Обезщетение за баба и брат при смърт на близък при катастрофа

Текстът на акта

Ключови фрази

20

Р Е Ш Е Н И Е

№ 504

София, 29.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми март, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1455 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото - ищците Е. А. А. и Й. Г. Й., малолетен, действащ чрез своята майка и законен представител Г. Й. Й., и ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД срещу решение № 463 от 07.11.2022 г. по в. т. д. № 424/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Й. Г. Й., действащ чрез своята майка и законен представител Г. Й. Й., иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му – И. Г. Й., причинена от пътно-транспортно произшествие (ПТП), реализирано на 09.12.2018 г. по вина на водача на л. а. „БМВ 320“, с рег. [рег.номер на МПС] – К. Т. М., за сумата 30 000 лв., и в частта му, с която е уважен искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от Е. А. А. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внука й – И. Г. Й., причинена от горепосоченото ПТП, за сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от горепосочения деликт, ведно със законната лихва от 22.01.2019 г. до окончателното изплащане, а за разликата до сумата 40 000 лв. този иск е отхвърлен като неоснователен. Въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни искът на Е. А. за сумата над 40 000 лв. до сумата 50 000 лв. и искът на Й. Й. за сумата над 30 000 лв. до сумата 50 000 лв. е влязло в сила като необжалвано.

В касационната си жалба ищците Е. А. А. и Й. Г. Й. излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен предявеният от малолетния Й. Г. Й., брат на починалия, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, поради липса на материалноправна легитимация, доколкото от приетите доказателства в процеса е установено, че между двамата братя са съществували особено близки отношения, надхвърлящи обичайните. Релевират оплаквания и за неправилно уважаване на възражението за съпричиняване от страна на починалия пострадал на вредоносния резултат, което считат за неоснователно и недоказано. Молят атакуваното решение да бъде отменено като неправилно в обжалваната му отхвърлителна част, като вместо него бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени за сумата 30 000 лв. за ищеца Й. Г. Й. и 40 000 лв. за ищцата Е. А. А.. Претендират сторените съдебно – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, ведно с начислен ДДС.

Ответникът по тази касационна жалба - „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Касаторът – ответник „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД поддържа в своята касационна жалба , че въззивното решение е неправилно в частта му, в която е уважен предявеният от Е. А. иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил свидетелските показания в контекста на целия доказателствен материал по делото и след извършването на съвкупен анализ на последния, като не е изложил съображения защо се доверява само на свидетелските показания на свидетелите Н. С. и Д. А.. Счита, че решаващият съд неправилно не е приложил пар. 96, ал. 3 ПЗР ЗИД КЗ вр. с ал. 2 вр. с ал. 1 и чл. 493а, ал. 4 КЗ, според който обезщетението за неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ до приемането на наредбата по чл. 493а, ал. 2 КЗ не може да надвишава 5 000 лв.. Моли въззивното решение да бъде отменено в горепосочената му част като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът да бъде отхвърлен. Евентуално поддържа да бъде присъдено по-ниско по размер обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт при съобразяване с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и на значителния принос на починалия пострадал за настъпване на вредоносния резултат, който не е съобразен съответно. Претендира заплащане на съдебно – деловодните разноски пред трите съдебни инстанции.

Ответниците по тази касационна жалба – ищците Й. Г. Й. и Е. А. А. депозират писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържат становище за нейната неоснователност. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по касационната жалба на ответника.

Третите лица-помагачи на страната на ответника-застраховател: У. К. Т. и Т. К. Т., действащи чрез законния им представител В. С. К., не вземат становище по касационните жалби.

С определение № 3901 от 05.12.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по материалноправния въпрос: Кои са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт от деликт на близки на увредения, извън кръга лица по ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г.? При поставяне на братя, които не са навършили пълнолетие към момента на непозволеното увреждане, в житейска ситуация, при която отсъствието на двамата родители е заместено от фактически грижи по отглеждане и възпитание на децата единствено от баба им, осъществено ли е изключението по смисъла на ТР №1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 на ОСНГТК на ВКС? .

Отговор на горепосочения въпрос е даден с извършеното задължително тълкуване в ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, според което материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите, бабите и дядовците, и внуците, е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения посочените родственици са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, т. е. касае се за изключително силна връзка като тази между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., тогава е справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с горепосоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В горецитираното тълкувателно решение е посочено, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, е призната правната възможност обезщетяването и на такива лица, които са извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи - когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.

Възприетите с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС разрешения са нормативно закрепени в разпоредбите на чл. 493а, ал. 4 КЗ. В постановената въз основа на тях съдебна практика е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно. Като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между баби и дядовци и внуци са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по различни причини - заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина. За изключителна връзка между братя и сестри като примери са изведени израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина (решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о.); отглеждането на малолетните деца на починалата сестра след смъртта й от претендиращата обезщетение сестра в дома й, заедно с приятеля й (решение № 304 от 23.05.2024 г. на по гр. д. № 1514/2023 г. на ВКС, IV г. о.); особено близка, трайна и дълбока връзка между двама братя, при която действителните морални болки и страдания, надхвърлят по времетраене нормално присъщите такива, причинени от преждевременна и нелепа смърт на единия брат (решение № 147 от 31.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 83/2023 г., IV г. о.); особено дълбока емоционална връзка, надхвърляща обичайната между брат и сестра, която в много отношения е заместваща бащините функции (решение № 25 от 12.01.2024 г. по гр. д. № 4660/2022 г. на ВКС, I г. о.). Приема се, че тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство. Пример за такава изключително близка родствена връзка между братя, които не са навършили пълнолетие, е поставянето им в житейска ситуация, при която отсъствието на двамата родители (напр. бащата, напуснал семейството при раждането на по-малкото братче, а майката, работеща продължително в чужбина) е заместено от фактически грижи по отглеждане и възпитание на децата единствено от баба им, при което по-големият брат полага за по-малкия грижи, надхвърлящи грижите, които би полагал, ако отглеждането на децата се осъществяваше от двамата му родители. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, в горепосочения контекст, следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай въз основа на конкретните факти и доказателства по делото. Във всички случаи горепосочената връзка и търпените неимуществени вреди от деликта следва да са доказани чрез пълно и главно доказване в процеса от претендиращия обезщетението.

Вторият правен въпрос, по който е допуснат настоящият касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е за критериите (конкретните обстоятелства) по смисъла на чл. 52 ЗЗД, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинило смърт на физическо лице, приложими по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на деликвента по застраховка „гражданска отговорност“ с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вкл. когато той е предявен от брат и/или баба на починалия?. По него следва да бъде съобразена задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., и формираната въз основа на нея безпротиворечива практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 147 от 06.03.2024 г. по гр. д. № 1231/2023 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50108 от 09.11.2023 г. по т. д. № 1631/2022 г. на ВКС, I т. о.; решение № 70 от 03.06.2019 г. по т. д. № 755/2018 г на ВКС, ІІ т.о. и др., вкл. цитираната от касаторите). Според нея размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като визираният в чл. 52 ЗЗД принцип на "справедливост" не е абстрактно понятие. По своето естество той представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава на конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, икономическата конюнктура към момента на деликта и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между починалия пострадал и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната им преценка, да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В мотивите на съдебното решение следва да бъдат посочени тези конкретни обстоятелства, както и значението им за определения размер на претендираните неимуществени вреди. Гореизложеното е приложимо и по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на деликвента по застраховка „гражданска отговорност“ с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вкл. когато той е предявен от брат и/или баба на починалия.

Третият правен въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е: Обвързан ли е въззивният съд по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ от лимитите на отговорност на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“, посочени в пар. 96, ал.1 ПЗР ЗИД КЗ (обн. ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018 г.) вр. с чл. 493а, ал. 4 КЗ, касаещи по-далечния кръг роднини на починалия пострадал или има свобода да определя по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди?. След определение № 3901 от 05.12.2023 г. по чл. 288 ГПК, с което е допуснат касационния контрол, е постановено решение № 147 от 06.03.2024 г. по гр. д. № 1231/2023 г. на ВКС, IV г. о., което съдържа отговор на поставения въпрос, който се споделя изцяло от настоящия съдебен състав и следва да бъде съобразен и по настоящото дело. По иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетението за неимуществени вреди на по-далечния кръг роднини на починалия пострадал не трябва да бъде определяно по правилото на пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ, обн. в ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018 г., което ограничава размера на обезщетението до сумата от 5 000 лв.. Тази сума е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5/ЕИО от 30.12.1983 г. на Съвета относно сближаването на законодателствата на държавите-членки, свързани със застраховките „гражданска отговорност“ при използване на МПС, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г., относно застраховката "гражданска отговорност" при използване на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, а също така и от посочените в чл. 9, ал. 1 от втората, минимални суми, които са транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 КЗ. С решение на СЕС (втори състав) от 24.10.2013 г. по дело № С-277/2012 г. е дадено тълкуване, че чл. 3, пар. 1 от Директива 72/166 и чл. 1, пар. 1 и пар. 2 от Втора директива 84/5, не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "гражданска отговорност" при използването на МПС да покрива обезщетение за неимуществени вреди за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5 ЕИО. В подобен смисъл на този в решение по дело С- 277/12 са и решение на СЕС от 23.10.2012 г., Vitor Hugo Marques Almeida (С-300/10), решение на СЕС от 24.10.2013 г., Katarina Haasova (С-22/12), решение на СЕС от 23.01.2014 г., Enrico Petillo (С-371/12), съгласно които държавите- членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на ПТП, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми, посочени в Директивата, съответно че националната правна уредба не трябва да изключва или ограничава несъизмеримо правото на пострадалото лице на обезщетение чрез задължителната застраховка "гражданска отговорност" при използването на МПС. Решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за националния съд (чл. 633 ГПК), който е длъжен да съобрази даденото тълкуване на правото на ЕС. Доколкото с пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ, дължимото обезщетение по застраховка "гражданска отговорност" се ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, пар. 2 от Втора директива 84/5 ЕИО, то съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ. Освен това правилото на пар. 96, ал.1 ПЗР ЗИД КЗ създава възможност за непряка дискриминация на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ в сравнение с лицата по чл. 493а, ал. 3 КЗ, като определя на първите по-ниско обезщетение в сравнение с вторите, макар че и за двете групи лица се изискват едни и същи условия за възникване на правото на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като не е установена основателна причина за това. Изводът е, че нормата на пар. 96, ал.1 ПЗР ЗИД КЗ противоречи на чл. 6, ал. 2 КРБ и на правото на ЕС и като такава не може да се прилага по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определя при спазване на правилото на чл. 52 ЗЗД и при съобразяване със застрахователната сума по застраховката „гражданската отговорност“, която не може да е по-ниска от посочените минимални размери в приложимите актове от правото на ЕС и в чл. 492 КЗ.

Последният правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е за способите и тежестта за доказване на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице при деликт. По него е формирана безпротиворечива практика на ВКС (решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ІІ т. о.; решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ІV г. о.; решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ІІ т. о.; решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о.; решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІI т. о.; решение № 107 от 06.08.2021 г. по гр. д. № 2019/2020 г. на III г. о.; решение № 347 от 12.06.2024 г. по гр. д. № 3745/2023 г. на IV г. о. и др.), която следва да намери приложение и по настоящия правен спор. Според същата приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, което не е необходимо да е виновно или противоправно, и вредоносния резултат. Във всички случаи приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, направила възражение за съпричиняване, т. е. от ответника. Недопустимо е прилагане на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно и главно доказване, а е само предполагаем. В нарушение на процесуалните правила досежно процеса на доказване в гражданския процес би било признаване на съпричиняване на вредоносния резултат при деликт от съда въз основа на предположения. Като критерий за намаляване на обезщетението при съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да се съобрази степента на съпричиняване, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението може да се използва и степента на вината, при което от значение са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. Водещ при определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да е критерият на справедливостта, при който съдът по свое усмотрение, след преценка на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на деликта и степента на вредоносния резултат, при съвместно прилагане на горепосочените критерии, определя размера на съпричиняването, с което да се намали обезщетението за вреди.

По съществото на касационните жалби:

Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от деликт, причинил смърт, отговорността по който е застрахована при ответника по застраховка „гражданска отговорност“. Ищците са от категорията лица по смисъла на чл. 493а, ал. 4 КЗ – баба и брат на починалия пострадал от процесния деликт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил въпроса за активната материалноправна легитимация на ищците. Позовал се е на задължителните разрешения в ТР №1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 на ОСНГТК на ВКС, ППВС №4 от 25.05.1961 г. и ППВС №5 от 24.11.1064 г., посочвайки, че според тях, освен лицата от най-близкия родствен и семеен кръг, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди в резултат на смърт при деликт са и всички лица, които са създали изключителна трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които при преценка на всеки конкретен случай, е справедливо да бъдат обезщетени. Въз основа на свидетелските показания на свидетелите Н. С. и Д. А. е намерил за установено, че ищцата А. е полагала грижи за децата Й. и И., докато майка им е работила в чужбина – Ш., за да им осигурява финансова издръжка. Бащата на децата е изоставил семейството след раждането на по-малкия си син Й., поради което и с оглед преимущественото пребиваване на майката в чужбина от години, за да работи, грижите по фактическото отглеждане и възпитание на внуците си е изпълнявала ищцата Е.. Й. е ходел на детска градина, а И. - на училище, като баба им ги е гледала добре. И. също е помагал активно в отглеждането на братчето си – водел го е на детска градина, навсякъде са били заедно, много е бил грижовен. След смъртта на пострадалия И., тъгата и мъката на ищците е била голяма, променили са се, станали са подтиснати, тъжни и разстроени, тъгували са много. Въз основа на горепосочените свидетелски показания, неопровергани от останалите доказателства в процеса, решаващият съд е приел, че между бабата и нейния внук И. е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, основана на трайна взаимна близост и обич, която е в повече от нормално присъщата родствена връзка в резултат на настъпили неблагоприятни житейски обстоятелства – ранния развод между родителите на децата и отсъствието на майката, работеща в чужбина, за да ги издържа, при което отглеждането и възпитанието им през продължителен период от време е осъществявала бабата, с която са живели в едно семейство и домакинство. Горепосочената връзка, надхвърляща значително обичайната връзка между баба и внук, обосновава материалноправната легитимация на Е. А. да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди от причинената преждевременна смърт на внука й И.. По отношение на малолетния ищец Й., въззивният съд е счел, че двамата братя са живяли заедно, че по-големият починал брат - И. е водел Й. на детска градина, че се е грижил за него, но това е присъщо и обичайно за връзката между двама братя. Поради това е приел, че не са налице отношения над присъщите, както и особена близост над обичайната, съответстваща на връзката родител – дете, отчитайки възрастта на двамата братя към момента на произшествието (почти 6 г. за Й. и 15 г. за И.), в резултат на което е заключил, че малолетният ищец Й. не е материалноправно легитимиран да получи претендираното обезщетение по чл. 432, ал. 1 КЗ. Затова предявеният от последния иск е отхвърлил като неоснователен.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че правилно Пловдивски апелативен съд е съобразил наличието на материалноправна легитимация за ищцата Е. А. по предявения иск в контекста на ТР №1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 на ОСНГТК на ВКС и дадения по – горе отговор на първия правен въпрос, като споделя решаващия извод и обстоятелствата, въз основа на които е направен, за установяването на трайна и дълбока емоционална връзка, надхвърляща обичайната, между баба и внук. По отношение на материалноправната легитимация на малолетния ищец Й., счита че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, доколкото противоречи на задължителните разрешения в горецитираното тълкувателно решение и на дадения отговор на правния въпрос. От приетите в процеса доказателства, вкл. кредитираните изцяло гласни доказателства като неопровергани от другите доказателства по делото, може да бъде изведена трайна, надхвърляща обичайната между двама братя емоционална връзка въз основа на установените конкретни неблагоприятни житейски обстоятелства: двете деца са живяли постоянно заедно, отглеждани и възпитавани единствено от баба си през продължителен период от време, тъй като бащата е изоставил семейството си след раждането на ищеца Й., а майката е работела в Ш., за да осигурява издръжката на семейството; възрастовата разлика на децата (почти 10 г. при ненавършени 6 г. за ищеца и 15 г. за починалия брат към момента на процесния деликт) и възрастта на всяко от непълнолетните деца, при която поради отсъствието на родителите, по-възрастният брат е поемал значително по-големи от обичайните грижи спрямо по-малкия, подпомагайки баба си във фактическото й родителство; наличието на недъг на ръката на Й. от раждането му, изискващ повече грижи и внимание от обичайните от хората, с които живее. Тези обстоятелства са довели до нуждата от по-интензивно общуване между двете непълнолетни деца и от изграждане на по-здрава и по-силна връзка от обичайната между двама братя, при което и търпените неимуществени вреди са по-продължителни и с по-висок интензитет и затова подлежат на обезщетяване. При установената изключително близка емоционална връзка между двамата братя, които не са навършили пълнолетие, при поставянето им в житейска ситуация, при която отсъствието на двамата родители е заместено от фактически грижи по отглеждането и възпитанието им от баба им, при което по-големият брат полага за по-малкия грижи, надхвърлящи грижите, които би полагал, ако отглеждането на децата се осъществяваше от двамата му родители, следва да се приеме, че и за малолетния ищец Й. Й. е налице материална легитимация по предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

Въз основа на приетите по делото доказателства (писмени, гласни и експертни заключения), въззивният съд е намерил за осъществени всички елементи от фактическия състав на субективното право по чл. 432, ал. 1 КЗ. От неоспореното заключение на автотехническата експертиза е счел за установено, че ПТП е реализирано на 09.12.2018 г. в тъмната част на денонощието, на прав участък от път три - 5007, при следния механизъм: при движение на л. а. с марка „БМВ 320“, с рег. [рег.номер на МПС] , при управление от лицето К. М. със скорост около 145 км./ч., водачът е извършил маневри вляво и вдясно, заобикаляйки неравностите на пътната настилка, загубил е контрол над МПС и е напуснал платното за движение вляво по посока на движението си, автомобилът е продължил движението си и се е ударил със странична задна лява част в крайпътно дърво, извършил е сложни движения, въртейки се около хоризонталната и вертикалната си ос и удряйки се в терена с предна, задна, лява и дясна странична част. Техническите причини за настъпването на ПТП са субективните действия на водача на МПС, който е управлявал автомобила, след като е употребил алкохол, и не се е съобразил с допустимата скорост 90 км./ч., като е допуснал загуба на контрол над управляваното от него МПС. Починалият петнадесетгодишен И. Й. е пътувал на задна лява седалка зад водача на автомобила по време на произшествието; пътниците са били четирима заедно с водача, като всички са имали на разположение обезопасителни колани, фабрично оборудвани. От неоспореното заключение на съдебно-медицинската експертиза е приел за установено, че нанесените травми на пострадалия И. са: черепно-мозъчна и лицева травма, шийна травма, коремна травма, травма на опорно-двигателния апарат, охлузвания, които са в причинно-следствена връзка с процесното ПТП, при което е настъпила смъртта на И.. Тялото на И. се е намирало в отвора на задното стъкло, като получените травматични увреждания според експерта – медик изключват поставен предпазен колан. Гражданската отговорност на водача на увреждащия автомобил е била застрахована към момента на ПТП при ответника с валиден застрахователен договор.

Въз основа на горепосочения доказателствен материал по делото, съобразявайки конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта на И. (внезапна и преждевременна), начинът на възприемането й от бабата и отражението й върху психо-емоционалното й състояние (силни скръб, тъга, подтиснатост, непрежалимост на починалия 15 г. внук и нежелание за социални контакти, които състояния продължават поне 3 г. след процесното ПТП), възрастта на А., нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения при застраховка „гражданска отговорност“ и социално–икономическите условия в страната, решаващият съд е счел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищцата А., сумата 50 000 лв..

Настоящият съдебен състав споделя горепосочените фактически и правни изводи на Пловдивски апелативен съд досежно механизма на процесното ПТП и осъществяването на всички елементи от сложния фактически състав на спорното субективно право по чл. 432, ал. 1 КЗ – елементите на процесните деликт и застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“. Намира също, че определеното обезщетение от 50 000 лв. за репариране на понесените неимуществени вреди от процесното ПТП от ищцата А. съответства на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, при съобразяване на всички относими конкретни обстоятелства, формиращи неговото съдържание, като в достатъчна степен обезщетява претърпяните неимуществени вреди. По отношение на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, търпяни от малолетния ищец Й. Й., съобразява следните конкретни обстоятелства: ниската му възраст (5-6 г.), в която травмата от загуба на близък човек оставя траен отпечатък в детската психика; особено близката връзка между Й. и починалия И. с оглед фактическото им отглеждането единствено от баба им, при което загубата е преживяна много по-тежко – малкото братче тъгува за И., с когото е свикнало да са постоянно заедно, останалата празнота няма да бъде запълнена; внезапността на смъртта на по-големия брат и заживяването на Й. при майката в Ш. след деликта, които драстични промени са източник на много голям стрес за такова малко дете, и икономическата конюнктура в страната. При съвкупната преценка на последните, намира за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата 30 000 лв., съобразявайки че вредите са установени от приетите по делото гласни доказателства (показанията на свидетелите Н. С. и Д. А.).

По направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният съд е съобразил показанията на свидетеля И. С., който е заявил, че преди процесното ПТП са били заедно на дискотека с И. и К. (водачът на лекия автомобил). В дискотеката са се веселили, играли са кючеци, всички са били употребили алкохол, след като излезли от дискотеката на К. не му е личало много, че е пиян – вървял е нормално, но е вдигал наздравици с алкохол. Въз основа на неоспореното заключение на медицинската експертиза, решаващият съд е приел, че водачът на автомобила е бил с концентрация на алкохол в кръвта в размер на 2.33 промила, която отговаря на средна степен на алкохолно опиване, характеризиращо се със значителни нарушения на мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, ориентировката, координацията, забавени реакции, понякога сънливост, които признаци са забележими от околните. Извел е фактическия извод, че пострадалият И. е бил без поставен предпазен колан в нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и че непоставянето му е оказало значение за получените травматични увреждания и за фаталния резултат поради осъщественото свободно движение на тялото в купето на автомобила. Заключил е, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от И., изразяващо се в непоставяне на предпазен колан и качване в автомобил с водач, употребил алкохол, които обстоятелства са оказали съпричиняващо значение за настъпване на процесния деликт. Определил е съпричиняване – 50 % заради поведението на починалия и неговата възраст – непълнолетен, на 15 години. След приспадане на този процент от определеното обезщетение, е получил сумата 25 000 лв., за която е счел за основателен и е уважил иска на Е. А. А. с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

Настоящият състав на ВКС намира възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия пострадал поради непоставен предпазен колан за неоснователно. В тази част дадените от Пловдивски апелативен съд правни разрешения са неправилни, приети в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Тежестта на доказване на факта на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД се носи от ответника, като този факт следва да бъде установен по несъмнен начин, чрез пълно и главно доказване, съобразно посочено по-горе при отговора на четвъртия правен въпрос. Елемент от съдържанието му е причинната връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, която също следва да е доказана по категоричен начин. Именно тя не е установена чрез пълно и главно доказване от ответника. Независимо, че от механизма на процесното ПТП и от неоспорените заключения на автотехническата и медицинската експертизи, може да се направи извод, че починалият И. е пътувал на задна седалка зад шофьора без поставен колан, последното обстоятелство е извън причинно-следствения механизъм довел да настъпването на смъртта на И. при процесното ПТП. Според заключението на медицинската експертиза на вещото лице Б. смъртта е настъпила поради кръвозагуба, причинена от разкъсване на черния дроб при настъпилата коремна травма. Последната е щяла да настъпи и при правилно поставен обезопасителен колан, при който при ПТП като процесното може да се очаква и настъпва разкъсване на вътрешните органи, съпроводено с кръвозагуба, което е опасно за живота и води до смърт. При поставен колан черепно-мозъчната и шийната травми на И. най-вероятно е нямало да настъпят, но те не са причинили смъртта. Те създават опасност за живота, но не непременно означават настъпване на летален изход. Съдебният експерт – медик е посочил, че предпазният колан фиксира тялото при челен удар в предно-задна посока, но не фиксира тялото в странична посока и при странични удари като процесния предпазният колан не оказва влияние. При тези констатации на съдебния експерт от медицинската експертиза, подкрепени и от заключението на автотехническата експертиза, настоящият съдебен състав приема, че ответникът не е провел успешно пълно и главно доказване на горепосочения факт на съпричиняване на вредоносния резултат от починалия И., доколкото при процесния механизъм на ПТП травматичните увреждания, довели до смъртта на пострадалия юноша, биха настъпили и при поставен обезопасителен колан. Непоставянето на последния не е в причинно-следствена връзка с настъпилата смърт, която при установения механизъм на деликта би настъпила и при поставен колан, т.е. при изпълнение на това законовото предписание.

Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат поради обстоятелството, че починалият пострадал се е качил в увреждащото МПС, знаейки че водачът му е употребил алкохол, правилно е прието за основателно от Пловдивски апелативен съд. Както от показанията на свидетеля И. С., така и от заключението на медицинската експертиза, се установява по категоричен начин, че пострадалият И. е знаел или е могъл да узнае при проявена нормална дължима грижа, че водачът на автомобила, в който се е качил, е употребил алкохол, при което съществува риск за здравето и живота му. И., водачът на увреждащото МПС и останалите пътници в него са били заедно на дискотека, където всички са употребили алкохол, т.е. знаели са, че и водачът е пил, а състоянието му при установената средна степен на алкохолно опиване, установена при аутопсията му, е било видимо за околните според заключението на медицинската експертиза поради значителните нарушения на мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, ориентировката, координацията, забавеността на реакциите. При това положение са съобразени задължителните разрешения в т. 7 ТР № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, според които рисково поведение, допринасящо за настъпване на вредите, е пътуването в МПС с водач, употребил алкохол, когато е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса, която следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. Поведението на починалия пострадал в гореизложения контекст съставлява съпричиняващ фактор спрямо настъпилия вредоносен резултат. При намаляване на определеното обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде направена комплексна преценка относно степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, на съотношението между тях, като се съобрази и че водачът е пълнолетен, а пострадалият – непълнолетен с оглед способността за осъзнаване като рисков на съпричиняващия фактор, която у непълнолетния е по-ниска, при прилагане на критерия за справедливост, съобразяващ всички значими спрямо конкретния деликт обстоятелства. След горепосочената комплексна преценка настоящият съдебен състав определя делът на съпричиняване от страна на починалия И. в размер на 30%. При това положение, след намаляване на определеното обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, исковете с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ следва да бъдат уважени: за ищцата Е. А. – за сумата 35 000 лв. и за ищеца Й. Й. – за сумата 21 000 лв., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 22.01.2019 г. (съгласно чл. 429, ал. 3 вр. с чл. 493, ал. 1, т. 5 и чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ и установената дата на уведомяване на ответника за настъпилото застрахователно събитие - 22.01.2019 г.) до окончателното изплащане.

По отношение на размера на обезщетенията за неимуществени вреди по исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ, както е посочено по-горе в отговора на третия правен въпрос, пар. 96, ал.1 ПЗР ЗИД КЗ (обн. ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018 г.) е неприложим. Оплакването на ответника в този смисъл за неправилност на атакуваното решение е неоснователно.

Съобразно гореизложеното обжалваното въззивно решение е неправилно в частта му, в която е отхвърлен иска на Й. Й. за сумата 21 000 лв., както и в частта му, в която е отхвърлен иска на Е. А. за разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 35 000 лв., и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, то следва да бъде отменено в горепосочената част на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, ведно с реализираната отговорност на страните за съдебни разноски пред първата и втората съдебни инстанции - изцяло , и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. П. К., осъществявала безплатно процесуално представителство спрямо ищеца Й. пред ВКС, сумата 1 705. 20 лв. по иска на ищеца Й., съставляваща хонорар за един адвокат, определен от съда пропорционално на уважената част от иска спрямо въведения пред касационния съд спорен предмет на делото, с включен ДДС, съобразно фактическата и правна сложност на делото и действително извършената от адвоката работа, при съобразяване с приетото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване от СРС, че посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не са обвързващи за съда в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК и на чл. 38, ал. 2 ЗА. Дължимият размер се преценява от съда с оглед вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото, при съобразяване с обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата А., пропорционално на уважената част от иска й, въведен като предмет на спора пред касационната инстанция, сумата 2 782. 50 лв. , съставляваща платен в брой хонорар за един адвокат за процесуално представителство пред ВКС с договор за правна помощ и съдействие от 13.03.2024 г.. В тази връзка, следва да бъде посочено, че договореният и платен адвокатски хонорар в полза на адв. К. от ищцата А. с договора за правна помощ и съдействие от 13.03.2024 г. е за цялото процесуално представителство пред ВКС (по двете насрещни касационни жалби) и изключва осъществяването на процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Този извод произтича от отбелязването в горепосочения договор от 13.03.2024 г., че договореният и платен в брой адвокатски хонорар е за оказване на правна защита и съдействие, „изразяващи се в процесуално представителство пред ВКС във връзка с касационно обжалване по в. т. д. № 424/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 състав“, като липсва отразяване, че се отнася за някоя от насрещните касационни жалби, поотделно. Същевременно така осъщественото процесуално представителство пред ВКС спрямо ищцата А. изключва безплатното процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, доколкото и двете имат един и същи предмет - една и съща правна помощ.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса по касационните жалби на двамата ищци (в основателните им части), с оглед освобождаването им от това задължение на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, възлизаща на сумата 1 122. 40 лв. .

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника сторените съдебно-деловодни разноски пред ВКС, възлизащи на сумата 2 930 лв. (хонорар за един адвокат в размер на 2 500 лв., чието плащане в брой е удостоверено в договора за правна защита и съдействие от 05.01.2023 г. и държавна такса за касационно обжалване в размер на 430 лв.), пропорционално на отхвърлената част от исковете, заявени като предмет на касационното производство (различен от спорния предмет пред първата и въззивната инстанции), както следва : ищцата А. следва да заплати на ответника сумата 183. 13 лв. – съдебно-деловодни разноски пред ВКС и ищецът Й. следва да заплати на ответника сумата 439. 50 лв. – съдебно-деловодни разноски пред ВКС. Възражението на ищците за прекомерност на платения адвокатски хонорар на процесуалния представител на ответника, настоящият съдебен състав намира за неоснователно, преценявайки фактическата и правна сложност на делото и обстоятелството, че се отнася общо за двата субективно съединени иска на двамата ищци.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. П. К., осъществявала безплатно процесуално представителство спрямо ищците пред първата и въззивната инстанция, за всяка инстанция , сумата 1 705. 20 лв. по иска на ищцата А. и сумата 1 023. 12 лв. по иска на ищеца Й., съставляващи хонорар за един адвокат, определен от съда пропорционално на уважената част от исковете спрямо въведения пред първата и въззивната инстанции спорен предмет на делото, с включен ДДС, съобразно фактическата и правната му сложност и действително извършената от адвоката работа, при съобразяване с гореизложеното относно приложимото решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса по въззивните жалби на двамата ищци и по исковата им молба, с оглед освобождаването им от това задължение на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, възлизащи съответно на сумата 784 лв. и на сумата 2 240 лв ..

Ответникът не е ангажирал доказателства за сторените разноски в първоинстанционното и във въззивното производство за платен хонорар за един адвокат, доколкото процесуалното му представителство е осъществявано от адвокат, поради което такива не следва да му бъдат присъждани. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника сумата 264 лв . ( от които 90 лв. от ищцата А. и 174 лв. от ищеца Й.) , съставляваща съдебно – деловодни разноски пред въззивната инстанция, изразяващи се в платена държавна такса в размер на 600 лв., и сумата 528 лв. (от които 180 лв. от ищцата А. и 348 лв. от ищеца Й.) , съставляваща съдебно – деловодни разноски пред първата инстанция, изразяващи се в платени възнаграждения на вещи лица по автотехническа и медицинска експертизи в общ размер от 1 200 лв., пропорционално на отхвърлената част от исковете и съобразно въведения според предмет пред първата и втората инстанции.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 463 от 07.11.2022 г. по в. т. д. № 424/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Й. Г. Й., действащ чрез своята майка и законен представител Г. Й. Й., иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 21 000 лв., и в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от Е. А. А. за сумата над 25 000 лв. до сумата 35 000 лв., ведно с реализираната отговорност на страните за съдебно-деловодни разноски пред първата и втората съдебни инстанции - изцяло , и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК: 200299615 , да заплати на Е. А. А., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, сумата 10 000 лв. (десет хиляди лева) - разликата над присъдената от въззивния съд сума 25 000 лв. до сумата 35 000 лв., определена от касационния съд по правилото на чл. 52 ЗЗД, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внука й И. Г. Й., причинена от ПТП, реализирано на 09.12.2018 г. по вина на водача на л. а. „БМВ 320“, с рег. [рег.номер на МПС] – К. Т. М., застрахован по застраховка „гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва , считано от 22.01.2019 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 2 782. 50 лв. ( две хиляди седемстотин осемдесет и два лева и петдесет стотинки), съставляваща хонорар за един адвокат за процесуално представителство пред ВКС.

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК: 200299615 , да заплати на Й. Г. Й., ЕГН: [ЕГН], действащ чрез своята майка и законен представител Г. Й. Й., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, сумата 21 000 лв. (двадесет и една хиляди лева), съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му И. Г. Й., причинена от ПТП, реализирано на 09.12.2018 г. по вина на водача на л. а. „БМВ 320“, с рег. [рег.номер на МПС] – К. Т. М., застрахован по застраховка „гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва , считано от 22.01.2019 г. до окончателното изплащане,

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК: 200299615 , да заплати на адв. П. К. от САК, с адрес на кантората: [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата 7 161. 84 лв. (седем хиляди сто шестдесет и един лева и осемдесет и четири стотинки), съставляваща хонорар за един адвокат за безплатно процесуално представителство по отношение на двамата ищци пред първата и втората съдебни инстанции и по отношение на ищеца Й. пред касационната инстанция, с включен ДДС.

ОСЪЖДА Е. А. А., ЕГН: [ЕГН], да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК:[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 453. 13 лв. (четиристотин петдесет и три лева и тринадесет стотинки) – съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА Й. Г. Й., ЕГН: [ЕГН], действащ чрез своята майка и законен представител Г. Й. Й., ЕГН: [ЕГН], да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК: 200299615 , на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 961. 50 лв. (деветстотин шестдесет и един лев и петдесет стотинки) – съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК: 200299615 , да заплати по сметка на ВКС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата 4 146. 40 лв. (четири хиляди сто четиридесет и шест лева и четиридесет стотинки), съставляваща държавни такси по касационна и въззивна жалби и по исковата молба.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 463 от 07.11.2022 г. по в. т. д. № 424/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав, в останалата му обжалвана част.

Решението е постановено при участието на третите лица-помагачи на страната на ответника: У. К. Т., с ЕГН: [ЕГН], и Т. К. Т., с ЕГН: [ЕГН], действащи чрез законния им представител В. С. К., с ЕГН: [ЕГН].

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: