Намаляване на обезщетение за незаконно обвинение поради неправилна оценка на вредите

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 148

гр.София, 12.03.2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело №3329 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 2758 от 29.05.2023 год., постановено по в. гр. дело №3124/2022 год. по описа на СГС, ГО, ІV-А с-в, с което е потвърдено решение № 20007262 от 25.01.2022 год., постановено по гр. дело № 53016/2020 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, в частта му, в която Прокуратурата на Република България е осъдена за заплати на Б. З. П. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 14 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на образувано срещу ищеца наказателно производство, по което му е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК и за престъпление по чл. 387, ал. 4 вр. с ал. 2, пр. 1 вр. с ал. 1, пр. 3 НК, приключило с оправдателна присъда № 95 от 07.04.2017 год. по НОХД № 165/2011 год. по описа на СГС, потвърдена с решение № 196 от 14.05.2018 год., постановено по ВНОХД № 1255/2017 год. по описа на САС, което е оставено в сила с решение № 236от 11.03.2019 год., постановено по КНД № 910/2018 год. по описа на ВКС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2019 год. – влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното й изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото.

С определение № 3747 от 25.07.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви за всички обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение?

2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди?

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответната страна Б. З. П. счита, че касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждането на направените разноски по делото.

По правните въпроси, по които е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на тези въпроси е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др./. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид /извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган, при завишени изисквания за почтеност, и е изпълнявана работа, свързани с отговорности в публичен интерес/ и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/.

Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези

Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

В разглеждания случай, за да приеме, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание, въззивният съд е зачел установените по делото и безспорни между страните обстоятелства, а именно: че срещу ищеца било водено наказателно производство, като на 03.02.20009 год. същият бил привлечен като обвиняем в извършването на престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК и престъпление по чл. 387, ал. 4 вр. с ал. 2, пр. 1 вр. с ал. 1, пр. 3 НК, като бил задържан под стража за 72 часа, а впоследствие му била определена мярка за неотклонение „парична гаранция“. На 17.01.2011 год. срещу ищеца бил внесен обвинителен акт и в тази връзка било образувано НОХД № 165/2011 год. по описа на СГС. С присъда по посоченото дело от 07.04.2017 год., която е влязла в сила на 11.03.2019 год., ищецът бил признат за невиновен по повдигнатите му обвинения, а мярката му за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 300 лв. била изменена в „подписка“.

За да определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 14 000 лв. въззивният съд е приел, че: 1/ ищецът е неосъждано лице; 2/ престъплението, за което е обвинен, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК /за него е предвидено наказание лишаване от свобода повече от 5 години/; 3/ наказателното преследване е продължило около 10 години и 2 месеца, който период не е кратък и през който ищецът е оказвал съдействие на разследващите органи и на съда, явявал се е пред разследващия орган и пред съда; 4/ времето и мястото на увреждането; 5/ възрастта на ищеца; 6/ етапа на обществено-икономическото развитие, конкретната икономическа конюнктура и средностатистическия стандарт на живот; 7/ професионалните и моралните изисквания към заеманата от ищеца длъжност, както и че със заповед с peг.№К-1627 от 25.03.2009 год. на същия е наложено дисциплинарно наказание „Понижаване в степен на длъжност - Разузнавач III степен за срок от една година“, заради допуснато нарушение на служебната дисциплина – превишаване на правомощията; 8/ в резултат от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение ищецът е преживял душевни терзания и негативни преживявания от накърняване на правото му на чест, достойнство, лична неприкосновеност, стрес и несигурност от изхода на производството, ограничил контактите със свои близки и познати, които се отдръпнали от него и здравословното му състояние се влошило – развил „нервен колит“.

Както е прието и в определението по чл. 288 ГПК, с така изложените съображения относно размера на процесното обезщетение, въззивният съд е разрешил поставените по делото правни въпроси в противоречие с цитираната по-горе практика /включително задължителната такава/ на ВС и ВКС. Предвид даденото с нея разрешение на въпросите, при извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Основателно е касационното оплакване, че релевантен факт, относим към определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди – тежест на повдигнатите на ищеца обвинения, е оценен неправилно от въззивния съд и съответно не обуславя определянето на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Прилагането на общите правила за пределите на действие на нормите на Наказателния кодекс е обвързано с времето на извършване на престъпленията – чл. 2, ал. 1 НК и с преценката за по-благоприятния закон – чл. 2, ал. 2 НК. За вменените на ищеца престъпления се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването им – в частност към 21.01.2009 год. Престъпленията по чл. 123, ал. 1, пр. 1 НК /в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 26 от 2010 год./ и по чл. 387, ал. 4 вр. с ал. 2, пр. 1 вр. с ал. 1, пр. 3 НК не са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за всяко от тях е предвидено наказание лишаване от свобода за срок до пет години.

Основателно е и оплакването на ответника за необоснованост на извода на въззивния съд за наличие на пряка причинно-следствена връзка между повдигнатите на ищеца обвинения и част от твърдените от него неимуществени вреди.

Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ подлежат на обезщетяване – чл. 4 ЗОДОВ и разясненията по т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК. В т. 10 от посоченото тълкувателно решение е прието, че органите на прокуратурата и следствието носят отговорност и за причинените вреди от незаконно действие или акт на административен орган, който е действал при условията на обвързана компетентност в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Тези разяснения са доразвити във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по спорове за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, настъпили в резултат на незаконното обвинение – решение № 343 от 10.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 192 от 21.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4457/2017 г., III г. о., ГК, решение № 45 от 7.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2019 г., III г. о., ГК, решение № 53 от 5.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2747/2019 г., IV г. о., ГК, решение № 762 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 856/2024 г., IV г. о., ГК. В тази практика /принципно приложима и по спорове за неимуществени вреди/ е прието, че когато органът по назначението на работника или служителя, респ. дисциплинарно-наказващият орган, не действа по своя преценка, а по силата на закона и при условията на обвързана компетентност в резултат на действията на органите на досъдебното производство по повдигане на обвинение, прокуратурата носи отговорност за причинените му вреди /имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение/. В случите, когато органът действа при оперативна самостоятелност, т.е. самостоятелно установява фактите по случая и има право да прецени дали да отстрани от работа работника или служителя, респ. да му наложи дисциплинарно наказание, или да не го стори, то липсва причинна връзка между повдигнатото обвинение и настъпилите вреди /от неполучено трудово възнаграждение/.

От доказателствата по делото е видно, че със заповед от 25.03.2009 год. на министъра на вътрешните работи на ищеца е наложено дисциплинарно наказание по чл. 226, ал. 1, т. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи /отм./ – „понижаване в степен на длъжност – разузнавач ІІІ степен за срок от една година“ за допуснато от него нарушение на служебната дисциплина, изразяващо се в това, че на 21.01.2009 год., в [населено място], в противоречие с разпоредбите на чл. 9, ал. 1, т. 3, чл. 10, ал. 2, чл. 11, ал. 2 и чл. 30, ал. 2, т. 2 от Инструкция рег. № Із-1701 от 27.09.2006 год. за организацията за осъществяване на конвойната дейност от органите на Национална служба „Полиция“ и с чл. 2, ал. 1 от Наредба № Із-1231 от 17.08.2006 год. за употребата на помощни средства от полицейските органи, е превишил правомощията си, като е използвал помощни средства/белезници/ и осъществил конвой без да са били издадени писмени заповеди за задържане и конвоиране на лицето П. Д. К. – деяние, получило широк негативен обществен резонанс, извършено в нарушение на изискванията на чл. 4, чл. 7, чл. 76 и чл. 77 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, в резултат на което е затруднена дейността на структурите на МВР.

В заповедта е посочено, че нарушението е установено от проведеното дисциплинарно производство /обобщена справка и становище/ и след приемане на писмените обяснения на служителя и преценка на събраните доказателства. При съобразяване на действащата към 2009 год. нормативна уредба настоящият съдебен състав намира, че при налагане на дисциплинарното наказание на ищеца министърът на вътрешните работи не е действал при условията на обвързана компетентност от действия на органите на досъдебното производство. Нормите в глава ХVІ „Дисциплинарна отговорност“ от ЗВМР /отм./ не предвиждат задължително налагане на дисциплинарно наказание на служителя поради привличането му от прокуратурата като обвиняем за извършено престъпление. От съдържанието на горепосочената заповед на министъра на вътрешните работи също не следва извод, че на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание поради образуваното срещу него наказателно производство и повдигнатите му обвинения. Действително заповедта е издадена след като ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем, но не това е било основанието за ангажиране на дисциплинарната му отговорност, а действията му по неправомерно използване на помощни средства и конвоиране. Макар тези действия да са били квалифицирани от прокуратурата като престъпления, за които срещу ищеца е било водено процесното наказателно прозводство, при издаване на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание на ищеца министърът на вътрешните работи е извършил процедурни действия по доказване на дисциплинарното нарушение /чл. 230, ал. 3 ЗМВР /отм.// и след приключването им е оценил всички доказателства и при условията на оперативна самостоятелност е взел решение за налагане на дисциплинарно наказание. Следователно не е налице пряка причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и наложеното на ищеца дисциплинарно наказание, респ. претендираните неимуществени вреди – изразяващи се, според изложеното в исковата молба, в допълнителен стрес в семейния и социалния живот.

Основателно е и основното оплакване на касатора /ответника/, че необосновано и в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е определил несправедлив – завишен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.

Неоснователно е възражението на касатора, че при преценката относно продължителността на наказателното производство въззивният съд не е отчел обстоятелството, че прокурорът не е оспорил решението, постановено по ВНОХД № 1255/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 7 с-в, с което е била потвърдена постановената от СГС оправдателна присъда, а висящността на наказателното производство е била поддържана само от частните обвинители и граждански ищци. Според приетото в решение № 206 от 03.10.2018 год. на ВКС по гр. дело № 694/2018 год., ІV г. о., ГК, което се споделя от настоящия съдебен състав, отговорността на държавата за вреди от неоснователно обвинение не е ограничена в рамките на този период от наказателното производство, в който прокурорът е поддържал висящността на обвинението. С действията на прокуратурата по реализиране на наказателно преследване срещу определено лице се поставя начало на процес, който приключва или с прекратяване на наказателното производство, или с присъда. Когато присъдата е оправдателна, всички вреди, търпени от лицето, подложено на неоснователно преследване, са в причинно-следствена зависимост от повдигнатото обвинение срещу него. Обстоятелството, че в определен момент прокурорът се е отказал да поддържа обвинението, но висящността на производството е поддържана от частния обвинител, няма отношение към обема на отговорността на държавата. Тя дължи обезщетение за всички вреди, като в исковото производство тази отговорност се реализира с участието на органа, сложил началото на причинно-следствения процес.

Тъй като нарушението на материалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция.

Конкретно проявените в случая обективни обстоятелства, които налагат по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди са следните:

Към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил на 36 год., а към момента на влизането в сила на оправдателната присъда – на 46 год. Същият не е бил осъждан и не е бил криминално проявен. Продължителността на незаконното наказателно преследване е дълга – 10 години и 2 месеца, което обстоятелство следва да бъде преценено наред с останалите такива, които обуславят определяне на по-висок размер на обезщетението. Ищецът е бил задържан за срок от 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 НК, а впоследствие му е била определена мярка за неотклонение „парична гаранция“, която при постановяване на оправдателната присъда от първоинстанционния съд е била изменена в „подписка“. Поддържаното незаконно обвинение е оказало негативно отражения върху ищеца, изразяващо се в притеснение, страх, тревожност, стрес, накърнено достойнство и чест, намалена социална активност, дестабилизиране на здравословното му състояние /без болестни прояви/. В съдебната му фаза наказателното производство се е развило пред три съдебни инстанции, като ищецът е участвал в проведените не малък брой съдебни заседания.

От друга страна, ищецът е бил обвинен в извършване на престъпления по чл. 123, ал. 1, пр. 1 НК и по чл. 387, ал. 4 вр. с ал. 2, пр. 1 вр. с ал. 1, пр. 3 НК, които не са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. В съдебната фаза на наказателния процес не е била постановявана осъдителна присъда по отношение на ищеца. Не се установят вреди от наложените на ищеца мерки за неотклонение – първоначално „парична гаранция“, а впоследствие „подписка“ – те не са създали затруднения в ежедневието на ищеца и не са ограничили свободата му на придвижване. Спрямо него не е била постановявана друга ограничителна мярка. Няма данни повдигнатото обвинение да е било публично оповестено от страна на прокуратурата и разследващите органи, както и да е била препятствана по-нататъшната личностна, обществена и професионална реализация на ищеца. Търпените от него притеснения, емоционален дискомфорт и негативно отражения върху социалните му контакти и доброто му име в обществото не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото, респективно – техният значителен превес над изложените по-горе, обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд.

Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда /съгласно официалните данни на НСИ, през 2019 год. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 6 592 лв., а минималната месечна работна заплата през 2019 год. е в размер на 560 лв./, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което ще репарира процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, възлиза на сумата от 10 000 лв. При определянето на този размер съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 10 000 лв. до сумата от 14 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 11.03.2019 год., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част. Предвид промяната на крайния резултат по делото въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски за първоинстанционното производство за разликата над 516.33 лв. и разноски за въззивното производство за разликата над 516.33 лв.

В останалата обжалвана част, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2019 год. до окончателното й изплащане, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от спора касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. М. З. сумата от 600 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в касационното производство при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА. В тази връзка съдът отчита сравнително ниската фактическа и правна сложност на производството пред касационната инстанция и вида и обема на извършената от адвоката работа /съобразено решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 на СЕС, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 год./.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2758 от 29.05.2023 год., постановено по в.гр.дело №3124/2022 год. по описа на СГС, ГО, ІV-А с-в, в частта му, в която Прокуратурата на Република България е осъдена за заплати на Б. З. П. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 10 000 лв. до сумата от 14 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 11.03.2019 год. до окончателното изплащане, както и в частта му, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. З. П. разноски за първоинстанционното производство за разликата над 516.33 лв. и разноски за въззивното производство за разликата над 516.33 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. З. П. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], срещу Прокуратурата на Република България, с адрес: [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до сумата от 14 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 11.03.2019 год. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2758 от 29.05.2023 год., постановено по в.гр.дело №3124/2022 год. по описа на СГС, ГО, ІV-А с-в, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: [населено място], [улица], да заплати на адв. М. Ц. З., с адрес: [населено място], [улица], ет. , сумата от 600 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА в касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/

2/