотврати ПТП и какви са техническите причини за възникването на ПТП; както и от техническа гледна точка налице ли е съпричиняване на резултата от ПТП. Чрез тази си доказателствена дейност въззивният съд е взел всички необходими процесуални мерки за разкриването на обективната истина относно механизма и причините за настъпването на разследваното ПТП, като в резултат от нея възприетите фактически констатации се явяват вярно и точно отражение на интересуващите процеса факти. Предвид изложеното напълно голословни и неотговарящи на действителното положение са твърденията на защитата, че във въззивната инстанция не е имало съдебно следствие и че изобщо не били допуснати направените искания; че не било проведено пълно и качествено съдебно следствие с цел разкриване на обективната истина; че въззивният съд изобщо не е положил усилия за разкриване на обективната истина относно скоростта на трите автомобила и съпричиняването на резултата от страна на пострадалите; че не е обсъдил всички релевантни за изясняване на механизма на произшествието факти. По повод тези възражения следва да се подчертае, че назначената и приета от въззивния съд допълнителна тройна АТЕ, отговаряйки на поставените й задачи, много обстойно и задълбочено е изследвала скоростта на автомобилите в съответните моменти, отделните детайли от движението на трите автомобила в района на произшествието, общата картина на неговия механизъм, както и причините за настъпването му от гледна точка поведението на всеки един от тримата водачи, като за изготвянето на експертизата са използвани всички налични доказателствени материали, включително протоколът за оглед на местопроизшествие и многобройните (общи и детайлни) снимки на участвалите в произшествието МПС, в това число и съобразно разположението им на местопроизшествието. А що се касае конкретно до възражението за липсата на оглед на леките автомобили на място и за липсата на оглед на мястото на ПТП-то, поради декларативния му характер не става ясно в какъв точно аспект се претендира липсата на тези огледи. Въпреки тази неяснота, ВКС намира същото за неоснователно. От една страна, данните по делото сочат, че веднага след ПТП е извършен оглед на местопроизшествието и на установените на място автомобили, за което действие е съставен надлежен протокол и са изготвени множество снимки. А, от друга, ако претенцията се тълкува в смисъл, че липсата на огледи касае процеса на изготвянето на допълнителната АТЕ, то следва да се отбележи, че поради изминалия значителен период от време и незапазването на обстановката на местопроизшествието извършването на физически огледи на мястото на ПТП-то и на леките автомобили на мястото на произшествието не би могло да обезпечи достоверна информация за самото събитие на ПТП.

В контекста на изложеното неоснователен е и упрекът към въззивния съд, че не е извършено съдебно следствие във връзка с възражението за написани неистини в КСМАТЕ относно въпроса бил ли е с колан пострадалият М., респ. били ли са с колани починалите от л.а. /марка/ (очевидно се има предвид водача на л.а. /марка/ И. М. и спътницата му М. М.). Въпросът дали към момента на произшествието пострадалите И. М. и М. М. са били с поставени обезопасителни колани надлежно и безпротиворечиво е изяснен от заключението на СМЕ на труп № 702/2021 г. (том 1 от ДП на л. 162-163), от заключението СМЕ на труп № 701/2021 г. (том 1 от ДП на л. 172-173), от разясненията на в.л. д-р В. Т. при приемането на тези експертизи в проведеното на 07.03.2023 г. заседание пред СОС, както и от отговора на въпрос № 13 на КСМАТЕ (л.524-525 в т.2 от НОХД № 259/22 г. по описа на СОС), като във всички тези способи на доказване е даван еднозначен положителен отговор – че тези пострадали са били с поставени обезопасителни колани към момента на сблъсъка. С оглед на това въобще не е съществувала процесуална необходимост въззивният съд да извършва допълнително разследване за изясняването на тези обстоятелства.

В обсъждания контекст без основание е и заявеното недоволство от въззивния съд, че не е допуснал повторна СМЕ относно причината за смъртта на Й. М. и че не е изискал документацията от /болница/, за да се разкрие обективната истина относно смъртта му. Въпросът относно точната причина за настъпването на смъртта на Й. А. М. също е бил изяснен по ясен и категоричен начин от заключението на СМЕ на труп № 726/2021 г. (том 1 от ДП на л. 178-179), от разясненията на вещото лице В. Т. при разглеждането на тази експертиза, както и от отговора на въпрос № 13 на КСМАТЕ (л.525 в т.2 от НОХД № 259/22 г. по описа на СОС), като във всички тези способи на доказване е даден еднозначен, недвусмислен и убедителен от гледна точка на използваните специални познания отговор, че констатираните при този пострадал травматични увреждания, довели до настъпването на смъртта му, добре отговарят да са причинени при ПТП. Затова за изясняването и на този въпрос не е съществувала процесуална необходимост въззивният съд да извършва допълнителни следствени действия в претендираната от защитата насока.

В обобщение на изложеното в предходните два абзаца се налага извод, че след като отказът на контролирания съд да уважи коментираните доказателствени искания намира своето основание в обективните данни по делото и кореспондира с тях, и след като е надлежно мотивиран, същият не съставлява процесуално нарушение, респ. не е довел до такова по чл. 14 и чл.107 ал.3 НПК.

Изтъкнатата в жалбата констатация, че след приемането на допълнителната АТЕ въззивният съд е оставил без уважение искането за назначаване на повторна тройна АТЕ, която отново да изчисли скоростите на трите автомобила, не е обвързана с конкретно оплакване за допуснато от контролирания съд процесуално нарушение, поради което ВКС не намира за нужно да я обсъжда.

Несъстоятелен е и укорът към въззивният съд, че допускайки искането за допълнителна КСМАЕ, е задълбочил първоначалната грешка, поставяйки на вещите лица задачи да отговорят на вече поставените въпроси от досъдебното производство и първата инстанция, загърбвайки въпросите, повдигнати от защитника. Беглият прочит на въззивната жалба на защитника, на допълнението към нея и на определението на въззивния съд по чл.327 НПК (от 07.06.2024 г.) показва, че АС-София не само, че не е загърбил и игнорирал поставените от защитата въпроси на допълнителната АТЕ, а съществено ги е разширил като е включил в задачите и други въпроси, за отговорите на които е преценил, че ще допринесат за пълното и всестранно изясняване на обстоятелствата по делото.

Неоснователно е и възражението, че е останал неизяснен въпроса за съпричиняването на ПТП и на настъпилия от същото вредоносен резултат от страна на водача на л.а. /марка/ . Чрез заключенията на приобщените КСМАТЕ и допълнителна АТЕ с необходимата обоснованост и категоричност е изяснен механизма на произшествието и конкретните причини за неговото настъпване, преценени от гледна точка на поведението на водачите на трите автомобила, като по този начин е изяснен и въпроса относно наличието на каузална връзка между поведението на всеки от водачите и настъпилото ПТП. Съдържанието на цитираните заключения, както и съвкупността от доказателствените материали (в това число и показанията на свидетелите К.) безпротиворечиво сочат, че в конкретната пътна обстановка поведението на водача на л.а. /марка/ не се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП. В този смисъл са и изложените от СОС съображения (на стр.37-38 от мотивите), които с основание са утвърдени от въззивния съд като правилни и законосъобразни. От своя страна ВКС също ги споделя, поради което не е нужно да ги повтаря, но във връзка с конкретните доводи на защитата намира за необходимо да добави следното: Тезата, че пострадалият И. М. е извършил нарушения на чл. 8 и чл. 15 ЗДвП и на чл.67 ППЗДвП е несъстоятелна. В тези разпоредби се регламентира едно и също правило - за задължителното движение на превозните средства в дясната част на пътното платно, което в случая водачът на л.а. /марка/ без съмнение е спазил. Произтичащото от тях задължение на водача да се движи в своята (в конкретния случай мислена) дясна пътна лента, не е било нарушено от И. М., тъй като, на първо място, съобразно правилото на чл.15 ал.3 ЗДвП (чл. 67 ал.2 ППЗДвП) сам е определил своята мислена пътна лента, съобразявайки конкретната ширина на платното за движение, ширината на управлявания от него автомобил и останалите движещи се превозни средства, за да осигури необходимото странично разстояние за безпрепятственото им разминаване и като последица от тази своя правилна преценка е осъществявал движение в собствената си, а не в насрещната пътна лента. Следователно неговото поведение нито е поставило началото на каузалния процес, нито има някакво отношение към развитието му, тъй като той се е придържал към изискванията за безопасно шофиране в собствената, дясната, пътна лента, а това изключва съпричиняване от негова страна в този аспект. Обстоятелството, че в началото на конфликтната пътна ситуация л.а. /марка/ се е движил със скорост 94-95 км/ч, която е малко над разрешената за участъка, също не обосновава негов каузален принос за настъпването на ПТП, тъй като е безспорно установено, че при конкретното неправомерно движение на л.а „БМВ“ водачът М. би имал техническа възможност да избегне удара чрез спиране само ако се е движил с далеч по-ниска от разрешената скорост, а именно със скорост по-малка от 63 км/ч (стр.106 от допълнителната АТЕ).

На следващо място, в рамките на правомощията си апелативният съд мотивирано е обосновал изводите си за възприетите фактически положения относно механизма на произшествието, причините за възникването му, настъпилите последици и за причинно-следствената връзка единствено между поведението на подсъдимата и тези последици. В тази насока не се констатират процесуални нарушения, които да опорочават установяването на приетите факти. При извеждането им въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да дадат основания за съмнителност на установената фактология. Процесът по оценяване на доказателствената съвкупност е законосъобразно осъществен - доказателствените източници и способите на доказване са изследвани в пълнота, без да е игнориран някой от тях. Оценката им е направена с оглед действителното им съдържание. Същото не е изопачено, като не е налице превратно и/или едностранчиво обсъждане на доказателствения материал (в ущърб на подсъдимата). Всички доказателствени материали, на които се е позовал въззивният съд, са проверени по надлежния процесуален ред. Вътрешното убеждение на съдебния състав е мотивирано с ясни, пълни и логични аргументи (стр. 14 - стр. 28 от решението). Затова приетата фактическа обстановка е резултат от законосъобразна и вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства. По тази причина голословни и несъстоятелни са декларативните твърдения на защитата за проявена избирателност и тенденциозност при интерпретацията на доказателствата, както и за игнориране и превратно (противно на формалната логика) тълкуване на доказателствата. Поради факта, че тези възражения са твърде общи и лишени от конкретика, касационният съд е поставен в невъзможност да им отговори по-детайлно.

Законосъобразни са и изводите на контролираната инстанция, че авторството на деянието в лицето на подсъдимата е доказано по несъмнен начин. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 НПК (извършването на престъплението и участието на подсъдимата в него), са установени в състезателно производство с участието на подсъдимата и на защитника й и в съответствие с принципите на чл. 13 и чл. 14 НПК. Изводът на въззивната инстанция за доказаност на авторството на деянието в лицето на подсъдимата се основава на внимателна и задълбочена съвкупна оценка на всички събрани доказателства, както и на анализ на доводите относно лансираната от подсъдимата защитна версия, че не тя, а баща й е управлявал лекия автомобил /марка/ . Преценката за недостоверност на тази защитна позиция убедително е аргументирана с данните от показанията на свидетелите В. Г., Ц. В. и М. Г. и с експертното заключение по задача № 14 на КСМАТЕ (изготвена по НОХД № 259/22 г. по описа на СОС) относно вида и механизма на причиняването на уврежданията по тялото на бащата на подсъдимата и на самата подсъдима (генезата на получените от тях травми), еднозначно установяващи, че именно С. М. е била водач на л.а. /марка/ .

По повод твърдението, че относно участвалия в произшествието л.а. /марка/ изобщо не е проведено разследване в досъдебното производство, следва да се отбележи, че предмет на касационната проверка не е пряко и непосредствено дейността на органите на досъдебното производство, а съответният съдебен акт – в случая постановеният по ВНОХД № 547/2024 г. по описа на АС-София.

3. Заявеното в жалбата на защитника недоволство от изводите и заключенията на КСМАТЕ обосновава претенция за допуснато съществено процесуално нарушение, от една страна, при изготвянето на самата експертиза, и, от друга, поради възприемането (кредитирането) на това експертно заключение от предходните инстанции.

В тази връзка ВКС не намира за основателни възраженията на защитата, че изводите на експертите от КСМАТЕ (назначена от окръжния съд) страдат от съществени пропуски, противоречия и непълноти; че експертното заключение не отговаря на изискванията за изготвянето му (чл.152, ал.1 НПК); че това заключение е невярно относно скоростта на движението на трите леки автомобила участници в ПТП, точното място на удара на трите автомобила и механизма на удара. На практика аргументите в подкрепа на тези възражения се свеждат, първо, до оспорване на приложените от вещите лица методи на изследване при определянето скоростта на движението на участвалите в произшествието ППС придружено с претенция, че в случая не са приложени най-ефективните методи; и, второ, до собствени на защитника оценки и заключения, отнасящи се до това, че изчислените от вещите лица скорости са ниски и не биха довели до описаните и заснети деформации по автомобилите и в частност, че от така определените скорости л.а. /марка/ не би имал такива деформации, респ. какви биха били деформациите по л.а. /марка/ , каква не би могла да бъде скоростта на л.а. /марка/ в сравнение с тази на л.а. /марка/ , какво е щяло да бъде разположението на тези два автомобила един спрямо друг по дължината на пътя при определените скорости, между кои части е нямало как да настъпи съприкосновението между тези автомобили, и че при тези обстоятелства е нямало как да се счупи лявото задно стъкло на л.а. /марка/ .

Съгласно чл. 152, ал. 1 НПК заключението на експертите трябва да съдържа изследванията, които са извършени, и резултатите, които са получени, като по същество това изискване на закона се свежда до обосноваване на експертните заключения и посочване на начина за тяхното достигане. Прочитът на оспореното заключение и на дадените от експертите разяснения в заседанието пред окръжния съд категорично не насочват на допуснато нарушение на чл. 152, ал. 1 НПК при изготвянето на КСМАТЕ. Същата съдържа посочване на използваните материали, приложените методи и извършените чрез тези методи изследвания, получените резултати, както и направените изводи. По този начин в коментираната експертизата в съответствие с процесуалния закон е обоснован пътя на формирането на направените изводи, а това е позволило на страните в процеса да проследят начина на достигане до експертните изводи и да организират линията на своята защита, което от гледна точка на подсъдимата надлежно е било сторено. Освен това дадените от КСМАТЕ отговори на въпросите в никакъв случай не са декларативни и формални, поради което ведно с отговорите на назначената от въззивния съд допълнителна АТЕ съществено са спомогнали за достигане до обективната истина по делото. Удовлетворителното от процесуална гледна точка съдържание на КСМАТЕ е рефлектирало положително и върху оценъчната доказателствена дейност на въззивния съд, тъй като му е позволило да извърши преценката по чл. 154 НПК и въз основа на нея мотивирано да приеме, че поради минималните разлики в получените стойности при извършените изследвания по използваните от КСМАТЕ и от допълнителната АТЕ различни методи и двете заключения следва да бъдат кредитирани като обективни, безпристрастни и обосновани (стр.25 от решението).

Във връзка обсъжданите възражения следва също да се отбележи, че методите за провеждане на експертните изследвания нямат процесуален характер и регламентация, като изборът на конкретния метод и на средствата, чрез които ще се извършва изследването по експертизата, принадлежи на самите вещи лица. Достатъчно е използваният метод да е признат от съответния дял на науката и практиката, на каквото изискване безспорно отговарят използваните в случая при изготвянето както на КСМАТЕ, така и на допълнителната АТЕ методи – „теорията на удара“ при първата и „теорията на удара“ и „delta V“ при втората. По аргумент от чл. 154 ал.1 НПК това не означава, че съдът е длъжен да приема с безпрекословно доверие предложените му експертни изводи. Но преценката му дали да ги възприеме или не зависи изцяло от напълно обективни критерии, каквито са обосноваността на тези изводи, тяхната пълнота, яснотата им, логическата им проследимост и последователност, дали са направени в съответствие с професионалната компетентност на вещото лице, дали са категорични или са с вероятностен характер, дали обхващат всички поставени въпроси, дали има противоречия между отделните изводи или между тях и обективни данни по делото и т.н. Същевременно нито решаващият орган, нито страните биха могли, влизайки сами в ролята на експерти, да оспорват и отричат верността и научната стойност на експертното заключение, още повече с немотивирани декларативни аргументи, каквито в случая са ангажирани в касационната жалба на защитника при оспорването на заключенията. Преценката за съответствие на приетите по делото КСМАТЕ и допълнителна АТЕ с горепосочените критерии ясно показва, че от тази гледна точка въззивният съд не е имал основания, от една страна, да откаже приемането на допълнителната АТЕ, и, от друга, да се въздържи от използването на двете АТЕ (да ги игнорира) при обосноваването на изводите си.

Неоснователна е претенцията на защитата за допуснато съществено процесуално нарушение поради това, че въззивният съд е възприел и кредитирал заключението на допълнителната АТЕ, въпреки че е бил поискан отвод на вещите лица, изготвили тази експертиза. Действително в хода на въззивното производство защитата е поискала отвод на експертите, изготвили заключението на допуснатата от въззивния съд допълнителна АТЕ, по съображения, че на 30.08.2024 г. подсъдимата е подала жалба в СГП срещу тези вещи лица заради изготвено от тях невярно заключение по допуснатата и приета по НОХД № 259/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд КСМАТЕ и по допуснатата по ВНОХД 547/2024 г. по описа на САС допълнителна АТЕ; както и че изготвената от тях допълнителна АТЕ е с невярно съдържание относно скоростта на движение на трите автомобила и относно обстоятелството, че пътуващите в л.а. /марка/ са били с поставени колани. Произнасяйки се по това искане, апелативният съд не е установил никакво основание за отвод на вещите лица, поради което го е оставил без уважение. Касационната инстанция напълно споделя това разбиране на контролирания съд и също счита, че изложените от защитата твърдения не обосновават основание за отвеждане на вещите лица. Искането за отвод е основано на субективната преценка на защитата за съдържанието на експертизите и в частност на несъгласието с експертните изводи, респ. на тяхното оспорване. Но негативната субективна оценка на заключенията и изразеното несъгласие с експертните изводи не е основание за отвод на вещите лица, а може да бъде само основание за оспорване на тези заключения пред решаващия орган. Лицата, които не могат да бъдат вещи лица, са изрично изброени в разпоредбата на чл. 148 НПК, като в случая нито се оспорва професионалната компетентност на вещите лица, нито се претендира наличието на някои от основанията по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 29, ал. 1, т. 1-5 и т. 7-8 НПК, нито пък се твърди тяхна предубеденост или заинтересованост от изхода на делото - чл. 29, ал. 2 НПК. Относно последното основание, макар то да не е било изрично заявено, следва да се отбележи, че по делото няма никакви данни, изводими включително от съдържанието на експертизите, за проявена от вещите лица заинтересованост или предубеденост от изхода на делото при изготвянето на писмените заключения и даването на устните разяснения по експертизите. С оглед на това след като не е съществувало основание за отвод на вещите лица, както и други пречки те да участват в изготвянето на допълнителната АТЕ, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение като ги е назначил да изготвят тази експертиза.

Напълно несъстоятелен е упрекът към вещите лица, че изобщо не са дали заключение с каква скорост е карал преди удара и след удара л.а /марка/ , след като шофьорът на този лек автомобил и неговата спътница сами в свидетелските си показания посочват, че са карали между 60-65 км/ч. КСМАТЕ е приела, че съгласно показанията на возещите се в този автомобил скоростта му е била 65 км/ч (стр.63 и стр. 96 от експертизата), а съобразявайки се с поставените задачи по т.3 и т.4, вещите лица от допълнителната АТЕ обосновано и мотивирано са посочили, че скоростта на л.а. /марка/ е невъзможно да се изчисли по някакъв научен метод, тъй като ударът в този автомобил е настъпил в лявата му страна приплъзващ, а след спирането му е бил преместен, поради което не е известно къде точно е спрял.

Несъстоятелно е и твърдението, че при изготвянето на експертизите вещите лица не са се съобразили с деформациите на автомобилите. От съдържанието на допълнителната АТЕ (на стр.64, 67, 68), както и от разясненията на вещите лица, дадени в проведеното на 03.12.2024 г. съдебното заседание пред въззивния съд (л.272 от ВНОХД № 547/24 г.), е видно, че деформациите по автомобилите като имащи отношение при определянето на скоростта са били надлежно отчетени и съобразени при изготвянето на заключението.

Не могат да бъдат споделени и твърденията на защитата, че в КСМАТЕ има посочени неистини и лъжи относно обстоятелството, че починалите от лекия автомобил /марка/ са били с колани, както и относно причината за смъртта на Й. М. – че същата е настъпила поради грешка на лекарите, а не от катастрофата. Оспорената комплексна експертиза е отговорила с необходимата обоснованост и категоричност на поставените й въпроси (№ 12 и № 13) относно характера на получените от И. М., М. М. и Й. М. травматични увреждания, механизма на получаването им (посочващ относно първите двама, че са били с поставени колани) и наличието на причинно-следствена връзка между тези увреждания и смъртта на всеки от тях, като експертите са базирали изводите си на научните си познания в съответната област, на всички материали по делото и на обективните находки при извършените аутопсии. Въз основа на изследването и обсъждането по тези въпроси безусловни са изводите им, че пътувалите в л.а. /марка/ са били с поставени колани, както и че смъртта на пострадалия Й. М. се дължи на тежката закрита ЧМТ, като в генезата на смъртта му е взела участие и мастната емболия на белия дроб и че констатираните при него травматични увреждания добре отговарят да са причинени при ПТП. С оглед на това ВКС намира така оспорените обстоятелства за изяснени с необходимата степен на категоричност от решаващите съдилища, поради което само фактът, че те не са в унисон със застъпваната защитна теза, не означава, че са грешно установени и неверни и че това е изисквало назначаването на повторна експертиза с цел изясняването им.

ІІ. По оплакването в касационната жалба на защитника за нарушение на материалния закон.

Доводите в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК са в няколко насоки: че престъплението, за което подсъдимата е предадена на съд, не е доказано нито от обективна, нито от субективна страна; че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.15 НК, тъй като осъщественото от подсъдимата деяние е случайно, поради това, че тя не е нарушила закона и конкретно не е нарушила правилата за движение по пътищата по чл.42,ал.2, т.2 ЗДвП; че действията й съответстват на вменените й като водач на МПС задължения по ЗДвП и ППЗДвП; че не се установява да се е движила в насрещната лента, а само е навлязла в нея и то в минимална част от насрещната лента; че не е била длъжна или не е могла да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние), тъй като не е управлявала автомобила с превишена или несъобразена скорост; че не е допускала и не се е съгласявала с настъпването на общественоопасните последици; че пътят не е имал маркировка и разделителна лента, което я е заблудило, имайки предвид ширината на платното.

Доколкото ВКС няма правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, няма правомощия да формулира нови фактически изводи и да прави свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението, оплакванията в насока недоказаност на обвинението от обективна и субективна страна остават извън пределите на редовния касационен контрол, тъй като по съществото си са за необоснованост, поради което не следва да бъдат обсъждани.

Несъстоятелен е доводът, че подсъдимата не се е движила в насрещната лента, а само е навлязла в нея и то в минимална част от същата и че поради тази причина не е нарушила закона и конкретно правилото за движение по чл.42, ал.2, т.2 ЗДвП. За да бъде осъществен от обективна страна фактическият състав на това нарушение, което в случая е единственото инкриминирано на подсъдимата, не е необходимо ППС с целите си габарити да осъществява движение в насрещната лента, а е достатъчно при изпреварването водачът само да навлезе в пътната лента, предназначена за насрещното движение, и по този начин с това свое поведение да създаде опасност или пречки за превозните средства, движещи се по нея. Именно в тези фактически измерения е било и поведението на подсъдимата, когато е настъпил сблъсъка между управляваното от нея МПС и насрещно движещия се л.а. /марка/ . Мястото на удара по широчината на пътното платно еднозначно и непротиворечиво е изяснено от предходните съдилища, като фактическите констатации относно това обстоятелство на практика не се оспорват от защитата. Разположението му недвусмислено показва, че сблъсъкът е настъпил в лентата, явяваща се насрещна считано по посоката на движение на подсъдимата, т.е. в пътната лента, предназначена за насрещното спрямо нея движение. Несъмнено установено е също, че единствената причина за ПТП е неправомерно предприетата от подсъдимата маневра „изпреварване“, извършена без тя да се е уверила, че навлизането й в лентата на насрещно движение не създава опасност за движещите се в нея ППС, както изисква разпоредбата на чл. 42, ал. 2, т. 2 ЗДП. По този начин подсъдимата не е изпълнила задълженията, произтичащи от това правило, вследствие на което от нейното поведение са настъпили общественоопасните последици. Следователно началото на причинно-следствения процес, довел до ПТП и до вредоносния резултат, е поставено именно от извършената от нея неправомерна маневра.

Напълно несъстоятелна е и застъпената от защитника теза, че подсъдимата е предприела маневрата изпреварване, тъй като л.а. /марка/ е бил почти спрял. Такъв факт по делото не е установен и противно на декларативното твърдение в този смисъл, не са налични никакви доказателства в негова подкрепа.

Претенцията на защитата, че следва да намери приложение разпоредбата на чл.15 НК, тъй като осъщественото от подсъдимата деяние е случайно, е лишена от основание. За приложението на чл. 15 НК е необходимо наличието на две условия: деецът да се е съобразил с предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на МПС; и да са налице обстоятелства, при които той да е бил поставен в положение на невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последствия (Р № 318/88 г. на III н. о.). Установено е по делото, че от техническа гледна точка причина за ПТП е предприетата от подсъдимата маневра изпреварване на л.а. /марка/ и навлизането на управлявания от нея автомобил /марка/ от дясната в лявата лента за движение на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно – на място с ограничена видимост поради ляв завой на пътя и когато насрещно се е движил л.а. /марка/ (допълнителна АТЕ стр.107-108), което, както бе посочено по-горе, обосновава допуснато от нея нарушение на чл. 42, ал. 2, т. 2 ЗДвП. От друга страна, установено е, че със скоростта, с която се е движила, подсъдимата е имала техническа възможност да избегне произшествието, ако се е движила в собствената (дясната) лента и не е навлязла в лявата (насрещната) лента (допълнителна АТЕ стр.105). Следователно спрямо поведението на подсъдимата не са налице и двете кумулативни условия за приложението на чл.15 НК – не се е съобразила с предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на МПС, и в конкретната пътна ситуация не е била в положение на невъзможност за предотвратяване на общественоопасните последици, които са настъпили единствено в резултат на собствените й неправомерни действия по извършване на изпреварване, без да създава опасност или пречки за превозните средства, движещи се по насрещната лента. А фактът, че не е управлявала автомобила с превишена или несъобразена скорост, сам по себе си не е фактор, изключващ вината й във формата на небрежност, след като съзнателно е игнорирала задължението си по чл.42 ал.2 т.2 ЗДвП, извършвайки маневрата в зоната на ляв завой, когато е имала ограничена видимост, и при положение, че в насрещната лента логично е била възможна и очаквана появата на други ППС и в частност на автомобили. Всички тези обстоятелства сочат, че тя не е предвиждала настъпването на общественоопасните последици (ПТП с причиняване на смърт и телесни повреди), но в конкретната пътна обстановка и условия е била длъжна и е могла да ги предвиди. Затова подсъдимата не може да се позовава на случайно деяние и да черпи права от собственото си неправомерно поведение, поради което претендираното изключващо виновното й поведение обстоятелство по чл. 15 НК не е налице.

Доводът, че подсъдимата не е допускала и не се е съгласявала с настъпването на общественоопасните последици, не следва да бъде обсъждан. Същият е неотносим към повдигнатото й обвинение деянието да е извършено при форма на вината небрежност, доколкото посочените волеви нагласи касаят формата на вината евентуален умисъл.

Твърдението, че пътят не е имал маркировка и разделителна лента и че това е заблудило подсъдимата относно движението по ширината на платното насочва на претенция за наличие на извинителна грешка по смисъла на чл. 14 НК. В хипотезата на чл.14 ал.2 НК небрежността, като съставомерен субективен признак на престъпното деяние, предмет на настоящото наказателно производство, може да се изключи само ако деецът въобще не е могъл правилно да се ориентира при надлежно насочване на своето внимание и на психическата си дейност. В случая неправилната преценка на подсъдимата на пътната обстановка и конкретно на разположението на автомобила й спрямо ширината на пътя и лентите на движение при предприетото от нея изпреварване не съставлява незнание на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК вр. чл. 42, ал. 2, т. 2 ЗДвП, и юридически не може да бъде интерпретирана като основание, предпоставящо изключване на вината. При установената фактология подсъдимата е имала обективната възможност да формира правилни представи за обстоятелствата от пътната обстановка и за разположението на управлявания от нея автомобил по ширината на пътя и въз основа на тях да вземе необходимите мерки за безопасност на движението чрез адекватна преценка на правомерността на извършената от нея маневра изпреварване съобразно позиционирането на автомобила й в лентите за движение. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че в случая за отговорността на подсъдимата без значение е обстоятелството дали е имало разделителна линия между лентите за движение, тъй като съгласно чл. 15, ал. 3 ЗДвП (чл. 67, ал. 2 ППЗДвП) при липса на маркировка, определяща броя на пътните платна, броят на пътните ленти се определя от водачите, съобразно широчината на платното за движение, широчината на недвуколесните пътни превозни средства и от необходимото странично разстояние между тях.

ІІІ. По възражението на защитата за наличието на предпоставките за приложение на чл. 55 НК.

Съгласието на въззивния съд с извода на първостепенния, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, не е довело до незаконосъобразност на преценката му за отсъствие на предпоставките за определяне на наказанията по реда на чл. 55 НК.

За да се счетат смекчаващите обстоятелства за многобройни, те следва не само да надвишават обичайния брой, но и в съвкупност много силно и съществено да са повлияли за извършването на престъплението, респ. да имат значителна тежест в характеризирането на престъпната дейност и/или на самия деец. В случая съвкупността от броя и относителната тежест на смекчаващите обстоятелства не ги характеризира като многобройни по смисъла на чл. 55 НК. В действителност отчетените смекчаващи обстоятелства - чистото съдебно минало; добрите характеристични данни; младата възраст и че упражнява родителски права спрямо малолетно дете, което отглежда - аритметично не са малко на брой. Но на тях сериозно се противопоставят съществени отегчаващи такива, каквито са причинените общественоопасни последици извън правната квалификация на деянието, включващи леката телесна повреда на малолетното дете Р. С., щетите по автомобила на свидетелите К. и застрашаването на техния живот при осъществения приплъзващ удар в техния автомобил.

Отделно сред смекчаващите обстоятелства липсва такова, което по значение да бъде оценено като изключително по своя характер – да е оказало необичайно силно въздействие върху мотивацията за извършване на престъплението или да има много съществена и значителна тежест в характеризирането на престъпната дейност и/или на дееца. В тази връзка не може да бъде споделен довода на защитата, че добросъвестното процесуално поведение на подсъдимата през цялото време на процеса е изключително смекчаващо обстоятелство. Това нейно поведение изначално не следва да бъде оценявано дори като смекчаващ отговорността й фактор, доколкото то е резултат от изпълнението на процесуалните й задължения, които тя е имала като обвиняема и подсъдима в хода на наказателното производство. Неизпълнението на тези й процесуални задължения е скрепено с определени процесуални санкции и това само по себе си е било достатъчна причина да я мотивира да съблюдава законосъобразно процесуално поведение. В случая не може да бъде придаден характер на изключително смекчаващо обстоятелство и на факта, че подсъдимата сама отглежда малолетното си дете. Този родителски ангажимент с основание е оценен от въззивния съд като обуславящ смекчаване на отговорността й, но в същото време правилно не е възприет като обстоятелство с изключителен характер, доколкото от данните по делото е видно, че освен от подсъдимата грижи за детето й могат да бъдат полагани и от неговия баща Т. С. М. (решение на Районен съд-Етрополе по гр.д №297/19, удостоверение за раждане на детето).

Доколкото констатираните отегчаващи отговорността фактори завишават обществената опасност на деянието, те обективно препятстват възможността да се направи правен извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление се явява несъразмерно тежко за подсъдимата (решение № 181 от 23.06.2015 г. по н. д. № 232/2015 г., ІІ н.о. на ВКС).

С оглед изложеното правилна е преценката на контролираната инстанция, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обусловят приложението на чл. 55 НК.

ІІІ. По възраженията на защитника и повереника за явна несправедливост на наложеното наказание (лишаване от свобода).

В рамките на възприетата правна квалификация на деянието на подсъдимата съгласно установената фактическа обстановка и при оценката на обстоятелствата по чл.54 НК определеното от въззивния съд наказание 5 години лишаване от свобода се явява напълно справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Липсва явна и очевидна диспропорция между това наказание, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и целите по чл.36 НК, от друга страна. По размер то е напълно съответно на извършеното от подсъдимата престъпление по транспорта (чл.35 ал.3 НК).

За правилното определяне съдържанието и обема на наказателната отговорност е необходимо индивидуалната тежест на конкретната проява, имаща различно измерение при всеки отделен случай, да бъде разгледана в комплекс с всички обстоятелства от значение за отговорността, вкл. и с данните за личността на дееца, които определят необходимостта от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие с оглед постигане целите на специалната и генерална превенция. В настоящия казус е намерен в достатъчна степен и е постигнат необходимият справедлив баланс между тежестта на конкретната проява, личността на подсъдимата и смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, от една страна, и отмереното наказание, от друга.

С изключение на неправилното отчитане на добросъвестното процесуално поведение на подсъдимата като смекчаващ фактор (поради изложените по-горе съображения) останалите относими към индивидуализацията на наказанието обстоятелства правилно са установени от апелативния съд. Дейността му по оценката им не е опорочена и не е довела до отмерване и налагане на наказание, несъобразено с принципа за справедливост. Направената корекция относно кръга на смекчаващите обстоятелства в случая не се явява пречка за извод, че САС прецизно е отчел факторите, имащи отношение към определянето на справедливо наказание на подсъдимата; че им направил задълбочен анализ и в резултат на това е стигнал до вярното заключение, че в рамките на приложението на чл. 54 ал. 1 НК справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК е наказание в размер на пет години лишаване от свобода.

В тази връзка правилна е преценката на апелативния съд относно индивидуалната тежест на конкретното престъпление. Деянието на подсъдимата се отличава със завишена степен на обществена опасност. Тя е детерминирана от значителната тежест на извършеното от нея нарушение на правилата за движение – по чл. 42, ал. 2, т. 2 ЗДвП (съгласно залегналото в мотивите на раздел V от ТР № 61/30.12.1980 г. по н.д. № 56/1980 г. ОСНК разбиране навлизането в насрещна лента, по която се движи насрещно превозно средство, се определя като грубо нарушение на правилата за движение) и от тежкия съставомерен вредоносен резултат, значително надхвърлящ законовия минимум „смърт на едно лице и телесна повреда на едно лице“, при който е приложима квалификацията по чл. 343, ал.4 вр. ал. 3 б. „б“ предл. 1 НК. Тази характеристика на деянието й без съмнение налага по-строг поход при определяне размера на наказанието.

Що се касае до данните и фактите за личността на подсъдимата, касационната инстанция намира, че те адекватно са оценени от въззивния съд в насока характеризирането й като лице с ниска обществена опасност.

С направената забележка, че добросъвестното процесуално поведение на подсъдимата неправилно е ценено като смекчаващо отговорността й обстоятелство, останалите обстоятелства от тази категория изчерпателно и коректно са изследвани и в резултат на това като налични такива правилно са установени чистото й съдебно минало; добрите й личностни характеристични данни; младата й възраст; както и че е родител на малолетно дете, което отглежда.

Извън така описаните не се установяват други смекчаващи отговорността й обстоятелства, които да не са били отчетени и съобразени.

Предвид гореизложеното неоснователно е оплакването на защитата, че САС само формално е посочил смекчаващите обстоятелства, като не е отчел, че имат съществен принос и значение при индивидуализиране на наказанието и че част от тях (добросъвестното й процесуално поведение през цялото време на процеса; и че има малолетно дете, което сама отглежда) разполагат със значителен намаляващ отговорността потенциал. В този смисъл без основание е претенцията за неотчитане в достатъчна степен на смекчаващите отговорността обстоятелства и конкретно на тези, за които е акцентирано, че притежават „намаляващ отговорността потенциал“ (още повече, че едното от тях дори няма характеристиките на смекчаващо). Обстоятелствата, които действително имат смекчаващ характер, са оценени напълно адекватно, като на тях не може да се отдаде по-голяма относителна тежест спрямо останалите, имащи значение за определянето на справедливо наказание. Значението и тежестта на смекчаващите обстоятелства в тяхната съвкупност не са пренебрегнати от контролирания съд при индивидуализацията на наказателната отговорност, довела до намаляване на размера на наказанието лишаване от свобода на 5 години. По тези съображения ВКС намира, че обстоятелствата, на които акцентира защитата, не са аргумент (основание) за допълнително намаляване размера на това наказание.

Във връзка с изложеното следва да се напомни, че определянето на наказанието е единен логически процес на цялостна оценка на обстоятелствата, при които е извършено престъплението, поради което преценката за индивидуализацията му не следва да е резултат на формално аритметично сравнение на отделните противопоставими фактори. В случая дейността на САС по индивидуализация на наказанието е съобразена с това принципно положение, като адекватно са оценени степента на обществена опасност и на деянието, и на дееца, както и всички останали обстоятелства, които се явяват смекчаващи и отегчаващи отговорността фактори. Затова не може да бъде направен извод за несъразмерност между санкцията лишаване от свобода и съвкупността от обстоятелствата по чл.54 НК. С оглед на това неоснователни са оплакванията в жалбата на защитника за подценяване/недооценяване приноса и значението на смекчаващите отговорността обстоятелства и оплакванията в жалбата на частните обвинители за неоправдано надценяване на тези обстоятелства за сметка на отегчаващите, както и за недооценяване тежестта на деянието.

Определеното наказание лишаване от свобода е напълно съответно и на целите по чл. 36 НК, тъй като размерът, в който е наложена тази санкция, е от естество да способства за поправителното и превъзпитателно въздействие спрямо подсъдимата и за постигне в цялост на целите по чл. 36 НК. От една страна, установените по делото обстоятелства сочат, че извършеното от подсъдимата престъпление по транспорта поради много тежкия резултат, значително надвишаващ количествения критерий на квалифициращия съставомерен признак, изисква упражняването на по-сериозна наказателна репресия. Същевременно приложената спрямо нея за това деяние наказателна принуда не надхвърля необходимото за поправянето и превъзпитаването й и изключва възможността за създаване в самата нея и в останалите членове на обществото на чувство за безнаказаност. В случая по-голямо снизхождение спрямо подсъдимата би било неоправдано, тъй като не би допринесло за изпълнението на целите на специалната и генералната превенция. От друга страна, следва да се подчертае, че поправянето на дееца и възпирането му от извършване на престъпления се постига не толкова със строгостта на наказанието, колкото с неговата неизбежност. В настоящия казус по-строга наказателноправна репресия спрямо подсъдимата би била неоправдана с оглед личностния й профил и с нищо не би допринесла за постигане целите по чл. 36 НК, които при непредпазливите престъпления са с насока преди всичко „да се създадат условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“ (проф. И. Н., Наказателно право на НРБ, Обща част, книга втора, С.-Р, 1992 г., стр.241-242).

Доколкото срокът на наложеното наказание лишаване от свобода не позволява приложението на чл. 66 НК и доколкото касационният съд не намери основание за намаляване на размера му, не следва да бъде обсъждано оплакването, че неправилно е било отказано прилагането на условното осъждане, както и направеното в тази насока искане.

В жалбата на защитата не е заявено недоволство от размера на допълнителното наказание лишаване от правоуправление (утвърден от въззивния съд на 7 години), като липсва и претенция за намаляването му. Този факт не е пречка касационната инстанция да се произнесе относно срока на това наказание в аспект намаляването му, но в случая настоящият състав не намира основание за това. Относно допълнителното наказание е изпълнено изискването на чл.49 ал.2 НК – срокът на лишаването от право да надвишава срока на наказанието лишаване от свобода най-много с три години. Освен това размерът на допълнителното наказание като част от комплексната санкция се явява определен при съобразяване с разпоредбата на чл. 57, ал. 2 НК, доколкото в своята съвкупност основното наказание (в размер на 5 години) и допълнителното наказание (в размер на 7 години) напълно отговарят на тежестта на извършеното престъпление и на личността на подсъдимата, както и на целите по чл. 36 НК. Т.е., като елемент от наложената комплексна санкция допълнителното наказание е съответно на обществената опасност на деянието и на дееца, на тежестта на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което не се явява несъразмерно тежка санкция за извършеното от С. М. престъпление. Срокът на допълнителното наказание в пълна степен обслужва и постигането на целите по чл. 36 НК и най-вече на основната цел на наказанието - да се поправи и превъзпита подсъдимата към спазване на законите и в частност регламентиращите движението по пътищата. Затова допълнителното наказание лишаване от право да се управлява МПС, като елемент от комплексната санкция, също е справедливо.

По тези съображения не е налице и претендираното (в различни аспекти) от защитника и повереника касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Изложеното дотук мотивира касационната инстанция да приеме, че след като не се установяват сочените в жалбите касационни основания, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 11 от 10.01.2025 г. на Апелативен съд – София, постановено по ВНОХД № 547/2024 г. по описа на същия съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: