Обсебване на нает автомобил чрез изнасянето му зад граница и фиктивен сигнал за кражба

Текстът на акта

Ключови фрази

Обсебване в големи размери или представляващо опасен рецидив * необоснованост * правилно приложение на материалния закон * Обсебване * субективна страна на деяние * възстановяване на обсебени вещи * бланкетно оплакване

6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 147

гр. София, 01.04.2025 година

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Стамболова

ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова

Милена Панева

при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВП Божидар Джамбазов, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНД № 41/25 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, т.2 от НПК.

Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия Л. И. П. срещу присъда № 63 от 24.10.24г., постановена по ВНОХД № 1214/2024г. на Варненския окръжен съд. С атакувания съдебен акт е отменена присъда № 97 от 16.04.2024г. по НОХД №2477/23г. на Районен съд - Варна, в частта, с която П. е признат за невиновен за извършено престъпление по чл.206, ал.3, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК, както и в частта, с която същият е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за престъплението по чл.354а, ал.5, вр. ал.3, т.1 от НК. Вместо това подсъдимият е признат за виновен в това, че в периода от 03.12.2018г. до 04.12.2018г., в град Варна противозаконно присвоил чужда движима вещ – л.а. марка „Пежо", модел „Травелер", с испански ДК № **** ***, на стойност 54 580лв, собственост на „О. К. Р. а К. с.л.", която владеел на основание договор за наем, като обсебената вещ е в големи размери, и на основание чл.206 ал.3, вр. ал.1 от НК, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, като изтърпяването на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години. С оглед така постановената присъда и забраната за приложение на чл.78а от НК при множество престъпления, за осъщественото деяние по чл.354а, ал.5, вр. ал.3, т.1 от НК е осъден на глоба в размер на 500лв., която на основание чл.23, ал.3 от НК е присъединена към лишаването от свобода. Присъдата е потвърдена в останалата й част.

В жалбата са релевирани и трите касационни основания. Касаторът изтъква, че при установените по делото факти е останало неясно по какъв начин подсъдимият се е разпоредил с инкриминираната вещ. Изяснено било, че П. е наел автомобила, а след като е разбрал за кражбата му, е уведомил компетентните органи и предал ключа, а не че го е продал, нито на кого. Имуществото е било възстановено на собственика до приключване на съдебното следствие и той няма претенции. Касаторът не оспорва признаването на подсъдимия за виновен в осъществяването на престъплението по чл.354а, ал.5 от НК. Не сочи аргументи за явна несправедливост на наказанието. Моли за оправдаване на подсъдимия по обвинението за обсебване на вещ в големи размери, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, или за намаляване на наказанието.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Счита, че в мотивите липсват изложени обстоятелства за реализиране на изпълнителното деяние на обсебването, а присъдата се основава на предположения.

Представителят на ВП намира жалбата за неоснователна. Според него мотивите са изчерпателни, ясни и непротиворечиви.

В последната си дума подсъдимият моли присъдата да бъде отменена.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
По-голямата част развитите в жалбата оплаквания са за необоснованост на присъдата, което не е касационно основание и ВКС не им дължи отговор, тъй като е инстанция по правото, а не по фактите. Изтъкнато е едно конкретно обстоятелство, което предполага, че защитникът е останал недоволен от анализа на значението му, и в него е съзрял допуснато съществено процесуално нарушение. Става въпрос за предаването на ключа от страна на подсъдимия. Останалите възражения следва да бъдат отнесени към нарушението по чл.348, ал.1, т.1 от НК и да се провери правилността на извода, че с установеното по делото поведение, П. е осъществил състава на престъплението, в осъществяването на което е бил признат за виновен.
В мотивите към първоинстанционната присъда изрично е записано, че П. е предал ключа от автомобила на компанията – собственик. Въззивната инстанция не е отделила внимание на това обстоятелство, но становището, че по този начин е допуснала съществено процесуално нарушение, не може да бъде споделено. Фактът, че подсъдимият е разполагал с ключ /испанските власти не са изследвали дали е бил оригинален или не/, не означава, че не се е разпоредил неправомерно с вещта. Той е признат за виновен в обсебване на автомобила, а не на ключа за него. Липсата на оригинален ключ не прави превозното средство неизползваемо, т.е. не разколебава обвинителната теза. В допълнение, по делото е безспорно установено, че последващите държатели на вещта са били наясно с нейния произход и са имали готовност да преодолеят свързаните с това неудобства, включително са могли да отварят автомобила и без останалия в П. ключ.
При изяснените и неоспорени от защитника факти, въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.206, ал.3, вр. ал.1 от НК. Действително, детайлите на твърдяната в обвинителния акт продажба, не са установени. След изчерпване на процесуалните възможности, съдебните инстанции не са успели да изяснят точно кога, къде, за каква сума и на кого е продаден автомобила, и дали изобщо е имало продажба. Това обаче не означава, че не е установено неправомерното разпореждане с вещта. Както е добре известно, специфично при конкретния вид посегателства срещу собствеността е, че предметът на престъплението е поверен на дееца на правно основание, каквото в случая е наемният договор. С акта на връчване са определени и действията, които могат да се извършват с вещта. Нарушаването на тези параметри само по себе си представлява разпореждане с вещта като със своя . В конкретния случай съобразно клаузите на договора подсъдимият не е имал право да ползва автомобила извън Испания. Безспорно е установено, че е нарушил тази забрана, като го е докарал в България. Документирано е влизането му в страната на 03.12.2018г. в 20.22ч. през ГКПП „Дунав мост“ – Русе, и преминаването му два часа и четири минути по-късно през контролна точка – Каспичан, в посока към Варна. Установено е също така, че именно той е управлявал превозното средство. Връщането му в Испания два дни по-късно без автомобила, както и подаденият лъжлив сигнал до полицията за кражба във Валенсия, безспорно доказват, че не просто е ползвал вещта по непозволен начин, а обективират умисъл за присвояване. Както правилно е посочил въззивният съд, доказателствата са косвени, но единственият възможен извод, до който водят е, че в периода от трети до четвърти декември 2018г. подсъдимият се е разпоредил с вещта като със своя, като я е предоставил на неустановено по делото лице в България. С това поведение П. е реализирал изпълнителното деяние, и съставомерността е установена с достатъчна категоричност, независимо че не е разкрито под каква форма и при какви условия е станало преотстъпването на фактическата власт. Обсебването е резултатно престъпление и е довършено с лишаването на собственика от възможността да се разпорежда с вещта. Няма съмнение, че в случая тези последици са настъпили. Версията, която подсъдимият е съобщил в полицията на Абастос, е изключена с надлежни мотиви, основаващи се на невъзможността, след като е пристигнал в Мадрид с полет от 17,41ч. от София, в 22.00ч. П. да паркира във Валенсия, намиращия се все още в България автомобил. Опитът за прикриване на престъплението чрез заявена в полицейското управление несъществуваща кражба, правилно е интерпретиран от окръжния съд като доказателство за наличие на субективната страна на деянието.
Обстоятелството, че присвоеното имущество е било възстановено на собственика му до приключване на съдебното следствие, е без значение за правната квалификация. Теорията и съдебната практика са последователни и непротиворечиви, че за приложение на по-леката квалификация, /в случая по чл.206, ал.6 от НК/, е необходимо връщането или заместването на вещта да е извършено доброволно от подсъдимия. Обезщетяването на собственика от застрахователя, или откриването на автомобила от полицията не съставляват основание за по-благоприятно третиране.
В жалбата не се съдържат каквито и да било аргументи към искането за намаляване на наказанието, а служебна отмяна или изменение на въззивния акт е допустима само при определени хипотези, които в случая не са налице. Касационната инстанция не дължи отговор на претенцията за явна несправедливост на наказанието, тъй като жалбоподателят не е изпълнил задължението си по чл.351, ал.1 от НПК да посочи данните, които я подкрепят, още повече, че наказанието е определено при условията на чл.55 от НК и е приложен чл.66, ал.1 от НК.

Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

Оставя в сила присъда № 63 от 24.10.24г. по ВНОХД № 1214/2024г. на Варненския окръжен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.