Обезщетение за бавно правосъдие по административно дело

Текстът на акта

Ключови фрази

16

Р Е Ш Е Н И Е

№ 466

София, 07.07.2026 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

при участието на секретаря ИВАНКА ПАЛАШЕВА

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 3264/2025година

Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 5708 от 09.12.2025г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на И. Н. И., подадена чрез адв. К. Ц., на въззивно решение № 2348 от 15.04.2025 г., поправено с решение № 2894 от 13.05.2025, постановени по в. гр. д. № 14929/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частите, с които като краен резултат е: отхвърлен предявеният от И. Н. И. против Административен съд – Пловдив иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за разликата над 500лв. до размер 10000лв.; отхвърлен е предявеният от И. Н. И. против Върховен административен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника солидарно с Административен съд – Пловдив да му заплати сумата 10000 лв. обезщетение ; отхвърлен е искът на И. Н. И. за солидарно осъждане на Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд да му заплатят законната лихва върху претендираната главница, считано от 23.08.2016г.; както и в частта за разноските.

Въззивното решение в частта, с която като краен резултат Административен съд – Пловдив е осъден да заплати на И. Н. И. на основание чл.2б ЗОДОВ обезщетение в размер 500лв. е извън предмета на касационната жалба и е влязло в сила.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност – неточно приложение на материалния закон – чл. 2б ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 12 и чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК, вр. чл. 269 ГПК и необоснованост на решението – касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове, ведно със законната лихва, считано от 23.08.2016 г. Претендира се и присъждането на разноските, сторени пред трите съдебни инстанции.

В проведеното открито съдебно заседание касаторът не се явява и не изпраща представител. Постъпила е писмена защита, подадена чрез адв.Ц., с която се иска отмяна на решението в обжалваната част, уважаване на исковете в пълен размер със законната лихва и присъждане на разноски.

Върховен административен съд, чрез юрк. В. Х., в подаден писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Не изпраща представител в откритото съдебно заседание.

Отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил и от Административен съд – Пловдив, чрез процесуалния му представител А. Р., с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата и се претендират разноски.

Прокуратурата на Република България като контролираща страна не взема становище по жалбата в срока за отговор. Не изпраща представител в проведеното открито съдебно заседание.

С цитираното по-горе определение № 5708 от 09.12.2025г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото правни въпроси: кои са релевантните обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; по тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – следва ли въззивният съд да обсъди релеватните за въззивното производство обстоятелства, доводи и възражения на страните, и по тълкуване на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК – за необходимото съдържание на въззивното решение.

По тези въпроси има многобройна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в множество съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, която настоящият състав напълно споделя. Съображенията на различните съдебни състави на ВКС са добре синтезирани и обобщени в решение №691 от 18.11.2025г., постановено по гр.д.№926/2025г. на ІV ГО на ВКС, и се свеждат до следното :

По тълкуването на чл.2б ЗОДОВ:

При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база взема икономическите показатели и стандарт в страната към момента на увреждането и съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. От значение са още ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната (жертва); значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. вида на защитавания правен интерес.

Тежестта на горните обстоятелства, които съдът не изброява изчерпателно, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ; съдът ги преценява с оглед конкретния спор.

Моментът, към който се преценява увреждането, е този, в който е приключило производството, което може да стане и в хода на съдебното производство по иска по чл. 2б ЗОДОВ (чл. 235, ал. 3 ГПК). Когато забавеното производство е все още висящо, съдът преценява увреждането към датата, на която е даден ход на устните състезания пред съответната инстанция по съществото на спора – първа, съответно въззивна.

Размерът на обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита още, че осъждането на държавата по чл. 2б ЗОДОВ (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия.

В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди (настъпването им се презюмира, но оборимо).

Относно тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД:

Както е изяснено в решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Релевантните и надлежно заявени аргументи съдът следва задължително да разгледа и прецени (чл. 235, ал. 2 ГПК), на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Въззивният съд, който е по съществото на материалноправния спор, също дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които и излагане на правни съображения. Въззивният съд не анализира събраните пред въззивна инстанция доказателства, за да направи извод дали те потвърждават или опровергават фактическите констатации на първата инстанция; въззивният съд не оценява доколко правилно или неправилно първата инстанция е установила даден факт, а сам го установява по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Съдът по същество преценява доказателствата, за да установи наличността или отсъствието на определени факти и с оглед на това да реши спора, а контролноотменителната инстанция ги преценява, за да провери дали е правилна, или не, преценката, която съдът по съществото е направил, дали са правилни и логични изводите на съда, и с оглед на това да признае решението за надлежно обосновано и законосъобразно или не.

Относно тълкуването на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК и необходимото съдържание на въззивното решение.

Въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора, която е ограничена в рамките на въззивната жалба, като прави свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. Въззивният съд не действа като контролноотменителна инстанция (дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не); независимо от съображенията в първоинстанционното решение, сам излага мотиви според изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС. Въззивният съд, по силата на чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои, ползвайки се от анализа и обосновката, като по този начин осъществи своята решаваща дейност. Мотивите на съдебния акт, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ и множество решения и определения на състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване, като съдът конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено и какви правни заключения прави, излагайки аргументите си. Изчерпателното, ясно и разбираемо мотивиране на съдебното решение е гаранция и за справедлив съдебен процес, защото само така се гарантира правото на страните да узнаят волята на съда, както и да упражнят пълноценно правото на защита.

По касационните оплаквания:

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

Ищецът е предявил иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Поискал е солидарно осъждане на ответниците Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд.

С въззивното решение в частта, предмет на настоящото производство, съдът като краен резултат е отхвърлил предявения от И. Н. И. против Административен съд – Пловдив иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за разликата над 500лв. до размер 10000лв.; отхвърлил е предявеният от И. Н. И. против Върховен административен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника солидарно с Административен съд – Пловдив да му заплати сумата 10000 лв. обезщетение; отхвърлил е иска на И. Н. И. за солидарно осъждане на Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд да му заплатят законната лихва върху претендираната главница, считано от 23.08.2016г.

За да постанови този резултат, съдът е счел за установено от фактическа страна, че производството по адм. дело № 1035/2009 г. пред Административен съд – Пловдив е образувано по жалба на И. И. от 09.06.2009 г., с която се иска отмяна на Заповед на командира на отделение 44220 за прекратяване изпълнението на военната служба на ищеца, като същият е зачислен към мобилизационния резерв; че решението по делото е постановено на 06.10.2009 г., т. е. четири месеца след подаването на жалбата; че впоследствие решението на първоинстанционния съд е отменено с Решение 11563/08.10.2010 г. по адм. д. № 234/2010 г. на ВАС, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда; че пред Административен съд – Пловдив е образувано адм. № 2164/2010 г., приключило с Решение от 30.01.2013 г., който акт е отменен с Решение № 87/28.08.2014 г. по адм. д. № С-20/2013 г. на ВАС, с което е приключило окончателно производството.

При тези данни е счел като единствено нарушение на Конвенцията непроизнасянето по молбата на ищеца за предоставяне на правна помощ по реда на чл. 95 ГПК от страна на Административен съд – Пловдив по адм. д. № 1035/2009 г. Намерил е, че именно поради тези мотиви съдебният състав на ВАС е отменил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане с Решение № 11563/08.10.2010 г. по адм. д. № 234/2010 г. на ВАС. Обосновал е извод, че е налице забавяне на съдебното производство по вина на Административен съд – Пловдив за периода от подаването на молбата - 09.06.2009г., до отмяната на първоинстанционното решение – 08.10.2010 г. Изложил е съображения, че впоследствие производството е продължило, като са уважени и разгледани доказателствените искания на страните, съответно събран е релевантният за спора доказателствен материал, установяващ спорните факти, въз основа на които съдът е постановил окончателен съдебен акт.

Съдът е изложил принципни съображения за същността на иска по чл. 2б ЗОДОВ, като е акцентирал и на постановките на ТР № 1/2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС. Не е изложил фактически изводи за това каква е общата продължителност на производството от образуването му пред първостепенния съд до окончателния съдебен акт, какво е било процесуалното поведение на всеки от ответниците, както и на ищеца, има ли и какви неимуществени вреди, търпени от ищеца, резултат от забавеното производство. Посочил, че обезщетение по чл. 52 ЗЗД, към който препраща пар. 1 от ЗР на ЗОДОВ, се определя по справедливост, съобразно критериите, установени с ППВС № 4/1968 г. на ВС на РБ, и те са: 1) обема, характера и тежестта на уврежданията, 2) интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, 3) както и негативните физически и психологически последици за увреденото лице. Изложил е допълнителни съображения, че за да възникне притезанието за обезвреда, то следва на първо място да се установи причинена с деянието вреда; че съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД границите на отговорността се простират до размера на реално настъпилите вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т. е. които са в пряко-причинно следствена връзка със съответното действие и/или бездействие; че на репариране подлежат вредите, които представляват адекватна, предвидима и закономерна с оглед конкретните обстоятелства последица от деянието.

При тези съображения, въззивният съд намерил, че справедливото обезщетение възлиза на сумата от 500 лв., който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост, при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, тъй като е съответно и справедливо на периода на забавяне на разглеждане на делото, който е изчислил на една година и четири месеца – от 09.06.2009 г. до отмяната на първоинстанционното решение – 08.10.2010 г. и връщането на делото на друг състав на административния съд. Намерил е, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над така установения размер на обезщетението до уважения такъв от 5 000 лева спрямо ответника – Административен съд – Пловдив. По отношение на ответника – Върховен административен съд, е застъпил становището, че решението следва да бъде изцяло отменено, тъй като не е установил твърдяната от ищеца пасивна солидарна отговорност за репариране на вредите, както и осъществяването на фактите във въведения по делото правопораждащ фактически състав на притезанието. Съобразил е, че солидарната отговорност възниква по силата на закона или ако е изрично уговорена между страните, а в процесния случай не е установил нито една от посочените хипотези. Приел е, че не се установява с действията си Върховният административен съд да е осъществил нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, досежно отхвърлянето на претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението, но не е изложил никакви мотиви в тази насока.

При служебната проверка настоящата инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на въззивното решение, но по въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото тълкуване на чл.2б ЗОДОВ, чл.12, чл.235 и чл.236 ГПК, с което е допуснал нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Оплакванията на касатора в тази връзка са основателни. Като последица решението в обжалваната му част се явява неправилно. Същото следва да бъде касирано и спорът относно отговорността на двамата ответници за причинените вреди от забавянето на производството по административното дело, за размера на дължимото обезщетение над вече присъдените 500лв., и за дължимостта на законната лихва върху обезщетението, следва да бъде разрешен по същество от състава на ВКС.

От доказателствата по делото е установено безспорно, че адм. дело № 1035/2009г. е образувано по жалба на И. Н. И. против Заповед № 329/14.05.2009г. на Командира на поделение Пловдив 44220, с която е прекратено изпълнението на военната му служба, освободен е от длъжност и е зачислен в мобилизационен резерв. След подаване на жалбата на 09.06.2009г. е било насрочено съдебно заседание на 10.07.2009г., като не е уважено искането на ищеца за недаване ход на делото, ищецът е задължен да представи определени писмени доказателства, като делото е отложено за дата 30.09.2009г. На 04.08.2009г. ищецът е подал молба за правна помощ, по която произнасяне липсва; в следващото открито съдебно заседание, проведено на 30.09.2009г., съдът е приел представени с писмо от 30.07.2009г. писмени доказателства, дал е ход по същество на делото и е обявил същото за решаване. На 06.10.2009г., съдът е постановил Решение № 1234, с което е отхвърлил жалбата на И. Н. И.. В законоустановения срок ищецът е подал жалба срещу решението, въз основа на което е образувано адм.д. № 234/2010г. по описа на ВАС, като с разпореждане от 25.11.2009г. на касатора /ищец в настоящото производство/ е указано да обоснове основанията си за отмяна на решението. С разпореждане от 06.01.2010г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на дата 29.09.2010г.- тоест след близо девет месеца, при съобразяване на обстоятелството, че в този период е включена и двумесечната съдебна ваканция; в проведеното на 29.09.2010г. заседание съдът е дал ход по същество на делото и е обявил, че ще се произнесе с решение в срок. С решение от 08.10.2010г. ВАС е отменил решението на АС-гр.Пловдив и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Видно от мотивната част на решението, актът на АС-Пловдив е отменен поради постановяването му в нарушение на чл. 95 от ГПК, вр. чл. 171, ал.4 от АПК. В тази връзка на 11.10.2010г. е образувано адм.д. № 2164/2010г. по описа на АС-гр.Пловдив, като първото съдебно заседание по това дело е проведено на 30.11.2010г., а ищецът се е явил с упълномощен от него адвокат. Съдът е дал ход на делото и е пристъпил към изясняването му от фактическа страна, задължил е И. да представи конкретни писмени доказателства и е отложил делото за 09.02.2011г. На тази дата не се е явил представител на ответника, като съдът е приел съответни писмени доказателства по делото, задължил е ответника да представи други такива, релевантни за спора, и е отсрочил делото за 30.03.2011г. В заседанието, проведено на 30.03.2011г. съдът приел представените от ответника писмени доказателства, за представянето на които бил задължен от предходно заседание, и допуснал двама свидетели при режим на призоваване на страната на жалбоподателя И., като отложил делото за дата 18.05.2011 г. На дата 18.05.2011г. е даден ход на делото в отсъствие на редовно призованите страни, констатирал е съдът, че жалбоподателят не е внесъл определения депозит за разпит на свидетели, съгласно указанията, и е отложил делото за дата 01.07.2011г. В проведеното на 01.07.2011г. заседание съдът е констатирал, че жалбоподателят се е отказал от поисканите от него свидетели, представил е с нарочна молба други писмени доказателства, които е приел по делото и е отложил същото за 28.06.2012г. В заседанието на 28.06.2012г., съдът дал ход на делото, приел е получената от ВОП прокурорска преписка /състояща се от два тома/, приел представените от жалбоподателя писмени доказателства, допуснал извършване на съдебно-графологична експертиза и отложил делото за 10.10.2012г. В заседанието от 10.10.2012г. съдът приел по делото изслушаната съдебно-графологична експертиза, допуснал двама свидетели на страната на ответника и отложил делото за 12.12.2012г. В това заседание от 12.12.2012г., съдът заличил допуснатите на страната на ответника двама свидетели и дал ход по същество на делото, след което го обявил за решаване. С решение от 30.01.201Зг. съдът обявил за нищожна Заповед 329/14.05.2009г. Ответникът на 12.02.201Зг. подал касационна жалба против решението, като на 20.02.201Зг. делото е изпратено по компетентност във ВАС.

Във връзка с подадената жалба във ВАС било образувано адм.дело № С-20/2013г., като по делото било насрочено заседание за дата 09.12.2013г., след десет месеца, на което заседание съдът дал ход на делото, приел представените писмени доказателства, дал е ход по същество и е обявил, че ще се произнесе с решение в срок. С решение от 28.08.2014г. /постановено седем месеца след даване ход по същество/ ВАС е отменил решение № 217/30.01.2013г. по адм.д. № 2164/2010г. по описа на АС-Пловдив, с което заповедта е обявена за нищожна и вместо него е постановил решение, с което е отменил заповедта. С определение от 15.10.2014г. по молба на процесуалния представител на И., съдът осъдил касатора да заплати на И. сумата от 700,00 лева, представляваща разноски за тази инстанция.

При така установените данни се обосновава извод, че по първоначално образуваното административно дело, АС-гр.Пловдив своевременно и с нужната процесуална бързина е разгледал делото, но като е допуснал нарушаване на разпоредбата на чл. 95, вр. чл. 171, ал.4 от АПК, което е предопределило и последвалото връщане на делото от страна на ВАС за ново разглеждане от друг състав на АС-гр.Пловдив, е причинил забава в развитието на производството с около една година и двадесет и два дни.

При повторното разглеждане на делото от АС Пловдив -адм.д. № 2164/2010г., производството се е развило във времеви интервал от 2 години, 3 месеца и 19 дни, като съдът е провел общо 12 съдебни заседания, събирал е доказателствен материал за изясняване на делото от фактическа страна. Следва да се отчете, че делото е отлагано и във връзка с доказателствени искания на жалбоподателя, които са правени поетапно в отделните открити съдебни заседания, а не при съобразяване на принципите за изчерпателност и процесуална дисциплина. В тази връзка искането за събиране на гласни доказателствени средства е било направено едва в третото поред съдебно заседание, и във връзка с него същият не е внесъл нужния депозит. Това процесуално поведение е предопределило едно отлагане на делото и го е забавило с около 2 месеца и половина. Без съмнение доказателствените искания, направени във връзка с представени от насрещната страна доказателства, не могат да се тълкуват във вреда на жалбоподателя като забавящи производството, но искането за допускане събиране на гласни доказателствени средства и за изискване на прокуроската преписка от ВОП не са провокирани от насрещната страна. На следващо място следва да се отбележи, че въпреки, че делото е с висока фактическа и правна сложност, а и предвид спецификата му, същото е съдържало класифицирана информация, решението е постановено своевременно - обявено е за решаване на дата 12.12.2012г., а решението е постановено на 30.01.2013г.

С оглед приетите за установени данни, посочени по-горе при първото касационно производство пред ВАС има забавяне от около седем месеца при насрочването на делото. В последствие второто касационно производство е продължило 1 година, 7 месеца и 19 дни. Разгледано е в едно съдебно заседание, проведено със значителна забава - 9 месеца и 13 дни, като е налице забава и при постановяване на решението от 8 месеца и 19 дни.

В съответствие с гореизложеното се обосновава извод, че общата продължителност на производството, която е 5 години, 3 месеца и 20 дни надхвърля разумния срок за разглеждането на административното дело – делото е с повишена фактическа и правна сложност, но спорът е трудов и засегнатите права и интереси на ищеца са значими. Забавата се дължи на действия и на двамата ответника, както и на жалбоподателя. Допуснатото процесуално нарушение от АС Пловдив при първото разглеждане на делото е довело до забава от около година и близо месец. Забава е допусната и от ВАС при насрочването на делата и при постановяването на съдебното решение по второто касационно производство. Жалбоподателят с недобре организираната си защита също е допринесъл до забава на производството с около два месеца. Безспорната свръхнатовареност на ВАС не е основание за освобождаване на държавата от отговорност, тъй като именно тя – Държавата, носи отговорност за непредприетите или недостатъчната ефективност на предприетите от нея мерки за справяне с този проблем- в този смисъл решенията на Европейския съд по правата на човека: Airey v Ireland A 32/1979/; 2 ЕГИИ 305 и Sussmann v Germany 1996- IV; 25 EHRR 64§ 55; Zimmermann and Steiner срещу Швейцария / А 66/1983/; 6 EHRR 17 и Guincho срещу Португалия / А 81/1984/; 7 EHRR 233/, както и Pammel срещу Еермания / 1997- IV; 26 EHRR 100/ и други решения на ЕСПЧ.

Предвид горното, съдът намира, че предявеният иск се явява доказан по своето основание, с оглед установената забава за разглеждането му в разумен срок, произтичаща от горепосочените причини за забава.

На следващо място, съгласно практиката на ЕСПЧ и трайно установената такава на ВКС, претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, отчаяние, безпокойство, чувство за безсилие и безпомощност, като пряка и непосредствена последица от нарушаване на правото му за разглеждане на делото в разумен срок, се презюмират, като тази презумпция е оборима. Ответниците не са провели успешно насрещно доказване за липсата на вреди. Ето защо, съдът приема, че в конкретния случай неимуществените вреди, претърпени от ищеца именно като пряка и непосредствена последица от забавата, са установени.

Следва да се посочи, че претърпените вреди са установени и от показанията на разпитания свидетел Н. И. И., баща на ищеца, преценени с оглед евентуалната им заинтересованост. Разпитан свидетелят е заявил, че живее в една къща със сина си, винаги са живели в една къща; че през 2006г. го уволнили, като синът му започнал да води дела; че продължителността на съдебното производство пред АС-Пловдив и ВАС се отразила много зле на сина му - той трайно останал без доходи, това обострило отношенията в семейството му, съпругата му го напуснала; имали две деца; започнал да пие хапчета за сън, като това състояние продължило 1-2 години. Бил безработен около 2-3 години. Във връзка със състоянието си посетил лекар, но му изписали само хапчета за сън.

По отношение размера на дължимото на ищеца обезщетение, настоящият съдебен състав приема, че в съответствие с критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, той е в размер на 5000 лв., доколкото от ищеца не са ангажирани доказателства за претърпени неимуществени вреди извън или надхвърлящи обичайните и презюмирани гореизброени вреди. За увреждане на здравословното му състояние по делото не са представени други писмени доказателства, освен показанията на свидетеля И., баща на ищеца, чиято заинтересованост съгласно чл. 172 от ГПК съдът взе в предвид, а и също обстоятелството, че тези твърдения не се подкрепят от други писмени доказателства. Здравословни вреди над обичайните и гореописани такива не само не се установяват, но не се установява и такива вреди да са в причинна връзка с обстоятелството, че делото не е разгледано в разумен срок. За недоказани съдът приема и твърденията на ищеца, че именно поради забавата на производството за период от 1-2години е останал без работа, което обстоятелство също се съобразява при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. При определяне на този размер, съдът съобразява и общата продължителност на съдебното производство от 5 г. и 3 мес. и 20 дни, като отчита и факта, че делото е касаело трудовото правоотношение на ищеца, свързано с едно основно човешко право - правото на труд,младата му възраст и това, че своевременното приключване на делото е било от изключителна важност за ищеца; икономическите условия в страната към релевантния момент; процесуалното поведение на жалбоподателя и защитата му, които също са допринесли за забавата на производството; обстоятелството, че присъждането на обезщетение само по себе си също има обезщетителен ефект, реално претърпените обичайни по характера си вреди и при отчитането на горепосочените правно-релевантни обстоятелства, настоящият съдебен състав приема, че дължимото на ищеца обезщетение, съответстващо на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е в размер на сумата от 5000,00 лв., като за разликата над нея- до пълния предявен размер от 10 000, 00 лв. - искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

В случая, установено е по делото, че всеки от ответниците е допринесъл за неразглеждане на делото в разумен срок. В рамките на производството по чл.6,§1 от Конвенцията именно Държавата се схваща в своята унитарна цялост и е нейна отговорността за заплащане на обезщетение по Конвенцията, а ответниците са органите, допринесли за настъпване на вредите и участват в производството, като нейни процесуални субституенти. Така на основание §1 от ПЗР на ЗОДОВ, вр. чл. 53 от ЗЗД ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно присъдената сума на ищеца. Това налага решението да се отмени в частите, в които искът е отхвърлен срещу АС Пловдив над размер 500лв. до размер 5000лв. и срещу ВАС до размер 5000лв. и вместо това се постанови ново, с което АС Пловдив и ВАС се осъдят като краен резултат солидарно да заплатят определения размер на дължимото обезщетение 5000лв.

Върху присъденото обезщетение на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1, във вр. с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, следва да се дължи законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението за обезщетяване по реда на глава III а от ЗСВ до окончателното му изплащане или началната дата е 04.03.2015г. Съгласно константната практика на ВКС вземането за лихви при упражнено право на пострадали от забавено правосъдие по приключили дела срещу процесуални субституенти на Държавата се погасява с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, считано от деня на подаване на заявлението по реда на глава III а от ЗСВ. Това правно разрешение попада в обхвата на задължителната съдебна практика, разяснена в т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че относно срока за погасяване на обезщетението за забава са приложими общите правила на ЗЗД – чл. 111, б. "в" ЗЗД.

Посоченото по-горе становище се възприема изцяло и от настоящия състав. Задължението за обезщетяване на вредите от забавеното плащане на обезщетение е периодично по своя характер, поради което, при надлежно релевирано правопогасяващо възражение, за погасени по давност следва да се счетат онези платежи, които са извън тригодишния срок преди предявяване на иска. В процесния случай погасени по давност се явяват платежите за лихви за периода от 04.03.2015г. /датата на подаване на заявлението по глава ІІІа от ЗСВ/ до 22.08.2016г. – три години преди завеждане на иска.

Предвид изложеното се обосновава извод, че ответникът АСПловдив, чието възражение за погасителна давност е основателно, дължи определеното по-горе обезщетение ведно със законната лихва, считано от 23.08.2016г. до окончателното изплащане.

Ответникът ВАС не е релевирал възражение за погасителна давност, поради което и същият дължи в полза на ищеца законната лихва за забава върху главницата, считано от 04.03.2015г., но тъй като решението на въззивния съд е обжалвано само в частта, с която претенцията за законна лихва спрямо този ответник е отхвърлена считано от 23.08.2016г. до окончателното изплащане, то същата следва да се присъди в този времеви отрязък.

Съобразно изхода следва да се пререши и въпросът с разпределение на разноските по спора пред трите съдебни инстанции. Всички страни своевременно са релевирали искане за присъждането им. Пред настоящата инстанция сторените от касатора ищец разноски са в размер 867,90 евро, от които 850 евро договорен и заплатен адвокатски хонорар и 17,90 евро – заплатени държавни такси. АС Пловдив е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което настоящата инстанция, съобразявайки обема и качеството на свършената от адвоката работа по осъществената защита и процесуално представителство, вида и характера на производството, квалификацията на процесуалния представител, позволяваща му процесуално представителство пред върховната инстанция, намира за неоснователно.Сторените от ищеца разноски пред инстанциите по същество, така както са документирани по делото, възлизат на : 850лв. адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция, 215 лв. – заплатени такси и пътни разноски във въззивната инстанция – или общо 544,53 евро с левова равностойност 1065лв.; 850лв. адвокатско възнаграждение за първа инстанция и 10лв. държавна такса – общо 860лв. или 439,72 евро. Или пред трите инстанции ищецът е реализирал разходи в общ размер 1852,15 евро. Съобразно уважения размер на претенциите, ответниците следва да бъдат осъдени да му заплатят солидарно сумата 926,08 евро.

Разноските за юрисконсултските възнаграждения на процесуалните представители на ответниците АС Пловдив и ВАС са както следва : за представителя на АС Пловдив – 300лв. за първа инстанция, 200лв. за въззивна инстанция и 300лв. за касационна инстанция – общо 800лв. или 409,04 евро; за ВАС – 300лв. за първа инстанция, 200лв. за въззивна и 350лв. за касационна – общо 850лв. или 434,60 евро. Съобразно отхвърления размер на претенциите касаторът ищец следва да заплати на ответника АС Пловдив деловодни разноски в размер 204,52 евро, а на ответника ВАС 217,30 евро.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 2348 от 15.04.2025 г., поправено с решение № 2894 от 13.05.2025, постановени по в. гр. д. № 14929/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частите, с които като краен резултат е: отхвърлен предявеният от И. Н. И. против Административен съд – Пловдив иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за разликата над 500лв. до размер 5000лв.; отхвърлен е предявеният от И. Н. И. против Върховен административен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника солидарно с Административен съд – Пловдив да му заплати сумата 5000 лв. обезщетение ; отхвърлено е искането на И. Н. И. за осъждане на Върховен административен съд да му заплати законната лихва върху претендираната главница, считано от 04.03.2015г. до 22.08.2016г. и е отхвърлено искането на И. Н. И. за осъждане на Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд да му заплатят солидарно законната лихва върху претендираната главница, считано от 23.08.2016г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Административен съд – Пловдив да заплати на И. Н. И. на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ допълнително още 2300,85 евро /равностойност на 4500лв./, представляващи обезщетение за забавено разглеждане на административно дело /адм.д.№1035/2009г. по описа на АС Пловдив;адм.д.№234/2010г. по описа на ВАС;адм.д.№2164/2010г. по описа на АС Пловдив и адм.д.№С-20/2013г. по описа на ВАС/.

ОСЪЖДА Върховен административен съд да заплати на И. Н. И. на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ солидарно с Административен съд – Пловдив сумата 2556,50 евро /равностойност на 5000лв./, представляващи обезщетение за забавено разглеждане на административно дело /адм.д.№1035/2009г. по описа на АС Пловдив;адм.д.№234/2010г. по описа на ВАС;адм.д.№2164/2010г. по описа на АС Пловдив и адм.д.№С-20/2013г. по описа на ВАС/.

ОСЪЖДА Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд солидарно да заплатят на И. Н. И. законната лихва върху присъденото обезщетение от 2556,50 евро /равностойност на 5000лв./, считано от 23.08.2016г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 2348 от 15.04.2025 г., поправено с решение № 2894 от 13.05.2025, постановени по в. гр. д. № 14929/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в останалата обжалвана и допусната до касационно обжалване част, с която искът на И. Н. И. с основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за солидарно осъждане на Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд е отхвърлен като неоснователен над размер на сумата 2556,50 евро /равностойност на 5000лв./ до претендирания размер 5113 евро /равностойност на 10000лв./, представляващи обезщетение за забавено разглеждане на административно дело /адм.д.№1035/2009г. по описа на АС Пловдив;адм.д.№234/2010г. по описа на ВАС;адм.д.№2164/2010г. по описа на АС Пловдив и адм.д.№С-20/2013г. по описа на ВАС/.

ОСЪЖДА Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд солидарно да заплатят на И. Н. И. деловодни разноски за трите съдебни инстанции в размер 926,08 евро. съобразно уважения размер на претенциите.

ОСЪЖДА И. Н. И. да заплати на Административен съд – Пловдив деловодни разноски за трите съдебни инстанции в размер 204,52 евро съобразно отхвърления размер на претенциите.

ОСЪЖДА И. Н. И. да заплати на Върховен административен съд деловодни разноски за трите съдебни инстанции в размер 217,30 евро съобразно отхвърления размер на претенциите.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: