Отмяна на осъждане за ползване на чужда банкова карта заради процесуални нарушения

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 573

гр. София, 22.12.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,

в публично заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година

в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретаря Г. Иванова в присъствието на прокурора Р. Славова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА н. дело № 947 по описа за 2024 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Л. Г. П. – адв. З. против въззивно решение № 153/10.09.2024 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 287/2024 г.

В жалбата, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, са изложени доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Изтъква се, че с внасянето на отделен обвинителен акт срещу Л. П. за престъпление по чл. 249 от НК (след отделяне на материалите от друго наказателно производство, водено за престъпление по чл. 116 от НК) е допуснато нарушаване на принципа reformatio in pejus (забраната за влошаване положението на подсъдимия). Поради това се иска отмяна въззивното решение и постановената с него първоинстанционна присъда и прекратяване на производството по това обвинение. Аргументира се и теза за явна незначителност на обществената опасност на деянието, като се претендира прилагането на чл. 9, ал. 2 от НК.

Прокурорът от ВКП и особеният представител на частните обвинители – адв. Н. М., изразяват становище за неоснователност на жалбата. Считат, че атакуваният въззивен съдебен акт е правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила.

В последната си дума подсъдимият иска да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С решение № 153 от 10.09.2024 г., постановено по ВНОХД № 287/2024 г., Пловдивският апелативен съд , е потвърдил присъда № 30 от 29.03.2024 г. по НОХД № 343/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с която подсъдимият Л. Г. П. е бил признат за виновен в това, че в периода от 14.09.2020 г. до 16.09.2020 г. в [населено място] и в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е използвал платежен инструмент – банкова (дебитна) карта с № ***, издадена от „Банка ДСК“ АД на името на К. Д. К., без съгласието на титуляря – нейните наследници Д. Л. П. и М. Л. П., като е извършил десет трансакции – тегления в размер на по 400 лв., като всички тегления са на обща стойност 4000 лв. и деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, вр. чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК е бил осъден на1 ( една) година и 6 (шест) месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 4000 лева.

На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание „лишаване от свобода“ е отложено за срок от 3 (три) години.

Касационната жалба е основателна .

Възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразило се в нарушение на забраната за reformatio in pejus , е мотивирано с това, че първоначално подсъдимият е бил предаден на съд само по обвинение за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6а и т. 7 от НК (по което е било образувано НОХД № 94/2022 г. на Пловдивския окръжен съд), а след връщането на делото на ДП поради констатирани конкретни процесуални нарушения (предубеденост на прокурора, изготвил обвинителния акт, поради участието му като статист в проведен следствен експеримент) впоследствие е бил внесен обвинителен акт за две престъпления – по чл. 116, ал. 1, т. 6а и т. 7 от НК и по чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Въз основа на този обвинителен акт е било образувано НОХД № 1404/2022 г. на окръжен съд – Пловдив, но след повторното връщане на делото на фазата на ДП (протестирано, но потвърдено от Пловдивския апелативен съд с определение № 454/05.12.2022 г. по ВЧНД № 481/2022 г.) прокурорът разделил материалите по делото и внесъл обвинителния акт по настоящото производство за престъпление по чл. 249, ал 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Същевременно бил внесен и обвинителен акт за квалифицирания състав на убийството, по който е образувано НОХД № 2269/2022 г. пред окръжен съд - Пловдив. Защитата настоява, че дори след разделяне на материалите по ДП и образуването на две отделни дела, едното от които за престъплението по чл. 249 от НК, е нарушена забраната за влошаване на положението на подсъдимия, тъй като събраните доказателства по първоначално воденото производство за престъпление по чл. 116 от НК (изцяло снимани от същото ДП) са едни и същи с тези, обосновали и новото обвинение по чл. 249 от НК.

ВКС не споделя тезата за нарушаване на принципа за reformatio in pejus , но намира, че са допуснати други особено съществени нарушения на процесуалните правила, които са довели до категорично ограничаване на правото на защита на подсъдимия – касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК.

Настоящото производство по обвинение за престъпление по чл. 249 от НК е второ по ред, като то е въз основа на обвинителен акт, по което първоначално е било образувано НОХД № 840/20123 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. В проведеното разпоредително заседание (на 17.05.2023 г.) и във връзка с направено от защитата възражение за нарушаване на принципа за влошаване положението на подсъдимия (с внасянето на отделен обвинителен акт за престъпление по чл. 249

от НК) съдът се е произнесъл, приемайки го за неоснователно, като по този повод е изложил подробни съображения – основно поради това, че прокурорът е изпълнил указанията на Пловдивския апелативен съд (по определение № 454/05.12.3033 г. по ВЧНД № 481/2022 г. да приложи чл. 216, ал. 2 от НК като отдели материалите за престъплението по чл. 249 от НК от основното дело, водено срещу подсъдимия за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6а и т. 7 от НК. След това съдът се е занимал с други проблеми на обвинителния акт, като е констатирал съществено процесуално нарушение във връзка с непълнота на фактологията за обективната страна на престъплението. Затова е прекратил съдебното производство и е върнал делото на окръжна прокуратура – Пловдив за отстраняване на процесуалните нарушения .

Това определение е било обжалвано и протестирано пред Пловдивския апелативен съд, който с определение № 239/13.06.2023 г. по ВНЧД № 250/23 г. е уважил протеста и е отменил прекратяването на съдебното производство, а частната жалба на адв. З. е оставил без разглеждане.

След връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, по НОХД № 840/2023 г. е било проведено ново разпоредително заседание (на 11.09.2023 г.), без уважение е оставено искането за прекратяване на съдебното производство (отново обжалвано по ВНЧД № 414/2023 г., като жалбата е оставена без разглеждане) и в следващото с. з. делото е било разгледано по глава 27 от НПК. Постановена е била присъда № 70/27.09.2023 г., с която подсъдимият е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 249 от НК.

По жалба на защитника на подсъдимия е било образувано въззивно производство по ВНОХД № 539/2023 г., като с постановеното по него решение № 7/02.02.2024 г. първоинстанционната присъда е била отменена и делото върнато за ново разглеждане – поради пороци, свързани с процедурата по гл. 27 от НПК и липса на мотиви, вкл. отсъстващ анализ и яснота по въпроса за липсата на съгласие на титуляра и доколко наследниците могат да дават такова съгласие, като е направена разлика между правоприемство на парите по сметката на наследодателя и правата на титуляра на платежния инструмент, респ. и възможността да дава съгласие за ползването му.

Именно след този съдебен акт е било образувано настоящото производство по НОХД № 343/2024 г. , по което е била постановена присъдата, потвърдена от въззивния съд по ВНОХД № 297/2024 г. и чието решение е непосредствен обект на касационна проверка.

За да отхвърлят възраженията за нарушаване на принципа за reformatio in pejus и двете инстанции са се позовали на преклузията по чл. 320, ал. 2 от НПК - за това, че в проведеното разпоредително заседание пред първоинстанционния съд при обсъждане на въпроса по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК защитата на подсъдимия ясно заявила, че на досъдебното производство не са били допуснати съществени процесуални нарушения.

ВКС намира, че доводи за приложение на принципа за reformatio in pejus , не могат да бъдат споделени. Макар да не се съгласява с изложеното от Пловдивския апелативен съд становище (по определение № 454/05.12.2022 г. по ВНЧД № 481/2022 г.), което е дало основание на прокурора да отдели материалите за престъплението по чл. 249 от НК (от делото, водено за престъпление по чл. 116 от НК) и да внесе отделен обвинителен акт, факт е, че такова отделяне е предприето при условията на чл. 216, ал. 2 от НК. От формална гледна точка престъплението по чл. 249 от НК не е по-тежко наказуемо (от първоначалното воденото за престъпление по чл. 116 от НК), като както преди отделянето му от делото с обвинение по чл. 116 от НК, така и след това, не е имало акт за разрешаването му по същество, евентуална жалба и последващо връщане, при което положението на подсъдимия да е влошено вкл. от гледна точка на полагане на по-големи усилия за осъществяване на защитата. Проблемите, свързани с това отделяне обаче неоправдано са били разглеждани единствено на плоскостта за нарушаване на принципа за reformatio in pejus – поради това, че част от възраженията на защитата са били формулирани по този начин. Всъщност, фокусът на внимание е изместен от съществен въпрос, а именно доколко фактите за деянието по чл. 249 от НК, понастоящем разглеждано в отделно производство, са обхванати от фактологията, обосноваваща признака за убийство с користна цел съобразно първоначалното обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК. Част от възраженията на защитата са били именно поради това, че при едни и същи доказателства и факти, на подсъдимия последно са били повдигнати две обвинения, отделени в самостоятелни обвинителни актове, по които са образувани отделни съдебни производства.

ВКС не е в състояние да предостави отговор на този въпрос, тъй като освен че не е разглеждан от предходнте инстанции, то не разполага и с обвинителния акт и материалите по основното дело (за престъплението по чл. 116 от НК), от което са отделяни материали, формиращи настоящото. Същевременно, след като е сезиран с жалба срещу потвърденото осъждане на подсъдимия за престъплението по чл. 249 от НК, както и съобразявайки част от направените от защитата възражения, ВКС не би могъл да пренебрегне присъствието на допуснатите особено съществени нарушения на процесуалните правила, които са довели до ограничаване на правото на защита в две основни направления.

На първо място, историята на съдебното производство сочи, че на фаза разпоредително заседание и при последващите проверки съдебните инстанции са се занимавали с отделни неясноти и проблеми по повод посочени в обвинителния акт обективни и субективни признаци на престъплението по чл. 249 от НК, както и с процедурните изисквания по гл. 27 от НПК. Поради недостатъчно осмисляне на част от същината на възраженията на защитата обаче (погрешно представяни като нарушение на reformatio in pejus ), без внимание е оставено изясняването на елемент от състава по чл. 249 от НК, а именно „…ако деянието не съставлява по-тежко престъпление…“ Тази формулировка изисква не само деянието изобщо да не е по-тежко (в случая от това по чл. 116 от НК), но и да не обуславя състав на по-тежко наказуемо престъпление. При данните, че на подсъдимия П. първоначално е било повдигнато обвинение на ДП за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК (убийство с користна цел), а след това от него са отделени материали за престъпление по чл. 249 от НК (поради ползване на банковата карта на съпругата му след смъртта й), то е било необходимо прокурорът да поясни, а съдът да провери (още в разпоредителното си заседание), дали фактите, обуславящи деянието по чл. 249 от НК, са включени в понастоящем отделеното производство за съставомерно деяние по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК. Нито първата, нито въззивната инстанция са разглеждали този въпрос, от чието разрешаване зависи съдбата на производството по настоящото дело – дали то да бъде прекратено (както е искала защитата, макар при погрешно формулирана теза) или да продължи, както очевидно е процедирано в случая.

На второ място, по никакъв начин не може да бъде подминато и оставено без адекватно разглеждане и друга част от съдържанието на внесения обвинителен и прякото му отношение към пълноценно осъществяване на правото на защита, както и проявеният съдебен подход и на двете инстанции по същество. Процесуалната екзотика, довела в крайна сметка до разделяне на основното дело на две части (участие на прокурор като статист в следствен експеримент) е продължена и понастоящем е доведена до непознати за съдебната практика измерения. Въпреки индикациите за отделяне на материали от основното дело за престъпление по чл. 249 от НК и внасяне на отделен обвинителен акт (което прокурорът некоректно е оправдавал с дадени му от апелативния съд указания, макар всъщност да му е предоставено правото на преценка дали да стори това или не), в обстоятелствената част на същия са включени факти с изключително проблематично съдържание, което не само не отговаря на диспозитива на внесеното обвинение, но и предпоставя изводи за виновност по другото обвинение, за което е внесен отделен обвинителен акт и наказателната съдба на подсъдимия по него изобщо не е била разрешена. Извън отразяването на данни за влошаване на отношенията между подсъдимия и фактическата му съпруга, в обвинителния акт изрично са посочени и други факти (възпроизведени дословно в мотивите на двете съдебни инстанции), а именно: „...Помислил, че ако в удобен момент инсценира самоубийството на К., цялото й имущество и бизнес ще остане на децата, респ. на него като техен законен представител….“ , както и „Така, още на следващия ден – 11.09.2020 г. обв. П. умъртвил умишлено К. К., като опитал да представи убийството като инцидент…“ Тези факти, както и други със сходен смисъл, могат да имат отношение към другото по-тежко обвинение, за което се води производство, но не и към обвинение по чл. 249 от НК. Чрез включването на подобни факти, които нямат, а и не биха имали отношение към отделеното като самостоятелно престъпление по чл. 249 от НК, е реализирано категорично нарушаване на презумпцията за невиновност, която има фундаментално значение за справедливостта на процеса – подсъдимият е обявен за виновен в убийство преди изобщо по този въпрос да е проведено съдебно производство и да има окончателна присъда. Това не само не е забелязано (или ако е забелязано просто е отминато с мълчание) от двете инстанции, но и е възпроизведено в мотивите - изцяло. Защитата също не е казала и дума по този въпрос въпреки драстичното разминаване между фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и неговия диспозитив, касаещи обвинение за престъпление по чл. 249 от НК. И даже подсъдимият е признал фактите по същия този обвинителен акт, а съдът най-общо е приел, че те се подкрепят от доказателствата от ДП без изобщо да констатира какъвто и да е порок.

ВКС намира, че при формулиране на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт е приложен недопустим процесуален подход, което е довело до категорично ограничаване на правото на защита на подсъдимия, непоправимо от настоящата инстанция. В разпоредителното заседание окръжният съд е имал възможност да констатира този недостатък и да върне делото за ново разглеждане на ДП, като съответно укаже на прокурора да лимитира фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт до онези, които имат отношение към съставомерността на деянието по чл. 249 от НК, за което той е бил предаден на съд с отделно обвинение (от онова, за което се води друго производство). Коректното изложение на фактите в обстоятелствената част имат пряко отношение към реализиране на възможен избор на защита, вкл. чрез тяхното признаване по реда на глава 27 от НПК. В случая този избор е бил направен без ясно осъзнаване, а и разясняване от съда на риска от включването на факти, които имплицитно съдържат признание за вина за друго престъпление, за което подсъдимият се счита за невинен до доказване на противното.

ВКС не може да поправи констатираните нарушения, но това може да бъде сторено чрез отмяна на въззивното решение и потвърдената с него присъда и връщане на делото на първата инстанция за разглеждане от друг съдебен състав от стадия на разпоредителното заседание. В изпълнение на своите задължения първоинстанционният съд следва да констатира нарушението на презумпцията на невиновност чрез включването на факти в обвинителния акт за престъпление по чл. 249 от НК, предпоставящи изводи за вина за друго престъпление, за което се води друго наказателно производство и по което няма постановена осъдителна присъда, като укаже на прокурора да приведе фактите в обстоятелствена част с онези, които имат отношение към съставомерност на деянието по чл. 249 от НК. Последното важи и за всички елементи от състава, включително за това, че „..деянието не съставлява по-тежко престъпление…“, респ. че не е включено в състава на такова.

С оглед гореизложеното и на основание чл. 354 ал. 3, т. 2, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 153 от 10.09.2024 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 287/2024 г. и потвърдената с него присъда № 30/29.03.3024 г. по НОХД № 343/2024 г. на Пловдивския окръжен съд И ВРЪЩА делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд от друг съдебен състав от стадия на разпоредителното заседание.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.