Въззивният съд е длъжен да назначи експертиза при спор за местоположение на подобрения

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 60194

гр. София, 03.12. 2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова и прокурора………………..

като изслуша докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3345 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Н. Г. и Н. А. Г., чрез адв. П. М., срещу въззивно решение № 58/15.07.2020 г. постановено по възз.т.д. № 76/2020 г. по описа на Бургаския апелативен съд в частта му, с която потвърждавайки решение № 552/10.01.2020 г. по т.д. № 483/2019 г. на Бургаския окръжен съд, касаторите са осъдени да заплатят на „Андонови” ООД сумата 18 098.26 лева, представляваща стойността на направени от дружеството – наемател полезни разноски (подобрения) в имота им - масивна сграда с площ от 20.60 кв.м (част от автомивка), настилка с базалтови плочи, ограда, инфраструктура към автомивка и тръбен кладенец (сонда). Въззивното решение в останалата част, с която е отхвърлена претенцията на „Андонови” ООД до предявения размер от 65 933 лв. (след направен частичен отказ от иска), не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в осъдителната му част и се иска неговата отмяна.

Ответната страна в касационното производство - „Андонови” ООД, чрез адв.Н. Д., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 166/11.03.2021 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправните въпроси за възможността въззивният съд в условията на ограничен въззив да събира нови доказателства, когато въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд (неправилно установяване на факт) и за служебно назначаване на експертиза.

По тези въпроси в т.3 от ТР № 1/2013 г. по т. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен (т.е. и без да има искане за това), да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с установяването на факти или за необоснованост на фактическите констатации, поставени в основата на първоинстанционното решение, които са от значение за решаването на спора, вкл. и когато е необходимо да се назначи експертиза, или доказателствата са необходими за служебно прилагане на императивна материолноправна норма. При наличие на предпоставките по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК въззивният съд има задължение да събере всички допустими, относими и необходими доказателства, установяващи обстоятелства от съществено значение за изясняване на делото от фактическа страна. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено, че ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице. Достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт.

От тази задължителна практика и от разпоредбата на чл. 201 ГПК следва, че когато предвид оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправна норма може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва да допусне изслушването на нова експертиза, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелства по делото, изискващи специални знания на вещо лице. При положение, че необходимост от отговор на такива въпроси възникне с оглед съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, съдът би следвало да допусне нова експертиза – в това число и служебно, на която да формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда (в с.см. - решение № 186/ 23.01.2019 г. по гр.д. № 1149/2018 г., I г.о., решение № 106/02.07.2020 г. по гр. д. № 1897/2019 г., ІV г. о. и др.).

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

Предмет на касационното производство е решението на въззивната инстанция в осъдителната му част, с която жалбоподателите са осъдени да заплатят на „Андонови” ООД стойността на извършени от дружеството подобрения в наетия с цел търговска дейност и използван като автомивка имот на наемодателите – ответници, а именно: масивна сграда с площ от 20.60 кв.м (част от автомивка), настилка с базалтови плочи, ограда, инфраструктура към автомивка и тръбен кладенец (сонда), чиято обща стойност е прието, че възлиза на сумата 18 098.26 лв. Съдът е посочил, че

договорът за наем между страните е сключен на 19.03.2012 г. за срок от пет години, който е изтекъл към момента на завеждане на иска и действието му не е продължено. Проведено е производство по предварително обезпечаване на доказателствата, предмет на ч. гр. д. № 2785/2017 г. на Бургаския районен съд, приложено по настоящото дело.

За да потвърди решението на първата инстанция, с което искът е уважен за стойността на посочените по-горе работи, апелативният съд е приел, че съгласно сключения между страните договор за наем, имотът е отдаден на дружеството за осъществяване на търговска дейност и във връзка с това, по възлагане от наемодателите ищецът е предприел необходимите действия по изграждането и въвеждането на имота в експлоатация като временен търговски обект (автомивка). Относно извършването на подобрения, в чл. 6, ал. 2 от договора е предвидено, че наемателят има право да подобрява вещта само със съгласието на наемодателя. Съгласно чл. 6, ал. 6 наемателят поел задължение след прекратяването на договора да върне вещта в същото състояние, в което е била предадена, или всички извършени от него подобрения да бъдат приспаднати от наемната цена. Стойността и срока за приспадане следвало да бъдат оформени в отделен анекс, какъвто страните не спорят, че не е бил сключен.

Съдът е посочил, че строителните работи в имота са били извършени от наемателя със съгласието на наемодателите, като още с подписването на договора последните се задължили да осигурят необходимите разрешителни за използването на обекта като автомивка, предоставили са съответното пълномощно на ищеца и всички книжа за строителството са издадени на тях като титуляри.

Жалбоподателите - наемодатели са оспорили иска, като са въвели възражения за липса на договорно основание за заплащането на претендираните подобрения; за изтекла погасителна давност на вземането, която според тях е започнала да тече от момента на извършването им; за незаконност на извършеното строителство, както и че част от претендираните за заплащане подобрения по местоположение попадат в съседен на техния имот.

Правилно въззивният съд е приел за неоснователно правопогасяващото възражение за изтекла давност, тъй като петгодишният давностен срок започва да тече от момента на предаване на имота след прекратяване на наемния договор през 2017 г., който е и моментът на получаване на престацията, а не от датата на извършване на подобренията (през 2012 г.).

Също правилно съдът е тълкувал и приложил клаузата по чл.6, ал.6 от договора, според която наемателят разполага с възможност за избор – да върне имота в състоянието отпреди договора, т.е. - да демонтира построеното (това, което е възможно) или, ако върне имота с подобренията, тяхната стойност да бъде приспадната от наемната цена, за което страните ще постигнат допълнително съгласие. Следователно, и в двата случая уговорките изключват възможността наемодателят безвъзмездно да запази и да се ползва от изграденото в имота. Поради това, липсата на сключен анекс за стойността на построеното и начина на евентуално приспадане от наемната цена, няма връзка с правото на наемателя да претендира разноските за подобренията, които са били необходими, за да бъде ползван наетия обект по предназначение.

Видно от представения договор за наем, при подписването му наемодателите се задължили да предадат недвижимия имот в състояние, отговарящо на ползването му за търговска дейност като автомивка – чл.1, ал.2 и чл.5, а наемателят се задължил да поддържа вещта в състояние, което я прави годна за използване по начина указан в чл.1, ал.2 (за търговска дейност). Безспорно е установено по делото, че със знанието и съгласието на наемодателите за срока на действие на договора наемателят е изградил и въвел в експлоатация обекта като автомивка. Правилно въззивната инстанция е посочила, че съгласно приетото с ТР № 85/1968 г. по гр. д. № 149/68 г. на ОСГК на ВКС, отношенията между държателя на чужд недвижим имот (какъвто е наемателят) и собственика по повод извършените подобрения в имота се уреждат в съответствие с договора между страните и израз на такова споразумение е записаното в чл.6, ал.6 от наемния договор. От съдържанието на цитираната клауза, разбирано в смисъла на останалите уговорки и целта на договора, не може да бъде направен извод, че за подобренията, които са трайно прикрепени, не могат да бъдат отделени и имат полезен ефект за имота, заплащане не се дължи, доколкото подобно тълкуване е в противоречие както с действителната воля на страните, така и с общия правен принцип за недопускане на неоснователното преминаване на блага от едно имущество в друго. Поради това, неоснователни са изложените в тази връзка доводи в касационната жалба за липса въобще на основание (договорно или извъндоговорно) да се ангажира отговорността на наемодателите за заплащане на разходите за процесните подобрения. Извършвайки тези разходи, наемателят – ищец е изпълнил всъщност задължението на наемодателите да предадат наетата вещ в надлежно състояние, отговарящо на предвиденото ползване (чл.230, ал.1 ЗЗД). Същото обстоятелство се установява и от съдържанието на пълномощното от 19.03.2012 г. - за „извършване на всякакви фактически и правни действия във връзка с необходимото строителство” в имота от наемателя. В тази връзка, в практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че когато страните са обвързани от договор за наем и наемателят направи подобрения със съгласието на наемодателя, страните могат да уговорят за чия сметка ще останат извършените разноски. Когато в договора не е постигнато съгласие кой поема разноските, приложение намират правилата за водене на чужда работа без пълномощие или за неоснователно обогатяване. Разноските за подобрения не могат да останат за сметка на наемателя без изричното му съгласие за това, или при съгласието му да бъде компенсиран чрез по-благоприятни условия на наемния договор. Доказателствената тежест да установят последното обстоятелство е на жалбоподателите, което те не са сторили, както е приел и въззивният съд. В случая, след като страните по разглеждания договор са постигнали съгласие наемателят да извърши всички строителни работи в наетия имот (за да може обекта да се ползва по предназначение за търговска дейност като автомивка), то дори и без наличието на изрична уговорка, наемодателите ще дължат заплащане на разходите, тъй като построеното в имота ги ползва.

От данните по делото и изложените в исковата молба фактически основания, от които ищецът черпи правата си, съдът е посочил, че претенцията е за заплащане на разходите за извършени на договорно основание строителни работи в имота, след прекратяването на наемния договор. С решението в частта му, която е предмет касационното производство, обсъждайки събраните доказателства, въззивният съд е приел, че масивната едноетажна постройка от 20.60 кв.м, тръбен кладенец (сонда), инфраструктура към автомивката (маслоуловител, канализация и пречиствателно съоръжение), настилка от базалтови плочи и ограда, са трайно прикрепени към имота и не подлежат на преместване. Досежно тръбния кладенец, масивната едноетажна постройка и оградата, жалбоподателите са изложили оплаквания във въззивната си жалба и в съдебно заседание от 25.06.2020 г., че местоположението на същите попада (на кладенеца – изцяло, а на постройката и оградата – отчасти) в съседен имот. Твърдяли са, че първоинстанционният съд е кредитирал заключението на СТЕ в производството по обезпечаване на доказателства и е отказал назначаване на експертиза в настоящото производство, без да вземе предвид, че в допълнителното си заключение по ч. гр. д. № 2785/2017 г. на РС – Бургас вещото лице е посочило, че спорният тръбен кладенец не се намира в имота на наемодателите. Въпреки тези оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с установяването на фактите за действителното местоположение на част от подобренията, респ. за необоснованост на фактическите констатации, въз основа на които е прието, че на наемателя – ищец се дължи тяхната стойност, въззивната инстанция в нарушение на процесуалните правила по чл.266 ГПК е отказала събирането на доказателства и назначаването на нова експертиза.

Относно тръбния кладенец, необосновано съдът е отдал решаващо значение само на издаденото разрешително за водовземане на подземни води от 17.09.2012 г. и на тази база е приел, че изграденото съоръжение се намира в имота на ответниците. Посочвайки, че допълнителното експертно заключение на СТЕ в производството по обезпечаване на доказателства не съдържа категоричен отговор по този въпрос, както и че според вещото лице е необходимо точно геодезическо заснемане за да се установи местоположението на кладенеца, въззивният съд е следвало не само с оглед искането на жалбоподателите, но и служебно да допусне изслушването на нова експертиза за изясняването на спорните обстоятелства.

При данните по делото и дадения отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, настоящата инстанция намира за основателно оплакването в касационната жалба, че в нарушение на чл.266, ал. 3 от ГПК въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателите в откритото съдебно заседание от 25.06.2020 г., като неправилно е приел, че първоинстанционният съд не бил допуснал процесуални нарушения при произнасянето си и събирането на доказателствата, както и че не били налице предпоставките на закона, въз основа на които може да бъде допусната съдебно-геодезическа експертиза, която да установи точното местоположение на тръбния кладенец, оградата и масивната постройка от 20.60 кв.м, респ. да даде отговор на въпроса попадат ли те изцяло или части от тях в съседни имоти.

Така установените процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, са съществени, тъй като са се отразили на правилността на въззивното решение в обжалваната му част. В резултат на недопускането на поисканите от жалбоподателите доказателства и неназначаването на нова съдебна експертиза делото е останало неизяснено от фактическа страна относно посочените по-горе спорни обстоятелства, релевантни за размера, до който е основателен иска.

По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение в обжалваната му част, като неправилно, следва да бъде отменено. Тъй като допуснатото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила налага извършването на нови съдопроизводствени действия по събирането на доказателства, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав на окръжния съд.

При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция следва да изпълни дадените по-горе в мотивите указания за събиране на доказателства. При постановяването на новото въззивно решение окръжният съд следва да обсъди новите доказателства в съвкупност с вече събраните по делото и въз основа на това да направи изводите си за размера, до който е основателна претенцията на ищеца.

Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните за разноските, направени за настоящото касационно производство.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав наТрето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 58/15.07.2020 г. постановено по възз.т.д. №76/2020 г. по описа на Бургаския апелативен съд в обжалваната му част , с която е потвърдено решение № 552/10.01.2020 г. по т.д. № 483/2019 г. на Бургаския окръжен съд и касаторите А. Н. Г., с ЕГН – [ЕГН], и Н. А. Г., с ЕГН – [ЕГН], са осъдени да заплатят на „Андонови” ООД – [населено място], представлявано от управителя К. А., общо сумата 18 098.26 лева, всеки от тях сумата по 9 049.13 лв., представляваща полезни разноски за построените от ищеца в ПИ с идентификатор ...................... - масивна сграда с площ от 20.60 кв. м – част от съоръжение автомивка, настилка с базалтови плочи, ограда, инфраструктура към автомивка и тръбен кладенец, ведно със законната лихва, считано от 20.06.2018 г. до окончателно изплащане на сумата; както и в частта за разноските .

ВРЪЩА делото на Апелативен съд – Бургас за ново разглеждане от друг въззивен състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.