Намаляване на наказание за катастрофа със смърт поради забавено дело

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * неоснователност на касационна жалба * намаляване на наказание * малозначителност на деянието

Р Е Ш Е Н И Е
№ 98

гр. София, 28.08.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,

в публично заседание на двадесет и втори юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

НАДЕЖДА ТРИФОНОВА

при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 397 по описа за 2022 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия О. Е. Д. против въззивно решение № 61/05.04.2022 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, трети наказателен състав, постановено по ВНОХД № 26/2022 г., с което е била частично изменена и потвърдена присъда № 5/28.01.2020 г. по НОХД № 381/2017 г. на Окръжен съд - Стара Загора.

С първоинстанционната присъда Старозагорският окръжен съд е признал подсъдимия О. Е. Д. за виновен в това, че на 04.03.2014 г., по ПП-І-6, км. 282+400 м. – [община], при управление на т. а. „Фиат Дукато М.” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, пр. последно и по чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. И. И., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил за срок от 3 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимия от правоуправление за срок от 1 година. В негова тежест съдът е присъдил заплащане на разноските по делото.

С въззивното решение Пловдивският апелативен съд е изменил присъдата, като е преквалифицирал деянието на подсъдимия като такова, извършено във връзка с нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и е оправдал същия за допуснато нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. последно от ЗДвП. Потвърдил е присъдата в останалата й част.

В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, или изменението му относно наказанието.

Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.

В последната си дума подсъдимият заявява, че девет години иска присъда според доказателствата.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

Касационната жалба на подсъдимия е частично основателна.

В касационната жалба са застъпени твърдения, че обжалваното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, а наложеното наказание явно несправедливо.

Известно е, че необосноваността не е касационно основание, поради което в тази връзка ВКС няма правомощия да се произнася. В този аспект изразените оплаквания за недоказаност на деянието и липсата на събрани доказателства, които по безспорен начин да го доказват, не могат да бъдат разглеждани. Невъзможно е и отнасянето на тези общи възражения към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК на базата на проверка относно съдържанието на мотивите и аналитичната дейност на въззивния съд при оценката на доказателствените източници и експертни заключения, тъй като по същество не се излагат никакви аргументи в такава насока.

Единствените доводи, които имат отношение към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 1 от НПК, са за нарушено право на защита поради извършената от въззивния съд преквалификация на едно от инкриминираните му нарушения в причинна връзка с резултата (по чл. 20, ал. 2, изр. 1, вместо инкриминираното му по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП), както и основаване на изводите за причината за смъртта на пострадалия върху предположение - че тромбоемболията е възникнала във венозен съд на увредения му крайник при ПТП (а не например от травма на другия крайник преди ПТП).

ВКС намира и двете възражения за неоснователни.

На първо място, няма основание да се счита, че правото на защита на подсъдимия е било нарушено поради невъзможността му да разбере във връзка с кое правило на движение е извършил престъплението, за което е бил осъден. Напълно вярно е, че в обвинителния акт прокурорът е квалифицирал едно от инкриминираните му нарушения по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП – не намалил скоростта и не спрял при възникване на опасността за движението (управляваната от пострадалия каруца без светлинна сигнализация в крайната дясна част от неговото полуплатно), а въззивният съд е приел, че всъщност допуснатото нарушение е по чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП – защото невъзможността да изпълни горепосочените задължения е вследствие на несъобразяване на скоростта му на движение от 80 км./ч. със зоната на видимост на къси светлини при управление нощно време (която е следвало да е около 60 кв./ч. или по-ниска). Именно това е и основната причина за извършване на следващото нарушение по чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП – навлизане в насрещното полуплатно, където се е движил ТИР-а, управляван от св. Ц., в опит за изпреварване на каруцата, която маневра е била частично извършена поради настъпване на първи удар между двете МПС, последващо завъртане на управлявания от подсъдимия товарен автомобил и следващ удар в каруцата и изхвърляне на водача му върху терена, при който е получил травми, довели впоследствие до настъпване на смъртта му.

В мотивите си въззивният съд е изследвал разминаването в правната квалификация на нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като в съгласие с параметрите на обвинението - неговата обстоятелствена част, където са описани фактическите обстоятелства по извършване на деянието (вж. т. 7 от Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. на ОСНК), вкл. това, че подсъдимият е управлявал т. а. нощно време на къси светлини със скорост от 80 км./ч., законосъобразно е приел, че правилната е именно по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. При тази хипотеза опасността не е сигнализирана, но се явява предвидима на база проявлението на негативни фактори, които усложняват пътната обстановка и изискват намаляване на скоростта, които следва да са изрично посочени или изводими от обстоятелствената част на обвинението. Подсъдимият явно не е съобразил величината на скоростта с утежняващия фактор (намалена видимост при управление нощно време), която го е задължавала да я намали до около 60 км./ч., за да успее обективно да възприеме препятствието и да предприеме нужните мерки за преодоляването му. Затова и няма основание да се счита, че правото му на защита е било съществено ограничено чрез квалифициране на нарушението в причинна връзка със съставомерния резултат по чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП.

Изцяло неоснователни са възраженията за основаване на изводите за причината за смъртта на пострадалия върху предположение. Кредитираното от инстанциите по същество заключение на комплексната петорна СМЕ, изслушано в с. з. и разясненията на експертите, еднозначно са определяли, че пряката причина за настъпване на смъртта се дължи на остро развилата се белодробна тромбоемболия, най-вероятно поради пръснати тромби във венозен съд на десния крак, където е била установена една от множеството травми на пострадалия при ПТП. Изразената хипотеза за неизследвано наличие на стара травма преди ПТП на другия крайник, очевидно е била отхвърлена от експертите (вж. разяснения на вещото лице Г. в с. з. на 23.04.2019 г. –л. 308 от НОХД) – не само, че не е имало данни за такава травма, но и тромбите, които са били изследвани под микроскоп са с били с неголяма давност, т. е. пресни, респ. свързани с ПТП, а не с минало събитие.

В касационната жалба е направено оплакване за явна несправедливост на наказанието, но аргументи за това са посочени единствено в с. з. пред ВКС, което поначало не налага обсъждането им. Доколкото обаче в случая действително се наблюдава една прекомерна продължителност на наказателното производство, започнало за деяние, извършено през м. март 2014 г., респ. повече от 8 години, като не се констатират данни подсъдимият да е допринесъл да това, ВКС намира, че този фактор, споменат от защитника в с. з. следва да бъзе съобразен и подсъдимият съответно компенсиран. В този аспект в обхвата на смекчаващите обстоятелства, определени от предходните инстанции за многобройни и довели до редуциране на наказанието лишаване от свобода до размер на 1 година по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, следва да се включи и неразумната обща продължителност на наказателното производство, което налага намаляването му до 6 месеца лишаване от свобода. В същия размер следва да бъде намалено и кумулативното наказание по чл. 343г от НК.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 61/05.04.2022 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, трети наказателен състав, постановено по ВНОХД № 26/2022 г., КАТО НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия О. Е. Д. наказание лишаване от свобода от 1 (една година) на 6 (шест) месеца, КАКТО И НАМАЛЯВА кумулативното наказание по чл. 343г от НК лишаване от право да управлява МПС от 1 (една) година на 6 (шест) месеца.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.