Отговорност при причиняване на смърт по непредпазливост след умишлен побой

Текстът на акта

Ключови фрази

Непредпазливо убийство вследствие на умишлено нанесена телесна повреда * смесена вина * евентуален умисъл * изменение на решението по гражданския иск * механизъм на причиняване на телесна повреда или смърт

Р Е Ш Е Н И Е

№ 130

Гр. София, 21 февруари 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА

и след становище на прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 892/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Л. П. М. чрез упълномощения му защитник адв. В. П. срещу въззивно решение на Апелативен съд-София, НК, 10-ти наказателен състав, № 268/07.07.2023 г., постановено по в.н.о.х.д № 1213/2023 г.

В касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 - 3 от НПК и се правят алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение с отхвърляне на гражданските искове срещу него; за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд; за изменяване на решението и преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наложеното наказание с отхвърляне на предявените граждански искове.

Оплакванията от касационната жалба на защитата се поддържат с доводи за неправилна квалификация на деянието, поради липса на безспорни доказателства за умишлено причиняване от подсъдимия на средна телесна повреда на пострадалото лице, както и поради доказателствена необезпеченост на фактическите изводи на въззивния съд за механизма на извършване на деянието и този на причиняване на телесното увреждане, от което е настъпила неговата смърт. Защитата излага съображения за неправилна оценка на заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза в частта относно механизма на получаване на черепно мозъчната травма на пострадалия, респективно за субективната страна на деянието по чл. 124 от НК, като счита, че по делото липсват доказателства за умисъл от страна на подсъдимия за причиняване на средна телесна повреда, а са налични такива само за леко телесно увреждане. Аргументира становището си със заключението на медицинската експертиза, в която са приети за възможни три варианта на причиняване на уврежданията в областта на главата на пострадалото лице, като експертите не могат да определят кой от тях е приложим, а съдът е възприел вариант и механизъм, който не се намира в кореспонденция с останалите доказателства по делото и е основан на превратен анализ на събраните доказателства. Отделно се навеждат и пространни доводи за неправилна оценка на обясненията на подсъдимия в частта за протичане на инцидента. Последното се твърди, че е довело до опорочаване на изводите на въззивния съд по фактите относно механизма на нанасянето на процесните удари, които са противоречиво изложени в решението на САС, доколкото настъпването на средната телесна повреда се приема за резултат от ударите, които подсъдимият е нанесъл в областта на главата на пострадалия и от съприкосновението й с терена след като деецът го е блъснал назад с цел да го увреди със средно телесно увреждане, което противоречи на състоянието на М., след употреба на алкохол и при наличие на афект, предизвикан от поведението на О. по предходно нападение.

Излагат се доводи за превратно оценяване на показанията на свидетелката А. за състоянието на пострадалия при постъпването му в медицинското заведение след инцидента и за отказа на контролираните съдилища да назначат повторна медицинска експертиза относно причината за мозъчния кръвоизлив при отчитане на заболяването хипертония, от което О. се е лекувал. При тази доказателствена непълнота се намира за недоказана причинната връзка между поведението на подсъдимия по увреждането на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат, който е настъпил по болестни причини.

Оспорва се тезата на въззивния съд, че деянието не е извършено в състояние на неизбежна отбрана, алтернативно при мнима неизбежна отбрана, като се твърди недооценка на въздействието на предшестващото нападение от пострадалия и психологичното състояние на подсъдимия, до което то е довело.

Явната несправедливост на наказанието се мотивира с неправилната му индивидуализация, чрез превратен анализ на доказателствата от значение за личната обществена опасност на дееца, както и с неправилното приложение на материалния закон чрез прилагане на по-тежка квалификация на деянието, която е несъответна на доказателствата за поведението на подсъдимия в хода на инцидента с пострадалия. Оспорва се и приложението на чл. 68, ал.1 от НК, поради липса на изискуемите предпоставки за това, а именно осъждане по настоящото дело за умишлено престъпление.

Гражданската отговорност на подсъдимия се счита за неправилно ангажирана при прекомерно завишен размер на обезщетението за вреди и поради неговата недоказаност, както и поради неглижиране на приноса на пострадалия за настъпване на инцидента.

В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия адв. П. поддържа изцяло касационната жалба с релевираните оплаквания срещу решението на САС в наказателната и гражданска част по изложените в тяхна подкрепа съображения, както и с инкорпорираните в същата алтернативни искания за отмяна или изменение на въззивното решение. По отношение на гражданската част на присъдата моли да се отчете пледоарията й пред апелативния съд и изложените подробни доводи за отмяна на присъдените обезщетения за вреди като неоснователни и недоказани.

Подсъдимият М. в последната си дума пред ВКС моли да се намали наложеното наказание.

Пред ВКС гражданският ищец и частен обвинител А. С. се явява лично. Представлява се от повереника си, адв. Л., която изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за оставяне в сила на въззивното решение, поради доказателствено обезпечени фактически изводи на въззивния съд за поведението на подсъдимия по умишлено причиняване на телесните увреждания, довели до смъртта на пострадалия и поради претърпените от наследниците му неимуществени вреди, за които са присъдени справедливи обезщетения.

Гражданските ищци и частни обвинители Й. Р., действаща със съгласието на А. А. и О. Р., редовно уведомени не се явяват пред ВКС.

Представляват се от служебно назначен повереник /особен представител/ адв. А., който пред ВКС изразява становище за оставяне в сила на въззивното решение в наказателната и гражданска част и за отхвърляне на касационната жалба на защитата, поради липса на съществени процесуални нарушения и правилно приложение на материалния закон.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира касационната жалба на подсъдимия за неоснователна и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила като законосъобразно постановено. Наложеното наказание преценява като определено при неправилна оценка на тежестта на отегчаващите обстоятелства, което е в полза на подсъдимия, но при липса на протест не може да се коригира.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди касационната жалба на подсъдимия и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда №16/09.06.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 456/21 г. по описа на Окръжен съд-София подсъдимият Л. П. М. е признат за виновен в това, че на 12.08.2020 г. около 17.30-18.00 часа в [населено място], [улица] по непредпазливост е причинил смъртта на О. Р. С., настъпила на 11.09.2020 г. вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда, представляваща разстройство на здравето временно опасно за живота, поради което и на осн. чл.124, ал.1, пр.2, вр. чл.129, ал.1 от НК и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години, при първоначален общ режим на изтърпяване, на осн. чл. 57, ал.3 от ЗИНЗС.

С присъдата на окръжния съд подсъдимият М. е осъден да заплати в полза на гражданските ищци Й. Р., действаща със съгласието на А. А. и О. Р., действаща със съгласието на законния си представител К. И. Х. обезщетение за неимуществени вреди, резултат от процесното деяние, в размер на по 100 000 лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 12.08.2020 г. до пълното изплащане на главниците, като е отхвърлил предявените граждански искове до пълните размери от по 190 000 лв. за всички граждански ищци.

Със същата присъда съдът е възложил в тежест на подсъдимия М. направените по делото разноски в полза на държавното и частно обвинение и съответните държавни такси и се е разпоредил с веществените доказателства.

Касационната жалба на подсъдимия чрез неговата защитата е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК от активно легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което се явява допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна.

На първо място следва да се разгледа оплакването за съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото отговорът му е определящ за основателността на оплакването за нарушение на материалния закон, което е допустимо да се проверява само при правилно установени факти.

Оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК е мотивирано с неправилна доказателствена оценка на обстоятелствата от значение за механизма на причиняване на телесните увреждания на пострадалия, които впоследствие са довели до настъпването на неговата смърт и в тази връзка на субективното отношение на подсъдимия към деянието.

На първо място в жалбата се оспорва становището на въззивната инстанция за комплексен принос в настъпването на тежката черепно-мозъчна травма - както от ударите на подсъдимия в областта на лицето на пострадалия, така и от удара в задната част на главата при падането от собствен ръст назад и съприкосновението му с терена, след като подсъдимият го е блъснал по стъпалата на къщата, в която двамата са живеели. Изложените в подкрепа на същото аргументи от жалбата се състоят във вариантността на заключението на съдебно-медицинската експертиза, в която не се съдържа еднозначен отговор за механизма на получаване на процесната травма в областта на главата, на показанията на свидетелката А., лекар от прегледа на подсъдимия при първоначалното му постъпване в болнично заведение и отказът на съдилищата да допуснат повторна медицинска експертиза по същия въпрос за механизма на смъртоносното увреждане.

Възражението е неоснователно.

Въззивният съд е формирал изводите си по фактите за механизма на причиняване от подсъдимия на телесното увреждане на пострадалото лице, впоследствие довело до настъване на смъртта му, за неговия характер и тежест на базата на съвкупен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, като не се установява същият да е базиран изолирано върху заключението на комплексната медицинска експертиза за причината за смъртта на пострадалия О..

По делото са назначени две медицински експертизи, СМЕ на труп и комплексна СМЕ, за изготвянето на които са използвани специални знания от вещи лица, които са непротиворечиви по своя характер и кореспондират взаимно по въпроса за вида и характера на причинените на пострадалия телесни увреждания и за причината за неговата смърт. Комплексната медицинска експертиза съдържа разширени /еднозначни/ отговори на поставените въпроси, като при отговора на въпроса за възможния механизъм на получаване на травмата в областта на главата същият е вариантен, поради изминалия период от време от причиняването на увреждането до настъпването на смъртта, в който период тъканните травми са заздравели и заключението е изготвено на база тяхното описание съгласно наличната медицинска документация от болничното лечение на пострадалия. Независимо от това експертите са дали категоричен отговор на въпроса за произхода на мозъчната травма, който са определили като травматичен, на база нейната локализация и морфология, съгласно които характеристики за най-вероятен механизъм на получаване е посочен удар в тилната област на главата при падане върху терена / в това число и по стълби/ предвид наличието на мозъчна контузия по типа на противоудара. Като допълнителен аргумент в подкрепа на това становище е отчетена и наличната асиметрия на меките тъкани в тилната област, дължаща се на контактно увреждане. Едновременно с това са посочили, че еднакво вероятни и възможни начини за причиняване на мозъчната контузия са и трите описани в експертизата варианти, /при падане по лице, по тил или при директен удар/ като са аргументирали становището си с морфологията на травмата, при която и в трите случая причинената контузията е челна и в слепоочната област. Пояснили са, че поради това е възможно същата да е резултат от наслагване на силите, които са действали при директен удар и при падането с удар в тилната област и да е настъпила от съвместният им принос за получаване на увреждането. Както и че изминалият дълъг период на провеждано лечение до настъпването на смъртта, при което тъканните травми са заздравели не позволява еднозначен медицински отговор, като от медицинските находки при аутопсията на трупа не може да се изключи нито един от описаните в комплексната експертиза три варианта.

В устните разяснения на експертите при изслушване на комплексното заключение пред окръжния съд с категоричност е потвърдено, че мозъчното увреждане има травматичен, а не болестен характер и че не се касае до вътремозъчен нетравматичен кръвоизлив /инсулт/ с оглед описанието на скенографската находка, непосредствено след приемането на пострадалия в болнично заведение и морфологията на уврежданията, установена при аутопсията на трупа, които изключват втората хипотеза. Подробно са описани характеристиките на видовете мозъчен кръвоизлив, като е пояснено, че данните от аутопсията на трупа за намерени кръвоизливи челно и слепоочно с разпад на мозъчно вещество категорично свидетелстват за преживяна мозъчна контузия, докато морфологията на болестния кръвоизлив би го определила като такъв при наличието на оформена кухина в бялото мозъчно вещество, което задържа кръв и е по причина на повишено артериално налягане, каквито данни при аутопсията не са установени. Отделно е изяснена и причината за повишеното кръвно налягане, с което пострадалият е приет в болничното заведение – поради притискане на мозъчния ствол от отока на мозъка, при което се притискат центровете на сърдечната дейност, разположени в продълговатия мозък и това резултира в повишаване на кръвното налягане на пациента. Вещите лица са посочили и липсата на установени находки на аневризма и на артерико венозна малформация, които биха се получили в резултат на високо кръвно налягане и синусова тахикардия, тъй като в този случай би се установило разширена част на кръвоносен съд на мозъка, съответно неговото разкъсване, което също не е установено при аутопсията на трупа. Докато в настоящият случай с О. са установени меко тъканни увреждания в областта на главата, както и счупване на костите на черепа, които отговарят на травматичния произход на мозъчната травма.

Въззивният съд е оценил правилно медицинските заключения в решението си, като е аргументирал позицията си по фактите за механизма на получаване на процесната мозъчна травма с наличните доказателства по делото за нанесени два силни удара от подсъдимия в областта на лицето на пострадалия и последващото му блъскане назад в тялото, от което е последвало падането му върху терена и удар в тилната част на главата, както и изпадането му в безсъзнание /обясненията на подсъдимия М. от досъдебното производство, депозирани пред съдия от съответния съд, надлежно приобщени по реда на чл. 279 от НПК от въззивната инстанция; протокол за следствен експеримент; показания на свидетеля Н.; медицинската документация относно лечението на пострадалия/.

Описаната доказателствена съвкупност правилно е преценена в кореспонденция със заключението на комплексната медицинска експертиза и описания в същата вариант на получаване на мозъчната травма, чрез съчетано въздействие от юмручните удари в областта на лицето и удара в тилната част на главата при съприкосновението с терена, което е един от медицински възможните начини за получаване на кръвоизлива в мозъка, довел до смъртта на лицето. Същото е съобразено с посоченото в устните разяснения на експертите медици, че ударът в тилната област не е причинил счупване на тилната кост, а само асиметрия на меките тъкани, поради което не могат да приемат, че се касае за изключително силна травма в тилната област, което следва да се цени в подкрепа на тезата на САС за това, че травмата на мозъка е причинена от наслагващите се удари в лицето и тила.

При посочените по-горе експертни становища, писмени и устни, въззивният съд не е имал задължението да назначи повторна медицинска експертиза, поради липсата на предпоставките по чл. 153 от НПК, тъй като медицинското заключение се характеризира с ясни и аргументирани отговори на поставените задачи.

Възражението за противоречия между комплексната експертиза и показанията на свидетелката А./лекар, който е прегледал пострадалия при първоначалното му постъпване в лечебното заведение/ не може да бъде възприето за основателно. Гласните доказателствени средства събрани при разпита на А. не могат да бъдат оценени като специални знания по смисъла на чл. 144 от НПК, независимо от медицинската й квалификация, предвид качеството, в което същата участва в процеса, като свидетел, а не като експерт, поради което и е недопустимо на тяхна база да се извеждат противоречия в експертизите.

САС правилно се е позовал на показанията на свидетелката за липсата й на информация при прегледа на пострадалия, че се касае за травматично увреждане, което да се отчете при изясняване на причината за мозъчния кръвоизлив и на становищата на експертите, изготвили медицинската експертиза, в която се съдържа отговор за неоснователността на поставената от свидетелката диагноза като лекуващ лекар и правилно не е кредитирал медицинската част от депозираните от нея показания без да ги подлага на допълнителна проверка./ каквото задължение не е имал с оглед участието й като свидетел/.

В практиката на ВКС е последователно застъпвано становището, че не всеки отказ на решаващите съдилища за събиране на доказателства следва да се оценява като съществено процесуално нарушение. Преценката за необходимостта от събиране на исканото доказателство се извършва в зависимост от релевантността му към главния факт на доказване чрез съпоставка с наличната доказателствена съвкупност, която е необходима за установяване на това обстоятелство, каквато доказателствена стойност и тежест разпитът на свидетелката А. не разкрива.

Изложените в касационната жалба доводи в насока неправилно установени факти от страна на въззивния съд, с което се оспорват фактическите му изводи по съществото на обвинението представляват оплакване за необоснованост, която не е касационно основание и в този смисъл остава извън пределите на касационната проверка, която се отнася до юридическата правилност на процеса на формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите на обвинението, а не до правилността на самите факти, което е извън касационния контрол.

Настоящата касационна проверка не установи допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения в доказателствената му дейност, която е законосъобразно проведена при стриктно спазване на изискванията на процесуалния закон по начин, който позволява да се проследи волята му по отношение на оценката на доказателствените източници и връзката им с установените факти.

Не почива на обективен анализ на доказателствата по делото възражението за превратна оценка на обясненията на подсъдимия, приобщени по делото на осн. чл. 279 от НПК, от които е изведена целта му да причини на пострадалия средна, а не лека телесна повреда/доводът се отнася до приложението на закона, но се обсъжда, доколкото е свързан с процесуалната дейност на САС по оценка на доказателствата срещу която се възразява/ .

Апелативният съд е извършил прецизен анализ на гласните доказателствени средства, изходящи от подсъдимия / след като надлежно е приобщил разпита му пред съдия на осн. чл. 279 от НПК, което първият съд не е извършил, независимо от законовите предпоставки за това/ относно вътрешната им устойчивост и чрез съпоставка с останалите доказателства и доказателствени средства и правилно е приел, че фактическите изводи на първата инстанция следва да се коригират при отчитане на събраните пред него доказателства, при което е приел нови факти относно поведението на подсъдимия по време на инцидента. А именно, че нападението от негова страна се изразява в нанасяне на два силни удара с юмрук в лявото око на пострадалия и последващото му избутване в гръдната област, което е довело до падането му назад по стълбите и удар в тилната част на главата. При възприемането на тези факти САС се е позовал на обясненията на подсъдимия от досъдебната фаза, /от разпита му при условията на чл. 222 от НПК/ надлежно приобщени в хода на въззивното съдебно следствие за броя и вида на нанесените от него удари спрямо пострадалия, на показанията на свидетеля Н. от съдебно заседание и от досъдебното производство, надлежно приобщени по реда на чл.281 от НПК за това, че е чул шум от два последователни юмручни удара, на проведения следствен експеримент с участието на дееца относно взаимното разположение на трите присъствали лица по време на инцидента и на данните относно локализацията, морфологията и цялостната медицинска характеристика на причинените увреждания, както и на заключенията на медицинските експертизи.

Изцяло съобразени с релевантната доказателствена съвкупност са и фактическите изводи на САС за обстоятелствата, които са предшествали извършването на деянието – словесни нападки от пострадалия към М. по повод неуредени финансови взаимоотношения, придружени с ритници в областта на долните крайници и опит за нанасяне на удар, който подсъдимият е предотвратил като е станал от масата и се е отдалечил от пострадалия, за да се предпази. Едва след това, когато нападението на пострадалия вече е било неутрализирано, го е избутал до края на площадката и след това две стъпала надолу по стълбите, където му е нанесъл ударите с юмрук, последвани от блъскането в гърдите. Възприетата фактология е на базата на обективен прочит на показанията на свидетеля Н. относно възникналия конфликт, на който е бил очевидец и на проведения следствен експеримент от мястото на инцидента, както и частично от обясненията на подсъдимия, при отчитане на двояката им природа на доказателствено средство и средство за защита, с оглед на която при депозирането им деецът не е задължен да съобщава истината за деянието си. Неоснователно е в тази връзка възражението, че от същите обяснения съдът неправилно е извел целенасоченото поведение на подсъдимия по изблъскване на пострадалия до стълбищната площадка, което е било по причина на първоначалното разположение на трите лица на масата. В обясненията депозирани пред съдия от досъдебното производство, приобщени по делото на осн. чл.279 от НПК подсъдимият е заявил, че е хванал пострадалия за ръката и съзнателно е започнал да го избутва в посока към стълбите, като го е избутал 1-2 стъпала надолу, след което му е нанесъл двата юмручни удара в областта на лявото око и го е блъснал в гърдите в посока назад. Това поведение показва целенасоченост на посоката, в която деецът е придвижил пострадалия чрез избутване в тялото, както правилно е приел въззивният съд в решението си и няма връзка с ограниченото пространство на верандата или с краткия интервал на протичане на инцидента.

С оглед изложеното относно процеса на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите на обвинението и установената липса на процесуални пороци в доказателствената му дейност релевираното оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се намери за неоснователно, поради което не са налице основания, които да обуславят отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Не се намери за основателно и оплакването за нарушение на материалния закон.

В рамките на установените фактически положения правната квалификация на деянието е вярно определена.

Оплакването по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е основано на оспорване на възприетите от инстанциите по същество факти, което по принцип е допустимо да бъде проверявано само в контекста на оценката и проверката на доказателствата, довели до тяхното установяване и в тази връзка на правилното формиране на вътрешното убеждение на съда, което е предмет на касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК и се обсъди по-горе.

Настоящата касационна проверка намери, че изводите за обективната и субективна съставомерност на деянието като престъпление по чл.124 ал.1, вр. чл.129 от НК са в пълна кореспонденция с установената по делото фактология за поведението на подсъдимия по осъществяване на телесното посегателство спрямо пострадалия О. и субективното му отношение към вида и характера на причиненото телесно увреждане на мозъка, което е обусловило временната опасност за живота му.

Престъплението по чл.124 от НК се характеризира с двойна форма на вина, умисъл по отношение на телесната повреда и непредпазливост спрямо настъпването на смъртта. Изпълнителното деяние на това престъпление се изразява в умишлено причиняване на телесна повреда, като настъпването на смъртта е по-отдалеченият резултат, който настъпва впоследствие и не се цели пряко от дееца, но се намира в пряка и непосредствена причинна връзка с нанесеното телесно увреждане. Отговорността за лицето е в зависимост от вида на нанесената телесна повреда, по отношение на която е действал с умисъл, /пряк или евентуален/ който се обективира от неговите действия, а не от депозираните от него обяснения по повод тяхното извършване.

В настоящият казус правилно контролираните съдилища са приели, че умишлено причиненото телесно увреждане, за което подсъдимият следва да отговаря и в рамките на което следва да се определи квалификацията на процесното деяние е средна телесна повреда, изразяваща се в тежка черепно-мозъчна травма, която е обусловила разстройство на здравето временно опасно за живота. Субективната форма на деянието по чл.129 от НК правилно е приета на евентуален умисъл /САС основателно е коригирал становището на окръжния съд, че деянието е извършено при пряк умисъл/ като в решението се съдържат аргументирани съображения в подкрепа на възприетата форма на вина, които в по-голямата им част се споделят от касационната инстанция.

Същественото за субективното отношение на дееца е значителната сила, с която са нанесени двата първоначални удара и тяхната локализация в областта на лицето, в частност в лявата очна орбита на пострадалия, механизма, по който е настъпил удара в тила/чрез избутване назад от горната част на стълбите/ както и медицинската характеристика на причинените с тях увреждания, от които е получена фрактура на фронталната кост/установена от проведеното приживе образно изследване на главата на пострадалия/, потвърдено при аутопсията на трупа от установената заздравяла оперативна рана в предната част на главата, челно вдясно с дължина 2 см.р тъй като смъртта е настъпила в рамките на 30 дни от увреждането.

Възраженията от касационната жалба за това, че поведението на подсъдимия обективира умисъл само за лека телесна повреда, причинена от нанесения удар в областта на лицето не се възприе за основателно. В настоящият казус не сме изправени пред хипотеза на умишлено причинено леко телесно увреждане, резултат от нанесен от дееца удар, като последвалата по-тежка травма не се обхваща от неговият умисъл, тъй като установената от съдилищата фактология сочи на друг вид субективно отношение на дееца към причинената средна телесна повреда, правилно оценено от САС на евентуален умисъл. Това е така поради цялостната характеристика на нападението над пострадалия – подсъдимият целенасочено го е избутал до ръба на стълбищната площадка, след това надолу по стъпалата, където му е нанесъл не един, а два силни концентрирани удара с юмрук в областта на очите, с които е причинил фронтално счупване на черепа. Впоследствие е продължил с нападението, като го е изблъскал силно назад, докато той се е намирал в неустойчива позиция /на едно от стъпалата и повлиян от употребения алкохол/ което недвусмислено обективира обстоятелствата по допускане, че от тези негови действия може да настъпи по-тежък резултат под формата на средна телесна повреда, с която последица той се е съгласил.

При тези данни умишлените действия на подсъдимия за причиняване на увреждането /под формата на евентуален умисъл/ в областта на главата на пострадалия с характер на средна телесна повреда са в пряка причинна връзка с настъпването на смъртта, поради което правилно наказателната му отговорност е била ангажирана по приетата квалификация по чл. 124, вр. чл. 129 от НК.

Не се намери за основателно възражението, че деянието е извършено в състояние на неизбежна отбрана, при превишаване на нейните предели или при мнима неизбежна отбрана. Предложените правни квалификации правилно са приети от САС за неприложими към установените факти, съгласно които подсъдимият е нанесъл процесните удари след като нападателните действия на пострадалия / които се характеризират с изключително нисък интензитет/ спрямо него са били преустановени и не е съществувала реална опасност за собственото му здраве, която да е налагала той да увреди телесната цялост на пострадалия, за да се защити от неговите действия.

Доводите, че поведението на пострадалия, /„ гледал подсъдимия с очи на убиец“/ е създало у подсъдимия усещане за опасност, поради което той е нанесъл инкриминираните удари с цел да се защити, респективно деянието е извършено при мнима неизбежна отбрана също не могат да бъдат възприети. Съгласно легалното тълкуване с ППВС №12/73 г. за прилагането на този вид квалификация, /по чл.14 от НК, поради грешка относно действителността на нападението/ е необходимо да се установи наличие на обективна увереност от страна на дееца, че се отбранява срещу непосредствено противоправно посегателство, като в случаите когато деецът само предполага или допуска, че има нападение ще е налице евентуален умисъл. Установените по делото факти не сочат наличие на увереност у подсъдимия, че с нанасянето на процесните удари се е отбранявал срещу непосредственото нападение от подсъдимия. Съгласно установената в решението фактология същите са нанесени когато нападението над подсъдимия е било преустановено от действията му по избутване на пострадалия след като деецът е надделял над него и го е изтласкал до стъпалата, по които С. е отстъпвал, докато е бил с гръб към тях. Следователно подсъдимият е нанесъл ударите, в момент, в който пострадалият се е намирал в уязвима позиция и поведението му не е сочело на опасност от нападение, респективно не може да се позовава на чл. 14 от НК относно грешка за възприето реално нападение спрямо него.

По изложените съображения не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.

Не се намери за основателно и оплакването по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК за явна несправедливост на наложеното наказание.

В касационната жалба на защитата се излагат съображения за неправилна индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия, поради допуснати нарушения от въззивния съд при оценката на отегчаващите обстоятелства, които са отчетени с по-голяма тежест от обстоятелствата, които следва да се ценят в полза на дееца и това е довело до налагане на прекомерно по тежест наказание.

Не се установи въззивният съд да е допуснал нарушения по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК при реализацията на санкцията.

В категорията на отегчаващи отговорността на М. факти правилно са причислени предходното му осъждане и обстоятелството, че настоящото деяние е извършено в рамките на определения изпитателен срок, с който е отложено изтърпяването на наложеното наказание, проявеното продължително бездействие към състоянието на пострадалия след нанасянето на телесните повреди при отчитане необходимостта да му бъде оказана спешна медицинска помощ, от която той обективно се нуждаел. Последното обстоятелство правилно е изведено от установените по делото факти, че подсъдимият лично е възприел състоянието, в което е изпаднал пострадалия и липсата на промяна в рамките на две денонощия и не е сигнализирал медицинските органи за необходимостта от медицинска помощ.

Контролираните съдилища са наложили на подсъдимия наказание в размер на четири години лишаване от свобода, което обективно е определено в рамките на средния законов размер/ наказанието е от две до осем години лишаване от свобода/ и сочи на баланс на отегчаващи и смекчаващи обстоятелства.

Правилно е становището на САС, че предходното осъждане на М. не е изиграло необходимата поправителна и възпитателна роля, които се целят с наказателната репресия, като възражението на защитата, че деянието е извършено в кратък срок след влизане в сила на осъдителния съдебен акт не предпоставя занижаване на личната обществена опасност на подсъдимия, а е фактор, който я завишава тъй като сочи на пълно игнориране на оказаната му принуда и несъобразяване с целите на наложеното наказание.

Не се намери за основателна жалбата и в частта относно искането за отмяна на приложението на чл. 68, ал.2 от НК /в присъдата неправилно е посочен чл. 68, ал.1 от НК, който е приложим за умишлените престъпления, докато престъплението по чл. 124 от НК е при форма на вината непредпазливост с оглед систематичното му място в раздела за престъпленията убийства/относно привеждане в изпълнение отложеното наказание лишаване от свобода по предходното му осъждане. Апелативният съд е изложил верни съображения в тази част на решението и правилно е аргументирал становището си да потвърди първоинстанционната присъда в тази й част с краткия период от влизане в сила на споразумението, с което е наложено отложеното наказание до извършване на престъплението по настоящото дело и с тежестта на процесното деяние, като е посочил, че привеждането в цялост на наказанието от четири месеца лишаване от свобода се явява необходимо за постигане в пълнота на целите на наказанието по чл. 36 от НК спрямо подсъдимия М..

Касационната инстанция се съгласява с позицията на въззивния съд за неоходимостта от привеждане в изпълнение на цялото отложено наказание по предходното осъждане на подсъдимия, с цел пълноценно постигане на целите на специалната превенция спрямо него, при отчитане завишената степен на обществена опасност на настоящото деяние, изведена от механизма на неговото извършване, както и поради необходимостта деецът да преосмисли противоправното си поведение. Цитираната от защитата съдебна практика на ВКС в подкрепа на обратното становище е по конкретен казус и от нея не може да се изведе общо положение, съгласно което привеждането в изпълнение на отложеното наказание при непредпазливо престъпление да е в зависимост от продължителността на неговия срок.

Касационната жалба на подсъдимия срещу гражданската част на присъдата е допустима, предвид съдържанието на въззивната жалба, която подсъдимият е депозирал срещу присъдата на първия съд, в която се прави искане за отмяна на присъдата в цялост и оправдаване на подсъдимия. Независимо от липсата на посочено в жалбата и допълнението към нея изрично искане присъдата да се отмени и в гражданската й част, допустимостта на касационната жалба в гражданската част на решението следва да се преценява през призмата на акцесорния характер, с който се характеризира гражданският иск, приет за съвместно разглеждане в наказателния процес. Тази характеристика на иска предпоставя неговата зависимост от решаването на въпросите, свързани с наказателното обвинение и в случаите когато деецът бъде оправдан по предявеното му обвинение, гражданската претенция, чието основание е извършеното деяние също следва да бъде отхвърлена/ с малки изключения, когато наказателното производство е прекратено на друго основание, поради амнистия или при погасяване на наказателната отговорност по други причини/. Следователно, при подаване на жалба срещу осъдителна присъда с искане за оправдаване на подсъдимия със съответните последици от това, съдебният акт се атакува изцяло, в това число и в гражданската му част, респективно при наличието на въззивна жалба срещу уважаването на гражданските претенции, касационната жалба срещу потвърдителната част на въззивното решение в гражданската му част също е допустима.

Жалбата на подсъдимия срещу гражданската част на въззивното решение се намери за неоснователна.

Изложените аргументи в подкрепа на искането за отхвърляне на уважените граждански претенции на гражданските ищци, поради несъставомерност на деянието не могат да се обсъждат, поради приетата правна квалификация на извършеното от подсъдимия деяние и установената обективната и субективна съставомерност на същото.

Алтернативното искане за намаляване на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, поради тяхната прекомерност, поддържано с доводи за неотчитане на поведението на пострадалия по съпричиняване на деянието и установените заболявания, които са допринесли за настъпването на смъртния изход също се намери за неоснователно, поради липсата на подкрепа във възприетата по делото фактология, съгласно която не се установява заболяванията на пострадалия да имат връзка с настъпването на смъртта.

Останалите съображения от жалбата, че отношенията между пострадалия и неговите деца са били отчуждени и понесените от тях вреди от настъпването на неговата смърт следва да се оценят в по-занижен размер също не се възприеха за основателни. Въззивният съд е изложил подробни съображения в подкрепа на присъдения размер на обезщетенията за неимуществени вреди в полза на децата на пострадалия, конституирани като гражданските ищци, като е акцентирал върху ниската им възраст, в която са останали без единствен родител, който да полага грижи за тях, тъй като майка им е починала в предходен период. Правилно при определяне размера на претърпените вреди са взети предвид показанията на свидетелите С., Н. и Б., съгласно които до неговата смърт пострадалият бил ангажиран с отглеждането на своите деца както финансово, така и емоционално, включително и с помощта на своите родители. Както и че след неговата смърт поведението на дъщерите му е претърпяло негативна промяна, което е резултат от загубата на техния родител.

При определянето на размера на съответното обезщетение за вреди в полза на гражданските ищци контролираните съдилища са отчели поведението на пострадалия, което е станало причина за възникване на процесния инцидент и са уважили частично предявените граждански претенции, поради което упрекът от жалбата за игнориране на това обстоятелство не почива на обективна основа.

С оглед изложеното, не се намериха основания за допълнително намаляване на присъдените обезщетения за неимуществени вреди в полза на гражданските ищци, поради което решението следва да се остави в сила в частта относно размера на уважените граждански искове.

В присъдата на първия съд и в потвърдшителното въззивно решение обезщетенията за неимуществени вреди са присъдени от датата на извършване на деянието, 12.08.2020 г., която е различна от датата на настъпване на смъртта на пострадалия, 11.09.2020 г., която втора дата се явява правораждащият факт за възникване на гражданската отговорност на дееца за обезщетение за неимуществени вреди от настъпването на смъртта на пострадалия, респективно от същата се дължи и присъденото обезщетение за вреди.

При наличието на жалба от подсъдимия срещу гражданската част на въззивното решение, която съдържа искане за пълна отмяна на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, в правомощията на ВКС е да измени решението в тази му част, като присъдените обезщетения за вреди се дължат от датата на настъпване на смъртта на пострадалия, а именно от 11.09.2020 г. до пълното изплащане на главниците. Последното е в полза на подсъдимия и съгласно правомощията на ВКС по чл.354, ал.2, т.5 от НПК.

По изложените съображения решението на въззивния съд следва да се измени в гражданската му част съобразно изложеното по-горе за това, че обезщетенията за неимуществени вреди се дължат от 11.09.2020 г., а в останалата му част като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила, като се отхвърли жалбата на подсъдимия срещу същото решение.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.5 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивно решение на Апелативен съд-София, НК, 10-ти наказателен състав, № 268/07.07.2023 г. по в.н.о.х.д № 1213/2023 г. в частта относно присъдените обезщетения за неимуществени вреди в полза на гражданските ищци, които се дължат от 11.09.2020 г. до пълното им изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: